Дайте ми чаша вода чаша слънцеДайте ми кора хляб плесенясал и твърдДайте ми буря по-жестока отнощта и от смърттадайте ми любов по-страшна отнощта и от смърттаДайте… Да мога да опиша нашетоВреме – безвремиеДушан Матич
Младата жена влезе тихо и на пръсти. Дни наред тя сякаш беше единственият обитател на къщата, защото състоянието на болния, за който се грижеше търпеливо и с усърдие се влошаваше критично с всеки изминал ден. В началото тя само наглеждаше пациента на д-р Лазаров, в чиято клиника караше стажа си. Откакто докторът обяви случаят за безнадежден, тя се премести изцяло в големия, празен дом. Беше единственият човек, който споделяше последните часове на умиращия. Неотлъчното пребиваване в тази студена къща започваше да й прилича на заточение, въпреки доброто заплащане и многото книги, които бяха голямата й страст и утеха в тези трудни дни. Безпокоеше се тази съзнателна изолация да не превърне в навик, в обръч, от който след време не би могла да излезе. Хиляди пъти вече беше изкачвала стълбите към втория етаж. С часове разглеждаше библиотеката, снимките на непознатите хора, живели преди години тук и се питаше: защо беше това бягство, тоя ужас на самотните вечери.
Тъгата я напускаше само в часовете на смрачаване, когато денят бавно потъмнява и нощта поглъща и стопява всичко. Това време тя прекарваше на терасата, оставила всякакъв размисъл, спокойно съзерцавайки чудото наоколо. Чувстваше, че докато трае смяната на деня с нощта нещо я изсмуква и освобождава от всичко, което й тежеше през деня. В тези минути тя знаеше, че нищо лошо не може да й се случи. Самата нея я нямаше, тя беше просто един наблюдател. Понякога, през целият ден тя живееше само с мисълта за тези чудни мигове, бленуваше да изпита още веднъж насладата от предишната вечер. Беше се пристрастила към този вълшебен час от денонощието като към наркотик и вече не можеше без него. Повторенията на това изживяване не й дадоха обяснение как и кога точно се получава това пълно единение на природата и нейното същество. Защо толкова много се вълнуваше след като всичко е свършило и е така спокойна докато съзерцаваше промяната. Първото, което винаги й правеше впечатление беше, че Витоша става все по-синя и ярка, тъмна и тайнствена. Колкото и да си свикнал с присъствието й няма начин да не я забележиш. Тя просто излизаше напред, сякаш се премества близо до теб, натрапва се и те смущава. Сякаш парадира с красотата си и те кара да й се възхищаваш. Сетне всичко идваше от само себе си. Това особено синьо на небето, което те кара да полудееш. Всеки път тя си пожелаваше да има рокля с цвета на свечеряващото се небе. Усещаше как се разтваря в тъмнината и се опива от красотата наоколо. Покой.
Настъпеше ли нощта обаче щастието изчезваше и тревожните въпроси се връщаха с още по-голяма настойчивост. Самотата й ставаше по-осезаема от всякога, а сънят все по-рядко я спохождаше. В тия дълги нощи тя очакваше зазоряването като спасение, изпълняваше задълженията си безукорно с едничката мисъл да намери някакво удовлетворение.
Вече два дни бяха отминали откакто д-р Лазаров беше я предупредил, че скоро ще пристигне единствения близък на болния – неговата братовчедка. Досегашното й отсъствие се дължеше на работа в чужбина, но щом научи за тежкото състояние на своя родственик тя побърза да го види, както смяташе лекарят, за последен път. Последната им среща беше доста отдавна и затова известието за неизлечимата му болест беше изненадващо. Обзе я чувство за неизпълнен дълг, за пренебрегване на нещо важно, което малко я е вълнувало досега в нейния объркан живот. Беше пропуснала нежност, която сега не можеше да навакса, но и не можеше да не бърза с надеждата, че ще намери остатъци от някаква привързаност.
Пристигна късно една вечер с малко багаж, разтревожена от неизвестността, която я очакваше. Дълго, толкова дълго не беше идвала тук, където преди беше чест гост. Отново, още щом зърна къщата я обзе познатото чувство, че в нея витае нездрава атмосфера. Винаги идваше тук с мисълта, че тук се живее непълноценно и че тя трябва да си тръгне бързо, защото всичко в този дом противоречи на нейната природа.
Посрещна я болногледачката:
– Той знае, че ще дойдете.
Умореният вид на жената, бялата престилка, затъмнената стая, отново възвърнаха усещането й за някаква противоестественост, от която тя полусъзнателно искаше да се предпази.
Братовчедката не бързаше да влезе в стаята на болния. Отлагаше тази среща, защото знаеше, че пред лицето на смъртта няма да намери оправдание за своето пренебрежение към този човек, който я обичаше. Спомни си в един кратък миг за досадата, която изпитваше от разговорите си с него. Всяка минута, която му посвещаваше за нея беше задължение. В ония далечни години тя имаше приятели, компания, учеше в добър университет. А той беше нейна пълна противоположност: без образование, без амбиции, без мечти в живота си. Глупости! Кой ли няма мечти? Всеки има, разбира се, тя така наивно си е мислила, тогава, на 20 години, че мечтите са привилегия само на такива като нея. Сълзи напълниха очите й. „Каква глупачка съм била, бавно заприличах на всички тези стари моми, които мислят, че са сами, защото никой не ги заслужава. Преди 20 години съжалявах братовчед си, а сега дойде ред на най-страшното чувство – да съжалявам себе си”.
Усетила погледа на болногледачката едва успя да излезе от своя унес и с мъка проговори:
– Свободна сте. Благодаря за грижите, безкрайно Ви благодаря. Ще си оправим сметките и можете да си вървите
– Очаквах да дойдете утре привечер и ….
– Разбира се, ще Ви платя и утрешния ден.
– Нека Ви обясня. Бих искала да остана и тази вечер. Все ще имате нужда от някаква помощ.
– Как се казваш?
– Светла.
– Не е ли твърде мрачно за теб тук, Светла? Не бързаш ли за някъде?
– Не.
– Би ли ми направила едно кафе? Права си, ще имам нужда от помощта ти. Благодаря!
След като Светла тръгна към кухнята тя протегна ръка към вратата на стаята, където мъчително се разделяше с живота той…
Много смелост й трябваше да прекрачи прага. „Изпитание подобно на това да убиеш”. Вече пред леглото на болния успя само да стисне ръката му и да каже: „Аз съм тук“.
Колко ли нощи й предстоеше да прекара в очакване на смъртта, всъщност отдавна всичко вече беше мъртво.
– Тук съм – повтори тя.
Той не чуваше и не виждаше, не реагира нито на докосването й, нито на гласа й. „Как става така, че се раждаш с любов, отглеждат те с любов, тръгваш към света и хората с отворено сърце, пълно с любов, а се оказваш в средата на живота си самотен, объркан, нещастен и без да вярваш в любовта.
– Трябваше ли да стигнем до тук, за да се срещнем? – попита тя, но нямаше кой да й отговори.
От негова страна – само мъчително едва доловимо потрепване на клепките, опит да отвори очи. Просто неуспешен опит. Тя се отпусна на леглото и заплака. Беше като оплакване на мъртвец, като раздяла. Беше късно за споделяне на чувства и рано за сбогуване – все пак той още дишаше. И да се скъсаш да ревеш – това е. Късно е за едното, рано за другото. Ще стоиш и ще чакаш да му дойде времето.
На пръсти в стаята се промъкна Светла да каже, че кафето е готово и да я попита иска ли и нещо друго. Очакваше, че родственицата на болния едва ли ще й отговори, че ще се затвори в стаята и няма да излезе от там. И още, още по-добре. Искаше да е сама както през последните дни. Още един ден да изпрати и още една нощ да посрещне тук на терасата, близо до Витоша.
– Откакто си тук той все в това състояние ли е?
Светла кимна.
– Да седнем навън на терасата. По това време там е толкова приятно.
– Не Ви зная името.
– Калина.
– Съжалявам за братовчед Ви и…
Калина я прекъсна с жест и тръгна към терасата.
Предизвикателство ли беше, че чу това име точно тук, в тази къща, близо до смъртта. Калина, Калина…Баба й беше Калина, хубаво име, лоша жена. Любимият и беше…, детето й щеше да бъде, щеше…
Назад, назад, моме Калино, не мо`й да одиш подир мен…
А нейните спомени все по нея ходят – тя бяга, те я настигат. Очите и плувнаха в сълзи. Седнаха и се загледаха в тъмното. И на двете не им се говореше.
– Как попадна тук, Светла?
– Последна година студентка съм и си търсех работа за през лятото.
– Доста тежка работа.
– Аз все тежки работи си избирам. Каквото сам си направиш друг не може да ти направи.
Калина веднага усети иронията и си помисли: „Хлапашка й работа. Умират си да се надуват”.
– И аз съм била болногледачка в студентските си години.
Светла я погледна учудено.
– Не ти се вярва, нали? Беше време, когато всичко ме ентусиазираше, когато изпадах във възторг от какво ли не. Пробвах колко съм силна. Сама си избирах изпитания. Така че, знаеш ли, бих сменила всичко в успешния си сега живот за мъничко ентусиазъм.
Очите им се срещнаха за първи път и двете бяха поразени. Калина имаше очите на Светла. Светла имаше очите на Калина. Все едно гледаш очите си върху нечие друго лице. И двете се натъжиха от откритието, че техните души – очи си приличат. Едната видя себе си преди 20 години, другата си представи себе си след 20 години. Да срещнеш младостта или зрелостта е еднакво тъжно. Все има нещо, което да не си направил и нещо, което да те плаши. „Предимството на младостта е, че имаш шанс да не пропуснеш мигове, за които после да съжаляваш – помисли си Калина – но за съжаление, не познавам някой, който се е възползвал от този шанс”. В този вечерен час, в подножието на Витоша, нито една от двете не мислеше за умиращия. Близо до смъртта те сякаш за първи път се замисляха за себе си. Смъртта те научава и те кара да мислиш за себе си. Защото е неочаквана. Тя винаги ни изненадва. Има ли смърт, за която си се подготвил, сложил си си вред нещата, простил си се и си казал важните думи. Няма такава смърт. Все си мислиш „Ех, ако знаех, че това ще се случи, ако имаше още няколко дни щях…”. Безвъзвратното прави неотложни важните неща и това, че е дошло време да помислиш за себе си.
– Не зная дали неизлечимо болните правят равносметка на живота си, но близките им със сигурност – каза Калина.
Дълга и мъчителна нощ предстоеше.
Какво ли ме чака от тук нататък? – мислеше всяка една от тях. Понякога една случайна среща разтърсва целият ни живот и вече нищо не е същото. А какво ли има толкова ценно, което все пазим, все пазим някой да не ни разбърка подредбата, да не пререди собствения ни хаос. Сега, стоейки една до друга в тъмното, всяка от тях разбираше колко много знае за другата, за себе си чрез другата. Близостта породена между тях ги изпълни с неочакван интерес към света наоколо.
Калина си спомни колко отдавна не е виждала други свои роднини, запита се какво ли правят съседите отсреща. Та те имаха дъщеря на нейната възраст. Може би тя вече има семейство, дали все още живее тук? „Утре ще ги потърся” – зарече се тя. Стана й леко от това „откритие”, че наблизо има и други хора, че каквото и да се случи тя не е сама.
Светла за първи път откакто беше в къщата имаше желание да си тръгне. Знаеше къде ще отиде, назад, малко назад, при баба си. Мисълта да напусне този дом преди няколко дни само я изпълваше с тревога. „Къде ще ходя като място не мога да си намеря?”
Нощта отдавна вече ги беше обгърнала. И двете очакваха утрото с нетърпение. Нетърпението да направиш нещо, което отдавна чака да бъде свършено.
Октомври 2000