Етикет: Валентина Маринова

Обаждам се на Момчил, мой познат, с който се запознахме покрай темата с досиетата. Обаждам се да го питам  как да се регистрирам за участие в някакъв филмов фестивал, който той организира. Той ми обясни какво да направя и аз му казах.

– Добре, разбрах. Чао!

Отсреща мълчание, не ми отговаря нищо и не затваря телефона си. Повтарям отново:

-Благодаря, всичко ми е ясно. Чао!

Отново мълчание, а телефонът е отворен и той не прекъсва връзката. В това време чувам родния ни химн. Тези звуци се носят от телефона ми.

Оттук нататък сънят ли протича в една мъчителна главоблъсканица и аз всъщност сънувам както мисля и как мъчително решавам какво да правя. Всъщност в съня ми беше много по напрегнато и мъчително. Бях в логически абсурд, в капан, като прилеп, който се блъска и не може да излезе от някоя стая, защото е сляп. И ето какво всъщност мислех…

На мястото, на което е той, свири химна на България и понеже телефоните все още са отворени се чува и при мен. Започвам трескаво да мисля какво става. Защо той мълчи и не затваря телефона, защо не ми отговори като му казах „чао”. Единственото възможно обяснение за мен е, той е станал прав и стои мирно, както се стои на химн и не смее нито да говори, нито да натисне копчето на телефона за край. Казвам си, че това е твърде нелепо, той не би се държал така, всеки може да каже поне едно „чао”, преди да стане прав на химна. Защо ли тогава стои прав? За да го прави сигурно така трябва. Но как така, аз не знам да има такова правило, което да те задължава да станеш прав на химна при всякакви обстоятелства. Още повече че кой ще види дали ставаш или не. Пък и да те види какво значение има? Но той въпреки това е прав и не смее даже едно съвсем леко движение да направи и да затвори телефона. Значи така трябва. Значи нещо става, нещо, за което все още не знам, но е започнало. Аз трябва ли да стана права? Но това е безумие. При мен в стаята няма никой. И все пак ако той стои прав по-добре и аз да стана. Нищо няма да ми стане ако постоя малко права, но пък ако не стана и някой все пак разбере може кой знае какво да ми се случи. Освен това може той нарочно да не затваря, за да разбера, че това, което става, вече е станало, защото ако е нещо, за което не се говори и не се съобщава гласно може да разбера твърде късно и вече да съм пострадала. Той ми подсказва, че нещо става. Защото това е нещо, за което никой не знае, привидно няма по какво да разбереш, че е започнало, че е дошло, освен по някакви такива знаци, от които трябва да се ориентираш като в тъмна стая. Това не са неща, които се обявяват. Това не е новина, която ще съобщят по телевизията, например, че е извършен държавен преврат и от днес вече сме в нова ситуация. Всичко си е същото, просто един ден като звъннеш по телефона и разбираш, че вече нещо е станало. Ако той иска да ме предупреди защо просто не ми го каже. Защото със сигурност не може. А и няма какво. Нали всичко си е по старому. Живеем си като преди просто трябва да ставаме на химна, каквото и да правим, в каквато и да било ситуация, по всяко време на деня, когато го чуем.

Ставам и аз права и мирно. Между нас телефоните стоят отворени и никой не реагира на това. Чува се химна. Аз съм права и сериозна, с пълната осъзнатост, че правя най-подходящото и правилно нещо в тази ситуация. Че не бих могла да постъпя по никакъв друг начин. Защо не си помислих например, че е паднал, че му е станало лошо, че се е задавил и не може да говори. Защото нямаше никакъв шум освен химна. Кой си пуска химна в работно време, без да е празник и без да има повод. Някой му го е пуснал, за да го види как ще реагира, какво ще направи и той няма как да ми каже. Нещо става. Аз съм права. Вече всичко е наред. Не сгафих. Разбрах. Всичко разбрах. Измъкнах се този път. Дано и другия път като стане нещо такова да се усетя навреме. Кой мога да питам? Никой. За това не се говори. Ще разбираме постепенно какво и как да правим, за да е правилно.

– Мила родино…

Научих, че скоро е имало радио предаване, посветено на темата за паметниците от миналото. В предаването се появил въпроса, „Защо трябва да мразим тези паметници (на комунизма)”. И предаването е продължило с примера от Хасково, където има огромна скулптура на Богородица. Най-голямата в света, вписана в книгата на рекордите на Гинес. Издигната е върху постамента, на недовършения повече от 20 години Пантеон на ремсистите. Това е положителен пример за трансформация и креативност, според гостите в студиото.

Ето как аз виждам ситуацията.

„Защо трябва да мразим паметниците?” е реакция на човек, който мисли в категориите трябва/не трябва за неща, които са автономни и няма как да отговорят на такова условие. Това именно води до такова мимикриращо решение – един партизански паметник да се превърне в „паметник на Богородица”, както той сам е нарекъл тази причудливост. Защото не е променено нищо от манталитетната нагласа към реалността. Една реалност, в която има единствено „трябва” и където всяко човешко поведение и отношение се третира през тази призма.  Тогава резултатът винаги ще е продукт, който се опитва да свърже и съчетае взаимно изключващи се неща. НЕ ТРЯБВА да рушим старото, но ТРЯБВА да съградим ново, като ТРЯБВА да ги съчетаем в едно, защото НЕ ТРЯБВА да се разделяме в обществото и ТРЯБВА всички да са доволни. Работейки с една малка група върху социално-психологическите измерения на комунизма и неговите отражения в днешно време, първата асоциация, която имаха участниците с темата, беше думата „трябва”. Трябва да бъде така или иначе, трябва да правиш така и така, „трябва” е над всичко, „трябва” е аргумент номер 1. Това „трябва” се разпростира до семейството, интимните отношения, навсякъде. Но най-важното „трябва” е: Трябва всичко да е хубаво и да е наред. Да се опитваш да живееш все едно е наред, защото „това” (комунизмът) ще е вечно.

Тези паметници бяха издигнали под натиска на същото това ТРЯБВА. Те стигнаха и по-далеч: трябваше да се изпитват определени чувства по отношение на тях – на признателност, на гордост, на благодарност. Пренасянето на това ТРЯБВА  от тогава до сега, се явява пречка дори и за най-креативния артист да предложи искрена и автентична идея. „Защо трябва да мразим паметниците?” – някой/нещо е накарал тези хора да ги мразят. Те ги мразят, защото така ТРЯБВА. Те изпитват това чувство, защото така ТРЯБВА. Човекът, който задава този въпрос дълбоко в себе си е приел догмата, че чувствата се пораждат от нечие чуждо изискване, от нечии ТРЯБВА. Трудно му е да погледне на чувствата на хората към паметниците от комунизма като на искрени, защото знае, че неговите собствени не са такива. Това е тоталитарен подход – трябва да обичаш, трябва да изпитваш това чувство, трябва да си благодарен, трябва да искаш да градиш светлото бъдеще, трябва, трябва, трябва….

Тези паметници затова и трябва  J да се махнат. Дори не е лоша идеята за известно време на тяхно място да няма нищо. Нека решението какво да има там да бъде взето след известно време, след пауза и поглеждане на това вече освободено пространство като на възможност, а не веднага да го запълваме с нещо друго. И тогава ще се появят истински предложения, изпълнени с креативност и фантазия. Не сме свикнали обаче да издържаме на неяснота, празнина, на колебание. Където е възможно да се породи свободна идея, свободен човек, свободно общество. Свикнали сме да живеем в условия на окупация, на „тиха окупация”, без танкове и войски по улиците, както в Чехословакия например, но в страна, осеяна с паметници на окупатори. Затова и основният ни поведенчески модел за справяне с конфликти в днешно време е пасивно-агресивният. „Тихата окупация” спира и убива в зародиш възможността за директна, ясна и смела конфронтация, която да проблематизира, изяснява и в крайна сметка осмисля, различията помежду ни.

Бих попитала: Защо пък трябва да не мразим паметниците на комунизма? Ненавиждам комунизма и всичко, което той остави след себе си. Имам право на това. Това не е импотентна ненавист, която ме парализира и не ражда нищо друго. Това е чувство, което ме води към премисляне, утихване, изригване, търсене на начин да го изразя и действие, с което да заявя правото си да поискам промяна. „Тихата окупация” ни подтиква да търсим абсолютните и единствено верните отговори, като че ли такива има, натрапчиво и да ги налагаме, или да си ги самоналагаме дори в сфери, където няма нужда, напротив важи обратното. При „тихата окупация” окупаторът е замаскиран, правилата са неясни и поради това напълно произволни и непредвидими. Дори поколението, което няма никакъв жив личен спомен от комунизма може да се окаже в капана на това ТРЯБВА и да спре да се уповава на своите вътрешни усещания, интуиция, опит, сковано от страх дали няма да сгреши. Защо дори те, които не познават догмите на тоталитарната държава често имат такъв страх? Защото са израснали в среда, в която родителите им са се отказали да се позовават на вътрешния си усет, защото е трябвало да оцелеят в човекомелачката на тоталния произвол. Където отгатването на верния отговор, поставянето на вярната усмивка, унизителното приемане, че си сгрешил, дори когато не е така, е било начин на живот. Било е норма и стратегия за оцеляване. И се утвърди и затвърди като модел дори след рухването на тоталитарния строй с това, че те първи започнаха да правят това, заради което наказваха и тероризираха десетилетия наред – да ходят на църква например.

И сега бих казала, се намираме в същото състояние на тиха окупация. Когато ние искаме да говорим за комунизма и неговите ужаси, понякога просто така, за да разтоварим този огромен товар от спомени, все ние трябва да отстъпваме и да мълчим, за да не обидим някой. Ако спорим, или защитаваме позицията си, в телевизионно студио например, все ние сме лудите, които се интересуват от минали неща, все сме крайните, все сме лошите. Ако искаме да се демонтират паметниците от тоталитарната епоха сме фашисти и неблагодарници. Окупирани сме тихо по всички фронтове – можем да си говорим каквото мислим, но с цената на това да бъдем постоянно маргинализирани, осмивани, етикетизирани.

В спора за комунизма вършим престъпление още с това, че изобщо има спор. Тоталитарните режими са безспорно зло. Тяхното коментиране от друга гледна точка е недопустимо. Цялото ни просмукано с насилие общество прави, коментира и дебатира по това, което не трябва и не взима категорично отношение по това, което трябва. Така сме размили границите на нормалното и ненормалното, че живеем в реалност от НОРМАЛИЗИРАНО НЕНОРМАЛНО.

Паметниците и всички символи на тоталитарната държава няма нужда да бъдат мразени или обичани. Макар че всеки има право на своите чувства към тях. Те обаче трябва да бъдат демонтирани, хладнокръвно и систематично, независимо дали ни харесва или не. Писъкът от тази раздяла със символите не е толкова, че много ни трябват или значат нещо за нас. Повече е заради това, че така сме се сраснали с тоталитарния манталитет, с тоталитарното мислене на всяко ниво от ежедневието си, че все едно демонтираме самите себе си. А всъщност е тъкмо иначе – разделяме се с тях, за да останем ние, истински и живи, наранени тук и там, разочаровани и мрачни вероятно, но разчистили обора на душите си. Някои неща от живота ни просто са за изхвърляне.

26.05. 2016