Институт по системна психотерапия

Отделянето на това от онова е едно от най-ценните и животоспасяващи (буквално и метафорично) умения в човешкия живот.  Това е умението да бъдем диференцирани, да правим разлика между събития, отношения и преживявания, дори на пръв поглед да няма такава; това е умението „с мръсната вода да не изхвърлим бебето”; умението да намираме ценна информация и познание в различията, конфликтите и някои твърде болезнени отношения. Това е умението да правим конструктивни компромиси, без да се чувстваме прецакани и да защитаваме личните си граници. В крайна сметка това е умението да бъдем зрели и пълноценни личности – партньори, родители,  приятели, личности, които правят дълбоки и смислени връзки.

Освен известната и екранизирана версия на Шарл Перо „Пепеляшка и стъклената пантофка”, има и една друга версия на тази приказка, разказана от Братя Грим. Повечето хора, които харесват тази приказка, са чели или са им разказвали и двата варианта, но помнят и са останали с доминиращи впечатления от този на Шарл Перо. Другата версия е напълно избледняла или често пъти направо непозната. Двете приказки са толкова различни, че всъщност само заглавието им напомня за това, че става въпрос за един и същи сюжет. Разликите са много и обозрими, емоциите, които предизвиква едната и другата са така противоположни, че аз открих в това прекрасна възможност да работя с групи чрез тази приказка и да тръгна по следите на една непозната, а както ще видите и отречена и охулена Пепеляшка.

Когато питам участниците в групата какво си мислят и изпитват след края на приказката, получавам следните отговори. При Шарл Перо има оптимизъм, надежда, спокойствие, радост. При Братя Грим – отвращение, ужас, страх, погнуса. От къде идва тази разлика?

В приказката на Шарл Перо има Кръстница, която помага на Пепеляшка да отиде на бала, като прави вълшебства, които точно в полунощ се развалят. При Братя Грим няма Кръстница, но има птички и дърво,  които Пепеляшка сама призовава всеки път, когато има нужда от помощ. При Шарл Перо основните отношения са между Пепеляшка и нейните заварени сестри, а при Братя Грим – между Пепеляшка и починалата й майка, на чийто гроб детето ходи всеки ден, плаче и разговаря с майка си и посажда лешникова клонка, която пораства в дърво. Пепеляшка на Шарл Перо тайно мечтае да отиде на бала, но не казва на никой, докато Кръстницата й идва сама и сама отгатва какво иска нейната кръщелница. В другата приказка Пепеляшка два пъти ходи да моли мащехата си да я пусне на бала, като накрая я принуждава да каже, че колкото и да се старае и да успява да изпълни поставените задачи, няма да я пусне, т.е. принуждава я да заеме позиция и да откаже. Принцът при Шарл Перо започва да търси своята избраница сред цялото царство, защото не знае нищо за нея и има само нейната пантофка. В другия вариант принцът знае къде живее Пепеляшка и отива да я търси само в къщата, където живее, не се налага да праща глашатаи из цялото кралство. Накрая Пепеляшка на Шарл Перо прощава на сестрите си, че са я тормозили, взима ги със себе си в двореца и им намира знатни благородници за мъже, защото много иска да се обичат и всичко им прощава. Пепеляшка на Братя Грим тръгва с принца към църквата и не взима сестрите си със себе си, те тръгват след нея, като се надяват на същото вероятно, като тези от варианта на Шарл Перо. Само че гълъбчетата приятели на Пепеляшка им изкълвават очите и ги наказват да бъдат слепи до края на живота им. Краят на Братя Грим е решаващият момент, за да се нарича тази приказка „ужасна, отвратителна, изпълнена с насилие”. А също и момента, малко преди края, в който заварените сестри на Пепеляшка, подтикнати от своята майка, в желанието си да станат жени на принца, си отрязват едната петата, а другата – палеца, за да обуят малката обувка, която не им е по мярка.

„Пепеляшка” не е просто приказка. Аз виждам в нея една напълно реалистична история, разказана със средствата на метафорите. Имайки двата варианта пред себе си, едната е приказната история (Шарл Перо), а другата е терапевтичната история (Братя Грим). Както много често в нашите собствени преживявания, когато нещо тежко ни се е случило, ние се опитваме да се справяме, да търсим обяснение на това, което преживяваме, да го поправим, да го преодолеем, да се излекуваме. И както казва Пол Ватцлавик, хората имат сериозни и заплетени проблеми не само поради естеството на самите проблеми, а заради начина, по който се опитват да ги разрешат. Двете истории за Пепеляшка ни дават да разберем именно това – че не е толкова определящо само какво ни се случва, а как ще подходим към него, как ще го осмислим и ще реагираме. И дали ще търсим приказния вариант, пълен с илюзии и бягства от същинските въпроси на живота ни, или ще поемем по терапевтичния път, в който няма Кръстница, но има много лично предприети действия, лична отговорност, активност, и приемане на болката.

Терапевтичната история

Началото

Едно дете е загубило майка си. В крехка детска възраст това е едно от най-тежките неща, което може да се случи. И няма сила на света, която да изтрие тази загуба, все едно не се е случила. Приказката на Братя Грим започва с това, че болната майка вика при себе си единственото си дете, дава своята заръка, казва й, че винаги ще бди над него. После детето всеки ден ходи на гроба на майка си, плаче и дава израз на тъгата си. Зимата минава, идва пролетта и тогава бащата на детето се жени за друга жена. Още от самото начало тук има много силна заявка, че това, на което ще станем свидетели няма да е самоцелно преследване на някаква цел – пък било то и благородна. В това начало има описание на процес, има диалог, има изчакване, следване на природния ритъм. И както е в реалната терапевтична работа, тя започва с осмисляне на етапа, в който се намира клиента. Разбирането на загубата, която преживява, изразяване на всички чувства, които съпътстват този процес. Терапевтът има задачата да подготви клиента си именно за това, че той ще премине през терапевтичен процес. Че терапията не е спасяване от и игнориране на болката, а нейното приемане и оползотворяване в актуалния живот. Това дете разбира загубата си. Разбира, че не може да я премахне и се подчинява на чувствата си. Дава им пълен израз като ходи на гроба на майка си, плаче и се доверява на следването на вътрешната си природа. За разлика от това, при Шарл Перо няма такова нещо. Там смъртта на майката, осиротяването на детето и повторната женитба на бащата е разказана в едно-единствено изречение. И веднага има въведение към следващото повествование – ужасния живот на Пепеляшка с мащехата й и нейните доведени сестри. Цялата мъка от загубата е замаскирана и последвалите страдания в живота й, се отдават на проклетията на новото й семейство. Сякаш ако имаше добра втора майка и мили сестри, нямаше да страда. Това преобръща радикално развитието на сюжета в двете приказки. В приказния вариант на историята, всяко последвало нещастие се свързва с лошотията на мащехата и сестрите. В терапевтичния вариант страданието е изначално лично, то не зависи от външния свят. Да, ако Пепеляшка би имала добри сестри и мащеха, щеше да страда по-малко. Но дори и това е под въпрос. Но няма как да не страда изобщо, защото страданието й е свързано с нейна лична загуба.

Уроците и научаването

Какви са терапевтичните ползи за човек, когато е приел болката си и не бяга от нея?

Първи урок

Момичето при Братя Грим ходи всеки ден на гроба на майка си. Дори при развилите по нататък крайно неблагоприятно отношения в новото семейство, то продължава да ходи. Тази Пепеляшка, която приема загубата си, не може да бъде заставена да стои в къщи и само да слугува по унизителен начин. Тя излиза всеки ден. Всеки ден тя има своето време, в което не е в ужасната къща със сестрите си и не търпи техните подигравки. Само че това при нея не е преследвана цел – това е закономерна последица от уважаването на правото си на страдание. Когато човек цени изразяването на чувствата си по време на загуба, няма сила, която да го спре. И става така, че това момиче има време извън къщата. Има време, в което е себе си. Има време, в което мислено е с майка си и това му дава сила. Проклетата мащеха, която е толкова подла и всесилна, не може да му попречи да излиза. По-късно, когато бащата й донесъл едно лешниково клонче, което тя засадила на гроба на майка си, ходи дори по три пъти на ден да го полива. Тази Пепеляшка е активна. Един невероятен, огромен урок – страданието не е пасивен акт. Други са нещата, които влияят на нашата активност. Но страданието не е непременно пасивен процес, в който нищо не се случва. И така това дете вече не е само слугиня. С другата Пепеляшка се случва нещо съвсем различно – тя изобщо не излиза от къщата и пасивно понася всички унижения.

Втори урок

Идва времето да се ходи на бала в двореца. Пепеляшка се разплаква, защото иска и тя да отиде и решава да попита мащехата си. Мащехата й отказва, „но Пепеляшка настояла”. Уха!!! Пепеляшка настояла! Това бедното, тормозеното, измъченото дете. Тази Пепеляшка не предизвиква съжаление. Тя предизвиква възхищение. Тя не се отказва и влиза в открит диалог и конфронтация с мащехата си. Налага се на тази мащеха да не може да откаже просто така. Пепеляшка е личност, тя е вече фактор в семейството. Тя е директна, искаща, отстояваща се. Тогава мащехата й дава две поредни изпитания, с все по-голяма трудност: да изчисти лещата от пепелта. И тук момичето решава да извика на помощ птиците, които всеки ден са с нея, докато е на гроба на майка си. Тя знае от кого да поиска помощ при трудна ситуация. И птиците започват да отделят това от онова. Тя ги гледа и се учи. Тук също има процес – изпитание, което изисква търпение, послушание, доверяване на чужда помощ, несигурност в крайния резултат. Задачата е свършена и момичето отива при мащехата си. Тя в крайна сметка категорично й отказва да отиде на бала. И заминава с двете си дъщери, оставяйки Пепеляшка в къщи сама. Тогава тя отива при гроба на майка си и иска помощ от порасналото лешниково дърво. Облича красивите си дрехи и отива на бала. Принцът е очарован, танцува само с нея. Когато се стъмнило Пепеляшка поискала да си отиде. Не защото магията ще се развали, а защото се е стъмнило. Бидейки активна и търсейки помощ за отиването на бала, Пепеляшка не е в капана на някаква магия, с която трябва да се съобразява. Тя има своя вътрешна норма, кога да си тръгне след първата си среща. Принцът поискал да я изпрати и така научава къде живее избраницата му. Така и се запознава и говори за първи път с бащата й. За един кратък момент от историята се случват много неща. Принцът харесва избраницата си, танцува само с нея, тя си тръгва, той отива да я изпрати и среща баща й, с който също има разговор. В терапевтичната история всички герои са активни. Те правят събитията, не очакват нещо да се случи поради външна намеса. Този кратък епизод е толкова близък до една реална любовна среща дори от нашето съвремие. В него има и вълнение, и свян, и обет  – дори и да си тръгнеш, аз ще те последвам. Има всичко, което прави двамата млади герои да се изберат един друг без опосредстването на външни намеси. Има научаване на един много важен урок, който терапевтичните общности за зависими например, са превърнали в свой основен принцип – само ти можеш да го направиш, но не можеш да го направиш сам. В приказната история Пепеляшка не прави нищо от това. Тя дори не казва на Кръстницата си защо плаче, тя се досеща сама и започва да действа и да прави магии, докато Пепеляшка стои и не научава нищо. Отива на бала с най-красивата каляска и рокля, чака да стане полунощ, за да си тръгне преди да се е развалила магията, принцът нищо не знае и не научава за нея.

Трети урок

Тъй като принцът вече знае къде живее любимата му, когато тя си тръгва и третата нощ и губи обувката си, той знае как да я намери. Знае дома й и отива точно там. Отива лично. Не праща глашатаи из цялото царство. Отива, чука на вратата и иска всички момичета в този дом да премерят обувката. Пътят на двамата един към друг е много по-кратък, те вече се познават, нещо повече – те вече са се избрали. Естествено първо мерят обувката сестрите. Под натиска на майката едната отрязва палеца си, за да може обувката да й стане, другата отрязва петата си. Много важно послание какво се случва с хората, когато се преследва една цел, превърната в самоцел. Стигат до крайности в готовността да я постигнат. Готови са да режат части от себе си. Това се случва, когато напълно липсва диференцираност между майката и децата й, между нейните амбиции и това какво те искат. Става това, че майката разполага със собствените им тела все едно са нейни. Пепеляшка, която остава без майка израства много по-автономна и зряла. Тя през цялото време полага усилия, но не прави жертви. Това е пряка последица от разбирането на загубата и отказа да я зарови, замени с нещо друго, все едно тази загуба не е важна. При някои хора, преживяли тежка загуба, се получава именно това – те остават зависими тъкмо защото години наред се убеждават, че тази загуба не е толкова важна, защото смятат, че ако дадат воля на страданието им, то ще контролира живота им и затова те избират да не страдат. Разбира се, това е невъзможно. Много клиенти в живота си като възрастни хора имат сериозни зависимости (към вещества, хазарт, отношения с хора) и в тяхната история се открива такава загуба, която ги поглъща като че напълно. Те започват да й принадлежат, вместо я изстрадат и да продължат живота си.

Когато Пепеляшка тръгва към църквата да се венчае с принца, тя не кани сестрите си. Те сами тръгват след нея, заставайки от двете й страни. Тогава гълъбите изкълвават по едното им око. Сестрите пак не си тръгват. На излизане от църквата те са отново с Пепеляшка. Тогава гълъбите им изкълвават и другото око.

Поемане по своя път и правене на избор

В терапевтичната история за Пепеляшка няма щастлив край. Няма веселба, „живели дълго и честито” и т.н. Така както е и в терапевтичната работа. Тази история приключва там, където героите, преминали през доста трудности, вече са направили своите избори. Фактът, че имаме две толкова различни версии на Пепеляшка, означава, че към едно и също събитие хората подхождат по различен начин. И че дори и при много тежки ситуации има възможност за намиране на решение.

Много пъти, в групите, в които сме работели по тази приказка, са ми казвали, че са много разочаровани от това, че бащата не е участвал в нейните неволи и с нищо не й е помогнал. Ако смятате, че бащата от варианта на Братя Грим е бездеен и е лош към дъщеря си, погледнете бащата от варианта на Шарл Перо – него просто го няма никакъв. Всички знаят, че е там, че Пепеляшка е загубила само майка си, а през цялото време изглежда, че е загубила и баща си. Него просто го няма никакъв. Този баща при Братя Грим го има през цялото време. Нито за миг не забравяме, че Пепеляшка има баща. Той й носи лешниковото клонче. Той се запознава с принца. Той го посреща като отива да мери обувката. Да, някои негови реакции предизвикват гняв. Но той не е напуснал живота на дъщеря си и самата тя знае, че има баща. А това е надежда. Той всъщност прави най-важното – не я спира да страда и да ходи на гроба на майка й.

Отделяне на това от онова в обществения контекст

Мисля, че анализът на тази приказка ще бъде непълен ако не се свърже, поне бегло, с обществения ни контекст. Още повече че самата аз открих и видях разликите между двете версии в разгара на протестите през 2013 срещу правителството на Пламен Орешарски.

Ако за едно дете едва ли има нещо по страшно да загуби майка си, то за едно общество няма нищо по-страшно да се окаже в примката на тоталитарната власт. 45 години ни взеха правото да бъдем собственици, да гласуваме, да се движим свободно, да се сдружаваме, да творим, да говорим. Взеха ни душите. Какво направихме ние от всичко това? Отрекохме страданието си като народ, и всеки един поотделно личното си страдание. Заровихме го някъде и наддадохме вой по други, очевидни гадости от обществения ни живот, като нововъзникналата мафия, обедняването, липсата на перспектива. С всичко това напълно съм съгласна. Но дори и преходът да беше се развил по друг начин, много по-конструктивен и ориентиран към развитие, ужасът на изминалите 45 години нищо не може да го заличи. Какво направихме с болката за загубения живот на две поколения – нашите баби и дядовци и нашите родители? С кошмара на собственото ни, донякъде пощадено от развоя на събитията, детство. Чакаме Кръстницата да дойде и да направи своите вълшебства, да превърне тиквата в каляска и най-мустакатия и тлъст плъх в кочияш и да отидем на бала. Е, превърнаха се тиквата и плъха в антураж, който да ни съпроводи на бала, но що за бал е това, щом ще участваме в него, обзети от страх да не изпуснем определения час и магията да се развали? Не плакахме на гроба на майка си. И не схванахме, че загубата не може да бъде заменена с отричане и впускане в нови неща. Креативното справяне с болката е възможно, когато първо я признаем.

В обществения ни живот също както и в детските книжки, има две версии на приказката за Пепеляшка. Уви, и тук приказната история е по-позната и предпочитана от терапевтичната.

 

 

Става въпрос за това да гарантираме, че в един бъдещ контекст няма да се превърнем в следващото поколение виновни. Мартин Симечка[1]

„Вината на оцелелия” за първи път е описан като синдром през 1960 от няколко терапевти, които разпознават сходни характеристики в състоянието на свои клиенти, оцелели от Холокоста. Типично за това състояние са обвиненията на оцелелия към себе си, че е направил твърде малко за да помогне на тези, които не са останали живи. Понякога те обвиняват себе си за смъртта на другите. „Вината на оцелелия” също се нарича „Синдромът на концентрационните лагери”. Характеризира се още с тревожност и депресия, социално оттегляне, разстройства на съня и нощни кошмари, физически оплаквания и емоционална лабилност. Това е краткото и сухо описание на този синдром, впрочем едно от състоянията с най-тежки последици за цялостния живот на хората, които го изпитват. Нелекуван той може да доведе до хронична депресия, отчаяние, загуба на смисъл, зависимост към алкохол и наркотици, постоянно чувство на страх и срам. Подходящ пример за това от практиката на семейната терапия е, когато в дадено семейство едното дете е подложено на физическо или друг вид насилие, а другото дете – не. Пораженията върху „помилваното дете” са огромни. Едно от най-страшните неща, които му се случват е, че в него се срещат едновременно, с огромна интензивност две противоречиви и объркващи чувства: от една страна е омразата, към насилника, който тероризира неговия брат/сестра (сиблинг) и от друга – благодарността към същия този насилник, че не му е причинил това, което се е случило на другото дете. Мащабите на щетите от дългото пребиваване в такъв семеен модел са изключително големи. Съсипани са едновременно отношенията между детето и родителите му и отношенията между него и сиблингите. Съсипията идва от чувството за благодарност и от напълно необоснованото усещане за сигурност. „Мен не ме наби днес, значи и утре няма да ме набие, ще се оттърва и вдругиден и после пак”. Всъщност това дете е подложено на същата липса на сигурност, както и детето, което бият. Защото не е предвидимо кога този, който бие едното си дете, ще набие и другото. Ненабитият е жертвата, която няма право да обвинява, няма право да крещи, да плаче, да страда, защото е „помилван” – временно. За да си осигури по-голяма степен на сигурност и защитеност, от каквато всяко дете има нужда, то става изпълнително, кротко, не протестира за нищо, неуверено, не вярва в себе си, не вярва на другите, апатично и тихо. Замлъква. Не му се чува гласът. Става невидимо дете. Осигурява си спокойствие чрез невидимост. В същото време другото дете става все по-протестно, все по-упорито и все повече си проси боя. И го получава. Тези две деца, понеже са деца, малки и непораснали, не разбират, а и не могат да променят нищо в ситуацията. Стават част от един зловещ модел, който ги разделя, вместо да ги свърже и обедини. Накрая обвиненията, които имат към родителите си, се прехвърлят между тях:

– Защо не спреш да му се репчиш и той ще спре да те бие? Толкова ли ти е трудно, аз как успявам?

– А ти защо не му казваш какво мислиш? Винаги се спотайваш и само мене ме бият.

Асоциациите с живота ни по време на тоталитарния период са силни, нали? Идват бързо и спонтанно. И не само с тоталитарния, а и с посттоталитарния.

Оцеляването в тоталитарна система продуцира огромно количество вина. По един или друг начин, всички ние, сме носители на нещо от този синдром – вината на оцелелия. Като се замисля какъв би бил антипода на този синдром, ми се струва, че мога да го нарека отговорността на живите. Един от начините да си спестим болката е да се опрем на виждането „щом на мен на мен не ми се случи нищо лошо, значи няма как да е било толкова зле и толкова непоносимо”. Ако обаче изберем да изповядваме това вярване, отиваме доста далеч. Значи, че определяме страданията на другите като резултат от тяхната лудост. Те си бяха виновни. И в семействата става така. Битото дете е „черната овца”. То е лошо, лудо, девиантно, непослушно. Всъщност то си е виновно. Защото ето на, другото не го бият, значи не родителите му са виновни за насилието върху него, а то самото. Другото не са го били. Значи си зависи от детето. И така оцелелият има потенциал да се превърне в следващия насилник. Не физически, а духовно. Защото е избрал да си спести болката.

Децата винаги порастват. И стават възрастни хора. И като такива вече имат възможност да правят избор. Това е отговорността на живите. На следващото поколение, надявам се, невинни.

[1] Чешката интерпретация на комунизма, В: списание „Християнство и култура”, брой 1 (36), 2009 г.

 

 

Когато видях, че ромските децата в един от Столичните домове за временно настаняване на бездомни хора, играят седнали на едно старо одеяло в двора, изсипали около себе си куп стари играчки, се замислих, че тези деца всъщност живеят доста подобно на начина, по който живеех аз, когато бях дете. Аз също сядах със свои приятелки на старо одеяло, в двора на нашата или някоя друга къща, обградени от няколко стари играчки или без никакви играчки. Малкото кукли, които имахме, често стояха по диваните, като украса на дневната стая, пазеха се зорко и с тях не се играеше извън къщи, защото бяха кът. Играчки нямаше кой знае колко и който имаше, гледаше да си ги държи в къщи. Когато се събирахме навън, много повече си правехме игри с подръчни материали, т.е. боклуци – капачки от бира за чинийки, пластмасови чашки за тенджера, в която варяхме супа от кал и я разбърквахме с клечка, която беше нашия черпак. Правели сме бебе от шише, което се увива в разни стари парцали, докато придобие вид подобен да повито бебе и го разнасяхме напред-назад, все едно го приспиваме. Когато се правехме на лекари, известната игра на „Чичо Доктор”, нямахме комплект с детски слушалки, различни страхотни шишенца, аптечка и спринцовки. Всичко това също се набавяше от наличния наоколо боклук: парцал, вместо памуче, стар чорап вместо бинт, клечки, камъчета и т.н. Износвахме си дрехите до дупка, защото и това нямаше. И бяхме ужасно бедни, потресаващо бедни. Поне аз и децата от махалата, в която съм израснала. По днешните стандарти, вероятно биха ни приели и за мръсни, въпреки че старателно се миехме със студена вода на чешмата на двора, но пък ръцете си ги лапахме по всяко време, независимо, че под ноктите им имаше кал.

Защо разказвам това? Защото разбирам, че тези ромски деца са по-близо до мен, когато съм била дете, отколкото днешните деца на моите връстници, „белите българи”. И че тези деца са близо до всеки от нас, ако си дадем сметка. Те са връзката ни с нашето собствено детство, с миналото ни, в което давахме живот на парцалите и на останките от бедния ни живот.
Защото детството не е бедно или богато, чисто или мръсно, имащо и нямащо. Детството е да можеш да си играеш с това, което възрастните смятат за непотребно, да играеш съсредоточено, задълбочено и отдадено, както се върши най-сериозната работа на света. Детството е, когато дрипите стават чудна премяна и си способен да вдъхнеш живот на мъртвите предмети, да откриваш бисери в праха и съкровища сред кофите за смет. Мили деца, вие сте моята връзка с далечното ми детство.

Мисля, че най-безспорното нещо, което се случва при общуването с деца, е това да се развълнуваш. Заради въпросите им, заради изпълнените с очаквания очи, заради любопитството, с което посрещат всяко ново преживяване, заради способността им да изживяват всеки момент дълбоко и отдадено. Най-вече децата се вълнуват по начин и за неща, които ние, възрастните отдавна сме приели, че са незначителни. И най-важната ни задача, когато се срещаме с тях, е да си дадем възможност и ние да се развълнуваме. Без ограничения, без срам, без да се прикриваме, без да се отчитаме и без да обясняваме. Само така можем да оправдаем и защитим отговорността си на възрастни хора, на такива, които се грижат и помагат.

Днес децата, които живеят в едно от софийските гета, рисуваха името си като цвете. И когато попитах едно от тях какво е нарисувало и какво цвете е избрало за името си, то ми отговори: „Цвете Александра”. Ха! Не можеше да го каже по-добре. Кръсти цветето със собственото си име. Появи се нов вид цвете – цвете с име на дете. Как не съм се сетила, че е толкова по-естествено да дадеш името си на някое цвете, вместо да избираш цвете за своето име?

И сега, не за първи път всъщност, си мисля, че не искам тези деца да са по-чисти, не искам и да са по-умни и да бъдат „интегрирани” (всъщност се опитваме да ги асимилираме, интернираме и префасонираме). Единственото, което искам, е просто да ги има. Да бъдат сред нас, да мога да ги докосвам и те мен, да ми дават възможност да се вълнувам, да бъдат живи и истински, каkто бяха днес. Тези, мръсните деца, които обикалят около кофите за смет. Съкровищата на нашия задръстен, забързан и отчаян град. Съкровищата на страната ни. На обрулената ни родина, която хулим, мразим и напускаме. Тези деца, живеят от боклука в кофите, съвсем буквално, но и не само буквално. Те са способни да израстат така прекрасни и вълнуващи, живеейки от нашия боклук. Способни са след това да отгледат собствените си деца пак край кофите и чрез остатъците от нашия живот. И това ме изпълва с преклонение към техните способности. А ние можем ли така? Ние – не. Със сигурност. А докато ние не можем, тях винаги ще ги има. Каквито са, независимо от нашите намеси. Те са всъщност ние самите, само че такива каквито отричаме, че сме. Те са това, което ние не харесваме в себе си: нашата бедност, принудата да оцеляваме, вместо да живеем истински.

Разликата между тях и нас е, че ние се срамуваме от боклуците, а те ги използват. И често оцеляват с повече достойнство.

Дайте ми чаша вода чаша слънце

Дайте ми кора хляб плесенясал и твърд

Дайте ми буря по-жестока от

нощта и от смъртта

дайте ми любов по-страшна от

нощта и от смъртта

Дайте… Да мога да опиша нашето

Време – безвремие

Душан Матич

Младата жена влезе тихо и на пръсти. Дни наред тя сякаш беше единственият обитател на къщата, защото състоянието на болния, за който се грижеше търпеливо и с усърдие се влошаваше критично с всеки изминал ден. В началото тя само наглеждаше пациента на д-р Лазаров, в чиято клиника караше стажа си. Откакто докторът обяви случаят за безнадежден, тя се премести изцяло в големия, празен дом. Беше единственият човек, който споделяше последните часове на умиращия. Неотлъчното пребиваване в тази студена къща започваше да й прилича на заточение, въпреки доброто заплащане и многото книги, които бяха голямата й страст и утеха в тези трудни дни. Безпокоеше се тази съзнателна изолация да не превърне в навик, в обръч, от който след време не би могла да излезе. Хиляди пъти вече беше изкачвала стълбите към втория етаж. С часове разглеждаше библиотеката, снимките на непознатите хора, живели преди години тук и се питаше: защо беше това бягство, тоя ужас на самотните вечери.

Тъгата я напускаше само в часовете на смрачаване, когато денят бавно потъмнява и нощта поглъща и стопява всичко. Това време тя прекарваше на терасата, оставила всякакъв размисъл, спокойно съзерцавайки чудото наоколо. Чувстваше, че докато трае смяната на деня с нощта нещо я изсмуква и освобождава от всичко, което й тежеше през деня. В тези минути тя знаеше, че нищо лошо не може да й се случи. Самата нея я нямаше, тя беше просто един наблюдател. Понякога, през целият ден тя живееше само с мисълта за тези чудни мигове, бленуваше да изпита още веднъж насладата от предишната вечер. Беше се пристрастила към този вълшебен час от денонощието като към наркотик и вече не можеше без него. Повторенията на това изживяване не й дадоха обяснение как и кога точно се получава това пълно единение на природата и нейното същество. Защо толкова много се вълнуваше след като всичко е свършило и е така спокойна докато съзерцаваше промяната. Първото, което винаги й правеше впечатление беше, че Витоша става все по-синя и ярка, тъмна и тайнствена. Колкото и да си свикнал с присъствието й няма начин да не я забележиш. Тя просто излизаше напред, сякаш се премества близо до теб, натрапва се и те смущава. Сякаш парадира с красотата си и те кара да й се възхищаваш. Сетне всичко идваше от само себе си. Това особено синьо на небето, което те кара да полудееш. Всеки път тя си пожелаваше да има рокля с цвета на свечеряващото се небе. Усещаше как се разтваря в тъмнината и се опива от красотата наоколо. Покой.

Настъпеше ли нощта обаче щастието изчезваше и тревожните въпроси се връщаха с още по-голяма настойчивост. Самотата й ставаше по-осезаема от всякога, а сънят все по-рядко я спохождаше. В тия дълги нощи тя очакваше зазоряването като спасение, изпълняваше задълженията си безукорно с едничката мисъл да намери някакво удовлетворение.

Вече два дни бяха отминали откакто д-р Лазаров беше я предупредил, че скоро ще пристигне единствения близък на болния – неговата братовчедка. Досегашното й отсъствие се дължеше на работа в чужбина, но щом научи за тежкото състояние на своя родственик тя побърза да го види, както смяташе лекарят, за последен път. Последната им среща беше доста отдавна и затова известието за неизлечимата му болест беше изненадващо. Обзе я чувство за неизпълнен дълг, за пренебрегване на нещо важно, което малко я е вълнувало досега в нейния объркан живот. Беше пропуснала нежност, която сега не можеше да навакса, но и не можеше да не бърза с надеждата, че ще намери остатъци от някаква привързаност.

Пристигна късно една вечер с малко багаж, разтревожена от неизвестността, която я очакваше. Дълго, толкова дълго не беше идвала тук, където преди беше чест гост. Отново, още щом зърна къщата я обзе познатото чувство, че в нея витае нездрава атмосфера. Винаги идваше тук с мисълта, че тук се живее непълноценно и че тя трябва да си тръгне бързо, защото всичко в този дом противоречи на нейната природа.

Посрещна я болногледачката:

– Той знае, че ще дойдете.

Умореният вид на жената, бялата престилка, затъмнената стая, отново възвърнаха усещането й за някаква противоестественост, от която тя полусъзнателно искаше да се предпази.

Братовчедката не бързаше да влезе в стаята на болния. Отлагаше тази среща, защото знаеше, че пред лицето на смъртта няма да намери оправдание за своето пренебрежение към този човек, който я обичаше. Спомни си в един кратък миг за досадата, която изпитваше от разговорите си с него. Всяка минута, която му посвещаваше за нея беше задължение. В ония далечни години тя имаше приятели, компания, учеше в добър университет. А той беше нейна пълна противоположност: без образование, без амбиции, без мечти в живота си. Глупости! Кой ли няма мечти? Всеки има, разбира се, тя така наивно си е мислила, тогава, на 20 години, че мечтите са привилегия само на такива като нея. Сълзи напълниха очите й. „Каква глупачка съм била, бавно заприличах на всички тези стари моми, които мислят, че са сами, защото никой не ги заслужава. Преди 20 години съжалявах братовчед си, а сега дойде ред на най-страшното чувство – да съжалявам себе си”.

Усетила погледа на болногледачката едва успя да излезе от своя унес и с мъка проговори:

– Свободна сте. Благодаря за грижите, безкрайно Ви благодаря. Ще си оправим сметките и можете да си вървите

– Очаквах да дойдете утре привечер и ….

– Разбира се, ще Ви платя и утрешния ден.

– Нека Ви обясня. Бих искала да остана и тази вечер. Все ще имате нужда от някаква помощ.

– Как се казваш?

– Светла.

– Не е ли твърде мрачно за теб тук, Светла? Не бързаш ли за някъде?

– Не.

– Би ли ми направила едно кафе? Права си, ще имам нужда от помощта ти. Благодаря!

След като Светла тръгна към кухнята тя протегна ръка към вратата на стаята, където мъчително се разделяше с живота той…

Много смелост й трябваше да прекрачи прага. „Изпитание подобно на това да убиеш”. Вече пред леглото на болния успя само да стисне ръката му и да каже: „Аз съм тук“.

Колко ли нощи й предстоеше да прекара в очакване на смъртта, всъщност отдавна всичко вече беше мъртво.

– Тук съм – повтори тя.

Той не чуваше и не виждаше, не реагира нито на докосването й,  нито на гласа й. „Как става така, че се раждаш с любов, отглеждат те с любов, тръгваш към света и хората с отворено сърце, пълно с любов, а се оказваш в средата на живота си самотен, объркан, нещастен и без да вярваш в любовта.

– Трябваше ли да стигнем до тук, за да се срещнем? – попита тя, но нямаше кой да й отговори.

От негова страна – само мъчително едва доловимо потрепване на клепките, опит да отвори очи. Просто неуспешен опит. Тя се отпусна на леглото и заплака. Беше като оплакване на мъртвец, като раздяла. Беше късно за споделяне на чувства и рано за сбогуване – все пак той още дишаше. И да се скъсаш да ревеш – това е. Късно е за едното, рано за другото. Ще стоиш и ще чакаш да му дойде времето.

На пръсти в стаята се промъкна Светла да каже, че кафето е готово и да я попита иска ли и нещо друго. Очакваше, че родственицата на болния едва ли ще й отговори, че ще се затвори в стаята и няма да излезе от там. И още, още по-добре. Искаше да е сама както през последните дни. Още един ден да изпрати и още една нощ да посрещне тук на терасата, близо до Витоша.

– Откакто си тук той все в това състояние ли е?

Светла кимна.

– Да седнем навън на терасата. По това време там е толкова приятно.

– Не Ви зная името.

– Калина.

– Съжалявам за братовчед Ви и…

Калина я прекъсна с жест и тръгна към терасата.

Предизвикателство ли беше, че чу това име точно тук, в тази къща, близо до смъртта. Калина, Калина…Баба й беше Калина, хубаво име, лоша жена. Любимият и беше…, детето й щеше да бъде, щеше…

Назад, назад, моме Калино, не мо`й да одиш подир мен…

А нейните спомени все по нея ходят – тя бяга, те я настигат. Очите и плувнаха в сълзи. Седнаха и се загледаха в тъмното. И на двете не им се говореше.

– Как попадна тук, Светла?

– Последна година студентка съм и си търсех работа за през лятото.

– Доста тежка работа.

– Аз все тежки работи си избирам. Каквото сам си направиш друг не може да ти направи.

Калина веднага усети иронията и си помисли: „Хлапашка й работа. Умират си да се надуват”.

– И аз съм била болногледачка в студентските си години.

Светла я погледна учудено.

– Не ти се вярва, нали? Беше време, когато всичко ме ентусиазираше, когато изпадах във възторг от какво ли не. Пробвах колко съм силна. Сама си избирах изпитания. Така че, знаеш ли, бих сменила всичко в успешния си сега живот за мъничко ентусиазъм.

Очите им се срещнаха за първи път и двете бяха поразени. Калина имаше очите на Светла. Светла имаше очите на Калина. Все едно гледаш очите си върху нечие друго лице. И двете се натъжиха от откритието, че техните души – очи си приличат. Едната видя себе си преди 20 години, другата си представи себе си след 20 години. Да срещнеш младостта или зрелостта е еднакво тъжно. Все има нещо, което да не си направил и нещо, което да те плаши. „Предимството на младостта е, че имаш шанс да не пропуснеш мигове, за които после да съжаляваш – помисли си Калина – но за съжаление, не познавам някой, който се е възползвал от този шанс”. В този вечерен час, в подножието на Витоша, нито една от двете не мислеше за умиращия. Близо до смъртта те сякаш за първи път се замисляха за себе си. Смъртта те научава и те кара да мислиш за себе си. Защото е неочаквана. Тя винаги ни изненадва. Има ли смърт, за която си се подготвил, сложил си си вред нещата, простил си се и си казал важните думи. Няма такава смърт. Все си мислиш „Ех, ако знаех, че това ще се случи, ако имаше още няколко дни щях…”. Безвъзвратното прави неотложни важните неща и това, че е дошло време да помислиш за себе си.

– Не зная дали неизлечимо болните правят равносметка на живота си, но близките им със сигурност – каза Калина.

Дълга и мъчителна нощ предстоеше.

Какво ли ме чака от тук нататък? – мислеше всяка една от тях. Понякога една случайна среща разтърсва целият ни живот и вече нищо не е същото. А какво ли има толкова ценно, което все пазим, все пазим някой да не ни разбърка подредбата, да не пререди собствения ни хаос. Сега, стоейки една до друга в тъмното, всяка от тях разбираше колко много знае за другата, за себе си чрез другата. Близостта породена между тях ги изпълни с неочакван интерес към света наоколо.

Калина си спомни колко отдавна не е виждала други свои роднини, запита се какво ли правят съседите отсреща. Та те имаха дъщеря на нейната възраст. Може би тя вече има семейство, дали все още живее тук? „Утре ще ги потърся” – зарече се тя. Стана й леко от това „откритие”, че наблизо има и други хора, че каквото и да се случи тя не е сама.

Светла за първи път откакто беше в къщата имаше желание да си тръгне. Знаеше къде ще отиде, назад, малко назад, при баба си. Мисълта да напусне този дом преди няколко дни само я изпълваше с тревога. „Къде ще ходя като място не мога да си намеря?”

Нощта отдавна вече ги беше обгърнала. И двете очакваха утрото с нетърпение. Нетърпението да направиш нещо, което отдавна чака да бъде свършено.

Октомври 2000

 

Когато отворих очи и отново видях белия таван започнах бавно, много бавно да се сещам къде съм и усетих невероятен студ по гърба си. Опитах се да си спомня и защо, но не ми се отдаде. Съжалих, че съм се събудила, мразех тези моменти. Ако можех да поспя още час-два. Завиждах на Спящата красавица, но не затова, че е красива, а заради привилегията й да спи, докато съдбата работи в нейна полза, а тя без капчица усилие се събужда щастлива и никой не иска нищо от нея освен да продължи да бъде щастлива.  Аз се опитвах, толкова много се опитвах да бъда поне доволна от живота си, борих се, правех всичко, което правеха и другите хора, дори, когато се изтощих от тези опити пак не се отказах, но не се сдобих с мечтаното щастие.

От коридора чувам гласове, предстои сутрешната визитация. Тук не може да се спи. Събуждат те, за да ти кажат, че си добре или зле, после ти дават лекарства и те карат да си почиваш, а когато истински ти се спи трябва да се събудиш, за да чуеш какво е състоянието ти. Днес трябва да е най-щастливият ден в живота ми. Ще ме изпишат, защото вече съм добре. Ето, пак ми пресъхна гърлото. Адска жажда ме гори, а като пия не се напивам. Всяка сутрин им казвам, че ми съхне гърлото и никой не обръща внимание на това, а само повтарят, че се подобрявам. Сетих се: това е отговорът на въпроса защо съм тук? Тук съм, за да се подобрявам. Като не можах сама да направя нещо добро за себе си другите започнаха да правят добри неща за мен. Посягам към чашата, а цялата треперя от студ. „Ще разлея водата” – от тази мисъл ме обзема такъв страх, че се отказвам да пия. Ами ако наистина разлея водата? Ще ми стане още по-студено, защото сигурно ще се измокря. Сега цял ден само това ще си повтарям. Понякога си мисля часове наред за едно и също нещо, но не ми става скучно, а това не е нормално. Вчера си мислих за липата под прозореца на моята стая. Представях си я в пълната й прелест така както я помня от години, още като бях малка. Често се питам дали тази липа ще остане и след мен, така както я е имало преди да се родя. Може би! Ползата от една липа все пак е очевидно по-голяма, отколкото ползата от мен, например. Липата произвежда кислород и така пречиства въздуха, дава цвят за чай и освен това ухае фантастично. Вероятно затова обикновено дърветата живеят по-дълго от хората. Природата ги е надарила с дълголетие, защото те са много ценни. Сигурна съм, че ако се роди човек, който е така безспорно нужен на света както моята липа, природата ще му даде живот колкото на нея и в никакъв случай няма да го остави да умре на седемдесет години например, само защото хората трябва да живеят по толкова. Природата си създава само това, от което има нужда и много пресметливо преценява колко точно трябва да живее то. Казват, че ми е детски акъла. Незнам дали децата си мислят за такива неща. Аз не си спомням почти нищо от моето детство. Отново си мисля за чашата и за водата. Не че съм дребнава, но не мога да не мисля за това, че ми е студено и ако треперейки разлея водата… Наистина съм луда, а сигурно и глупава щом нищо друго не може да ангажира вниманието ми.

– Как сме ? Добро утро!

Това е докторът, всички болни му викат Шефа.

– Днес е най-щастливият ден в живота ми, докторе.

– Така те искам, горе главата.

На него успявам да му създам радост. Не мога да разбера какво ми пречи да постигана същия резултат и навън: вкъщи, в работата. Знам какво го радва и правя точно това. Толкова ми е приятно като го видя доволен. После съм доволна и от себе си.

Понякога си мисля, че не е чак толкова трудно да бъда нормална. Тук ми е някак лесно, пък и се налага да правя това усилие само веднъж на ден, по време на визитацията. А и Шефа някак успява да ме предразположи, симпатичен ми е. Е, разбира се, изпитвам голямо неудобство да го помоля да ми подаде чашата, предпочитам да стоя жадна. Много ще го разочаровам ако разбере, че подобрението ми не е цялостно. От опит знам, че не е приятно да се стараеш напразно. Е, когато се появих в клиниката за втори път Шефа сигурно не е бил доволен, но аз бях така сломена, че той веднага се зае с това да ми помага. Все пак това му е работата. Сега вече доста се старая да съм пример за всички в отделението.

Спи ми се, а през деня тук шумът е невероятен. Все някой тръшка врата или минават да чистят или да дават лекарства или ми идват на свиждане. Така става, че вечер, когато искам с някой да  си говоря и не ми се спи съм напълно сама, а през деня не ме оставят на мира. Мислих да кажа на сестрата да ми даде чашата с вода, но тя не ми е така приятна като Шефа. Не ме гледа по неговия начин. Ще чакам да спра да треперя и тогава ще пия. За да изпиеш една чаша с вода понякога се иска голяма смелост. Първият път, когато се отзовах тук беше, защото изпих шепа хапчета с чаша вода. Тогава не се поколебах. Не че исках да умирам. В някакъв по-общ смисъл този мой опит беше порив към живота, но никой, никой не ме разбра. Това си беше стремеж да открия какво мога да правя с живота си, какво искам да правя, към какво се стремя… За съжаление така и не разбрах. Когато за първи път видях Шефа той ми каза:

– Мило момиче, ти си като слънце, а какво си направило.

Страхотно се почувствах, дори изпитах обич към този непознат мъж. После… после го чух да казва това и на други пациентки. Ядосах се. Заболя ме. Почувствах се измамена.

Тук слънцето напича твърде силно сутрин, защото прозорецът на тази стая гледа на изток, към началото на всички начала. Завивам се през глава. Дразня се от ярката светлина, обичам полумрак, привечерните виолетови светлини, така че дните за мен почти винаги са като изпитание. Мразя да ме огрява светлина, защото все повече изсъхвам. Ръцете ми са сухи, очите също, тялото ми изсъхва, мечтите и копнежите ми. Моята младост и моят живот изтичат през върховете на пръстите ми. Кожата ми повяхва, особено кожата около очите, сякаш нещо става и с гърдите и с корема ми. Остарявам, знам че е така. Изстивам и изсъхвам, привързвам се към кактуси. Това ако не е старост! Това е моята истинска болка – че съм суха. Устата ми съхне, пия и не се напивам. Вече колко пъти казвам, че страдам от сухота в устата, но никой не ми обръща внимание. Да ви кажа честно аз незнам всъщност от какво ме лекуват. Ако можех сама да си бъда лекар бих си лекувала именно сухотата. (Все още не съм пила вода. Ако можех само да спра да мисля за това сигурно по-лесно бих се престрашила да посегна към чашата.). Разбира се, имам пълното доверие на Шефа, че прави най-доброто за мен, но ако можеше да се сети или да забележи, че понякога по цял ден не пия вода и че това ме измъчва… Така става понякога, че изпиваш една чаша вода и после дълго време не можеш да се решиш на следваща. На кактусите не им трябва много вода, може би затова ги харесвам.

Преди няколко вечери сънувах кошмар: аз съм си вкъщи, взимам кактуса си, нося го внимателно нанякъде и аз не знам накъде. Чувам силни заповеднически гласове в съня си. Тези гласове нямат образ и лице, те са извън мен, но ме контролират и управляват всяка моя стъпка. Те ме водят натам накъдето съм тръгнала, но аз не зная накъде е това там. Просто им се подчинявам, като робот, като кукла. Отивам до банята, отварям вратата, поставям саксията с кактуса под душа и го пускам с пълна сила да тече. Започвам да викам, защото виждам, че кактуса ми умира от многото вода, но не мога да направя нищо. Знам, че кактусите не обичат много вода, знам, че така убивам любимото си цвете и нищо не мога да направя. Само викам, викам…, а гласовете вече са изчезнали, няма ги, само аз съм там, в банята, душа плющи с пълна сила, а кактуса ми е удавен.

Събудих се с викове. Беше ме страх да заспя отново. По-късно, доста по-късно се сетих, че в съня си всъщност аз не виках, а неистово ми се викаше, но не можех. Някой ми беше взел гласа. Истинският кошмар беше точно в това, че не можех да извикам в съня си. Това е един от най-страшните ми сънища. Но това е просто сън, не би трябвало да обръщам внимание. Веднъж Шефа ми каза, че съм ригидна. Той ми обясни какво означава това. Означава, че мисля все за едни и същи неща. Нямам воля да си насоча мислите към това, което е важно. Днес ще ме изписват, а аз си мисля за кактуса и за липата и за пустата чаша с вода. Може пък да пия вода чак като си отида вкъщи. И това е някакво разрешение. Изпитвам обаче адско притеснение, че който и да накарам да ми даде вода в къщи ще разбере, че не съм се подобрила и съм си все същата. Това много ме тревожи, че съм си все същата. Толкова грижи полагат за мен, а аз с нищо не им се отплащам. Така се страхувам, че изобщо не ми се прибира в къщи. Най-щастливият ми ден е всъщност най-гадният. Само ако можеха да разберат какво мисля за тях. Гадове такива! Трябва да съм благодарна, а изпитвам омраза и желание да ги обиждам, да ги наричам с всякакви мръсни и грозни думи, да ги нараня, да ги омърся, както те мен ме омърсиха. Представям си ги голи, зъзнещи от студ, овъргаляни в кал, напълно неспособни да се изчистят. Протягат ръце към мен да им помогна, но мен ме е гнус да им подам ръка, защото не искам да се цапам.

Сега се чувствам сякаш аз съм изцапана. Толкова ми е зле. Това, че имам такива мисли…не мога да живея с такива кошмари, те ме подлудяват. Засяда ми една буца в гърлото и …Винаги след такива мисли се разплаквам, а татко ми казва, че не трябва да плача, всичко друго, но не и да плача. Е, татко, направих го другото. Нали всичко друго можеше, само не и да плача. Спомням си как като го изпращахме с майка на летището, когато той заминаваше за дълго, ми каза:

– Сега ще си вземем довиждане, но не искам да плачеш. За да бъда силен аз, трябва да си силна и ти.

Аз не се разплаках. Цялата треперех, заливаха ме горещи вълни, душеше ме мъка. Дори не можех да говоря, за да не се разплача. Тогава успях да не го разочаровам.  Не му казах дори довиждане, само помахах с ръка, защото всяка дума щеше да бъде провал. Майка се разплака. На нея не й беше казал, че ще го разочарова. Като малка бях много силна, а сега какво стана с мен. Сама не мога да се позная. Положението ми е безнадеждно. Не мога винаги да се преструвам. Знаете ли какво е да те обхване паника. Някакъв вихър ме завърта и не мога да изляза от него. Затъвам все по-надълбоко и по-надълбоко. Като вълна е, която ме залива и ме дави, дави…но не, за да ме удави напълно и завинаги, а само, за да ми поддържа жив страха. Да бъда постоянно в състояние на вцепеняващ страх.  Ако можеше една такава вълна да ме залее и повече да не ме изхвърля на повърхността това би бил достоен край. Само като чуя гласовете на близки и познати изпадам в паника.

Тук ми е най-спокойно, само тук, а днес трябва да ми бъде най-щастливия ден, защото напускам болницата, здрава съм. Може би наистина съм здрава вече, но не съм щастлива, дори радостна не съм. Смазва ме това адово отчуждение, което съществува между мен и близките ми хора. Сега ще дойде Шефът и ще започне да ме успокоява. Вече от много време стоя завита през глава и хлипам под завивките. Не мога да се овладея, накрая като всеки друг път ще стане истински цирк. Ще дойдат да ми говорят, ще бъдат мили, но само в началото. Като видят, че не се оправям ще започнат да губят търпение, ще ме навикват, ще ме хокат и естествено всичко ще свърши с успокоителните. Унизително се чувствам след тези грозни сцени и сега ще се опитам да спра, ще стискам зъби и ще се опитам…

Жената от съседното легло ме мрази. Мисля, че това е така, защото й напомням за някой. Гледа ме така втренчено и толкова страстна и силна омраза блести в очите й, че просто няма начин да не й напомням за някого. Абсурдно е да гледаш така човек, който не познаваш и ти е безразличен. Мисля да я питам какво открива в мен, за да показва такива силни чувства. Представям си, че и аз така ще започна да гледам съвсем скоро. Но това, което ме плаши е, че няма да знам защо така гледам и какво изпитвам към този, който е срещу мен. А това би означавало, че вече наистина съм полудяла. Ето затова искам да я питам какво стои зад този неин поглед, да се успокоя, че знае защо така ме гледа, има си причина или каквото и да било, но не е без повод. Защото досега разбрах едно: има истинска лудост, но има и фалшива лудост. Истинската лудост е нещо страшно. Надявам се жената до мен да не е истински луда, това ще означава, че и аз като нея бих могла да бъда луда само, когато се налага. Не смея да я заговоря. С нея само се гледаме. Тя мен с омраза, аз нея – с надежда.

Още не съм пила вода. Завила съм се през глава, но въпреки това цялата треперя. Възглавницата ми е мокра от плач. От тъмнината и от сълзите погледа ми почва да се премрежва, да ми люти от солта по цялото лице. Ако се отвия и погледна наоколо в стаята ще видя втренченият поглед на Жената. Възхищавам й се. Не проронва нито дума, не допуска никого до себе си. Гледа ме с омраза, но въпреки това страхотно ми харесва. В нея откривам страст, тя цялата гори от вълнение. Откакто съм тук никой не е дошъл да я види. Искам да приличам на нея. Не да хленча и всеки да ме мисли за болна, а да горя с треската на човек, който знае неща за себе си и другите. Щях да съм щастлива ако можехме да поговорим. Към нея обаче изпитвам страхопочитание, което ме спира. Тя сигурно знае повече от докторите тук, сигурно дори повече и от Шефа. Тя всичко знае, затова гори в тези трескави пламъци и с никой не говори. Аз също зная повече за някои неща от докторите. Например Зная какво ще ме излекува: една пълна чаша с вода, която да изпия без да ми трепери ръката и без да разлея нито капка.

Зная повече и от тези, които ме чакат отвън и затова не ми се прибира. Най ми е тежко, когато някой от тях ме попита: „Какво става с теб“?

А аз не мога да отговоря. Завладява ме тъга. „Какво става с теб?”- това е най-трудният въпрос, който съм чувала. Гадното е, че ми го задават с грижа и добри намерения. Когато ме питат какво става се чувствам виновна, че не мога да кажа. НЕЗНАЯ КАКВО СТАВА С МЕН. Ако знаех нямаше да съм тук. Да не мислят, че не разбирам какво ми е положението.

Веднъж сънувах, че с баща ми сме в една стая. Въртим се в кръг и мълчим. Продължаваме да ходим в кръг като затворници и дума не обелваме. Изведнъж той спира, поглежда ме втренчено и казва: „Ще има още много неща, от които да се срамуваш“.

След тези думи продължаваме да се разхождаме в кръг, сякаш нищо не се е случило. Аз през цялото време бях много спокойна. Не трепна нито мускулче на лицето ми, когато баща ми изрече тези тежки думи. Ако тази ситуация беше станала наяве, аз щях направо да умра или най-малкото да се разболея. В съня си видях една спокойна дъщеря. Абсолютно ненаранима, чието лице излъчваше такова спокойствие, че нищо не би могло да я уязви. Сигурна съм, че ако такова нещо се случи на Жената от съседното легло, тя би постъпила като момичето в съня ми. Затова ми харесва тази жена и искам да приличам на нея. Вчера тя си пееше някаква песен, която много ми хареса.

Целуни ме по очите, целуни ме по ръцете

Аз пък ще ти донеса бяло, нежно цвете….

Не мога повече да стоя завита през глава с това одеяло. След като съм плакала дълго време мисълта ми е по-ясна, сякаш някой ми е проветрил мозъка. След това се чувствам много объркана, защото хем ми е по- леко, но от друга страна мисля по-логично, по-хладнокръвно и това, което виждам в моментите на тези проблясъци съвсем не ми харесва. Виждам един отчаян човек. Понякога минават цели дни, в които си мисля за разни приятни неща – за кактуса и за липата и тогава ми е хубаво. Но в ден като днешния, когато плачът избистря мозъка ми и аз виждам това, от което се крия, ставам най-отчаяния човек на света. От това не ми е тъжно или мъчно. Не! Нямам никакви емоции, сякаш се изпразвам и ставам куха, изпълва ме само това тъпо отчаяние. Чела съм за хора, които в моменти на отчаяние създават чудесни картини или вълнуващи стихове или нещо такова. А аз си представям моето отчаяние все едно съм оперирана и са ми извадени всички вътрешни органи, нямам жлези, нямам хормони, нищо не се произвежда и създава в тялото ми. Моето отчаяние е такова, от което се затъпява и подивява.

Ако някой сега ме попита как си представям най- щастливия ден в своя живот, не бих могла да отговоря съвсем ясно. Но все пак един ден, в който мисля за моите си неща – за липата, за чашата с вода и за кактуса –  и не ме е срам от тези мисли.

Сега не мога да разбера какво толкова радостно има в това, че ме изписват и всички са доволни и очакват от мен да бъда щастлива след като всички знаят какво ще последва и само се преструват на щастливи. О-о, ето и Шефа. Започва се с приповдигнатото настроение и ободряващите усмивки.

– Какво виждам, какво виждам? Зачервени от плач очи. Сигурно е от радост, нали така? Готови ли сме вече? Долу те очакват.

– Докторе, аз искам да те питам нещо преди да си тръгна. Кой е най-щастливият ден в живота ти?

– Какви са тези въпроси? Усмихвай се и си почивай.

– Ако ти нямаш най-щастлив ден в живота си, как мога аз да имам такъв?

– Не се бави! Чакат те!

Знаех, че не иска да ми отговори, знаех, че това го измъчва, но за първи път не исках да го пощадя.

– Кой е най-щастливият ден в живота Ви?

– Това не е моят въпрос, мила, и на него аз нямам отговор. Довиждане!

– До скоро!

Тръгвам си вече почти без притеснение, защото знам, че ще се върна. А най-важното е, че знам как да се върна. Това е единственият път, който знам.

Юни, 2001 година