На всеки 20 години трябва отново да се борим за свободата си. Клариса Пинкола Естес
Ще разкажа накратко приказката „Червените обувки”, която Клариса Пинкола Естес използва в своята книга „Бягащата с вълци” за илюстрация какви беди и капани дебнат жената, която се оставя да бъде в плен на чужди на нейната природа желания, стремежи и потребности. Ще направя опит за първи път да погледна тази приказка като метафора на някои капани, в които попадаме днес като общество, което се лута между търсенето на свободата, но и често попада в лапите на зависимостта. Една приказка, която докато четях без да искам постоянно правех аналогии със започналата наскоро инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия, не само заради червения цвят, а заради нерадостната съдба на детето, обуло чуждите, примамливи обувки, които не успяват да го убият, но го нараняват и осакатяват завинаги.
Имало едно време едно бедно дете без дом и родители. То се скитало по пътищата и постепенно се научило да оцелява. За да не ходи босо само си направило от плат и конци червени обувки. Било много щастливо и радостно от новата си придобивка. Един ден на пътя спряла карета, в която стояла старица. Тя била богата стара дама, която предложила на детето да го вземе при себе си и да се грижи за него. Дала му топли дрехи, храна, чист и уютен дом. Детето било доволно и спокойно. Един ден то се сетило, че отдавна не е виждало червените си обувки и попитало старицата за тях. Разбрало, че тя ги е изхвърлила в огнището, защото били стари, мръсни и разкъсани. Детето се натъжило. Страдало, че неговите обувки вече ги няма, защото ги обичало и било щастливо, че си ги е направило само. Като дошъл деня за първото причастие старицата го завела да му купи празнични обувки за църквата. На витрината детето харесало чифт ярко червени обувки, които не били подходящи за църква, но старицата не виждала добре и се доверила и му ги купила. От този ден нататък детето мислело само за тези обувки. В църквата го гледали с упрек, че е обуло такива неподходящи обувки. Но то не можело да спре да мисли за тях, толкова много ги харесвало, откакто неговите самоделни обувки били отишли в огъня. Тези червени обувки били омагьосани и щом ги обуело започвало да танцува, без да може да спре. Не можело да ги събуе, не можело и да поиска помощ от някой. Танцувало така ден и нощ, до пълно изтощение и много скоро разбрало, че ще се погуби ако не намери решение, но никой вече не искал и да се доближи до него, защото то изглеждало страшно – като един танцуващ призрак, който не може да спре, който не знае мира и покой, измършавяло, останало без сила и жизненост тяло. Детето знаело, че оттук-нататък не го чакало нищо добро. Съдбата му била ясна. Да танцува против волята си с чуждите обувки докато загине, да не може да ги свали, да не може да се освободи от тях. Един ден детето помолило непознат човек да отсече краката му, обути в червените обувки. То останало сакато, но се спасило и не загинало. И повече никога не пожелало червени обувки.
Вероятно повечето от вас ще кажат, че приказката е твърде жестока. Аз съм я чела няколко пъти и днес я намирам за оптимистична. В нея има силно послание, че дори и в най-трудните ситуации имаме какво да направим и че все пак никой не може да ни лиши от нашето право на избор как да продължим живота си. Има и друго силно послание – че когато се откажеш сам да отговаряш за живота си, а го повериш изцяло в чужди ръце, губиш най-важното: АВТОРСТВОТО на собствената си съдба. После може и да пробваме да заменим загубата с нещо друго, подобно на нашите прекрасни, макар и недодялани червени обувки, но вече е късно. Капанът е щракнал. Има и още едно силно послание – че каквито и рани да са ни нанесени или да сме си нанесли, те могат да зараснат и тогава можем да продължим, можем да се научим да живеем без крака, да намерим своето място и да бъдем полезни и щастливи, въпреки раните, които носим. Но това никога не може да стане ако не се осмелим да изпитаме болката докрай и да се разделим с нещата, които ни убиват. Ако не сме готови да отсечем собствените си крака, водещи ни към гибел, няма как да започнем достоен, вероятно много труден, но със сигурност ПЪЛНОЦЕНЕН ЖИВОТ.
Клариса Пинкола Естес, която ще цитирам многократно тук, описва няколко капана, в които попадаме, когато сме загубили себе си.
Капан 1) – позлатената карета, обезценения живот/ когато оставим някой друг да направлява живота ни, когато за далечното светло, неясно бъдеще сме готови да разменим своето настояще, трудно и пълно с премеждия, но свободно и изпълнено с творческа енергия, чрез която се справяме и научаваме да оцелеем по един добър и подходящ начин;
Капан 2) – сухата старица, старческата сила/ когато участваме в едно старческо общество, безкръвно и сухо, общество, в което няма естествения цикъл на живота, в който едно поколение си отива и на негово място идва следващото, като всяко от тях върши своята работа и се оттегля според естествените закони на живота; в миналото това е било обществото на сухата партийна номенклатура, завзела пълната власт и отнела на новото младо поколение естествения стремеж към промени, към създаване на собствено бъдеще и настояще;
Капан 3) – изгаряне на съкровището, душевен глад/ когато се отказваме от истинската си същност, защото разбира се искаме повече сигурност и комфорт, кой не иска това, но забравяме, че той не трябва да е за сметка на нашата духовност; предаваме се и се отказваме от нашите собствени обувки;
Капан 4) – нараняване на фундаменталния инстинкт, последствията от плена/ НАРАНЯВАНЕ НА НАЙ-ВАЖНИЯ НИ ИНСТИНКТ, ТОЗИ ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ; нараняване на инстинкта, който ни ориентира кое е добро и кое зло; наранените инстинкти ни превръщат в роби;
Капан 5) – опит за водене на таен живот, раздвояване/ когато вече не знаем кои сме и какво правим, коя е посоката ни, останали сме напълно в плен на някаква измама, сами себе си да мамим, с надеждата, че това ще се оправи, че държим нещата под контрол, че лъжем другите, но не и себе си; себеманипулация;
Капан 6) – отстъпване пред колектива/ когато губим своята индивидуалност; зомбирани и принадлежащи към колективи и групи, към които не искаме, които ни смазват и погазват нашата личност;
Капан 7) – преструване, нормализиране на ненормалното/ когато загубваме собствените си ценности, така както преди това сме загубили здравите си инстинкти и вече ненормалното приемаме за нормално; например се опитваме да бъдем весели по време на манифестация, да викаме: „Да живее БКП!”, като автомати, приели, че това е така и така ще бъде, интернализиране вътре в нас на ненормалността; загуба на ориентирите; липса на потребност да се разгранича от другите; погълнати от общото, изядени и усвоени;
Капан 8 – безумното танцуване, вманиачване и пристрастяване/ когато сме загубили напълно свободата си да правим избор; осакатяване и смърт.
Тези капани имат своите исторически корени в нашето тоталитарно минало, но смятам, че имат своето продължение, макар и по различен начин и днес. Един от най-коварните капани днес е свикването ни с нещата такива каквито са. Да подминаваме някакви значими теми, по които можем да направим много с нищо неструващото обяснение, че това не е важно. Като инициативата за паметника например. Че всичко ли ни е наред, та се занимаваме с този паметник? Ако го махнем ще ни стане ли по-добър живота? И щрак. Капанът вече ни е хванал. Обувките са на краката ни, остава само добре да стегнем връзките и да тръгнем към дългото, мрачно и убийствено танцуване. Забравили, че „НА ВСЕКИ 20 ГОДИНИ ОТНОВО ТРЯБВА ДА СЕ БОРИМ ЗА СВОБОДАТА СИ”. И времето на този нов етап е сега, 21 години след като един свободомислещ народ тръгна и разруши стената си.
Когато ни наричат разрушители аз бих попитала: Има ли нещо по-страшно от смъртта? Да, има. Аз знам кое е по-страшно от смъртта – да няма смърт, а заедно с това да няма и промяна. Има ли нещо по-страшно от разрушението? Има. Да градим без да рушим и така да превърнем света в бунище, от което не изхвърляме нищо. Най-страшното е да не можем да сложим край на изтощителното, дълго и безпаметно танцуване към собствената си гибел, обути в нечии чужди обувки. „Вместо да танцуваме в гората с червените обувки, докато животът ни изгуби смисъл, ние можем да се завърнем към стария си, изграден от самите нас, пълноценен живот, да поправим собствените си обувки и да продължим по собствения си път” – Клариса Пинкола Естес.
В началото на 60-те години на 20-ти век Мартин Селигман и др. учени провеждат експеримент с животни, да за получат повече информация за инстинкта за бягство при хората. В един от случаите те пуснали ток в дясната половина от пода на клетката, в която затворили куче. И кучето бързо разбрало, че трябва да стои в лявата половина на клетката. Със същата цел пуснали ток по лявата половина. Кучето веднага се ориентирало. След това учените започвали да пускат ток с променливи електрически импулси по целия под на клетката. Отначало кучето се объркало, после изпаднало в паника и накрая се предало. Легнало и престанало да се опитва да избяга. Ала това не бил края на експеримента. Отворили вратата на клетката, като очаквали, че то ще се втурне навън. Но то останало неподвижно. Учените заключили, че когато е подложено на насилие, животното е склонно да се адаптира към него и когато насилието престане или животното има възможност да се освободи, инстинктът му за бягство е до голяма степен претъпен.
Нещата трябва да си дойдат на мястото. Да се възстанови нормалността, да си възвърнем нормалните инстинкти на човешки същества, да намерим собствените си обувки, забутани някъде из килерите и мазетата, да си върнем стремежа към свобода и да демонтираме паметника на съветската армия. Прозаичен завършек на моя разказ, но този паметник е нашите червени обувки, чрез който стоим едновременно и обяздени и пленени, но и подложени на нечовешко изтощение от покоряване на един чужд убийствен танц. Откъсването от червените обувки носи много болка. Но това е болката, която ни спасява.
5 декември 2010