Статията е публикувана в списание „Християнство и култура“, година 2008, брой 11 (34/35)
Българското общество, подобно на всички общества, живеещи в условията на глобализация, трябва да се справи с нелеката задача да направи синтез между зачитането на потребностите на личността и тези на обществото, да постигне мъдър и осмислен баланс между автономността на индивида и взаимосвързаността с групата. Това е и един от най-съществените въпроси, който стои пред Европейския съюз – как отделните държави да запазят своята идентичност и в същото време да бъдат част от една общност, която не е само сбор от държави, а именно общност, т.е. повече от характеристиките на всяка една поотделно. Това е труден и болезнен процес, особено в условията на посттоталитарно развитие. Общественото устройство, в което сме живели десетилетия наред при насилствена колективизация и забрана за свободно сдружаване, доведе до масовата нагласа за отрицание на принадлежността към група. Това явление би могло да има различни обяснения, но тук ще направя опит да го погледна в перспективата на взаимовръзката между индивида, семейството и обществото, т.е. как по-малките и по-големи системи споделят общи модели, отразяват и участват в едни и същи процеси.
Преди Втората Световна война нашето общество започва един много значим социално-психологически преход от традиционна към индустриална култура. Този преход бива прекъснат насилствено и не успява да се осъществи поради установяването на комунистическото управление, което връща общественото устройство в една тотално колективистична култура. Направен е опит за намеса в логиката на живия процес, при който всеки етап на развитие има своята самостоятелност, но и взаимосвързаност с преходния и нито един от тях не може да бъде успешно реализиран, както и да изпълни своите „задачи” без да съществува тази взаимовръзка[1].
В традиционната култура индивидът оцелява чрез групата. Тук основна единица е общността, всичко става пред очите на всички и за да оцелееш трябва да разчиташ на членовете на общността. Основна цел е оцеляването. Ролите в традиционното общество са специфични и ясно дефинирани, а правилата, които се спазват носят сигурност. Процесът на идентификация минава през дефинирана от общността роля. Границите са ясни, твърди и непроменливи. Изборът на професия и партньор става чрез решението на общността, това, което би било най-полезно и съхраняващо за нея, а не за индивида. Човечеството е съществувало векове наред по този начин. За този момент от човешката история това е било адекватно и функционално развитие, отговаряло е на същностни потребности. Хората са живели столетия наред при този общностен ред и правила, тъй като те са задоволявали базисната нужда от сигурност.
При индустриалната ера започва да става важен индивида. Основната цел е свободата и себеактуализацията[2]. Ролите, които човек има, стават гъвкави, с тях вече може да се експериментира и да се избират онези от тях, които отговарят на личността като най-подходящи. Няма твърди правила, те зависят от индивидуалните нужди. Идентификацията става чрез участието в различни специализирани групи (работна, приятелска среда, семейство), в които си поставяш индивидуални цели. Границите на личността са пропускливи. Изборът на партньор и професия е индивидуален, отговаря на потребностите на индивида и на неговите качества и на възгледите му за живота.
Глобалното общество, което се заражда в наши дни, има задачата да направи синтез между традиционната и индустриалната култура, да направи връзката между групата и индивида. Днес вече е важно взаимодействието между човека и групата, като основната ценност е автономност чрез взаимозависимост[3]. В процеса на идентификация основният въпрос е „Кой съм аз”? Идентификацията е заплашена, застрашена и неясна. Всеки сам определя границите си чрез диалог със себе си и с другите. За постъпките си вече не отговарям само пред себе си, а пред света, защото всички сме свързани. Изборът на партньор и професия е труден и пълен с неясноти, основен принцип е партнирането и договарянето.
Ако традиционната и индустриална ера са като теза (общността и общото) и антитеза (индивида и различията), то глобалното общество би трябвало да направи синтез (оползотворяване на различията).[4]
Да погледнем на тези три етапа не само като на социален и исторически феномен, но и като на чисто индивидуален процес. Детето, когато е съвсем малко има нужда от семейството си, от своите родители, за да може да оцелее. То е свързано и изцяло зависимо от тях по отношение на сигурност, храна, топлина. За малкото дете семейството е източник на задоволяване на всички базисни потребности. В юношеството порасналото вече дете започва първите си стъпки към откъсване от семейството и започва да иска категорично зачитане на неговата индивидуалност, да отрича неща, които доскоро са били напълно достатъчни за неговото съществуване. Това е и възрастта на най-сериозната криза и в личен, и в семеен план. Започва процесът на търсене на лична свобода и себеактулизация. Порастването и превръщането на юношата във възрастен човек е синтеза на предишните два етапа: от семейството през индивидуализацията до зрелостта, която е автономност чрез създаването на значими връзки извън семейството, като в същото време остава и принадлежността към корените. Ставането на автономен чрез взаимосвързаността си с другите. Осъзнаването на процесуалността на това израстване подготвя участниците (в случая родителите) в този процес да приемат необходимостта от промяна, да имат готовност да следват и насърчават всеки един от тези етапи, колкото и болезнени да са те. Никой юноша не би могъл да стане автономен ако преди това не е преминал през предишните два етапа, подкрепен и подготвен от възрастните около него.
Това, което всички ние сме преживели в собствения си път на израстване е напълно валидно и за обществото. То минава през същите етапи на развитие, търсейки нещо ново, като интегрира опита на предишните поколения.
Бедата на насилствената колективизация е в това, че става в момент, в който обществото всъщност има потребност и вече е започнало да я реализира, към отдиференциране на индивида от традиционната общност и този процес остава незавършен. Освен това групата и колективността започват да се употребяват за политически цели, за подкрепата на един режим, който на практика работи срещу личността, срещу индивида и неговите лични права. Така групата се превръща в място за злоупотреба с личността вместо в едно поле за взаимодействие и израстване на членовете на група или общността. В началото на режима е извършена национализация – прехвърляне на частната собственост в ръцете на държавата, с което се цели превръщането на личните блага в общи и предоставянето им за ползване и стопанисване от държавата. Национализацията ни изправя пред един психологически абсурд: стремеж да се управляват от държавата дейности, занаяти, отрасли, в които по правило е необходимо да има развитие, творчество, гъвкавост, инициативност. Приемайки ролята на единствен регулатор, на последна инстанция, която решава, планира, реализира и контролира всички области от сферата на икономиката, държавата на практика обезсмисля полагането на каквито и да било усилия от страна на хората, които произвеждат благата на труда. „Слага се ръка” на едни от най-автономните процеси във вътрепсихичния и обществен живот на човека – въображение, креативност, работа в сформирани според нуждите на конкретната цел екипи, свободно договаряне и сдружаване. На практика се отрича ролята на човека, на взаимоотношенията, в които той участва, на неговите лични ресурси и ресурсите на обкръжението му, в дейностите, които той извършва. Резултатът е пълна липса на мотивация за работа, за творчество, апатия, загуба на инициативност, загуба на смисъл, чувство за безпомощност.
Това води до отричане на естественото развитие и до обезсмислянето на принадлежността към групата. Принадлежността е преди всичко избор, докато принадлежността при тоталитарното общество е задължение.
Ще дам илюстрация от работа с група от специалисти в областта на помагащите професии (учители, социални работници, психолози), които участваха в двудневен семинар. Те бяха разделени на три малки групи, в които работиха по една и съща задача, която завърши с това да обобщят съвместната си работата чрез метафора – рисунка. Всяка от малките групи направи следните обобщения (поредността на споделянето на процеса в малките групи е автентична).
Първият въпрос, който човек си задава, когато влиза в група е доколко и как да съхрани собствената си индивидуалност и все пак да бъде част от групата. Това те го отразиха с рисунката на едно цвете, което има толкова цветчета, колкото са членовете на групата им, всяко цветче е с различен цвят и всеки сам е нарисувал собственото си. Листчетата са шарени и разнообразни, както са хората, които са се събрали, но са обединени от един общ център, там където е началото на цветето. Самите цветчета са така ясно очертани, както те самите са изпитали необходимостта от обособяване на собственото им лично пространство. Но в същото време е поставено и началото на общото – центъра. По време на този процес те споделят, че изпитват удовлетворение, но и противоречиви чувства, удоволствие, че са заедно, но и изолираност заедно с това, щастие и радост, но и напрежение.
Следващата малка група продължава с друг символ – пеперуда. За тях тя е сигнал за промяна и метаморфоза, която е свързана с душата. Тази промяна е съпроводена с терзания, емоционални вълнения, любопитство, познание, притеснение и страх.
Третата малка група дава следващия символ – актиния[5] и рапан, които живеят в симбиоза (от гръцки: живеещи заедно), на принципа на взаимната изгода: единият организъм осигурява възможността за придвижване, а другия защитата от неприятели. Чувствата, които участниците от тази група споделят са страх, удовлетворение, увереност, обърканост, напрежение, спокойствие, сила, устойчивост, зрялост.
Това, което групата като цяло „казва” може да доведе до две крайно противоположни послания от страна на водещия.
От една страна тази групова работа може да бъде интерпретирана като символ на зрялост и израстване – в началото е съмнението, очертаването на границите, плахото, внимателно пристъпване към контакт, който изпълва с удовлетворение, но и доста противоречиви чувства. Важно е участниците да издържат на появилото се напрежение, да не бързат да се отварят прекалено за взаимоотношение, за което все още не са готови и да вземат от тази първа стъпка толкова, колкото им е нужно, за да могат да преминат към следващия етап. Той е свързан с готовност за промяна и за трансформация от една форма в друга. Тук има осъзната потребност да се отвориш към нещо ново, излизането на какавидата от пашкула и отиването й във външния свят. Това отразява израстването, което е свързано с процес отвътре – навън, способност да се впуснеш в света, като преди това си имал търпението да дочакаш оформянето на новото. Всичко това подготвя и индивида и групата за бъдещето реално сътрудничество, което ни дава спокойствие за сигурността ни, води до взаимоотношение, изпълнено с удовлетворение, за да се стигне до истинска зрялост.
От друга страна на този процес може да се погледне и така: групата стига до заключението, че партнирането и сътрудничеството се асоциират със симбиозата, смисълът на която като процес е, че две същества живеят едно с друго поради това, че не могат да оцелеят едно без друго. Не защото между тях има реален обмен и партньорство, при което сме свързани, но и автономни, а защото ако не са заедно ще загинат от липсата си на умения за справяне и адаптиране към околната среда. Това е много повече пример за зависимост, отколкото за каквото и да било друго. Това е пример за масовата представа на нашето общество какво представлява груповата работа, участието в екип, сътрудничеството. Представа, която се свежда до това да бъда с другия, защото иначе няма да оцелея, а не защото мога да оцелея и без него, но не мога да се развивам пълноценно без процес на партниране.
Стигането до първия от двата възгледа е така често срещано и разпространено като нагласа, че изключително лесно може да се преповтори и от хора с опит и разбиране към груповия процес. Немалка част от професионалистите, които работят в сферата на помагащите професии, учители, социални работници, психолози и други, биха подкрепили първия възглед, т.е. да дадат на своите ученици или клиенти, посланието, че връзката с другите е равносилна на зависимост. Самата аз като водещ съм отправяла такова послание, объркана в собствените си модели от ежедневието, част от които безкрайно дисфункционални и все още здраво свързани с миналото, в което нямахме много примери за това какво значи да си автономен. Участвайки в „екипи”, в които няма реален обмен на идеи, няма споделени общи преживявания, конфронтация, израстване, издържане на напрежение, подготвяне на дълбока и болезнена промяна, когато това е необходимо, всъщност всички ние затъваме в едно блато на зависимостта вместо на реалното взаимодействие. Зависимостта съдържа в себе си посланието, че „Аз не мога без теб”, а автономността е „Аз мога без теб, но предпочитам да съм с теб в едно партньорство, което създаваме заедно и то е нещо повече, много повече, от аз и ти поотделно”. То е много повече и от аз и ти заедно. Колко от нас участват в такива реални партньорства, в колко семейства, училищни класове, групи, съществува тази нагласа. Напротив: в една превантивна работа с ученици например можем да срещнем следния абсурд: специалистът е подготвил различни игри и упражнения, с които да представи тема за зависимостта към наркотиците. Всичко е написано по минути, 5 минути игра за запознаване, 10 минути определяне на правилата на работа, 15 минути работа в малки групи и т.н. По време на тази „превантивна работа” няма значение какво става в класа, най-важното е да се спазят минутите и темата да се води за приключена. Някой може да пита за секса, о-о-о-о, не, сега говорим за наркотиците, някое дете може да се разплаче докато рисува, това е защото „то е чувствително”. Няма и идея водещият да се обърне към това, което действително става в групата, към това, което могат децата да научат от работата си заедно, а не само за наркотиците. И няма такова обръщане към реалните потребности на групата, защото често, почти винаги, самите ние не знам какво да правим и как да реагираме. И в крайна сметка у тези ученици би останала идеята, че работата в група е това: да си направиш упражнението, не да взаимодействаш и да учиш чрез другите. Така учениците от този пример стават само пасивни получатели на информация, но не научават почти нищо. Губят ориентирите си за това какво е „екип”, как да правят нещо, което ги свързва, което води до създаването на общност, към която принадлежат и това да им носи смисъл, вместо просто да си прочетат по която и да било тема в интернтет или от някоя брошура.
Така има опасност да преповторим несъзнателно старите си нагласи за групата. И това наистина е опасност, защото лесно можем с едни нови подходи (интерактивни методи на обучение, неформално образование и т.н.) всъщност да затвърждаваме старите дисфункционални механизми, изглеждайки, че правим нещо ново. Лесно можем да подведем и себе си и младото поколение, че работим за промяна, като в същото време се стремим да не се променяме ние самите. Ако всеки от нас се огледа в това къде и доколко използва подобен тип двусмислени послания, които определят взаимодействието като симбиоза, чиято същност е зависимостта, а не автономността, ще имаме много повече шанс да въведем значими малки стъпки в това какво значи общност и да бъдеш част от нея. Аз имах шанса да погледна на собствените си противоречиви разбирания за взаимодействието поради това, че работейки съм част от един истински екип, в който имам възможност да получа адекватна и пълноценна обратна връзка. Тоталността на тоталитаризма е в това, че контролът прониква навсякъде: в икономиката, в групата, в семейството, в мен самия. Тоталитарни сме до ден днешен с това, че казваме на децата да не изразяват чувствата си и да бъдат само силни, защото емоциите са за слабите, че им даваме да разберат, че държим на резултатите от работата им повече отколкото на процеса на взаимодействие между тях и другите, с това че ги учим как да бъдат лидери, вместо как да общуват. В ония далечни години от средата на миналия век като че са били национализирани не само фабриките и земята, а заедно с това и естествената ни потребност от принадлежност към някаква общност. Което доведе до ОТКАЗ от участие в смислени и пълноценни взаимоотношения в общността. И докато някои сфери на живота ни могат да се регулират със закони (национализацията беше коригирана чрез приватизация) има други, интимни сфери, в които трябва да огледаме собствените си нагласи, за да „помръднем” напред. Дали днешните ученици ще ценят участието си в група, ще могат да си сътрудничат и да работят в екип, зависи от възгледите, които срещат около себе си ежедневно от възрастните. А примерите за това, че ние самите ценим принадлежността си към някаква общност, уви съвсем не са много.
Блокът, в който аз живея в един от кварталите – мастодонти на социализма, е на 21 етажа. На всеки етаж има по 8 апартамента. Това е цял един квартал по стандартите на държавите от Западна Европа. Ако тези апартаменти бяха малки еднофамилни къщи, със зелени площи, църква, училище, това вече има всички предпоставки да се превърне в общност. Разбира се, че не вида и размера на сградата правят общността. Но също така е вярно, че вида и размера на сградата отразяват начина на живот на обитателите й. Този огромен блок няма никакви шансове да се превърне в общност никога, докато съществува. Още по-малко със закони, чийто краен ефект е повтаряне на процеса на злоупотреба на групата над личността (например неплатената сметка за парно на целия блок да се дели между всички живущи, независимо, че част от тях са се разплатили и не дължат никакви суми). Вероятно ако нещо от тези бетонни стени вътре в нас рухне, ако взривим множеството малки мавзолеи в душите си…. Имаме толкова много работа, защото гората е толкова чиста, колкото са чисти душите ни.
[1] Георгиева, Ж., Георгиев, Р., „Модели на социалната патология”, сборник „Преходът в България през погледа на социалните науки“, Академично издателство „Марин Дринов“, С., 1997
[2] Себеактуализация е термин, въведен в психологията от А. Маслоу, който означава пълно оползотворяване и използване на дарби, способности и потенциал; израстване до пълния ръст, на който са способни хората,
[3] Василиу, Дж., Василиу, В., 1974 г.
[4] Georgiev, R., Zh. Georgieva. The Process of Changing the Totalitarian System in Bulgaria through the Eyes of Two Systems-Oriented Family Therapists. – In: The Systems We Live In. Family Therapy Contexts. Krakaw, 1990.
[5] Актиния (морски хризантеми) – Цветя в морето. Актиниите, или морските хризантеми, и морските анемони “разцъфтяват” на дъното близо до брега в превъзходно оцветени венчета: червени, зелени или светлокремави с розови отблясъци, някои от тях изпъстрени. Едни стоят постоянно отворени, други се отварят и затварят.