Институт по системна психотерапия

Дълбоката демокрация е нашето усещане, че светът е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде цялостен. Арнолд Миндел

Една от щекотливите теми и проблемни области, когато говорим за университетско образование в България, е разминаването между подготовката на студентите и изискванията на практиката към тях. Не е тайна, че студентите все повече като че ли са неподготвени за бъдещата си професия и роля на помагащ специалист. Друга тенденция е, че в сферата на социалните услуги и подпомагане има голямо текучество на кадри, което от своя страна води до постоянно занижаване на качеството на предоставяните услуги в сферата на образованието и социалната работа. Една от причините за напускането на полето на професионалната реализация, от една страна, е ниското заплащане на този труд и тежките условия, в които се работи. От друга страна обаче, мотивацията на младите специалисти се снижава и поради техните нереалистични очаквания към ролята им на помагащ, сблъскването с проблеми и трудности, за които те нямат представа и липсата им на умения да се справят с все по-големите изисквания на социалния контекст към тях. Мотивацията на един специалист за реализация е толкова по-голяма, колкото по-адекватна е неговата подготовка, защото успешната подготовка на практика е превенция на синдрома на емоционалното прегаряне, от който специалистите от помагащите професии са така застрашени. Преодоляването на тези проблеми до голяма степен се крие в хуманизацията и демократизацията на университетското образование.

Демократизацията и хуманизацията в българските университети е пряко отражение на реализацията на тези процеси в цялостния ни обществен контекст. Смятам, че това, което сме постигнали до момента като общество, е въвеждане на закони и наредби, които да регулират отношенията в демократична посока – т. нар. процедурна демокрация. Всички тези документи обаче не водят директно до промяна на нагласите ни като участници в изграждането на демокрацията и затова често те остават само писани правила, без да можем да пресътворим техния „дух” в реалността. Все по-осезаемо ни липсва разбирането за „дълбоката демокрация”. И все по-чувствително се сблъскваме с това, че имаме добри закони, които не успяваме за приложим на практика, имаме стандарти и критерии, съобразени с изискванията на Европейския съюз и въпреки това не съумяваме да демократизираме ежедневните си отношения. Ставаме по-формални и по-малко ефективни, когато трябва да се справим с проблеми в класната стая, с децата, които живеят в институции, със семействата, в които има насилие и т. н.

Ролята на университетите в ускоряването на процеса на демократизация в образованието и в обществото като цяло е безспорна. В сферата на помагащите професии е изключително важно да се създадат условия за развиване на емоционалната компетентност на специалистите от тези професии. От една страна, това е твърде противоречива задача, защото университетското образование е преди всичко академично и неговата отговорност е в това, да даде задълбочена базисна и специализирана подготовка на младите хора по тяхната специалност. От друга страна, игнорирането на емоционалната подготвеност води до „пропастта” между дипломата и практиката. Разбира се, че университетът не може да отговори изцяло на тази потребност от емоционално израстване на студентите. Това е и тяхна лична отговорност и задача, въпрос на вътрешна мотивация и преценка дали искат и могат да поемат това предизвикателство. Така или иначе обаче, университетът е мястото, където трябва да стане ясно, че това е много важна част от подготовката на бъдещите специалисти и че преподавателите, макар и да нямат задача да осъществят тази подготовка напълно, я ценят наравно с академичните постижения.

Д-р Васо Василиу, психолог и фамилен психотерапевт от Атинския институт за изучаване на човека „Антропос”, в края на своите семинари пита студентите си: „С какво животът ви ще стане по-добър от днес с това, че участвахте в моя семинар?” Това веднага превръща процеса на учене и преподаване в едно съвместно преживяване. Такъв въпрос насочва студентите към това, да погледнат първо към самите себе си, едно изключително важно умение, когато навлязат в практиката и всеки ден посрещат клиенти, на които имат отговорността да бъдат от помощ доколкото могат. Подценяването на значимостта на емоционалната подготовка на студентите по време на академичното им образование води до един изключително разрушителен ефект в последващата им работа – те започват да подценяват и да не зачитат собствения си емоционален свят и този на клиентите си. И така се лишават от най-важния „инструмент” на професионалиста – умението да създава „терапевтична връзка”, основата на която е неговата емоционална компетентност.

Професионалист, който е лишен от чувствителност към собствения си вътрешен свят, трудно може да се справи адекватно с потребностите на клиентите си и в крайна сметка стига до неудовлетвореност, липса на мотивация за работа, влошаване на качеството на услугите, които предоставя. Това от своя страна задвижва неудовлетвореност и у другата страна, и чувство за неразбраност. Срещата между професионалистите и хората, за които те работят, става невъзможна. Всеки остава заключен в собствените си предразсъдъци, мисловни схеми и обяснителни модели. И още веднъж хуманизмът си остава понятие без покритие. А първата малка стъпка към хуманизиране  на образованието е това да спрем да бъдем формални: преподавателите към студентите; студентите към преподавателите; младите специалисти към клиентите си.

Да не си формален означава да направиш връзка, да влезеш в контакт, да почувстваш другия. Начинът, по който се посрещат студентите в университета, им дава послание и модел как те след време да посрещнат своите ученици в класните стаи, как да засвидетелстват уважението си към децата и семействата, с които работят. Но за да бъде това уважение автентично и за да е израз на хуманистична нагласа, би следвало да има аналог в самия процес на тяхната подготовка и обучение. Въпросът тогава е: срещат ли се често примери за подобни взаимоотношения в университета, от които да се учат? За съжаление, има отношения в университетите, които рядко излизат извън рамките на формализма и бюрократизма. А в хуманитарните специалности е особено важно ежедневното възпитание на студентите в зачитане на личността. Това може да присъства дори в начина, по който преподавателите отделят време за техните индивидуални заявки за консултация в приемното си време, в начина, по който ги санкционират или поощряват.

Поведението трудно се вписва в категориите на хуманизма, ако е основано само на формално съобразяване с нормите. Една аналогия с отделите за закрила на детето, в които на студентите също им предстои да работят: Там има много и ясни правила, предписания, наръчници и ръководства в полза на социалните работници. И в същото време, един от най-големите проблеми днес в тази система е, че работещите бюрократизират отношенията си със своите клиенти в такава степен, че престават да имат истински, значим и хуманен контакт с тях. Но това престава бъде неразбираемо, ако си дадем сметка, че към същите тези професионалисти в ролята им на студенти е проявявано подобно отношение през годините, прекарани в университета.

Днес, подготвяйки ново поколение специалисти, които трябва да работят в съвсем различни условия от тези през 90-те години на миналия век, в различни условия спрямо последните 5 години дори, е нужна промяна на ригидно установени навици и нагласи. От начина на провеждане на конкурсите за различните образователни степени, изпитването по отделните предмети, до библиографията към конспектите – някъде все още присъстват, понякога дори преобладават съветските автори от 70-те години на миналия век, а напр. цитирането на Ленин през 21 век, в страна, която е член на ЕС, не показва особено желание за промяна. При това става дума не за съотнасяне към историческия контекст на развитието на дадено явление, а като постановки, вероятно приложими в съвременните условия?!

Така се създава един от най-дисфункционалните механизми в моделите на човешкото поведение – ДА СЕ ПРАВИ ПРОМЯНА, НО БЕЗ ДА СЕ ПРОМЕНЯМЕ НИЕ САМИТЕ. Този механизъм в човешките отношения е „отговорен” за едни от най-злокачествените явления – тоталитарни общества, психотични семейства, които са пример за липсата на хуманизъм и демократичност.

В този смисъл, още една аналогия с пример от практиката, в която на студентите предстои да се включат: работейки по темата за семейства, в които има дете, употребяващо психо-активни вещества (ПАВ), описаният по-горе механизъм е едно от първите неща, с които специалистът се сблъсква и трябва да има готовност и опит да преформулира. Родителите обикновено смятат, че ситуацията с тяхното дете трябва да се промени, но не и те самите. Тази тяхна нагласа на практика блокира възможността за промяна. И не защото случаят е „тежък”, а поради това, че никой не иска да започне да се променя, да променя самия себе си. Това, разбира се, е болезнен процес и дори малка стъпка в тази посока води до като че ли „магическо” подреждане на нещата в добра посока. Към юношата, започнал да взима ПАВ, достига вече едно много ясно и значимо послание: „ние (твоите родители) ще направим опит не да те оправяме, поправяме и коригираме, а ще направим опит да се променим и ние самите”. И тогава цялата система се задвижва от нови правила и намира ресурси да се справи.

Това са само част от примерите за тези области, които имат нужда от промяна, за да се говори за демократизация на университетското образование – и в теоретичния, и в практически аспект. Важно е не само колко и какви знания дават преподавателите на студентите, а и как общуват с тях.

Защото в университета не може да се научи всичко, но може да се поставят основите на едно фундаментално отношение към света – че „той е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде по-цялостен”. Защото университетите са духовните средища, носители на новото и много често първите институции в обществото, които започват да променят статуквото тогава, когато то вече не отговаря на изискванията на новите реалности.

Статията е публикувана в годишник на Софийския университет

През месец април 2005 имах уникалната възможност да посетя един от водещите световни институти по фамилна терапия. Той е създаден през 1963 година, в Атина от д-р Джордж Василиу и от д-р Васо Василиу. Днес института има изключителна популярност в цяла Европа. Това, на което изключително се набляга е превантивната работа в общността, обучение на професионалисти от помагащите професии, професионални супервизии на институции, работещи в областта на психичното здраве и психотерапевтична работа със семейства. Впечатление прави това, че всички програми на АКМА са дългосрочни: и обучителните, и превантивните и терапевтичните.

Програмата ми беше богата  и интензивна. Участвах в 4 семинара за професионалисти, в терапевтична група, семейна сесия, учебна супервизия и няколко вида родителски групи. Искам да споделя гордостта си от това, че като принципи за обучение и за работа с клиенти същия модел го има и в София в лицето на Психотерапевтичен Институт по Социална Екология на Личността.  Със същия висок професионализъм и отговорност към професията. Едно от нещата, което видях е, че професионалистите от АКМА отправят своите послания към хората, с които работят по метафоричен и индиректен начин. Пример за това е една среща за родители, на която чух следната притча:

Имало едно време един човек, който видял една какавида. Какавидата имала малка дупчица и се чувал шум отвътре, от това, че бъдещата пеперуда се опитва да излезе. Той бил добър човек и много искал да помогне и затова взел нож и разширил този отвор. Пеперудата излязла, но… не можела да лети. Никога не се научила, защото той не й позволил да опита. Тя за цял живот останала със слаби криле. Този човек не знаел, че да опитваш те прави силен. Много често това, от което имаме нужда в живота е да положим усилия. Ако растем без да полагаме усилия и без ограничения ще пораснем всъщност много ограничени. Няма да сме силни, няма да можем да летим.

И по нататък:

Аз поисках от Бог сила и той ми прати трудности, с които да се справям. Аз поисках мъдрост и Бог ми прати проблеми, които да разрешавам. Аз поисках добър живот и Бог ми прати разум и силни ръце да работя. Поисках да се науча да летя и Бог ми прати препятствия. Поисках любов и Бог ми прати хора, на които да мога да помогна. Аз не получих това, което исках, но получих всичко, от което имах нужда.

Тази история беше разказана на родители, чиито деца посещават група за развиване на личността и умение за ефективно общуване. Групата е за ученици между 13-15 години и работи два пъти месечно по три часа. Родителите бяха дошли в института, за да получат обратна връзка за работата с техните деца.

Д-р Васо Василиу им каза: „Ако разберете всичко това, ще разберете и какво правим ние тук, работейки с вашите деца.”

Още в началото тя направи уговорка с тях, че няма да говори за всяко едно дете поотделно, а само за групата като цяло. През цялото време, повече от два часа, не чух името на нито едно дете. За никой не беше казана персонална информация и никой от родителите не попита: “А как е нашия Петрос?”. Поднесената информация беше изключително и само в контекста на групата, важните теми, които децата поставят, но не поотделно, а като едно цяло.  Без заявка за конкретен проблем по отношение на тези деца, родителите им всъщност получиха едно терапевтично по смисъла си послание. Ние живеем в контекст от взаимоотношения и да се опитваме да намерим обяснение на  дадено поведение само в неговите индивидуални характеристики ни лишава от богатството на реалността. Самите деца се научават да гледат на участието си в група (училищен клас, семейство, клуб по интереси) като на нещо, което всеки от нас създава и има принос за всичко, което става като резултат. Това, че днес говорим за секс, например не е защото Петрос попита, а защото всички ние имаме нужда да чуем нещо по тази тема и тя ни касае по същия начин, както и него, макар че в момента той  поставя този въпрос. Можете ли да си представите какъв ефект би имало това ако в класа на тези деца има един, който е „черната овца” и сред учители и родители назрява идеята този ученик да бъде изключен от училище за неговите провинения? Родители и деца, сблъскали се с такова разбиране за отношенията между хората трудно ще се хванат на елементарното обяснение „това дете е проблемно и по-добре да го няма”. Подобни ситуации в българските училища са все повече. Ако такива ситуации биват отработвани и използвани, за да дадат пример за това, че този наш съученик е сред нас и всеки ден ние общувайки с него сме част от нещата, които той изразява, по най -силен и вероятно наистина неподходящ и неадекватен начин, ще бъде всъщност превенция на етикетизирането и ресурс за децата да растат пълноценни и богати личности.

 

 

 

 

Посвещавам на двадесетгодишнината на терапевтична общност “Итака”

Преди да разкажа за моето пътуване до “Итака”  не мога да не спомена, че то нямаше да е възможно без хората, които поставиха началото в България. Без д-р Ангелов, който още през 1993 год. за първи път прави връзка с КЕТЕА едва ли днес щеше да е възможно да се говори за рехабилитационни програми. Румен Георгиев е човекът, който има най-голям принос за подбора и подготовката на екипа, който по-късно замина на тренинг в “Итака”. Те са хората, които са свършили много пионерска работа в полето на зависимостите и имат изключителен принос за популяризирането на идеите и философията на този род терапевтични програми. Тяхна е заслугата за излизане от медицинския модел и въвеждането на работещи терапевтични практики. От гръцка страна най-горещи благодарности на Федон Калотеракис, който е вице – президент на КЕТЕА и отговаря за терапевтичните общности в цяла Северна Гърция. Това е човекът, който ни подкрепяше да не се отказваме, повярва в нас и направи възможен нашия тренинг, финансиран изцяло от гръцката организация. От него научих, че мечтите са най-важното за това да се чувстваш щастлив и удовлетворен, той учи на това всеки ден тези, които живеят и работят в “Итака”.

Малко история

Итаки е първата терапевтична общност в Гърция, създадена през 1983 година в Синдос, близо до Солун. Това е било част от пилотна програма, която е имала за цел да утвърди терапевтични услуги за зависими индивиди и семействата им. За четири години тази програма се развива в неправителствена организация с име КЕТЕА /в превод съкращението означава: терапевтичен център за зависими индивиди/. КЕТЕА работи с подкрепата на министерството на здравеопазването и социалните грижи и като пионер в тази област прокарва път за развиване и утвърждаване на рехабилитационните услуги. Днес КЕТЕА е член на Световната федерация на терапевтичните общности (WFTC), на Европейската федерация на терапевтичните общности (EFTA), на Международната федерация на неправителствени организации за превенция на зависимо поведение. КЕТЕА е със статут на консултант по въпросите на зависимостите към ООН. Едва ли съм напълно изчерпателна в този списък, но мисля, че не е необходимо да го продължавам. КЕТЕА е изключително уважавана и утвърдена организация в Европа, САЩ и разбира се в Гърция. Създаването на терапевтична общност изисква не само професионални познания. Работата в такъв тип организация означава познаването и приемането на определена философия, както и споделяне на житейски мироглед, което не може да се научи в университет. Има няколко абсолютно задължителни условия за съществуването на такъв тип програми:

1/ Това е т.нар. drug – free program, което означава, че не се допуска употребата  на никакви психо-активни вещества в това число и алкохол от хората живеещи в общността. Освен това има много ясни, категорични и твърди правила, които не търпят компромис. За живеещите в общността това са:. никаква дрога и алкохол, никакво насилие, вкл. и вербално и никакви сексуални отношения между членове на общността. Това са трите основни принципа, които за терапевтичните общности принадлежащи към КЕТЕА са неотменни.

2/ Професионалистите, работещи в КЕТЕА имат уникално, базово, идентично обучение, което е сертифицирано от самата организация и не зависи от това какво е академичното образование на дадения човек. Поставям това на едно от първите места, защото една от причините, поради което тази гръцка организация е станала модел за професионализъм са хората, които работят там и начина, по който биват подбирани. Независимо дали си лекар, социален работник или фамилен терапевт преминаваш тренинг, който включва 2 месеца живеене в една от терапевтичните общности, спазвайки всички правила и режима, който важи за резидентите. По-нататък ще обясня защо това е толкова важно.

3/ Това е психо-социален модел на разбиране на проблема за зависимото поведение и това е много различно от медицинския модел. В терапевтичните общности не се прави детокс, няма консултации с психиатър, почти не се работи индивидуално. Малкото лекари-медици, които работят в КЕТЕА също са минали тренинга, за който стана въпрос по-горе или не са ангажирани пряко в работата в общността. Ползват се услуги на психиатър в случай, когато има двойна диагноза и такова лице бива препращано към друга институция, която да лекува неговото психиатрично заболяване. Психо-социален модел значи обхващане на цялото разнообразие от взаимоотношения и връзки, в които зависимия участва / семейство, работно място, училище, приятелски кръг и т.н./

Говорейки за правила искам да кажа, че такива има и за персонала, някои от тях са също толкова категорични и касаят преди всичко етически норми и морални категории, с които ако не си съгласен няма как да бъдеш  част от тази организация и екип от хора.

Разбира се давам си сметка, че едва ли успявам да предам духа и смисъла на тези правила и философия. Важно е обаче да допълня, че те не са произволни, а утвърдени чрез опита и грешките на една терапевтична общност с 20 годишна история, те са изстрадани и имат значение далеч отвъд думите.

КЕТЕА има няколко терапевтични общности в различни градове на Гърция, но оттук нататък аз ще разкажа за “Итаки”.

Намира се на около 10-15 километра от втория по големина град в Гърция, точно пред входа е автобусната спирка и през деня вратата е широко отворена. Описвам това, за да развенчая една изключително порочна заблуда, а именно, че зависимостта към наркотиците се лекува чрез изолация. “Итака” е дом за живеещите там и като такъв е едно изключително сигурно и защитено място, но в никакъв случай не е изолирано място. Всеки може да си тръгне, когато пожелае, може да го направи по правилата, за това как се напуска или без да спазва никакви правила. Последиците от единия и от другия начин на напускане са коренно различни, но основното все пак е, че всеки е свободен да избира дали да остане и това е лично решение. “Итака” е модел за семейство, за общност, затова основното там е грижата и доверието между членовете на общността. Всеки сключва договор с другите и със себе си, че докато съм тук в пределите на тази система аз давам и взимам от каквото имам нужда, за да се науча да живея без наркотици, да получа моите уроци от живия живот сред хората, от които години преди това съм бягал и съм се крил. Тук съм, за да се сблъскам с болката, без която не може да се живее, да науча за чувствата си и да повярвам във всичко, в което е нужно за мен, за да продължа напред. Това не става чрез изолация. Тя не е необходима от чисто хуманни съображения, а от професионална гледна точка не се налага по ред причини. Една от тях е, че преди да  влязат да живеят в своя нов дом резидентите са били подготвени за това. Подготовката е изключително важен етап и без нея просто не може да има терапевтична общност. Тя продължава  средно около 2 месеца и се осъществява в приемно-консултативен център. Този подготвителен етап се осъществява от екип от професионалисти, в който участват и вече “бивши зависими”, които са завършили престоя си в общността. Подготовката има функция на превенция на отпадане от програмата, защото създава реалистични очаквания и е предпоставка за синхронизиране на личните потребности и тези на общността. Този етап е грижа за общото и за индивидуалното. По съвсем различен начин биха изглеждали отношенията, правилата, духа в терапевтичната общност ако го няма този двумесечен престой в приемния център. Другият много важен, по мое наблюдение най-важен, етап от работата е напускането на терапевтичната общност. Това става след средно година и половина престой и е изключително труден и важен етап. Напускането на терапевтичната общност може да се сравни с напускането на дома от вече порасналото дете. В кое семейство този период минава без криза и без сътресения? В кой случай родителите и детето са подготвени за този иначе дълго чакан и без изключение приет за задължителен етап? Това е тази стъпка в живота, която много силно искаш и чакаш, а когато дойде момента вече не си сигурен. Примери от нашият личен живот има в изобилие. Колко пъти всеки от нас си е казвал: “Аз като стана голям и като порасна ще се махна, само веднъж да се махна…” . Колко пъти се връщаме назад преди истински да продължим напред и колко пъти сме се подвеждали в готовността си да направим тази крачка? Аналогията със семейството не е случайна. Този тип програми следват логиката и мъдростта на живота, точно затова говорим за философия. Рехабилитацията на участниците в програмата става в център, който на английски наричат re-entry и според мен може да се преведе като завръщане. В рехабилитационния център не случайно работят най-опитните професионалисти.

Говорейки за семейство става ясно, че в тази програма се отделя изключително място на работата със обкръжението на зависимите. То е мястото и средата, от която идва и където евентуално се връща конкретният човек. Докато върши своята работа по лечението си в терапевтичната общност този член на семейството, който е зависим, другите членове на фамилната система /родители, съпрузи, брат и/или сестра/ участват в специална програма във фамилен център. За една година средно повече от 5000 души взимат участие в различните форми за семейна работа. Цифрата е внушителна.

На практика всеки извървява своя път към освобождаването от страшната зависимост: и зависимия и членовете на системата, в която живее. Работата във всеки един от тези етапи е подчинена на правила, съответни на задачите, които участниците предстои да решават. Но ясните правила присъстват навсякъде. Работата във всеки от тези центрове е групова и тази парадигма също е част от философията: човек живее, расте и се изгражда като личност чрез отношенията с другите. Самата група има такова терапевтично въздействие каквото друг подход не би могъл да даде при проблема с наркотиците.

КЕТЕА има и други услуги като телефонна линия, програма за мотивиране на затворници, програма за майки и тийнейджърска програма. Невъзможно е да напиша за всяка от тях поотделно. Най-важното е, че всяка от тези единици не съществува сама за себе си, а е част от цялото и работят взаимосвързано.

В края на всяка година КЕТЕА организира церемония по завършването за тези участници, които са преминали успешно през всички етапи. Резултатът от това е минимум три години без дрога, успешна социална интеграция, здравословен начин на живот, нова социална среда.

Защо е толкова важно професионалист, който иска да работи в такава програма да живее в общността и защо това се нарича тренинг?

На първо място, за да се сблъска с ролята на това да не съм професионалист. Много психолози контактуват с техните клиенти и пациенти единствено и само от позицията на помагащ-търсещ помощ. След време тези роли стават рутинни и започва да се губи изживяването, че правиш контакт, който е преди всичко човешки и е среща на две уникални човешки същества, които имат какво да кажат един на друг. В терапевтичната общност няма как да застанеш от другата страна и да се барикадираш с ролята “аз съм знаещ професионалист и не съм зависим и сега ще ти помогна и ти да не си”. Двадесет и четири часа в денонощието там се общува и нито миг общуването не е формално. Това е една малка общност, в която ти си като тях и в същото време не си като тях. Трябва да намериш баланса, който по-късно много помага в работата. Във всяка терапевтична школа научаването става чрез преживяване. Никъде по света, нито един терапевтичен подход не се научава с четене или с лекции. Когато лекуваме лечебната сила не е на техниката или инструмента, лечебният ресурс това е отношението, което се създава между клиента и професионалиста. В “Итака” всеки ден се срещах с болката. Каквото и да напиша сега няма да е пълно. Но след като съм била там аз знам какво е страха от това да ти предстои завръщане. Знам колко бързо пада заблудата на това, че аз съм тук, за да помагам на другите и колко оголен и незащитен се чувстваш без тази маска. Преживяването дава възможност за среща на професионалиста с тази част от него, която при зависимия е изразена крайно и се проявява чрез симптом. Елитарното дистанциране от рода: “аз не съм такъв” лишава професионалиста от най-директния и истински начин да създаде терапевтична връзка и да направи това, което се нарича лекуване. Чувствата, които напират по време на престоя вътре са много силни и далеч не само позитивни. Напрежението е две трети от ежедневието. Животът в терапевтичната общност много убедително те научава какво означава група и колко много всеки е важен за другите. Кризите и трудностите, през които минаваха хората от моя тим например, тези, с които ежедневно общувах ме докосваха и ми връщаха спомени за случки от личната ми история. В “Итаки “ всеки ден взимаш решения, малки, но важни и правиш стъпки към…нещо. На това вероятно се дължи огромната промяна, която настъпва постепенно у всеки от членовете. Тази промяна първо проличава във външния вид. Усеща се в жестовете, в изражението на лицето, после идва поразителното откритие, че човекът срещу теб говори по-различно отпреди. Откриваш, че говори за бъдещето, пита те ти какви планове имаш, започва да се интересува какво става по света, сеща се как като дете е обичал да рисува или е искал да стане еди-какъв си, но после задълго се е отказал. Повечето от зависимите, които влизат в рехабилитационна програма са с много дълъг период на злоупотреба с наркотични вещества. Тенденцията е през последните години да пада долната възрастова граница на постъпващите в “Итака”. Имаше хора на по 21 или 23 години, но те бяха започнали употребата на наркотици на около 13-14 години, така че също бяха с вече тежка зависимост. Хубаво е това, че всеки случай се разглежда индивидуално и се преценява как да се постъпи като се имат предвид много фактори. Това е част от изключителния професионализъм  на екипа на КЕТЕА. Давам си ясна сметка, че не съм напълно подредена и изчерпателна и едва ли задоволявам професионалното любопитство на читателите, но… това е просто едно посвещение на всички, които нося в сърцето си и към които често се връщам. Пожелавам си много скоро професията пак да ме срещне с тези хора.

декември 2003

 

 

На 20 септември 2010 г. в интернет започна петиция за демонтиране на паметника на Съветската армия в София. Петицията получи широка подкрепа и отзвук и към тази инициатива се присъединиха и други съмишленици. 

Посвещавам на една възрастна жена, която 
ми направи подарък, разказвайки ми 
своята история.

 През 1997 бях току-що завършила психология и започнах стаж в един дом за възрастни хора в София. Там срещнах жена на 80 години и тя ми разказа нейната история – история за идването на Девети.

Девети септември я заварва млада, 22 годишна, омъжена за любовта на живота си, с дете на една година. Нейният съпруг по това време е инженер, завършил някъде из Европа, който тогава е работел в завод. Способен, млад човек, който печели добре, обича семейството си и има планове за бъдещето. Три дни след Победата на Девети неговата съпруга го вижда за последен път. Той излиза от дома си за работа, целува я, взима си куфарчето с чертежи и документи и повече никога не се връща. Наистина никога. До срещата ми с нея през 1997 г. 53 години след неговото изчезване, тя все още нямаше никакъв официален документ какво се е случило с него. Дали е убит, изселен, бил ли е в лагер, къде е гроба му. Започва ходене по мъките. С детето на ръце да обикаля и да търси информация, да стои по опашки, изпълнена с надежда, че днес вече ще разбере какво е станало. Получава не едно и две мръсни и унизителни предложения от партийните функционери, които среща по различните институции. Минават години. Тя не спира да го търси, детето им вече е ученик, когато тя продължава да прави опити да разбере какво е станало. Тя чака да се върне, защото „някои се връщаха”. Чака години наред. Носи му снимката винаги със себе си, с рефлекса, че където и да е, каквото и да прави, трябва да я има под ръка, за да може да я покаже и да попита за него. Всяка среща с хората за нея е надежда, че може да й даде информация за нейния съпруг. Минават години и тя не спира да го търси и чака. Снимката е вече твърде неактуална и никой не може да го разпознае. Тази жена на 50 години, след близо 3 десетилетия по-късно, се беше омъжила повторно. Разказваше за втория си съпруг с много обич, уважение и благодарност. Разказа ми за дългото си колебание дали да се омъжи, защото все още си е мислела, че „ако моят Коце се беше появил тогава отнякъде, аз пак при него щях да си отида”. С никакви думи не мога да опиша какво почувствах тогава. Била съм толкова млада, едва ли съм могла да я разбера. Днес, толкова години след срещата ми с нея, отдавна не помня името й, нито името на нейния втори съпруг, нито на сина й, макар че често ги споменаваше. Помня единствено името на Коце, този, който е чакала цял живот и никога не дочака. Знаете ли как му каза името? С такова вълнение и любов, все едно още беше на 22 г., млада, влюбена и щастлива. Помня очите и кожата й, очите и бяха едновременно и сухи и пълни със сълзи. Няма такива очи. Аз не бях виждала дотогава и никога повече. Очите на една жена на 80 години, която още чака своя Коце, който и сега да се върне отнякъде, пак при него ще отиде. От тази история разбрах, че на тази жена цял живот й е било невъзможно да изпита чувствата си: тя не е била вдовица, за да плаче и тъгува, не е била и изоставена или излъгана, че да се ядоса, не е била и свободна, така че да потърси нов живот за себе си и детето си. Тя само е чакала, до последния си дъх. И беше изсъхнала от чакане. Попитах я: „Той против комунистите ли беше?”. „Не” – отговори ми тя, „той не се занимаваше с политика”. Тази жена не каза и дума против комунистите, докато ми разказваше всичко това. Мисля, че не беше от примирение или от умора и старост. Тя просто нямаше злоба и омраза към тях. Тази жена някак знаеше, че обяснението не е толкова просто и че то трудно се описва, изразява и обяснява. Тя и нейния Коце, и хилядите като нея останаха НЕВИДИМИ десетилетия наред. Огромната част от хората, пострадали от комунизма останаха безгласни, непредставени, незачетени, и невидими – INVISIBLE. Нарочно използвам английската дума, защото това е тази дума, на която реагирах най-силно при едно учебно посещение в САЩ. Дълго мълчах, не исках да говоря, не знаех какво да кажа. Когато обаче чух, че един участник в семинара каза INVISIBLE, разказвайки за своите болки и разочарования, аз станах и за първи път заявих активно участието си сред моите колеги в групата. Реагирах силно именно на тази дума. Защото колкото и малко да съм живяла през периода на комунистическия тоталитаризъм аз израснах с това, че е важно да не се забелязваш, да не се набиваш на очи, да не говориш, да бъдеш потаен, да мълчиш. Колкото и невероятно да е успях да почувствам преживяването на тази възрастна жена. Никога не съм преживявала подобен кошмар в живота си като нейния. Нямах нейния житейски опит и натрупаната мъдрост от страданията, които е изживяла. И въпреки това успях да разбера страха й. Този страх, който и аз съм наследила, който толкова години нося в себе си. Страха, че все нещо лошо може да се случи, че никога не може да има сигурност, че няма да се справя, че усилията са безсмислени. Страх, който никога не съм знаела откъде идва. Идва някъде оттам, от 50-те години на миналия век, повече от 20 години преди да се родя аз. Страхът ми от новото, страхът ми да напускам, да тръгвам, да се втурвам, желанието ми все да съм предпазлива, да не казвам „не искам, няма”. Това покорство и страх, че една грешка може да е фатална, да е последна. Това желание да бъда INVISIBLE и без право на глас. Да не искам думата дори, когато ми я дават. Да се срамувам толкова години за всичко. Да сънувам че крещя без глас.

Сега, с нашия позакъснял опит да почетем миналото си в един нов контекст и условия, ако продължим да бъдем невидими, ще бъде непростимо. За мен сега е важно да мога да правя, да действам, да бъда активен участник в това, което ме заобикаля. Имам невероятната привилегия да живея в некомунистическа страна. Всички имаме привилегията да изберем да не бъдем повече жертви. И в същото време да се поклоним пред жертвите, които познаваме, които не познаваме, пред жертвите, които сме направили ние самите, да се поклоним, за да не забравяме и направим крачка напред. Както казва Милан Кундера „да стигнеш дотам, че да не откриваш разлика между виновник и жертва, това значи да загубиш всякаква надежда… А на това му се вика ад, хора”.

Осъждането на комунизма не може да спре там, където започва да ни боли!

4 октомври 2010

 

 

 

 

 

Едно от най-значимите неща, които постигна оцветяването на паметника на съветската армия в София в розово по повод годишнината от окупацията на армиите от Варшавския договор на Чехословакия, както и изрисуването на Украинското знаме преди дни върху същия този паметник, е най-изгубеното нещо в годините след падането на Берлинската стена. Загубихме солидарността помежду си, в стремежа си да наваксаме и бързо да станем като страните от Западна Европа. Наблегнахме на това да покажем, че вече няма да имаме нищо общо едни с други и че се срамуваме от общото си минало, затова ще станем нови, други, западни….

Мисля, че това време постепенно отминава. Като че ли идва нов момент в отношенията между страните от бившия Съветски блок. Отношения на солидарност и подкрепа. Това е процес, който помага на всяка от страните, попаднала в неизбежната битка за морал, за демокрация и развитие, битка, която задължително преминава през отстраняването на комунистите от властта и битка, чийто гняв, агресия, решимост, саможертва дори, никой отвъд Берлинската стена не може да разбере истински. Помага на страната, която води такава битка, но помага и на този, който подкрепя.

Показваме ако не на целия свят, по поне на Европа, че от позицията на народи жертви, можем да преминем към позицията на народи, които ОЦЕЛЯХА. И че в това има достойнство и гордост.

Няма кой от западния свят да нарисува розов паметник или украинско, или грузинско знаме върху съветски паметник. Първо защото там съветските паметници, доколкото ги има, имат съвсем друго значение. И второ – защото те не знаят как се оцелява в такъв режим. Не знаят колко е трудна битката с комунизма и после и с посткомунизма. Но ние знаем, именно, защото оцеляхме и вече не сме само жертви. Имаме нова идентификация – тази на живите оцелели. Ако има някой, който не би допуснал реставрация на тоталитарните режими в Европа, това в най-голяма степен сме ние – Германия, Полша, Чехия, Унгария, България, Украйна, Румъния. Нищо че не стигнахме далече в осмислянето на този период и още има носталгични настроения. Ние рисуваме знаци на солидарност по нашите паметници. Истинска и смислена солидарност, на едни народи, които са живи и до днес, преминавайки през най-страшното.

27 февруари 2014

 

Обаждам се на Момчил, мой познат, с който се запознахме покрай темата с досиетата. Обаждам се да го питам  как да се регистрирам за участие в някакъв филмов фестивал, който той организира. Той ми обясни какво да направя и аз му казах.

– Добре, разбрах. Чао!

Отсреща мълчание, не ми отговаря нищо и не затваря телефона си. Повтарям отново:

-Благодаря, всичко ми е ясно. Чао!

Отново мълчание, а телефонът е отворен и той не прекъсва връзката. В това време чувам родния ни химн. Тези звуци се носят от телефона ми.

Оттук нататък сънят ли протича в една мъчителна главоблъсканица и аз всъщност сънувам както мисля и как мъчително решавам какво да правя. Всъщност в съня ми беше много по напрегнато и мъчително. Бях в логически абсурд, в капан, като прилеп, който се блъска и не може да излезе от някоя стая, защото е сляп. И ето какво всъщност мислех…

На мястото, на което е той, свири химна на България и понеже телефоните все още са отворени се чува и при мен. Започвам трескаво да мисля какво става. Защо той мълчи и не затваря телефона, защо не ми отговори като му казах „чао”. Единственото възможно обяснение за мен е, той е станал прав и стои мирно, както се стои на химн и не смее нито да говори, нито да натисне копчето на телефона за край. Казвам си, че това е твърде нелепо, той не би се държал така, всеки може да каже поне едно „чао”, преди да стане прав на химна. Защо ли тогава стои прав? За да го прави сигурно така трябва. Но как така, аз не знам да има такова правило, което да те задължава да станеш прав на химна при всякакви обстоятелства. Още повече че кой ще види дали ставаш или не. Пък и да те види какво значение има? Но той въпреки това е прав и не смее даже едно съвсем леко движение да направи и да затвори телефона. Значи така трябва. Значи нещо става, нещо, за което все още не знам, но е започнало. Аз трябва ли да стана права? Но това е безумие. При мен в стаята няма никой. И все пак ако той стои прав по-добре и аз да стана. Нищо няма да ми стане ако постоя малко права, но пък ако не стана и някой все пак разбере може кой знае какво да ми се случи. Освен това може той нарочно да не затваря, за да разбера, че това, което става, вече е станало, защото ако е нещо, за което не се говори и не се съобщава гласно може да разбера твърде късно и вече да съм пострадала. Той ми подсказва, че нещо става. Защото това е нещо, за което никой не знае, привидно няма по какво да разбереш, че е започнало, че е дошло, освен по някакви такива знаци, от които трябва да се ориентираш като в тъмна стая. Това не са неща, които се обявяват. Това не е новина, която ще съобщят по телевизията, например, че е извършен държавен преврат и от днес вече сме в нова ситуация. Всичко си е същото, просто един ден като звъннеш по телефона и разбираш, че вече нещо е станало. Ако той иска да ме предупреди защо просто не ми го каже. Защото със сигурност не може. А и няма какво. Нали всичко си е по старому. Живеем си като преди просто трябва да ставаме на химна, каквото и да правим, в каквато и да било ситуация, по всяко време на деня, когато го чуем.

Ставам и аз права и мирно. Между нас телефоните стоят отворени и никой не реагира на това. Чува се химна. Аз съм права и сериозна, с пълната осъзнатост, че правя най-подходящото и правилно нещо в тази ситуация. Че не бих могла да постъпя по никакъв друг начин. Защо не си помислих например, че е паднал, че му е станало лошо, че се е задавил и не може да говори. Защото нямаше никакъв шум освен химна. Кой си пуска химна в работно време, без да е празник и без да има повод. Някой му го е пуснал, за да го види как ще реагира, какво ще направи и той няма как да ми каже. Нещо става. Аз съм права. Вече всичко е наред. Не сгафих. Разбрах. Всичко разбрах. Измъкнах се този път. Дано и другия път като стане нещо такова да се усетя навреме. Кой мога да питам? Никой. За това не се говори. Ще разбираме постепенно какво и как да правим, за да е правилно.

– Мила родино…