Психотерапия, обучения, супервизия
 
Категория: Обикаляне около кофите за смет

Следващото поколение

Става въпрос за това да гарантираме, че в един бъдещ контекст няма да се превърнем в следващото поколение виновни. Мартин Симечка[1]

„Вината на оцелелия” за първи път е описан като синдром през 1960 от няколко терапевти, които разпознават сходни характеристики в състоянието на свои клиенти, оцелели от Холокоста. Типично за това състояние са обвиненията на оцелелия към себе си, че е направил твърде малко за да помогне на тези, които не са останали живи. Понякога те обвиняват себе си за смъртта на другите. „Вината на оцелелия” също се нарича „Синдромът на концентрационните лагери”. Характеризира се още с тревожност и депресия, социално оттегляне, разстройства на съня и нощни кошмари, физически оплаквания и емоционална лабилност. Това е краткото и сухо описание на този синдром, впрочем едно от състоянията с най-тежки последици за цялостния живот на хората, които го изпитват. Нелекуван той може да доведе до хронична депресия, отчаяние, загуба на смисъл, зависимост към алкохол и наркотици, постоянно чувство на страх и срам. Подходящ пример за това от практиката на семейната терапия е, когато в дадено семейство едното дете е подложено на физическо или друг вид насилие, а другото дете – не. Пораженията върху „помилваното дете” са огромни. Едно от най-страшните неща, които му се случват е, че в него се срещат едновременно, с огромна интензивност две противоречиви и объркващи чувства: от една страна е омразата, към насилника, който тероризира неговия брат/сестра (сиблинг) и от друга – благодарността към същия този насилник, че не му е причинил това, което се е случило на другото дете. Мащабите на щетите от дългото пребиваване в такъв семеен модел са изключително големи. Съсипани са едновременно отношенията между детето и родителите му и отношенията между него и сиблингите. Съсипията идва от чувството за благодарност и от напълно необоснованото усещане за сигурност. „Мен не ме наби днес, значи и утре няма да ме набие, ще се оттърва и вдругиден и после пак”. Всъщност това дете е подложено на същата липса на сигурност, както и детето, което бият. Защото не е предвидимо кога този, който бие едното си дете, ще набие и другото. Ненабитият е жертвата, която няма право да обвинява, няма право да крещи, да плаче, да страда, защото е „помилван” – временно. За да си осигури по-голяма степен на сигурност и защитеност, от каквато всяко дете има нужда, то става изпълнително, кротко, не протестира за нищо, неуверено, не вярва в себе си, не вярва на другите, апатично и тихо. Замлъква. Не му се чува гласът. Става невидимо дете. Осигурява си спокойствие чрез невидимост. В същото време другото дете става все по-протестно, все по-упорито и все повече си проси боя. И го получава. Тези две деца, понеже са деца, малки и непораснали, не разбират, а и не могат да променят нищо в ситуацията. Стават част от един зловещ модел, който ги разделя, вместо да ги свърже и обедини. Накрая обвиненията, които имат към родителите си, се прехвърлят между тях:

– Защо не спреш да му се репчиш и той ще спре да те бие? Толкова ли ти е трудно, аз как успявам?

– А ти защо не му казваш какво мислиш? Винаги се спотайваш и само мене ме бият.

Асоциациите с живота ни по време на тоталитарния период са силни, нали? Идват бързо и спонтанно. И не само с тоталитарния, а и с посттоталитарния.

Оцеляването в тоталитарна система продуцира огромно количество вина. По един или друг начин, всички ние, сме носители на нещо от този синдром – вината на оцелелия. Като се замисля какъв би бил антипода на този синдром, ми се струва, че мога да го нарека отговорността на живите. Един от начините да си спестим болката е да се опрем на виждането „щом на мен на мен не ми се случи нищо лошо, значи няма как да е било толкова зле и толкова непоносимо”. Ако обаче изберем да изповядваме това вярване, отиваме доста далеч. Значи, че определяме страданията на другите като резултат от тяхната лудост. Те си бяха виновни. И в семействата става така. Битото дете е „черната овца”. То е лошо, лудо, девиантно, непослушно. Всъщност то си е виновно. Защото ето на, другото не го бият, значи не родителите му са виновни за насилието върху него, а то самото. Другото не са го били. Значи си зависи от детето. И така оцелелият има потенциал да се превърне в следващия насилник. Не физически, а духовно. Защото е избрал да си спести болката.

Децата винаги порастват. И стават възрастни хора. И като такива вече имат възможност да правят избор. Това е отговорността на живите. На следващото поколение, надявам се, невинни.

[1] Чешката интерпретация на комунизма, В: списание „Християнство и култура”, брой 1 (36), 2009 г.

 

 

Какво е детството

Когато видях, че ромските децата в един от Столичните домове за временно настаняване на бездомни хора, играят седнали на едно старо одеяло в двора, изсипали около себе си куп стари играчки, се замислих, че тези деца всъщност живеят доста подобно на начина, по който живеех аз, когато бях дете. Аз също сядах със свои приятелки на старо одеяло, в двора на нашата или някоя друга къща, обградени от няколко стари играчки или без никакви играчки. Малкото кукли, които имахме, често стояха по диваните, като украса на дневната стая, пазеха се зорко и с тях не се играеше извън къщи, защото бяха кът. Играчки нямаше кой знае колко и който имаше, гледаше да си ги държи в къщи. Когато се събирахме навън, много повече си правехме игри с подръчни материали, т.е. боклуци – капачки от бира за чинийки, пластмасови чашки за тенджера, в която варяхме супа от кал и я разбърквахме с клечка, която беше нашия черпак. Правели сме бебе от шише, което се увива в разни стари парцали, докато придобие вид подобен да повито бебе и го разнасяхме напред-назад, все едно го приспиваме. Когато се правехме на лекари, известната игра на „Чичо Доктор”, нямахме комплект с детски слушалки, различни страхотни шишенца, аптечка и спринцовки. Всичко това също се набавяше от наличния наоколо боклук: парцал, вместо памуче, стар чорап вместо бинт, клечки, камъчета и т.н. Износвахме си дрехите до дупка, защото и това нямаше. И бяхме ужасно бедни, потресаващо бедни. Поне аз и децата от махалата, в която съм израснала. По днешните стандарти, вероятно биха ни приели и за мръсни, въпреки че старателно се миехме със студена вода на чешмата на двора, но пък ръцете си ги лапахме по всяко време, независимо, че под ноктите им имаше кал.

Защо разказвам това? Защото разбирам, че тези ромски деца са по-близо до мен, когато съм била дете, отколкото днешните деца на моите връстници, „белите българи”. И че тези деца са близо до всеки от нас, ако си дадем сметка. Те са връзката ни с нашето собствено детство, с миналото ни, в което давахме живот на парцалите и на останките от бедния ни живот.
Защото детството не е бедно или богато, чисто или мръсно, имащо и нямащо. Детството е да можеш да си играеш с това, което възрастните смятат за непотребно, да играеш съсредоточено, задълбочено и отдадено, както се върши най-сериозната работа на света. Детството е, когато дрипите стават чудна премяна и си способен да вдъхнеш живот на мъртвите предмети, да откриваш бисери в праха и съкровища сред кофите за смет. Мили деца, вие сте моята връзка с далечното ми детство.

Цвете с име на дете

Мисля, че най-безспорното нещо, което се случва при общуването с деца, е това да се развълнуваш. Заради въпросите им, заради изпълнените с очаквания очи, заради любопитството, с което посрещат всяко ново преживяване, заради способността им да изживяват всеки момент дълбоко и отдадено. Най-вече децата се вълнуват по начин и за неща, които ние, възрастните отдавна сме приели, че са незначителни. И най-важната ни задача, когато се срещаме с тях, е да си дадем възможност и ние да се развълнуваме. Без ограничения, без срам, без да се прикриваме, без да се отчитаме и без да обясняваме. Само така можем да оправдаем и защитим отговорността си на възрастни хора, на такива, които се грижат и помагат.

Днес децата, които живеят в едно от софийските гета, рисуваха името си като цвете. И когато попитах едно от тях какво е нарисувало и какво цвете е избрало за името си, то ми отговори: „Цвете Александра”. Ха! Не можеше да го каже по-добре. Кръсти цветето със собственото си име. Появи се нов вид цвете – цвете с име на дете. Как не съм се сетила, че е толкова по-естествено да дадеш името си на някое цвете, вместо да избираш цвете за своето име?

И сега, не за първи път всъщност, си мисля, че не искам тези деца да са по-чисти, не искам и да са по-умни и да бъдат „интегрирани” (всъщност се опитваме да ги асимилираме, интернираме и префасонираме). Единственото, което искам, е просто да ги има. Да бъдат сред нас, да мога да ги докосвам и те мен, да ми дават възможност да се вълнувам, да бъдат живи и истински, каkто бяха днес. Тези, мръсните деца, които обикалят около кофите за смет. Съкровищата на нашия задръстен, забързан и отчаян град. Съкровищата на страната ни. На обрулената ни родина, която хулим, мразим и напускаме. Тези деца, живеят от боклука в кофите, съвсем буквално, но и не само буквално. Те са способни да израстат така прекрасни и вълнуващи, живеейки от нашия боклук. Способни са след това да отгледат собствените си деца пак край кофите и чрез остатъците от нашия живот. И това ме изпълва с преклонение към техните способности. А ние можем ли така? Ние – не. Със сигурност. А докато ние не можем, тях винаги ще ги има. Каквито са, независимо от нашите намеси. Те са всъщност ние самите, само че такива каквито отричаме, че сме. Те са това, което ние не харесваме в себе си: нашата бедност, принудата да оцеляваме, вместо да живеем истински.

Разликата между тях и нас е, че ние се срамуваме от боклуците, а те ги използват. И често оцеляват с повече достойнство.

Най-щастливата нощ

Дайте ми чаша вода чаша слънце
Дайте ми кора хляб плесенясал и твърд
Дайте ми буря по-жестока от
нощта и от смъртта
дайте ми любов по-страшна от
нощта и от смъртта
Дайте… Да мога да опиша нашето
Време – безвремие
Душан Матич

Младата жена влезе тихо и на пръсти. Дни наред тя сякаш беше единственият обитател на къщата, защото състоянието на болния, за който се грижеше търпеливо и с усърдие се влошаваше критично с всеки изминал ден. В началото тя само наглеждаше пациента на д-р Лазаров, в чиято клиника караше стажа си. Откакто докторът обяви случаят за безнадежден, тя се премести изцяло в големия, празен дом. Беше единственият човек, който споделяше последните часове на умиращия. Неотлъчното пребиваване в тази студена къща започваше да й прилича на заточение, въпреки доброто заплащане и многото книги, които бяха голямата й страст и утеха в тези трудни дни. Безпокоеше се тази съзнателна изолация да не превърне в навик, в обръч, от който след време не би могла да излезе. Хиляди пъти вече беше изкачвала стълбите към втория етаж. С часове разглеждаше библиотеката, снимките на непознатите хора, живели преди години тук и се питаше: защо беше това бягство, тоя ужас на самотните вечери.

Тъгата я напускаше само в часовете на смрачаване, когато денят бавно потъмнява и нощта поглъща и стопява всичко. Това време тя прекарваше на терасата, оставила всякакъв размисъл, спокойно съзерцавайки чудото наоколо. Чувстваше, че докато трае смяната на деня с нощта нещо я изсмуква и освобождава от всичко, което й тежеше през деня. В тези минути тя знаеше, че нищо лошо не може да й се случи. Самата нея я нямаше, тя беше просто един наблюдател. Понякога, през целият ден тя живееше само с мисълта за тези чудни мигове, бленуваше да изпита още веднъж насладата от предишната вечер. Беше се пристрастила към този вълшебен час от денонощието като към наркотик и вече не можеше без него. Повторенията на това изживяване не й дадоха обяснение как и кога точно се получава това пълно единение на природата и нейното същество. Защо толкова много се вълнуваше след като всичко е свършило и е така спокойна докато съзерцаваше промяната. Първото, което винаги й правеше впечатление беше, че Витоша става все по-синя и ярка, тъмна и тайнствена. Колкото и да си свикнал с присъствието й няма начин да не я забележиш. Тя просто излизаше напред, сякаш се премества близо до теб, натрапва се и те смущава. Сякаш парадира с красотата си и те кара да й се възхищаваш. Сетне всичко идваше от само себе си. Това особено синьо на небето, което те кара да полудееш. Всеки път тя си пожелаваше да има рокля с цвета на свечеряващото се небе. Усещаше как се разтваря в тъмнината и се опива от красотата наоколо. Покой.

Настъпеше ли нощта обаче щастието изчезваше и тревожните въпроси се връщаха с още по-голяма настойчивост. Самотата й ставаше по-осезаема от всякога, а сънят все по-рядко я спохождаше. В тия дълги нощи тя очакваше зазоряването като спасение, изпълняваше задълженията си безукорно с едничката мисъл да намери някакво удовлетворение.

Вече два дни бяха отминали откакто д-р Лазаров беше я предупредил, че скоро ще пристигне единствения близък на болния – неговата братовчедка. Досегашното й отсъствие се дължеше на работа в чужбина, но щом научи за тежкото състояние на своя родственик тя побърза да го види, както смяташе лекарят, за последен път. Последната им среща беше доста отдавна и затова известието за неизлечимата му болест беше изненадващо. Обзе я чувство за неизпълнен дълг, за пренебрегване на нещо важно, което малко я е вълнувало досега в нейния объркан живот. Беше пропуснала нежност, която сега не можеше да навакса, но и не можеше да не бърза с надеждата, че ще намери остатъци от някаква привързаност.

Пристигна късно една вечер с малко багаж, разтревожена от неизвестността, която я очакваше. Дълго, толкова дълго не беше идвала тук, където преди беше чест гост. Отново, още щом зърна къщата я обзе познатото чувство, че в нея витае нездрава атмосфера. Винаги идваше тук с мисълта, че тук се живее непълноценно и че тя трябва да си тръгне бързо, защото всичко в този дом противоречи на нейната природа.

Посрещна я болногледачката:

– Той знае, че ще дойдете.

Умореният вид на жената, бялата престилка, затъмнената стая, отново възвърнаха усещането й за някаква противоестественост, от която тя полусъзнателно искаше да се предпази.

Братовчедката не бързаше да влезе в стаята на болния. Отлагаше тази среща, защото знаеше, че пред лицето на смъртта няма да намери оправдание за своето пренебрежение към този човек, който я обичаше. Спомни си в един кратък миг за досадата, която изпитваше от разговорите си с него. Всяка минута, която му посвещаваше за нея беше задължение. В ония далечни години тя имаше приятели, компания, учеше в добър университет. А той беше нейна пълна противоположност: без образование, без амбиции, без мечти в живота си. Глупости! Кой ли няма мечти? Всеки има, разбира се, тя така наивно си е мислила, тогава, на 20 години, че мечтите са привилегия само на такива като нея. Сълзи напълниха очите й. „Каква глупачка съм била, бавно заприличах на всички тези стари моми, които мислят, че са сами, защото никой не ги заслужава. Преди 20 години съжалявах братовчед си, а сега дойде ред на най-страшното чувство – да съжалявам себе си”.

Усетила погледа на болногледачката едва успя да излезе от своя унес и с мъка проговори:

– Свободна сте. Благодаря за грижите, безкрайно Ви благодаря. Ще си оправим сметките и можете да си вървите

– Очаквах да дойдете утре привечер и ….

– Разбира се, ще Ви платя и утрешния ден.

– Нека Ви обясня. Бих искала да остана и тази вечер. Все ще имате нужда от някаква помощ.

– Как се казваш?

– Светла.

– Не е ли твърде мрачно за теб тук, Светла? Не бързаш ли за някъде?

– Не.

– Би ли ми направила едно кафе? Права си, ще имам нужда от помощта ти. Благодаря!

След като Светла тръгна към кухнята тя протегна ръка към вратата на стаята, където мъчително се разделяше с живота той…

Много смелост й трябваше да прекрачи прага. „Изпитание подобно на това да убиеш”. Вече пред леглото на болния успя само да стисне ръката му и да каже: „Аз съм тук“.

Колко ли нощи й предстоеше да прекара в очакване на смъртта, всъщност отдавна всичко вече беше мъртво.

– Тук съм – повтори тя.

Той не чуваше и не виждаше, не реагира нито на докосването й,  нито на гласа й. „Как става така, че се раждаш с любов, отглеждат те с любов, тръгваш към света и хората с отворено сърце, пълно с любов, а се оказваш в средата на живота си самотен, объркан, нещастен и без да вярваш в любовта.

– Трябваше ли да стигнем до тук, за да се срещнем? – попита тя, но нямаше кой да й отговори.

От негова страна – само мъчително едва доловимо потрепване на клепките, опит да отвори очи. Просто неуспешен опит. Тя се отпусна на леглото и заплака. Беше като оплакване на мъртвец, като раздяла. Беше късно за споделяне на чувства и рано за сбогуване – все пак той още дишаше. И да се скъсаш да ревеш – това е. Късно е за едното, рано за другото. Ще стоиш и ще чакаш да му дойде времето.

На пръсти в стаята се промъкна Светла да каже, че кафето е готово и да я попита иска ли и нещо друго. Очакваше, че родственицата на болния едва ли ще й отговори, че ще се затвори в стаята и няма да излезе от там. И още, още по-добре. Искаше да е сама както през последните дни. Още един ден да изпрати и още една нощ да посрещне тук на терасата, близо до Витоша.

– Откакто си тук той все в това състояние ли е?

Светла кимна.

– Да седнем навън на терасата. По това време там е толкова приятно.

– Не Ви зная името.

– Калина.

– Съжалявам за братовчед Ви и…

Калина я прекъсна с жест и тръгна към терасата.

Предизвикателство ли беше, че чу това име точно тук, в тази къща, близо до смъртта. Калина, Калина…Баба й беше Калина, хубаво име, лоша жена. Любимият и беше…, детето й щеше да бъде, щеше…

Назад, назад, моме Калино, не мо`й да одиш подир мен…

А нейните спомени все по нея ходят – тя бяга, те я настигат. Очите и плувнаха в сълзи. Седнаха и се загледаха в тъмното. И на двете не им се говореше.

– Как попадна тук, Светла?

– Последна година студентка съм и си търсех работа за през лятото.

– Доста тежка работа.

– Аз все тежки работи си избирам. Каквото сам си направиш друг не може да ти направи.

Калина веднага усети иронията и си помисли: „Хлапашка й работа. Умират си да се надуват”.

– И аз съм била болногледачка в студентските си години.

Светла я погледна учудено.

– Не ти се вярва, нали? Беше време, когато всичко ме ентусиазираше, когато изпадах във възторг от какво ли не. Пробвах колко съм силна. Сама си избирах изпитания. Така че, знаеш ли, бих сменила всичко в успешния си сега живот за мъничко ентусиазъм.

Очите им се срещнаха за първи път и двете бяха поразени. Калина имаше очите на Светла. Светла имаше очите на Калина. Все едно гледаш очите си върху нечие друго лице. И двете се натъжиха от откритието, че техните души – очи си приличат. Едната видя себе си преди 20 години, другата си представи себе си след 20 години. Да срещнеш младостта или зрелостта е еднакво тъжно. Все има нещо, което да не си направил и нещо, което да те плаши. „Предимството на младостта е, че имаш шанс да не пропуснеш мигове, за които после да съжаляваш – помисли си Калина – но за съжаление, не познавам някой, който се е възползвал от този шанс”. В този вечерен час, в подножието на Витоша, нито една от двете не мислеше за умиращия. Близо до смъртта те сякаш за първи път се замисляха за себе си. Смъртта те научава и те кара да мислиш за себе си. Защото е неочаквана. Тя винаги ни изненадва. Има ли смърт, за която си се подготвил, сложил си си вред нещата, простил си се и си казал важните думи. Няма такава смърт. Все си мислиш „Ех, ако знаех, че това ще се случи, ако имаше още няколко дни щях…”. Безвъзвратното прави неотложни важните неща и това, че е дошло време да помислиш за себе си.

– Не зная дали неизлечимо болните правят равносметка на живота си, но близките им със сигурност – каза Калина.

Дълга и мъчителна нощ предстоеше.

Какво ли ме чака от тук нататък? – мислеше всяка една от тях. Понякога една случайна среща разтърсва целият ни живот и вече нищо не е същото. А какво ли има толкова ценно, което все пазим, все пазим някой да не ни разбърка подредбата, да не пререди собствения ни хаос. Сега, стоейки една до друга в тъмното, всяка от тях разбираше колко много знае за другата, за себе си чрез другата. Близостта породена между тях ги изпълни с неочакван интерес към света наоколо.

Калина си спомни колко отдавна не е виждала други свои роднини, запита се какво ли правят съседите отсреща. Та те имаха дъщеря на нейната възраст. Може би тя вече има семейство, дали все още живее тук? „Утре ще ги потърся” – зарече се тя. Стана й леко от това „откритие”, че наблизо има и други хора, че каквото и да се случи тя не е сама.

Светла за първи път откакто беше в къщата имаше желание да си тръгне. Знаеше къде ще отиде, назад, малко назад, при баба си. Мисълта да напусне този дом преди няколко дни само я изпълваше с тревога. „Къде ще ходя като място не мога да си намеря?”

Нощта отдавна вече ги беше обгърнала. И двете очакваха утрото с нетърпение. Нетърпението да направиш нещо, което отдавна чака да бъде свършено.

Октомври 2000

 

Най-щастливият ден

Когато отворих очи и отново видях белия таван започнах бавно, много бавно да се сещам къде съм и усетих невероятен студ по гърба си. Опитах се да си спомня и защо, но не ми се отдаде. Съжалих, че съм се събудила, мразех тези моменти. Ако можех да поспя още час-два. Завиждах на Спящата красавица, но не затова, че е красива, а заради привилегията й да спи, докато съдбата работи в нейна полза, а тя без капчица усилие се събужда щастлива и никой не иска нищо от нея освен да продължи да бъде щастлива.  Аз се опитвах, толкова много се опитвах да бъда поне доволна от живота си, борих се, правех всичко, което правеха и другите хора, дори, когато се изтощих от тези опити пак не се отказах, но не се сдобих с мечтаното щастие.

От коридора чувам гласове, предстои сутрешната визитация. Тук не може да се спи. Събуждат те, за да ти кажат, че си добре или зле, после ти дават лекарства и те карат да си почиваш, а когато истински ти се спи трябва да се събудиш, за да чуеш какво е състоянието ти. Днес трябва да е най-щастливият ден в живота ми. Ще ме изпишат, защото вече съм добре. Ето, пак ми пресъхна гърлото. Адска жажда ме гори, а като пия не се напивам. Всяка сутрин им казвам, че ми съхне гърлото и никой не обръща внимание на това, а само повтарят, че се подобрявам. Сетих се: това е отговорът на въпроса защо съм тук? Тук съм, за да се подобрявам. Като не можах сама да направя нещо добро за себе си другите започнаха да правят добри неща за мен. Посягам към чашата, а цялата треперя от студ. „Ще разлея водата” – от тази мисъл ме обзема такъв страх, че се отказвам да пия. Ами ако наистина разлея водата? Ще ми стане още по-студено, защото сигурно ще се измокря. Сега цял ден само това ще си повтарям. Понякога си мисля часове наред за едно и също нещо, но не ми става скучно, а това не е нормално. Вчера си мислих за липата под прозореца на моята стая. Представях си я в пълната й прелест така както я помня от години, още като бях малка. Често се питам дали тази липа ще остане и след мен, така както я е имало преди да се родя. Може би! Ползата от една липа все пак е очевидно по-голяма, отколкото ползата от мен, например. Липата произвежда кислород и така пречиства въздуха, дава цвят за чай и освен това ухае фантастично. Вероятно затова обикновено дърветата живеят по-дълго от хората. Природата ги е надарила с дълголетие, защото те са много ценни. Сигурна съм, че ако се роди човек, който е така безспорно нужен на света както моята липа, природата ще му даде живот колкото на нея и в никакъв случай няма да го остави да умре на седемдесет години например, само защото хората трябва да живеят по толкова. Природата си създава само това, от което има нужда и много пресметливо преценява колко точно трябва да живее то. Казват, че ми е детски акъла. Незнам дали децата си мислят за такива неща. Аз не си спомням почти нищо от моето детство. Отново си мисля за чашата и за водата. Не че съм дребнава, но не мога да не мисля за това, че ми е студено и ако треперейки разлея водата… Наистина съм луда, а сигурно и глупава щом нищо друго не може да ангажира вниманието ми.

– Как сме ? Добро утро!

Това е докторът, всички болни му викат Шефа.

– Днес е най-щастливият ден в живота ми, докторе.

– Така те искам, горе главата.

На него успявам да му създам радост. Не мога да разбера какво ми пречи да постигана същия резултат и навън: вкъщи, в работата. Знам какво го радва и правя точно това. Толкова ми е приятно като го видя доволен. После съм доволна и от себе си.

Понякога си мисля, че не е чак толкова трудно да бъда нормална. Тук ми е някак лесно, пък и се налага да правя това усилие само веднъж на ден, по време на визитацията. А и Шефа някак успява да ме предразположи, симпатичен ми е. Е, разбира се, изпитвам голямо неудобство да го помоля да ми подаде чашата, предпочитам да стоя жадна. Много ще го разочаровам ако разбере, че подобрението ми не е цялостно. От опит знам, че не е приятно да се стараеш напразно. Е, когато се появих в клиниката за втори път Шефа сигурно не е бил доволен, но аз бях така сломена, че той веднага се зае с това да ми помага. Все пак това му е работата. Сега вече доста се старая да съм пример за всички в отделението.

Спи ми се, а през деня тук шумът е невероятен. Все някой тръшка врата или минават да чистят или да дават лекарства или ми идват на свиждане. Така става, че вечер, когато искам с някой да  си говоря и не ми се спи съм напълно сама, а през деня не ме оставят на мира. Мислих да кажа на сестрата да ми даде чашата с вода, но тя не ми е така приятна като Шефа. Не ме гледа по неговия начин. Ще чакам да спра да треперя и тогава ще пия. За да изпиеш една чаша с вода понякога се иска голяма смелост. Първият път, когато се отзовах тук беше, защото изпих шепа хапчета с чаша вода. Тогава не се поколебах. Не че исках да умирам. В някакъв по-общ смисъл този мой опит беше порив към живота, но никой, никой не ме разбра. Това си беше стремеж да открия какво мога да правя с живота си, какво искам да правя, към какво се стремя… За съжаление така и не разбрах. Когато за първи път видях Шефа той ми каза:

– Мило момиче, ти си като слънце, а какво си направило.

Страхотно се почувствах, дори изпитах обич към този непознат мъж. После… после го чух да казва това и на други пациентки. Ядосах се. Заболя ме. Почувствах се измамена.

Тук слънцето напича твърде силно сутрин, защото прозорецът на тази стая гледа на изток, към началото на всички начала. Завивам се през глава. Дразня се от ярката светлина, обичам полумрак, привечерните виолетови светлини, така че дните за мен почти винаги са като изпитание. Мразя да ме огрява светлина, защото все повече изсъхвам. Ръцете ми са сухи, очите също, тялото ми изсъхва, мечтите и копнежите ми. Моята младост и моят живот изтичат през върховете на пръстите ми. Кожата ми повяхва, особено кожата около очите, сякаш нещо става и с гърдите и с корема ми. Остарявам, знам че е така. Изстивам и изсъхвам, привързвам се към кактуси. Това ако не е старост! Това е моята истинска болка – че съм суха. Устата ми съхне, пия и не се напивам. Вече колко пъти казвам, че страдам от сухота в устата, но никой не ми обръща внимание. Да ви кажа честно аз незнам всъщност от какво ме лекуват. Ако можех сама да си бъда лекар бих си лекувала именно сухотата. (Все още не съм пила вода. Ако можех само да спра да мисля за това сигурно по-лесно бих се престрашила да посегна към чашата.). Разбира се, имам пълното доверие на Шефа, че прави най-доброто за мен, но ако можеше да се сети или да забележи, че понякога по цял ден не пия вода и че това ме измъчва… Така става понякога, че изпиваш една чаша вода и после дълго време не можеш да се решиш на следваща. На кактусите не им трябва много вода, може би затова ги харесвам.

Преди няколко вечери сънувах кошмар: аз съм си вкъщи, взимам кактуса си, нося го внимателно нанякъде и аз не знам накъде. Чувам силни заповеднически гласове в съня си. Тези гласове нямат образ и лице, те са извън мен, но ме контролират и управляват всяка моя стъпка. Те ме водят натам накъдето съм тръгнала, но аз не зная накъде е това там. Просто им се подчинявам, като робот, като кукла. Отивам до банята, отварям вратата, поставям саксията с кактуса под душа и го пускам с пълна сила да тече. Започвам да викам, защото виждам, че кактуса ми умира от многото вода, но не мога да направя нищо. Знам, че кактусите не обичат много вода, знам, че така убивам любимото си цвете и нищо не мога да направя. Само викам, викам…, а гласовете вече са изчезнали, няма ги, само аз съм там, в банята, душа плющи с пълна сила, а кактуса ми е удавен.

Събудих се с викове. Беше ме страх да заспя отново. По-късно, доста по-късно се сетих, че в съня си всъщност аз не виках, а неистово ми се викаше, но не можех. Някой ми беше взел гласа. Истинският кошмар беше точно в това, че не можех да извикам в съня си. Това е един от най-страшните ми сънища. Но това е просто сън, не би трябвало да обръщам внимание. Веднъж Шефа ми каза, че съм ригидна. Той ми обясни какво означава това. Означава, че мисля все за едни и същи неща. Нямам воля да си насоча мислите към това, което е важно. Днес ще ме изписват, а аз си мисля за кактуса и за липата и за пустата чаша с вода. Може пък да пия вода чак като си отида вкъщи. И това е някакво разрешение. Изпитвам обаче адско притеснение, че който и да накарам да ми даде вода в къщи ще разбере, че не съм се подобрила и съм си все същата. Това много ме тревожи, че съм си все същата. Толкова грижи полагат за мен, а аз с нищо не им се отплащам. Така се страхувам, че изобщо не ми се прибира в къщи. Най-щастливият ми ден е всъщност най-гадният. Само ако можеха да разберат какво мисля за тях. Гадове такива! Трябва да съм благодарна, а изпитвам омраза и желание да ги обиждам, да ги наричам с всякакви мръсни и грозни думи, да ги нараня, да ги омърся, както те мен ме омърсиха. Представям си ги голи, зъзнещи от студ, овъргаляни в кал, напълно неспособни да се изчистят. Протягат ръце към мен да им помогна, но мен ме е гнус да им подам ръка, защото не искам да се цапам.

Сега се чувствам сякаш аз съм изцапана. Толкова ми е зле. Това, че имам такива мисли…не мога да живея с такива кошмари, те ме подлудяват. Засяда ми една буца в гърлото и …Винаги след такива мисли се разплаквам, а татко ми казва, че не трябва да плача, всичко друго, но не и да плача. Е, татко, направих го другото. Нали всичко друго можеше, само не и да плача. Спомням си как като го изпращахме с майка на летището, когато той заминаваше за дълго, ми каза:

– Сега ще си вземем довиждане, но не искам да плачеш. За да бъда силен аз, трябва да си силна и ти.

Аз не се разплаках. Цялата треперех, заливаха ме горещи вълни, душеше ме мъка. Дори не можех да говоря, за да не се разплача. Тогава успях да не го разочаровам.  Не му казах дори довиждане, само помахах с ръка, защото всяка дума щеше да бъде провал. Майка се разплака. На нея не й беше казал, че ще го разочарова. Като малка бях много силна, а сега какво стана с мен. Сама не мога да се позная. Положението ми е безнадеждно. Не мога винаги да се преструвам. Знаете ли какво е да те обхване паника. Някакъв вихър ме завърта и не мога да изляза от него. Затъвам все по-надълбоко и по-надълбоко. Като вълна е, която ме залива и ме дави, дави…но не, за да ме удави напълно и завинаги, а само, за да ми поддържа жив страха. Да бъда постоянно в състояние на вцепеняващ страх.  Ако можеше една такава вълна да ме залее и повече да не ме изхвърля на повърхността това би бил достоен край. Само като чуя гласовете на близки и познати изпадам в паника.

Тук ми е най-спокойно, само тук, а днес трябва да ми бъде най-щастливия ден, защото напускам болницата, здрава съм. Може би наистина съм здрава вече, но не съм щастлива, дори радостна не съм. Смазва ме това адово отчуждение, което съществува между мен и близките ми хора. Сега ще дойде Шефът и ще започне да ме успокоява. Вече от много време стоя завита през глава и хлипам под завивките. Не мога да се овладея, накрая като всеки друг път ще стане истински цирк. Ще дойдат да ми говорят, ще бъдат мили, но само в началото. Като видят, че не се оправям ще започнат да губят търпение, ще ме навикват, ще ме хокат и естествено всичко ще свърши с успокоителните. Унизително се чувствам след тези грозни сцени и сега ще се опитам да спра, ще стискам зъби и ще се опитам…

Жената от съседното легло ме мрази. Мисля, че това е така, защото й напомням за някой. Гледа ме така втренчено и толкова страстна и силна омраза блести в очите й, че просто няма начин да не й напомням за някого. Абсурдно е да гледаш така човек, който не познаваш и ти е безразличен. Мисля да я питам какво открива в мен, за да показва такива силни чувства. Представям си, че и аз така ще започна да гледам съвсем скоро. Но това, което ме плаши е, че няма да знам защо така гледам и какво изпитвам към този, който е срещу мен. А това би означавало, че вече наистина съм полудяла. Ето затова искам да я питам какво стои зад този неин поглед, да се успокоя, че знае защо така ме гледа, има си причина или каквото и да било, но не е без повод. Защото досега разбрах едно: има истинска лудост, но има и фалшива лудост. Истинската лудост е нещо страшно. Надявам се жената до мен да не е истински луда, това ще означава, че и аз като нея бих могла да бъда луда само, когато се налага. Не смея да я заговоря. С нея само се гледаме. Тя мен с омраза, аз нея – с надежда.

Още не съм пила вода. Завила съм се през глава, но въпреки това цялата треперя. Възглавницата ми е мокра от плач. От тъмнината и от сълзите погледа ми почва да се премрежва, да ми люти от солта по цялото лице. Ако се отвия и погледна наоколо в стаята ще видя втренченият поглед на Жената. Възхищавам й се. Не проронва нито дума, не допуска никого до себе си. Гледа ме с омраза, но въпреки това страхотно ми харесва. В нея откривам страст, тя цялата гори от вълнение. Откакто съм тук никой не е дошъл да я види. Искам да приличам на нея. Не да хленча и всеки да ме мисли за болна, а да горя с треската на човек, който знае неща за себе си и другите. Щях да съм щастлива ако можехме да поговорим. Към нея обаче изпитвам страхопочитание, което ме спира. Тя сигурно знае повече от докторите тук, сигурно дори повече и от Шефа. Тя всичко знае, затова гори в тези трескави пламъци и с никой не говори. Аз също зная повече за някои неща от докторите. Например Зная какво ще ме излекува: една пълна чаша с вода, която да изпия без да ми трепери ръката и без да разлея нито капка.

Зная повече и от тези, които ме чакат отвън и затова не ми се прибира. Най ми е тежко, когато някой от тях ме попита: „Какво става с теб“?

А аз не мога да отговоря. Завладява ме тъга. „Какво става с теб?”- това е най-трудният въпрос, който съм чувала. Гадното е, че ми го задават с грижа и добри намерения. Когато ме питат какво става се чувствам виновна, че не мога да кажа. НЕЗНАЯ КАКВО СТАВА С МЕН. Ако знаех нямаше да съм тук. Да не мислят, че не разбирам какво ми е положението.

Веднъж сънувах, че с баща ми сме в една стая. Въртим се в кръг и мълчим. Продължаваме да ходим в кръг като затворници и дума не обелваме. Изведнъж той спира, поглежда ме втренчено и казва: „Ще има още много неща, от които да се срамуваш“.

След тези думи продължаваме да се разхождаме в кръг, сякаш нищо не се е случило. Аз през цялото време бях много спокойна. Не трепна нито мускулче на лицето ми, когато баща ми изрече тези тежки думи. Ако тази ситуация беше станала наяве, аз щях направо да умра или най-малкото да се разболея. В съня си видях една спокойна дъщеря. Абсолютно ненаранима, чието лице излъчваше такова спокойствие, че нищо не би могло да я уязви. Сигурна съм, че ако такова нещо се случи на Жената от съседното легло, тя би постъпила като момичето в съня ми. Затова ми харесва тази жена и искам да приличам на нея. Вчера тя си пееше някаква песен, която много ми хареса.

Целуни ме по очите, целуни ме по ръцете

Аз пък ще ти донеса бяло, нежно цвете….

Не мога повече да стоя завита през глава с това одеяло. След като съм плакала дълго време мисълта ми е по-ясна, сякаш някой ми е проветрил мозъка. След това се чувствам много объркана, защото хем ми е по- леко, но от друга страна мисля по-логично, по-хладнокръвно и това, което виждам в моментите на тези проблясъци съвсем не ми харесва. Виждам един отчаян човек. Понякога минават цели дни, в които си мисля за разни приятни неща – за кактуса и за липата и тогава ми е хубаво. Но в ден като днешния, когато плачът избистря мозъка ми и аз виждам това, от което се крия, ставам най-отчаяния човек на света. От това не ми е тъжно или мъчно. Не! Нямам никакви емоции, сякаш се изпразвам и ставам куха, изпълва ме само това тъпо отчаяние. Чела съм за хора, които в моменти на отчаяние създават чудесни картини или вълнуващи стихове или нещо такова. А аз си представям моето отчаяние все едно съм оперирана и са ми извадени всички вътрешни органи, нямам жлези, нямам хормони, нищо не се произвежда и създава в тялото ми. Моето отчаяние е такова, от което се затъпява и подивява.

Ако някой сега ме попита как си представям най- щастливия ден в своя живот, не бих могла да отговоря съвсем ясно. Но все пак един ден, в който мисля за моите си неща – за липата, за чашата с вода и за кактуса –  и не ме е срам от тези мисли.

Сега не мога да разбера какво толкова радостно има в това, че ме изписват и всички са доволни и очакват от мен да бъда щастлива след като всички знаят какво ще последва и само се преструват на щастливи. О-о, ето и Шефа. Започва се с приповдигнатото настроение и ободряващите усмивки.

– Какво виждам, какво виждам? Зачервени от плач очи. Сигурно е от радост, нали така? Готови ли сме вече? Долу те очакват.

– Докторе, аз искам да те питам нещо преди да си тръгна. Кой е най-щастливият ден в живота ти?

– Какви са тези въпроси? Усмихвай се и си почивай.

– Ако ти нямаш най-щастлив ден в живота си, как мога аз да имам такъв?

– Не се бави! Чакат те!

Знаех, че не иска да ми отговори, знаех, че това го измъчва, но за първи път не исках да го пощадя.

– Кой е най-щастливият ден в живота Ви?

– Това не е моят въпрос, мила, и на него аз нямам отговор. Довиждане!

– До скоро!

Тръгвам си вече почти без притеснение, защото знам, че ще се върна. А най-важното е, че знам как да се върна. Това е единственият път, който знам.

Юни, 2001 година

 

Още търсим стената в себе си

Още търсим и издигаме стената в себе си.

Това е същата тази стена, която знаем, че разделя на две, същата тази стена, която ни раздели на Изток и на Запад, но много по-дълбоко всъщност ни раздели на добри и лоши, на хубаво и грозно, на ДА и НЕ, да там и тук, на такива и онакива. Стената вътре в нас и нас самите ни разделя: по същия начин, със същите категории. Очертава коя част от нас е хубава и коя грозна. Разделя ни на: сега си добра, а сега си лоша. Само лоша си, а трябва да бъдеш само добра. Стената прави така, че да укрепва монолитни митове. Уж ние сме я изградили, а тя вече става повече от нас. Уж да ни помага да разберем кое какво е, а всъщност вече да ни държи зазидани в подножието на страха, че доброто е само едно единствено нещо, а ние трябва да сме само добри. Че нашите родители бяха също така черни и бели, разцепени и раздели от стена, окопани в страха си, че оттатък стената не бива да се ходи, че има забранени територии. Че ако стъпим оттатък няма да ни харесват повече близките, ще загубим любовта им, няма да можем пак да се върнем обратно на сянка и пристан от силните ветрове. Няма ние самите да се харесваме и да бъдем за гордост и поука на другите. И капанът щраква. Зидаме, зидаме, зидаме. Сигурност, сигурност, сигурност, чернобяла сигурност, чернобял свят, чернобели отношения, чернобяло да е всичко.

Да вземем четката и да открием колкото може повече цветове, да нашарим листа, да нашарим стената, да я превърнем във фототапет, да засадим цветя и храсти около нея. Да я оставим да се поддаде на времето, вместо постоянно да е реставрираме, укрепваме и зидаме. Вятърът, слънцето, растенията, впивайки корените си около нея, ще свършат останалата работа. Ще отнемат от силата й, ще я поразрушат. Нашата работа е да не я издигаме отново, ужасени, че вече я няма.