Психотерапия, обучения, супервизия
 
Оруел през 2009

Оруел през 2009

Обаждам се на Момчил, мой познат, с който се запознахме покрай темата с досиетата. Обаждам се да го питам  как да се регистрирам за участие в някакъв филмов фестивал, който той организира. Той ми обясни какво да направя и аз му казах.

– Добре, разбрах. Чао!

Отсреща мълчание, не ми отговаря нищо и не затваря телефона си. Повтарям отново:

-Благодаря, всичко ми е ясно. Чао!

Отново мълчание, а телефонът е отворен и той не прекъсва връзката. В това време чувам родния ни химн. Тези звуци се носят от телефона ми.

Оттук нататък сънят ли протича в една мъчителна главоблъсканица и аз всъщност сънувам както мисля и как мъчително решавам какво да правя. Всъщност в съня ми беше много по напрегнато и мъчително. Бях в логически абсурд, в капан, като прилеп, който се блъска и не може да излезе от някоя стая, защото е сляп. И ето какво всъщност мислех…

На мястото, на което е той, свири химна на България и понеже телефоните все още са отворени се чува и при мен. Започвам трескаво да мисля какво става. Защо той мълчи и не затваря телефона, защо не ми отговори като му казах „чао”. Единственото възможно обяснение за мен е, той е станал прав и стои мирно, както се стои на химн и не смее нито да говори, нито да натисне копчето на телефона за край. Казвам си, че това е твърде нелепо, той не би се държал така, всеки може да каже поне едно „чао”, преди да стане прав на химна. Защо ли тогава стои прав? За да го прави сигурно така трябва. Но как така, аз не знам да има такова правило, което да те задължава да станеш прав на химна при всякакви обстоятелства. Още повече че кой ще види дали ставаш или не. Пък и да те види какво значение има? Но той въпреки това е прав и не смее даже едно съвсем леко движение да направи и да затвори телефона. Значи така трябва. Значи нещо става, нещо, за което все още не знам, но е започнало. Аз трябва ли да стана права? Но това е безумие. При мен в стаята няма никой. И все пак ако той стои прав по-добре и аз да стана. Нищо няма да ми стане ако постоя малко права, но пък ако не стана и някой все пак разбере може кой знае какво да ми се случи. Освен това може той нарочно да не затваря, за да разбера, че това, което става, вече е станало, защото ако е нещо, за което не се говори и не се съобщава гласно може да разбера твърде късно и вече да съм пострадала. Той ми подсказва, че нещо става. Защото това е нещо, за което никой не знае, привидно няма по какво да разбереш, че е започнало, че е дошло, освен по някакви такива знаци, от които трябва да се ориентираш като в тъмна стая. Това не са неща, които се обявяват. Това не е новина, която ще съобщят по телевизията, например, че е извършен държавен преврат и от днес вече сме в нова ситуация. Всичко си е същото, просто един ден като звъннеш по телефона и разбираш, че вече нещо е станало. Ако той иска да ме предупреди защо просто не ми го каже. Защото със сигурност не може. А и няма какво. Нали всичко си е по старому. Живеем си като преди просто трябва да ставаме на химна, каквото и да правим, в каквато и да било ситуация, по всяко време на деня, когато го чуем.

Ставам и аз права и мирно. Между нас телефоните стоят отворени и никой не реагира на това. Чува се химна. Аз съм права и сериозна, с пълната осъзнатост, че правя най-подходящото и правилно нещо в тази ситуация. Че не бих могла да постъпя по никакъв друг начин. Защо не си помислих например, че е паднал, че му е станало лошо, че се е задавил и не може да говори. Защото нямаше никакъв шум освен химна. Кой си пуска химна в работно време, без да е празник и без да има повод. Някой му го е пуснал, за да го види как ще реагира, какво ще направи и той няма как да ми каже. Нещо става. Аз съм права. Вече всичко е наред. Не сгафих. Разбрах. Всичко разбрах. Измъкнах се този път. Дано и другия път като стане нещо такова да се усетя навреме. Кой мога да питам? Никой. За това не се говори. Ще разбираме постепенно какво и как да правим, за да е правилно.

– Мила родино…