Употребата на наркотици е опасно поведение. Едно от най-опасните. В първия момент, когато родителите на тийнейджърите научат този факт стават изключително притеснени и тревожни, обръща се целия им живот. Започват да търсят специалисти, които да ги подкрепят и да им помогнат. Опитват да намерят начини да организират така живота си, че да предпазят детето си от опасността. Много от тях смятат, че детето им е „добро”, но е било подведено от лоши хора. Прави се опит да го изолират колкото е възможно от неподходящата среда, улицата, дори от училището. Много от родителите спират да ходят на работа, за да стоят в къщи и да са постоянно с детето си, планират да напуснат града или квартала, в който живеят, за да се преместят на по-безопасно място. Искам да подчертая, че такова поведение съм срещала както при родители, чиито деца са с дълга история на употреба и с тежка зависимост, така и от родители, чиито деца са пушили 5 пъти трева, т.е. експериментират. Бих казала, че във втория случай се среща дори по-често. Първото съприкосновение с идеята, че детето прави опасни неща е изключително трудна за приемане от страна на родителите. Трудността на консултирането на родители при такъв сериозен проблем като употребата на наркотици е в това, че личностните тенденции, които провокират едно такова поведение и потребностите на тийнейджърите, на които то отговоря, трябва да бъдат подкрепени, но трябва да бъде спряно конкретното поведение – в случая употреба на наркотици. Какво значи това?
Употребата на наркотици се появява във възрастта, когато младите хора имат необходимост да се отграничат от родителите си, да направят по-близък контакт със своите връстници и да се „отдадат” на приятелства по-значими от връзките между членовете на семейството, да изпробват опасни поведения, да рискуват, да тестват правилата, да се противопоставят на авторитетите, да научат повече за себе си и за света като експериментират и точно това възрастните трябва да имат нагласа да подкрепят. В това да имат свое лично пространство, свои тайни, да не казват всичко на родителите си, а да имат преживявания, които споделят само с приятелите си. В това да поемат малки рискове, да изразяват несъгласие и да се противопоставят, в това да имат хоби, което обсебва цялото им внимание, да грешат, да изпитат първите си разочарования и т.н. Всичко това е позитивно в развитието на всеки един човек и е необходим етап от неговото израстване като възрастен. Разбира се, че употребата на наркотици не е подходящият начин, по който да стане това израстване. Но ако родителите, в стремежа си да прекъснат това опасно поведение отидат в крайност, в която прекъсват самата психична тенденция, която най-общо може да наречем ОТГРАНИЧАВАНЕ ОТ СЕМЕЙСТВОТО И РОДИТЕЛИТЕ, се появява вероятността от дисфункционално развитие за младия човек. На преден план и като единствени послания към децата започват да излиза това че:
- Светът навън е лош и пълен с опасности.
- Не бива да имаш доверие на никой освен на семейството си.
- Само ние те обичаме истински.
- Домът е единственото и най-сигурно и спокойно място.
- Хората, които се обичат трябва всичко да си споделят.
- Никой приятел не може да ти даде това, което ние ще ти дадем и т.н.
Много възрастни, ще отрекат и ще отговорят: „Ние никога не сме казвали такова нещо на детето си”. И действително в повечето случаи те никога не са казвали подобни думи. Но в поведението им към тийнейджъра се откриват послания, които крият точно този тип нагласи и очаквания. Те се откриват и в ежедневни случки, далеч не така застрашителни като употребата на наркотици. Например: 12 годишно момиче, което споделя, че се е скарало с най-добрата си приятелка, с която са толкова близки, като сестри. Смята, че тя го е предала и обидила, плаче, казва, че няма никога да й прости, защото, защото, защото… И реакция, която може да е на родител, учител, психолог, по-голяма сестра: че не бива да плаче, защото за такива приятели не си струва да се ядосва, че мама е до теб и винаги ще бъде така, „нали знаеш, че аз много те обичам и искам да не страдаш”. Когато това е единственото срещано поведение от стана на възрастните, детето на практика бива вандалски ограбено – отнета му е възможността да изпита силните си чувства и да види какво би могло да направи. Дали да спре отношенията си с тази приятелка, дали да поговори с нея, дали да й напише писмо, дали просто да изчака и да издържи на напрежението, в което няма яснота как ще се развие приятелството им. И в крайна сметка да научи нещо автентично от своя личен опит за отношенията между хората и за самото себе си. Безмерната готовност на всеки проблем на детето да му бъде осигурен комфорт, да му бъде спестено страданието, да му се даде готов опит от живота на възрастните, да бъде приласкано и успокоено, на практика прави детето зависимо, несамостоятелно, недоверчиво към другите, но и към собствените си сили да се справи. То не би имало смелост да рискува, несигурността ще го плаши и светът постепенно ще стане враждебен. И носейки тези нагласи в себе си, без да иска, абсолютно несъзнателно ще попада в ситуации, в които ще се държи неуверено, подозрително към връстниците си и съответно ще срещне реакция на присмех, обида, недоверие от тяхна страна. Това още веднъж ще потвърди съветите на родителите му и би могло да си каже: „А, значи мама и татко са прави, другите наистина са лоши”. И отново ще бъде приласкано и успокоено от родителите. Примерът е банален и може да изглежда хиперболизиран, но не е. Погледнете го дори не в неговата конкретност, той може да е всякакъв. Погледнете го и вижте какви нагласи се съдържат в него и колко много пъти сме ставали свидетели на подобни неща. Всеки възрастен е имал подобни ситуации и няма как те да бъдат избегнати, още повече, че има и такива, в които детето има нужда именно от успокоение и сигурност. Този пример обаче е за това как ние като възрастни, сковани от собствените си страхове и изплашени от несигурността, можем да се намесим в съвсем погрешна посока.
Употребата на наркотици съвсем естествено „завежда” родителите до това да се изпълнят с недоверие към външния свят, да се изплашат за сигурността на детето си и да поискат да му бъдат не само родители, но и най-добри приятели. Тук е ролята на професионалистите да помогнат на родителите да разграничат естествените тенденции на възрастта от поведението и да имат съответно реакции на подкрепа на едното и спиране на другото. Именно това би имало истинска лечебна сила и би означавало подкрепа на родителите в тази ситуация на криза. В това как да говорят с детето си, какво да му кажат, как да изразят своите притеснения, как да му поставят правила, те са достатъчно компетентни и имат изключителни ресурси да се справят. Когато родителите стигнат до осъзнаването на тези базисни потребности за възрастта на тийнейджърството и започнат да гледат на тях като на позитивни и полезни за децата им, те успяват постепенно да намерят сами отговор на много въпроси, които преди това са им изглеждали нерешими и проблемни. Бих казала обаче, че за да могат родителите да извървят този път, самите професионалисти трябва също да извървят своя. Няма как да бъдем коректив на родителите, ако самите ние нямаме подготовка, умения и готовност да се сблъскаме с нашите предразсъдъци и нежелание да се променяме и развиваме.
Според Робин Скинър, английски фамилен терапевт, един от показателите за оптимално психично здраве у децата е доверието на родителите към общността извън семейството и създаването от всеки от тях на разнообразни контакти и интереси извън него. Това подготвя младите хора за тяхната бъдеща позиция на зрял човек в обществото, готов да създава трайни и смислени приятелски и партньорски връзки, да принадлежи и да дава на света. Обратното означава личности, изпълнени с недоверие, ниско самочувствие, зависими, тревожни и т.н.
Нашата отговорност е търсейки спокойствие и сигурност за себе си, да не го постигаме за сметка на отказа да се вгледаме в същинските потребности на децата.