Казват ни, че знаем малко за тях, но ние не се отказваме да претендираме, че всичко ни е ясно. Някъде тук може би настъпва разривът, който така обичаме да определяме като „разлики в поколенията”. И когато все пак те посетят, с желание или не, за първи път консултант или лекар и срещнат подобно отношение още веднъж, може да се каже, че рискуваме да не постигнем нищо. Не защото самият млад човек е много „труден случай”, а по-скоро защото похватите, с които боравим не са подходящи. Настоящата статия ще направи опит да очертае някои от основните трудности и предизвикателства към професионалистите в работата с млади хора, които употребяват психоактивни вещества и техните семейства. Ще се позова на опита на международен екип от изследователи, както и на собствения си опит в Превантивно-информационния център по проблемите на наркоманиите – София.
В статията си „Common Factors and Uncommon Heroism of Youth” авторите Бари Дънкан (Barry Dunckan), Скот Милър (Skott Miller) и Жаклин Спаркс (Jacquelin Sparks) отбелязват, че според последните данни расте броят на децата и тийнейджърите, които получават услуги, свързани с психичното им здраве. Много от младите хора, които получават такива услуги изобщо не знаят защо ги ползват и какво им лекуват и в повечето случаи участват в лечебни програми по задължение. Така те се превръщат в пасивни получатели на здравни услуги и нямат думата при определянето на тяхното лечение. Макар че авторите визират младите хора с проблемно поведение в най-широк диапазон и не се спират на конкретно поведенческо или психично разстройство, техните наблюдения в пълна степен се отнасят и до тийнейджърите, които употребяват психоактивни вещества. Разбира се, че децата, които посещават различни институции по повод на тяхното проблемно поведение, знаят къде отиват и във връзка с какъв проблем. Това, че не знаят къде и защо са ги завели не бива да се приема буквално. Тяхното преживяване обаче е точно такова: „Какво ще ми правят на мен, като съм си добре и защо трябва да се лекувам, като всъщност нищо ми няма.” Това не е защото те не разбират какво става, защото са протестни или скандални. Те просто имат друга гледна точка и пречупват проблемите през коренно различна перспектива. Тя не само, че не е за пренебрегване, но е и решаващо важна за това как ще протече терапевтичния процес с младия човек. Цитираните по-горе автори се опират на данни от петдесетгодишно проучване, което прави категоричния извод, че постигането на резултати в работата с млади хора става тогава, когато специалистите не се фокусират върху разстройствата, дисфункциите и болестите им. Това означава, че медицинският подход към тях, основан на поставянето на диагноза и описване на техните проблеми и неблагополучия, не отговаря на същинските им потребности. Когато съприкосновението с младия човек е само и единствено във връзка с неговите дефицити, той става не участник в своето лечение, а потребител и консуматор на чужди идеи и виждания за собствения му живот.
Често решенията, които професионалистите предлагат в работата си с младите хора, се основават на това какво трябва да се подобри и какво лекарство да се предпише. Това поставя клиницистите в позицията на компетентни и знаещи, а самият млад човек – в ролята на увреден, болен и неспособен да се справя с трудностите си. И пропастта вече е факт. Според Скот Милър, който посвещава много от своите изследвания на темата как настъпва промяната в терапевтичния процес, резултатите в едно лечение се постигат, когато се постави акцент на това, в което младите хора са силни и е техен ресурс – творчество, мрежа от хора, които ги подкрепят, собствените им умения да правят по добър начин едно или друго.
„Диагнозата казва една малка част от историята на клиента, описанието на проблема разказва друга.”
За да можем да боравим с понятието болест, първо трябва да знаем какво е здраве. При соматичната медицина например има категоричен консенсус за това кои показатели на кръвта и урината са показател за здраве и кои са показател за болест. В областта на психичното здраве картината на нормалността е доста по-проблематична. Областта на психичното здраве работи обратно – дефинирани са отклоненията, но срещаме изключителни трудности да определим какво е нормално (Ватцлавик, 1976 г.). Изясняването на това кое е нормалното поведение зависи от социалните и културни норми, подреждането на властта и йерархията в семейството, включеността и изключеността на човека в неговото обкръжение. Човешкото поведение е много сложно и има изключително много вариации. Определянето на преживяванията на хората като проблемни или като разстройства се разминава с вижданията на младите хора за това, което им се случва и конструира тяхната идентичност като жертви, лоши или болни. Хората са на първо място членове на социални общности, тяхното поведение и състояние са фундаментално свързани и повлияни от социалния контекст, в който те функционират. Даването на готови решения поставя клиента в позиция на пасивен притежател на болест или разстройство, който трябва да се напасне спрямо уменията на клинициста. Лечението е ефективно за клиентите (младите хора и техните родители) тогава, когато е съответно на техните грижи и трудности, на това, което наистина ги вълнува, на целите, които са си поставили, когато те са активни участници в него и преживяват позитивни отношения. Ето един пример в тази посока: 17-годишно момче, което употребява наркотици и проявява агресия към баща си, между тях двамата настъпва значителна дистанция и все по-голяма близост с майката в същото време. Ако агресията на това момче се отдава само на употребата на наркотици и единствената цел е то да спре да употребява, за да не бъде агресивен, може да останем много далеч от неговата реална житейска ситуация. Всъщност много по-важно (но това се разбира в процеса на работа) в случая е, че той има нужда от позитивна връзка с баща си, която минава през това да изрази агресия към него. Минава през това той да има право да „премери сили с баща си”, да се конфронтира и да разбере какво харесва в него, какво ще вземе и научи от него като авторитет, което да използва в своя живот. От своя страна за бащата е важно да погледне на променените отношения със сина си по нов начин и да се сблъска с виждането, че дистанцията не винаги поражда отчуждение, дистанцията може да води до много пълноценна близост и по-същинско чувство за контакт.
Поставим ли нещата в тази плоскост, става ясно, че не позицията ни на компетентни специалисти ще бъде от полза за това семейство, а готовността да чуем техния опит и да го използваме в терапията. Първата стъпка е в готовността да чуем цялата история на клиентите. Това означава да се откажем донякъде от сигурността на готовите решения, която ни дават диагнозите, тестовете и класифицирането на проблемите. Това не означава, че терапевтът е пасивен, а напротив, че има баланс между неговата активност и тази на клиента, че той е готов да разбере и подхожда с интерес и любопитство не към дефицитите му, а към неговите възможности, не само към отчаянието му, но и към това, което му дава надежда. Важно е терапевтът да помни, че е значимо не само от какво клиентът има нужда, а и какво от силните му страни може да се използва в терапията, за да бъде подпомогнат той да постигне целите си. При работата с тийнейджъри трябва да им създадем пространство да покажат своята компетентност, да имат инициативата, да могат да решават и да правят избор. Това са все неща, които са изключително важни в периода на порастването. Поради употребата на наркотици, родителите, а понякога дори и професионалистите имат подход, който спира тази здравословна тенденция на юношите към автономност и обособяване от възрастните. Всяко поведение, колкото и разрушително, неадекватно и лудо да е, има потенциал да се превърне във възможност за развитие. Тъкмо това е базата, на която да поставим диалога си с младите хора, които употребяват наркотици. Пренебрегването на ресурсите на клиента води до преживяване за неудовлетворение, чувство за вина, страх, тревожност, чувството, че не се справя.
Милтън Ериксън казва, че едно от най-значимите умения за терапевта е да се учи да бъде некомпетентен. Да подхожда към хората, които го търсят за помощ с това, че знае по-малко от тях за живота, за въжделенията и за целите им. Да оставя настрана понякога своята експертност и да пита, да слуша и чува, да любопитства, да сверява, да е способен да се отдръпва и доближава. Тогава гневните и обидни реплики на младите хора ще звучат по друг начин. Всичко, което те казват, си струва да чуем.