Институт по системна психотерапия

Научих, че скоро е имало радио предаване, посветено на темата за паметниците от миналото. В предаването се появил въпроса, „Защо трябва да мразим тези паметници (на комунизма)”. И предаването е продължило с примера от Хасково, където има огромна скулптура на Богородица. Най-голямата в света, вписана в книгата на рекордите на Гинес. Издигната е върху постамента, на недовършения повече от 20 години Пантеон на ремсистите. Това е положителен пример за трансформация и креативност, според гостите в студиото.

Ето как аз виждам ситуацията.

„Защо трябва да мразим паметниците?” е реакция на човек, който мисли в категориите трябва/не трябва за неща, които са автономни и няма как да отговорят на такова условие. Това именно води до такова мимикриращо решение – един партизански паметник да се превърне в „паметник на Богородица”, както той сам е нарекъл тази причудливост. Защото не е променено нищо от манталитетната нагласа към реалността. Една реалност, в която има единствено „трябва” и където всяко човешко поведение и отношение се третира през тази призма.  Тогава резултатът винаги ще е продукт, който се опитва да свърже и съчетае взаимно изключващи се неща. НЕ ТРЯБВА да рушим старото, но ТРЯБВА да съградим ново, като ТРЯБВА да ги съчетаем в едно, защото НЕ ТРЯБВА да се разделяме в обществото и ТРЯБВА всички да са доволни. Работейки с една малка група върху социално-психологическите измерения на комунизма и неговите отражения в днешно време, първата асоциация, която имаха участниците с темата, беше думата „трябва”. Трябва да бъде така или иначе, трябва да правиш така и така, „трябва” е над всичко, „трябва” е аргумент номер 1. Това „трябва” се разпростира до семейството, интимните отношения, навсякъде. Но най-важното „трябва” е: Трябва всичко да е хубаво и да е наред. Да се опитваш да живееш все едно е наред, защото „това” (комунизмът) ще е вечно.

Тези паметници бяха издигнали под натиска на същото това ТРЯБВА. Те стигнаха и по-далеч: трябваше да се изпитват определени чувства по отношение на тях – на признателност, на гордост, на благодарност. Пренасянето на това ТРЯБВА  от тогава до сега, се явява пречка дори и за най-креативния артист да предложи искрена и автентична идея. „Защо трябва да мразим паметниците?” – някой/нещо е накарал тези хора да ги мразят. Те ги мразят, защото така ТРЯБВА. Те изпитват това чувство, защото така ТРЯБВА. Човекът, който задава този въпрос дълбоко в себе си е приел догмата, че чувствата се пораждат от нечие чуждо изискване, от нечии ТРЯБВА. Трудно му е да погледне на чувствата на хората към паметниците от комунизма като на искрени, защото знае, че неговите собствени не са такива. Това е тоталитарен подход – трябва да обичаш, трябва да изпитваш това чувство, трябва да си благодарен, трябва да искаш да градиш светлото бъдеще, трябва, трябва, трябва….

Тези паметници затова и трябва да се махнат. Дори не е лоша идеята за известно време на тяхно място да няма нищо. Нека решението какво да има там да бъде взето след известно време, след пауза и поглеждане на това вече освободено пространство като на възможност, а не веднага да го запълваме с нещо друго. И тогава ще се появят истински предложения, изпълнени с креативност и фантазия. Не сме свикнали обаче да издържаме на неяснота, празнина, на колебание. Където е възможно да се породи свободна идея, свободен човек, свободно общество. Свикнали сме да живеем в условия на окупация, на „тиха окупация”, без танкове и войски по улиците, както в Чехословакия например, но в страна, осеяна с паметници на окупатори. Затова и основният ни поведенчески модел за справяне с конфликти в днешно време е пасивно-агресивният. „Тихата окупация” спира и убива в зародиш възможността за директна, ясна и смела конфронтация, която да проблематизира, изяснява и в крайна сметка осмисля, различията помежду ни.

Бих попитала: Защо пък трябва да не мразим паметниците на комунизма? Ненавиждам комунизма и всичко, което той остави след себе си. Имам право на това. Това не е импотентна ненавист, която ме парализира и не ражда нищо друго. Това е чувство, което ме води към премисляне, утихване, изригване, търсене на начин да го изразя и действие, с което да заявя правото си да поискам промяна. „Тихата окупация” ни подтиква да търсим абсолютните и единствено верните отговори, като че ли такива има, натрапчиво и да ги налагаме, или да си ги самоналагаме дори в сфери, където няма нужда, напротив важи обратното. При „тихата окупация” окупаторът е замаскиран, правилата са неясни и поради това напълно произволни и непредвидими. Дори поколението, което няма никакъв жив личен спомен от комунизма може да се окаже в капана на това ТРЯБВА и да спре да се уповава на своите вътрешни усещания, интуиция, опит, сковано от страх дали няма да сгреши. Защо дори те, които не познават догмите на тоталитарната държава често имат такъв страх? Защото са израснали в среда, в която родителите им са се отказали да се позовават на вътрешния си усет, защото е трябвало да оцелеят в човекомелачката на тоталния произвол. Където отгатването на верния отговор, поставянето на вярната усмивка, унизителното приемане, че си сгрешил, дори когато не е така, е било начин на живот. Било е норма и стратегия за оцеляване. И се утвърди и затвърди като модел дори след рухването на тоталитарния строй с това, че те първи започнаха да правят това, заради което наказваха и тероризираха десетилетия наред – да ходят на църква например.

И сега бих казала, се намираме в същото състояние на тиха окупация. Когато ние искаме да говорим за комунизма и неговите ужаси, понякога просто така, за да разтоварим този огромен товар от спомени, все ние трябва да отстъпваме и да мълчим, за да не обидим някой. Ако спорим, или защитаваме позицията си, в телевизионно студио например, все ние сме лудите, които се интересуват от минали неща, все сме крайните, все сме лошите. Ако искаме да се демонтират паметниците от тоталитарната епоха сме фашисти и неблагодарници. Окупирани сме тихо по всички фронтове – можем да си говорим каквото мислим, но с цената на това да бъдем постоянно маргинализирани, осмивани, етикетизирани.

В спора за комунизма вършим престъпление още с това, че изобщо има спор. Тоталитарните режими са безспорно зло. Тяхното коментиране от друга гледна точка е недопустимо. Цялото ни просмукано с насилие общество прави, коментира и дебатира по това, което не трябва и не взима категорично отношение по това, което трябва. Така сме размили границите на нормалното и ненормалното, че живеем в реалност от НОРМАЛИЗИРАНО НЕНОРМАЛНО.

Паметниците и всички символи на тоталитарната държава няма нужда да бъдат мразени или обичани. Макар че всеки има право на своите чувства към тях. Те обаче трябва да бъдат демонтирани, хладнокръвно и систематично, независимо дали ни харесва или не. Писъкът от тази раздяла със символите не е толкова, че много ни трябват или значат нещо за нас. Повече е заради това, че така сме се сраснали с тоталитарния манталитет, с тоталитарното мислене на всяко ниво от ежедневието си, че все едно демонтираме самите себе си. А всъщност е тъкмо иначе – разделяме се с тях, за да останем ние, истински и живи, наранени тук и там, разочаровани и мрачни вероятно, но разчистили обора на душите си.

Някои неща от живота ни просто са за изхвърляне.

Посвещавам на сестра си. Go, sister, go!

Четвърти поред белег на психичното здраве на семейството, ранжиран според класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е твърдата родителска коалиция и равенство в споделянето на сила между родителите, в противовес на родителско разделение и създаването на коалиция родител/дете.

„Аз без тебе не мога” е хубав стих, ако става въпрос за романтична любовна песен. Понякога обаче това е основен рефрен в общуването между родител и дете. Фамилните психотерапевти отдавна са установили в практиката си, че коалицията между родител и дете, е един от най-злокачествените механизми в семейството, който продуцира сериозни проблеми с порастването на детето. Проблеми, които могат да бъдат от сферата на поведенческите разстройства или дори от тези, които същия автор класифицира като сериозна дисфункция – психотични прояви. Коалицията между родител и дете става възможна тогава, когато между родителите има неравномерно разпределение на отговорностите за отглеждането на децата, неравнопоставено разпределение на сила, при практикуването на тези отговорности, утвърден модел на доминиране и подчиненост, вместо пълноценни партньорски отношения. Ето защо Патрисия Лав, американски фамилен психотерапевт, дава едно от най-ясните и неоспорими определения за това какво значи „добър родител”. Според нея добър родител значи добър партньор.

Коалицията родител/дете има няколко основни белега, за да бъде определена като източник на дисфункционално общуване и роли в едно семейство:

• Това е тайна коалиция, съществуването на която не се признава и поради това тя не може да се коментира; т.е. семейството функционира в модел, който отрича наличието на такава коалиция, което прави нейното съществуване още по-злокачествено и на практика невъзможно за преодоляване. Във всяко семейство има коалиции, вкл. и между родители и деца. Разликата е в това, че тези коалиции са явни, което прави възможно те да бъдат коментирани, дори критикувани, преподреждани и т.н. Тогава семейството може да изживее трудности и кризи, но те не са невъзможни за преодоляване и дори напротив – могат да бъдат възможност за корекция и развитие в добра посока.
• Това е коалиция, в която детето става все по-близко с единия от родителите си, за сметка на отношенията си с другия. Все по-зависимо от този родител, с който е в коалиция, от неговото одобрение, подкрепа, благоволение. Детето на практика губи връзката си с другия родител, тя става формална, емоционално бедна и несигурна, детето може да стане потърпевш от гнева на изключения родител (физическо насилие). В същото време то израства с чувството, че от него зависят много от нещата в семейството, тъй като на практика вместо решенията да се взимат от двамата родители, те се взимат от родителско-детската коалиция. Единият от родителите става като дете (в йерархията на семейството), а детето става като родител.
• Отношенията между родителя и детето се представят като много добри, приятелски, като такива, които са единствените възможни за неговото добро развитие. Зад това всъщност се крие абсолютно категоричната невъзможност на двамата родители да общуват пълноценно в ролята си на съпрузи, тяхната неудовлетвореност от брака им и невъзможността да коментират този факт, както и да го променят.

Всъщност зад вербалните послания към детето „Ти си страхотен”, „толкова добре се справяш с всичко”, „радвам се, че си така самостоятелен”, се крие посланието на включения в коалицията родител „Аз без тебе не мога”. Тъй като другият родител участва в същия този модел, посланието става още по-силно „ние без тебе не можем”. Това е едно от най-страшните послания, което едно дете може да чуе от родителите си. То е спирачка за неговото обособяване като автономна личност и за развитието му на възрастен човек, който вече е готов и може напусне семейството.

Както при предишната статия и тук ще направя препратки към развитието на нашето общество от най-близкото ни тоталитарно минало. Основна характеристика на тоталитарната държава е скритата йерархия, която е невъзможно да бъде коментирана и коригирана, която всъщност пречи на членовете на обществото да формират самостоятелност, собствени избори и да градят автономен живот. Тогава де юре има разпределение на основните власти и носене на лична отговорност, като в същото време де факто основните решения в държавата, в работната среда се взимат не сред хората, които са на едно йерархично ниво, а от коалиция, която включва и представител на по-ниското йерархично ниво. Без това да я ясно регламентирано, да е подчинено на определени оперативни цели и да има временен характер. Вместо това е утвърдено като непрекъснат модел на взаимоотношения, които се самовъзпроизвеждат като единствените възможни и към тях спира да има критичност. Това е моделът на „нашия човек”, ролята на партийния секретар, израстването в йерархията чрез правене на лични услуги и т.н.

Справянето с този обществен модел минала през категоричното осъждане на властовата структура на тоталитарната държава. Без сантименти и носталгия. Това трябва да направим като общество, за да имаме сигурност, че  няма да се препънем сами в опита си да градим нещо ново, ама със старите нагласи и манталитет.

За проблемите в семейството си има психолози и психотерапевти. Крайно време е да спрем да ги избягваме.

 

Казват ни, че знаем малко за тях, но ние не се отказваме да претендираме, че всичко ни е ясно. Някъде тук може би настъпва разривът, който така обичаме да определяме като „разлики в поколенията”. И когато все пак те посетят, с желание или не, за първи път консултант или лекар и срещнат подобно отношение още веднъж, може да се каже, че рискуваме да не постигнем нищо. Не защото самият млад човек е много „труден случай”, а по-скоро защото похватите, с които боравим не са подходящи. Настоящата статия ще направи опит да очертае някои от основните трудности и предизвикателства към професионалистите в работата с млади хора, които употребяват психоактивни вещества и техните семейства. Ще се позова на опита на международен екип от изследователи, както и на собствения си опит в Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите – София.

В статията си „Common Factors and Uncommon Heroism of Youth” авторите Бари Дънкан (Barry Dunckan), Скот Милър (Skott Miller) и Жаклин Спаркс (Jacquelin Sparks) отбелязват, че според последните данни расте броят на децата и тийнейджърите, които получават услуги, свързани с психичното им здраве. Много от младите хора, които получават такива услуги изобщо не знаят защо ги ползват и какво им лекуват и в повечето случаи участват в лечебни програми по задължение. Така те се превръщат в пасивни получатели на здравни услуги и нямат думата при определянето на тяхното лечение. Макар че авторите визират младите хора с проблемно поведение в най-широк диапазон и не се спират на конкретно поведенческо или психично разстройство, техните наблюдения в пълна степен се отнасят и до тийнейджърите, които употребяват психоактивни вещества. Разбира се, че децата, които посещават различни институции по повод на тяхното проблемно поведение, знаят къде отиват и във връзка с какъв проблем. Това, че не знаят къде и защо са ги завели не бива да се приема буквално. Тяхното преживяване обаче е точно такова: „Какво ще ми правят на мен, като съм си добре и защо трябва да се лекувам, като всъщност нищо ми няма.” Това не е защото те не разбират какво става, защото са протестни или скандални. Те просто имат друга гледна точка и пречупват проблемите през коренно различна перспектива. Тя не само, че не е за пренебрегване, но е и решаващо важна за това как ще протече терапевтичния процес с младия човек. Цитираните по-горе автори се опират на данни от петдесетгодишно проучване, което прави категоричния извод, че постигането на резултати в работата с млади хора става тогава, когато специалистите не се фокусират върху разстройствата, дисфункциите и болестите им. Това означава, че медицинският подход към тях, основан на поставянето на диагноза и описване на техните проблеми и неблагополучия, не отговаря на същинските им потребности. Когато съприкосновението с младия човек е само и единствено във връзка с неговите дефицити, той става не участник в своето лечение, а потребител и консуматор на чужди идеи и виждания за собствения му живот.

Често решенията, които професионалистите предлагат в работата си с младите хора, се основават на това какво трябва да се подобри и какво лекарство да се предпише. Това поставя клиницистите в позицията на компетентни и знаещи, а самият млад човек – в ролята на увреден, болен и неспособен да се справя с трудностите си. И пропастта вече е факт. Според Скот Милър, който посвещава много от своите изследвания на темата как настъпва промяната в терапевтичния процес, резултатите в едно лечение се постигат, когато се постави акцент на това, в което младите хора са силни и е техен ресурс – творчество, мрежа от хора, които ги подкрепят, собствените им умения да правят по добър начин едно или друго.

„Диагнозата казва една малка част от историята на клиента, описанието на проблема разказва друга.”

За да можем да боравим с понятието болест, първо трябва да знаем какво е здраве. При соматичната медицина например има категоричен консенсус за това кои показатели на кръвта и урината са показател за здраве и кои са показател за болест. В областта на психичното здраве картината на нормалността е доста по-проблематична. Областта на психичното здраве работи обратно – дефинирани са отклоненията, но срещаме изключителни трудности да определим какво е нормално (Ватцлавик, 1976 г.). Изясняването на това кое е нормалното поведение зависи от социалните и културни норми, подреждането на властта и йерархията в семейството, включеността и изключеността на човека в неговото обкръжение. Човешкото поведение е много сложно и има изключително много вариации. Определянето на преживяванията на хората като проблемни или като разстройства се разминава с вижданията на младите хора за това, което им се случва и конструира тяхната идентичност като жертви, лоши или болни. Хората са на първо място членове на социални общности, тяхното поведение и състояние са фундаментално свързани и повлияни от социалния контекст, в който те функционират. Даването на готови решения поставя клиента в позиция на пасивен притежател на болест или разстройство, който трябва да се напасне спрямо уменията на клинициста. Лечението е ефективно за клиентите (младите хора и техните родители) тогава, когато е съответно на техните грижи и трудности, на това, което наистина ги вълнува, на целите, които са си поставили, когато те са активни участници в него и преживяват позитивни отношения. Ето един пример в тази посока: 17-годишно момче, което употребява наркотици и проявява агресия към баща си, между тях двамата настъпва значителна дистанция и все по-голяма близост с майката в същото време. Ако агресията на това момче се отдава само на употребата на наркотици и единствената цел е то да спре да употребява, за да не бъде агресивен, може да останем много далеч от неговата реална житейска ситуация. Всъщност много по-важно (но това се разбира в процеса на работа) в случая е, че той има нужда от позитивна връзка с баща си, която минава през това да изрази агресия към него. Минава през това той да има право да „премери сили с баща си”, да се конфронтира и да разбере какво харесва в него, какво ще вземе и научи от него като авторитет, което да използва в своя живот. От своя страна за бащата е важно да погледне на променените отношения със сина си по нов начин и да се сблъска с виждането, че дистанцията не винаги поражда отчуждение, дистанцията може да води до много пълноценна близост и по-същинско чувство за контакт.

Поставим ли нещата в тази плоскост, става ясно, че не позицията ни на компетентни специалисти ще бъде от полза за това семейство, а готовността да чуем техния опит и да го използваме в терапията. Първата стъпка е в готовността да чуем цялата история на клиентите. Това означава да се откажем донякъде от сигурността на готовите решения, която ни дават диагнозите, тестовете и класифицирането на проблемите. Това не означава, че терапевтът е пасивен, а напротив, че има баланс между неговата активност и тази на клиента, че той е готов да разбере и подхожда с интерес и любопитство не към дефицитите му, а към неговите възможности, не само към отчаянието му, но и към това, което му дава надежда. Важно е терапевтът да помни, че е значимо не само от какво клиентът има нужда, а и какво от силните му страни може да се използва в терапията, за да бъде подпомогнат той да постигне целите си. При работата с тийнейджъри трябва да им създадем пространство да покажат своята компетентност, да имат инициативата, да могат да решават и да правят избор. Това са все неща, които са изключително важни в периода на порастването. Поради употребата на наркотици, родителите, а понякога дори и професионалистите имат подход, който спира тази здравословна тенденция на юношите към автономност и обособяване от възрастните. Всяко поведение, колкото и разрушително, неадекватно и лудо да е, има потенциал да се превърне във възможност за развитие. Тъкмо това е базата, на която да поставим диалога си с младите хора, които употребяват наркотици. Пренебрегването на ресурсите на клиента води до преживяване за неудовлетворение, чувство за вина, страх, тревожност, чувството, че не се справя.

Милтън Ериксън казва, че едно от най-значимите умения за терапевта е да се учи да бъде некомпетентен. Да подхожда към хората, които го търсят за помощ с това, че знае по-малко от тях за живота, за въжделенията и за целите им. Да оставя настрана понякога своята експертност и да пита, да слуша и чува, да любопитства, да сверява, да е способен да се отдръпва и доближава. Тогава гневните и обидни реплики на младите хора ще звучат по друг начин. Всичко, което те казват, си струва да чуем.

 

Няма универсален подход при решаването на проблемите с употребата на наркотици. Факторите, които определят, че едно лечение е подходящо или не за даден случай са много и различни – медицински, социални, психологически и др. Безспорна е обаче необходимостта от работа със семейните членове на зависимия. Няма подход, школа или метод, които да отричат това, че семейството има ключова роля за лечението и добрите дългосрочни перспективи. То е ресурс, който не бива да остане извън полезрението на професионалистите. При работата със семейства също няма един-единствен подход, метод или школа, които да са панацея. Общото обаче е, че се привличат хората около зависимият, които са заинтересовани от решаването на проблема. При така поставен въпрос вече е много трудно близките да се дистанцират и да оставят лекаря или психолога да взима решения вместо тях и още повече да им предлага готови рецепти за това как да излязат от тази криза. Повечето родители очакват, че синът им или дъщеря им ще станат същите каквито са били преди да започнат да вземат наркотици. Това не само е невъзможно, но подобно очакване към терапевта е нездравословно и опасно. Най-важното, което те следва да имат предвид и към което да се настроят е, че предстоят промени. Тези промени не стават бързо, костват много напрежение, понякога връщане назад, болка, отчаяние, страх. Това са неща, които никой не може да им спести. Лечението минава през страдание и бавно утвърждаване и закрепване на нови работещи модели на поведение.

Първото опитване на наркотици по правило започва във възрастта между 13 и 17 години, когато връстниците стават особено значими. Родителите са тези, които в посочената възраст би трябвало все повече да подкрепят самостоятелността на детето си и да му подават послания, които го учат да взема решения и да носи отговорност. Самите родители имат да променят неща в този период от живота си и да приемат все по-голямата дистанция между тях и детето им и нещо повече, важно е да подкрепят по един здравословен и функционален начин това отдалечаване. Тези неща звучат познато, обичайно и дори банално, но всъщност стават трудни поради съпротивата на семейството към промяна /ригидност/. Тези и др. обстоятелства, които са много разнообразни за всяко отделно семейство стават източник на различни противоречия и конфликти. Напр.: това как младият човек пази границата си като личност в семейството е много показателно за това как поставя границата си и в контактите с другите: тези, които среща в училище, на улицата, на купон. Ако един млад човек бъде подкрепян от родителите си да казва “не” и да отстоява собствените си решения по отношение на тях самите, то той ще може да го прави и навън, когато общува със своите връстници. Често родителите изискват към тях да има послушание, липса на съпротива и толерират и подкрепят именно такъв поведенчески модел, а след това остават изненадани, че синът или дъщеря им безкритично приема своята среда от връстници. Ето защо работата започва от това какво се случва в къщи и в нашите отношения, за да може това да се пренесе и в други ситуации извън дома. За родителите, които са свикнали да бъдат безспорни авторитети за своето дете е изключително трудно да приемат, че сега настъпва дистанция и отдалечаване.

Проблемите, които описвам не подминават нито една семейна система. Те не са нито културални, нито икономически обусловени. Всяко семейство се сблъсква с тези неща независимо на каква географска ширина живее и какъв статус има в обществото. Много е важно родителите да не гледат на това като на някаква нелечима патология и да живеят с чувство на вина. Тук става въпрос за отговорност. Не в смисъл, че са виновни за постъпките и поведението на своите деца. Отговорност значи приемане на нуждата от промяна, която започва от тях.

Често пъти отлагани  с години проблеми в едно семейство имат нужда просто от едно договаряне за  новата роля на родителите в живота на младежа. Назоваването на подобни прости неща далеч не е лесна работа, защото зад това обикновено стоят много емоции и чувства. Бързо могат да паднат дългогодишните заблуди, че:

“това го правя само заради детето” /напр. майка, която не е удовлетворена от съпружеските си отношения и не е напуснала съпруга си, въпреки че е имала намерение/

“детето ми е моят смисъл в живота” /когато родителите прехвърлят големия въпрос за смисъла на живота си върху детето и от него се очаква то да удовлетворява чужди стремежи/

“ако не беше ти щях да съм направила еди-какво си” /заради теб се жертвах и не направих кариера напр./

Родителите и особено майките, които обикновено са по-свързани емоционално с децата,  се хвърлят да помагат по начин, който те смятат за добър. Това е важно и може да се използва в терапията. Въпросът не е в това да не помагаш, а КАК го правиш. Помощта говори за ангажираност и е важен момент от семейната работа. Работа на терапевта е да създаде условия семейството да може да регламентира как се помага, кой на кого помага, в какви ситуации и т.н. Един 15-16 годишен млад човек има нужда да обсъди с родителите си и др. промени. Например: кои решения стават лично негова отговорност и кои задължително трябва да дискутира с тях.

Започнах с това, че няма универсални модели за лечение на зависимо поведение. Също така няма терапевтичен прийом, който да гарантира 100% успех на лечението. Всяка криза обаче може да бъде повод да израстване на семейството, за въвеждане на дълго отлагани промени и да открие перспективи, за които не сме подозирали до този момент.

Употребата на наркотици е опасно поведение. Едно от най-опасните. В първия момент, когато родителите на тийнейджърите научат този факт стават изключително притеснени и тревожни, обръща се целия им живот. Започват да търсят специалисти, които да ги подкрепят и да им помогнат. Опитват да намерят начини да организират така живота си, че да предпазят детето си от опасността. Много от тях смятат, че детето им е „добро”, но е било подведено от лоши хора. Прави се опит да го изолират колкото е възможно от неподходящата среда, улицата, дори от училището. Много от родителите спират да ходят на работа, за да стоят в къщи и да са постоянно с детето си, планират да напуснат града или квартала, в който живеят, за да се преместят на по-безопасно място. Искам да подчертая, че такова поведение съм срещала както при родители, чиито деца са с дълга история на употреба и с тежка зависимост, така и от родители, чиито деца са пушили 5 пъти трева, т.е. експериментират. Бих казала, че във втория случай се среща дори по-често. Първото съприкосновение с идеята, че детето прави опасни неща е изключително трудна за приемане от страна на родителите. Трудността на консултирането на родители при такъв сериозен проблем като употребата на наркотици е в това, че личностните тенденции, които провокират едно такова поведение и потребностите на тийнейджърите, на които то отговоря, трябва да бъдат подкрепени, но трябва да бъде спряно конкретното поведение – в случая употреба на наркотици. Какво значи това?

Употребата на наркотици се появява във възрастта, когато младите хора имат необходимост да се отграничат от родителите си, да направят по-близък контакт със своите връстници и да се „отдадат” на приятелства по-значими от връзките между членовете на семейството, да изпробват опасни поведения, да рискуват, да тестват правилата, да се противопоставят на авторитетите, да научат повече за себе си и за света като експериментират и точно това възрастните трябва да имат нагласа да подкрепят. В това да имат свое лично пространство, свои тайни, да не казват всичко на родителите си, а да имат преживявания, които споделят само с приятелите си. В това да поемат малки рискове, да изразяват несъгласие и да се противопоставят, в това да имат хоби, което обсебва цялото им внимание, да грешат, да изпитат първите си разочарования и т.н. Всичко това е позитивно в развитието на всеки един човек и е необходим етап от неговото израстване като възрастен. Разбира се, че употребата на наркотици не е подходящият начин, по който да стане това израстване. Но ако родителите, в стремежа си да прекъснат това опасно поведение отидат в крайност, в която прекъсват самата психична тенденция, която най-общо може да наречем ОТГРАНИЧАВАНЕ ОТ СЕМЕЙСТВОТО И РОДИТЕЛИТЕ, се появява вероятността от дисфункционално развитие за младия човек. На преден план и като единствени послания към децата започват да излиза това че:

• Светът навън е лош и пълен с опасности.
• Не бива да имаш доверие на никой освен на семейството си.
• Само ние те обичаме истински.
• Домът е единственото и най-сигурно и спокойно място.
• Хората, които се обичат трябва всичко да си споделят.
• Никой приятел не може да ти даде това, което ние ще ти дадем и т.н.

Много възрастни, ще отрекат и ще отговорят: „Ние никога не сме казвали такова нещо на детето си”. И действително в повечето случаи те никога не са казвали подобни думи. Но в поведението им към тийнейджъра се откриват послания, които крият точно този тип нагласи и очаквания. Те се откриват и в ежедневни случки, далеч не така застрашителни като употребата на наркотици. Например: 12 годишно момиче, което споделя, че се е скарало с най-добрата си приятелка, с която са толкова близки, като сестри. Смята, че тя го е предала и обидила, плаче, казва, че няма никога да й прости, защото, защото, защото… И реакция, която може да е на родител, учител, психолог, по-голяма сестра: че не бива да плаче, защото за такива приятели не си струва да се ядосва, че мама е до теб и винаги ще бъде така, „нали знаеш, че аз много те обичам и искам да не страдаш”. Когато това е единственото срещано поведение от стана на възрастните, детето на практика бива вандалски ограбено – отнета му е възможността да изпита силните си чувства и да види какво би могло да направи. Дали да спре отношенията си с тази приятелка, дали да поговори с нея, дали да й напише писмо, дали просто да изчака и да издържи на напрежението, в което няма яснота как ще се развие приятелството им. И в крайна сметка да научи нещо автентично от своя личен опит за отношенията между хората и за самото себе си. Безмерната готовност на всеки проблем на детето да му бъде осигурен комфорт, да му бъде спестено страданието, да му се даде готов опит от живота на възрастните, да бъде приласкано и успокоено, на практика прави детето зависимо, несамостоятелно, недоверчиво към другите, но и към собствените си сили да се справи. То не би имало смелост да рискува, несигурността ще го плаши и светът постепенно ще стане враждебен. И носейки тези нагласи в себе си, без да иска, абсолютно несъзнателно ще попада в ситуации, в които ще се държи неуверено, подозрително към връстниците си и съответно ще срещне реакция на присмех, обида, недоверие от тяхна страна. Това още веднъж ще потвърди съветите на родителите му и би могло да си каже: „А, значи мама и татко са прави, другите наистина са лоши”. И отново ще бъде приласкано и успокоено от родителите. Примерът е банален и може да изглежда хиперболизиран, но не е. Погледнете го дори не в неговата конкретност, той може да е всякакъв. Погледнете го и вижте какви нагласи се съдържат в него и колко много пъти сме ставали свидетели на подобни неща. Всеки възрастен е имал подобни ситуации и няма как те да бъдат избегнати, още повече, че има и такива, в които детето има нужда именно от успокоение и сигурност. Този пример обаче е за това как ние като възрастни, сковани от собствените си страхове и изплашени от несигурността, можем да се намесим в съвсем погрешна посока.

Употребата на наркотици съвсем естествено „завежда” родителите до това да се изпълнят с недоверие към външния свят, да се изплашат за сигурността на детето си и да поискат да му бъдат не само родители, но и най-добри приятели. Тук е ролята на професионалистите да помогнат на родителите да разграничат естествените тенденции на възрастта от поведението и да имат съответно реакции на подкрепа на едното и спиране на другото. Именно това би имало истинска лечебна сила и би означавало подкрепа на родителите в тази ситуация на криза. В това как да говорят с детето си, какво да му кажат, как да изразят своите притеснения, как да му поставят правила, те са достатъчно компетентни и имат изключителни ресурси да се справят. Когато родителите стигнат до осъзнаването на тези базисни потребности за възрастта на тийнейджърството и започнат да гледат на тях като на позитивни и полезни за децата им, те успяват постепенно да намерят сами отговор на много въпроси, които преди това са им изглеждали нерешими и проблемни. Бих казала обаче, че за да могат родителите да извървят този път, самите професионалисти трябва също да извървят своя. Няма как да бъдем коректив на родителите, ако самите ние нямаме подготовка, умения и готовност да се сблъскаме с нашите предразсъдъци и нежелание да се променяме и развиваме.

Според Робин Скинър, английски фамилен терапевт, един от показателите за оптимално психично здраве у децата е доверието на родителите към общността извън семейството и създаването от всеки от тях на разнообразни контакти и интереси извън него. Това подготвя младите хора за тяхната бъдеща позиция на зрял човек в обществото, готов да създава трайни и смислени приятелски и партньорски връзки, да принадлежи и да дава на света. Обратното означава личности, изпълнени с недоверие, ниско самочувствие, зависими, тревожни и т.н.

Нашата отговорност е търсейки спокойствие и сигурност за себе си, да не го постигаме за сметка на отказа да се вгледаме в същинските потребности на децата.

 

 

Откъс от дисертационно изследване на тема: „Структура и функции на семейства с дете, употребяващо психоактивни вещества”

Емоционалната злоупотреба е една от най-значимите причини за появата на девиантно поведение при децата. Този дисфункционален механизъм на семейно взаимодействие включва в себе си от една страна сериозно нарушени партньорски отношения между родителите и от друга – като директна последица от първото – силна връзка между детето и единия от родителите. На практика във всяко едно от семействата, които имат дете, употребяващо ПАВ, е налице силна неудовлетвореност на родителите в ролята им на партньори и изместване на този проблем към симптоматиката на детето. Темата за емоционалната злоупотреба е толкова по-сложна и значима поради факта, че и в обществения, и в семейния контекст прекалената близост между родител и дете не се приема за „опасност”, пряко свързана с благополучието на детето. Употребата на ПАВ от деца е разпространена сред различни социални слоеве, възрасти, географски райони и култури. Има обаче един безспорно общ фактор, който се среща при всички случаи на сериозна употреба от деца, а именно – емоционалната злоупотреба. „Семейната структура” и „емоционалната злоупотреба” са термини, въведени и изследвани в практиката на фамилните терапевти. Връзката между тях е, че емоционалната злоупотреба става водещ механизъм на отношенията родител/дете там, където има трайно и за дълго време установена дисфункционална семейна структура.
Създадената силна връзка между единия родител и едното дете е подчинена на задоволяването на емоционалните потребности на родителя, в резултат на което детето не може да реализира задължителните за своето жизнено развитие задачи: формиране на индивидуалност; постигане на автономност; създаване на здрави и силни партньорски и приятелски връзки извън семейството. Това го прави зависимо, несамостоятелно, объркано по отношение на собствените му потребности и чувства, плахо и несигурно при отстояване на собствената позиция. За да се появи устойчиво такова явление в семейството, със сигурност като предпоставка съществува сериозна дисфункция между двамата родители в ролята им на съпрузи. Затова и именно става възможно детето да заеме мястото на единия от родителите, като негов партньор. Патрисия Лав, която е американски фамилен терапевт и автор на „Какво да правим, когато любовта на един от родителите ни контролира нашия живот”, описва трайните последици от формирана свръх-близка връзка между едно от децата и единия от родителите като синдром на „емоционалния инцест”. Тя дава и специфичен термин за детето, което участва в това взаимоотношение – „избраното дете”. Ето  някои от неговите характеристики [2, стр. 9-36]:
„Това е дете, което е извор на емоционална подкрепа на един от родителите си; което се чувства по-близо до един от двамата родители; има чувството, че родителят не иска то да напусне дома (например да създаде сериозна и трайна емоционална връзка); получава послание от родителя, че нито един от неговите приятели не е достатъчно подходящ за него; чувства, че трябва да държи своите емоционални нужди настрана, за да защити родителя си; чувства се отговорно за щастието на родителя си; чувства се обсебено от родителя си; родителят има нереалистични очаквания към него; единият от родителите е зависим към алкохол, наркотици и/или работа, интереси изключително насочени извън семейството; това е дете, на което родителят му е като приятел”.  При тази междупоколенческа коалиция се съдържа, макар и не в същата степен, характерната за реалния инцест подмяна на приоритета на емоционалните потребности на детето с този на емоционалните потребности на родителя. По тази причина транс-генерационната коалиция е краен израз на дифузна граница между детската и родителската подсистема и се счита за вид злоупотреба с детето – злоупотреба от емоционален тип, със значими последствия върху емоционалното му развитие. За разлика от случаите, когато е подложено на физическа злоупотреба и детето е наясно, че с него е направено нещо лошо и против неговите интереси, то при емоционалната злоупотреба то е затруднено да развие съпротива и да търси защитно поведение към такъв тип „емоционално въвличане”. Дори напротив, децата, които участват в трансгенерационна коалиция, израстват с усещането, че са били специални, че са били отличени от родителя си, уважавани и зачетени. Едва в късния им живот на възрастни хора успяват да си дадат сметка за щетите от участието в такива взаимоотношения. Всъщност това е един от механизмите, чрез които детето израства зависимо, недиференцирано спрямо родителите си и без умения да създава трайни и емоционално значими връзки извън семейството.
Според Патрисия Лав едно от най-често срещаните затруднения на личностите, преживели емоционална злоупотреба в своето детство, са: развиване на зависимост; депресия; невъзможност да създадат удовлетворяващи партньорски връзки.
Емоционалната злоупотреба може да има различни проявления. В някои от случаите детето бива третирано като партньор на единия от родителите, в друг случай като негов приятел. Но като цяло емоционалната злоупотреба в отношенията родител – дете има две общи фундаментални характеристики: „1) Родителят използва детето, за да задоволи и удовлетвори свои нужди, които би трябвало да бъдат удовлетворени от друг възрастен; родителят се обръща към детето, за да черпи от тези отношения интимност, компания, съвети, разрешаване на проблемите си, емоционално облекчение. Детето не може да се справи със задоволяването на тези нужди и търпи последиците и ефектите от това и през живота си като възрастен, най-вече с това, че му е трудно да създаде трайна удовлетворяваща партньорска връзка, както и да има позитивни равностойни контакти със своите връстници; 2) Родителят игнорира много от нуждите на детето си. Когато родителят се е обърнал за емоционална подкрепа към детето си, то съответно много рядко може да получи адекватна защита, отглеждане, насочване, подкрепа, дисциплина. Вместо родителят да отговаря за подходящото посрещане на нуждите на детето, става обратното – детето остава отговорно да запълва емоционалните нужди на родителя си” [2, стр. 103].
Някои от общите характеристики на семействата, в които е установен синдромът на емоционалната злоупотреба, според Патрисия Лав са [2, стр. 9-10]:
– На родителите им липсва среда от други възрастни хора, от които да черпят емоционална подкрепа. Тези родители обикновено са самотни, разведени, овдовели или с неудовлетворителни брачни (съпружески) отношения; емоционалната подкрепа, която трябва да получават от техни приятели и/или партньор, е заменена от емоционална подкрепа от страна на едно от децата.
– Когато в семейство с двама родители единият от двамата е силно свързан с детето, за сметка на отношенията си със своя съпруг/а, то родителят, който е изолиран, изпитва силно чувство на гняв и ревност.  Ако в семейството няма критичност относно този аспект на емоционалната злоупотреба, т.е. ако това е приемлив модел на взаимоотношения и за двамата родители, никой от тях не може да даде израз на необходимостта от промяна на този модел. Много трудно се намира основание за критика например към майка, която се грижи всеотдайно за детето си. Липсата на логична обосновка за наличието на този гняв кара родител, който е „в сянка”, да се оттегли още повече от взаимоотношенията, а в някои случаи и да злоупотребява физически с „избраното дете”.
– В семейства, в които има повече от едно дете, се наблюдава засилена степен на конкурентност между братята и сестрите. Съперничеството между сиблингите може да се открие във всяко семейство, където има повече от едно дете. Но когато едно от децата е поставено в непропорционална позиция спрямо родителската обич и внимание (позиция на детето на нивото на родителя, вместо на нивото на неговия сиблинг), то съперничеството е продължително и има трайни и сериозни разрушителни ефекти.
Тези наблюдения карат авторката да заключи, че една от основните сфери на интервенция са съпружеските отношения, защото „добър родител значи добър партньор”, т.е. пълноценните, смислени съпружески отношения са превенция на синдрома на емоционалната злоупотреба.
Отнесено към темата на дисертационното изследване, това означава, че всяка практическа работа с деца, употребяващи ПАВ, трябва да подкрепи развиването на функционални взаимодействия между родителите, за да се провокира здравословна промяна в детското поведение.

Библиография

1. Георгиева, Ж.,  В. Маринова,  Ц. Георгиева, Структура на семейството и здраве, Trakia Journal of Sciences 6 , № 2, Suppl. 3, 2008
2. Love, P., The Emotional Incest Syndrom. What to Do when a Parents Love Rules our Live, New York 1990
3. Madanes, C., Strategic Family Therapy, San Francisco 1981
4. Minuchin S. Families and Famil y Therapy, London 1985.