Мисля, че най-безспорното нещо, което се случва при общуването с деца, е това да се развълнуваш. Заради въпросите им, заради изпълнените с очаквания очи, заради любопитството, с което посрещат всяко ново преживяване, заради способността им да изживяват всеки момент дълбоко и отдадено. Най-вече децата се вълнуват по начин и за неща, които ние, възрастните отдавна сме приели, че са незначителни. И най-важната ни задача, когато се срещаме с тях, е да си дадем възможност и ние да се развълнуваме. Без ограничения, без срам, без да се прикриваме, без да се отчитаме и без да обясняваме. Само така можем да оправдаем и защитим отговорността си на възрастни хора, на такива, които се грижат и помагат.
Днес децата, които живеят в едно от софийските гета, рисуваха името си като цвете. И когато попитах едно от тях какво е нарисувало и какво цвете е избрало за името си, то ми отговори: „Цвете Александра”. Ха! Не можеше да го каже по-добре. Кръсти цветето със собственото си име. Появи се нов вид цвете – цвете с име на дете. Как не съм се сетила, че е толкова по-естествено да дадеш името си на някое цвете, вместо да избираш цвете за своето име?
И сега, не за първи път всъщност, си мисля, че не искам тези деца да са по-чисти, не искам и да са по-умни и да бъдат „интегрирани” (всъщност се опитваме да ги асимилираме, интернираме и префасонираме). Единственото, което искам, е просто да ги има. Да бъдат сред нас, да мога да ги докосвам и те мен, да ми дават възможност да се вълнувам, да бъдат живи и истински, каkто бяха днес. Тези, мръсните деца, които обикалят около кофите за смет. Съкровищата на нашия задръстен, забързан и отчаян град. Съкровищата на страната ни. На обрулената ни родина, която хулим, мразим и напускаме. Тези деца, живеят от боклука в кофите, съвсем буквално, но и не само буквално. Те са способни да израстат така прекрасни и вълнуващи, живеейки от нашия боклук. Способни са след това да отгледат собствените си деца пак край кофите и чрез остатъците от нашия живот. И това ме изпълва с преклонение към техните способности. А ние можем ли така? Ние – не. Със сигурност. А докато ние не можем, тях винаги ще ги има. Каквито са, независимо от нашите намеси. Те са всъщност ние самите, само че такива каквито отричаме, че сме. Те са това, което ние не харесваме в себе си: нашата бедност, принудата да оцеляваме, вместо да живеем истински.
Разликата между тях и нас е, че ние се срамуваме от боклуците, а те ги използват. И често оцеляват с повече достойнство.