Няма универсален подход при решаването на проблемите с употребата на наркотици. Факторите, които определят, че едно лечение е подходящо или не за даден случай са много и различни – медицински, социални, психологически и др. Безспорна е обаче необходимостта от работа със семейните членове на зависимия. Няма подход, школа или метод, които да отричат това, че семейството има ключова роля за лечението и добрите дългосрочни перспективи. То е ресурс, който не бива да остане извън полезрението на професионалистите. При работата със семейства също няма един-единствен подход, метод или школа, които да са панацея. Общото обаче е, че се привличат хората около зависимият, които са заинтересовани от решаването на проблема. При така поставен въпрос вече е много трудно близките да се дистанцират и да оставят лекаря или психолога да взима решения вместо тях и още повече да им предлага готови рецепти за това как да излязат от тази криза. Повечето родители очакват, че синът им или дъщеря им ще станат същите каквито са били преди да започнат да вземат наркотици. Това не само е невъзможно, но подобно очакване към терапевта е нездравословно и опасно. Най-важното, което те следва да имат предвид и към което да се настроят е, че предстоят промени. Тези промени не стават бързо, костват много напрежение, понякога връщане назад, болка, отчаяние, страх. Това са неща, които никой не може да им спести. Лечението минава през страдание и бавно утвърждаване и закрепване на нови работещи модели на поведение.
Първото опитване на наркотици по правило започва във възрастта между 13 и 17 години, когато връстниците стават особено значими. Родителите са тези, които в посочената възраст би трябвало все повече да подкрепят самостоятелността на детето си и да му подават послания, които го учат да взема решения и да носи отговорност. Самите родители имат да променят неща в този период от живота си и да приемат все по-голямата дистанция между тях и детето им и нещо повече, важно е да подкрепят по един здравословен и функционален начин това отдалечаване. Тези неща звучат познато, обичайно и дори банално, но всъщност стават трудни поради съпротивата на семейството към промяна /ригидност/. Тези и др. обстоятелства, които са много разнообразни за всяко отделно семейство стават източник на различни противоречия и конфликти. Напр.: това как младият човек пази границата си като личност в семейството е много показателно за това как поставя границата си и в контактите с другите: тези, които среща в училище, на улицата, на купон. Ако един млад човек бъде подкрепян от родителите си да казва “не” и да отстоява собствените си решения по отношение на тях самите, то той ще може да го прави и навън, когато общува със своите връстници. Често родителите изискват към тях да има послушание, липса на съпротива и толерират и подкрепят именно такъв поведенчески модел, а след това остават изненадани, че синът или дъщеря им безкритично приема своята среда от връстници. Ето защо работата започва от това какво се случва в къщи и в нашите отношения, за да може това да се пренесе и в други ситуации извън дома. За родителите, които са свикнали да бъдат безспорни авторитети за своето дете е изключително трудно да приемат, че сега настъпва дистанция и отдалечаване.
Проблемите, които описвам не подминават нито една семейна система. Те не са нито културални, нито икономически обусловени. Всяко семейство се сблъсква с тези неща независимо на каква географска ширина живее и какъв статус има в обществото. Много е важно родителите да не гледат на това като на някаква нелечима патология и да живеят с чувство на вина. Тук става въпрос за отговорност. Не в смисъл, че са виновни за постъпките и поведението на своите деца. Отговорност значи приемане на нуждата от промяна, която започва от тях.
Често пъти отлагани с години проблеми в едно семейство имат нужда просто от едно договаряне за новата роля на родителите в живота на младежа. Назоваването на подобни прости неща далеч не е лесна работа, защото зад това обикновено стоят много емоции и чувства. Бързо могат да паднат дългогодишните заблуди, че:
“това го правя само заради детето” /напр. майка, която не е удовлетворена от съпружеските си отношения и не е напуснала съпруга си, въпреки че е имала намерение/
“детето ми е моят смисъл в живота” /когато родителите прехвърлят големия въпрос за смисъла на живота си върху детето и от него се очаква то да удовлетворява чужди стремежи/
“ако не беше ти щях да съм направила еди-какво си” /заради теб се жертвах и не направих кариера напр./
Родителите и особено майките, които обикновено са по-свързани емоционално с децата, се хвърлят да помагат по начин, който те смятат за добър. Това е важно и може да се използва в терапията. Въпросът не е в това да не помагаш, а КАК го правиш. Помощта говори за ангажираност и е важен момент от семейната работа. Работа на терапевта е да създаде условия семейството да може да регламентира как се помага, кой на кого помага, в какви ситуации и т.н. Един 15-16 годишен млад човек има нужда да обсъди с родителите си и др. промени. Например: кои решения стават лично негова отговорност и кои задължително трябва да дискутира с тях.
Започнах с това, че няма универсални модели за лечение на зависимо поведение. Също така няма терапевтичен прийом, който да гарантира 100% успех на лечението. Всяка криза обаче може да бъде повод да израстване на семейството, за въвеждане на дълго отлагани промени и да открие перспективи, за които не сме подозирали до този момент.