Когато отворих очи и отново видях белия таван започнах бавно, много бавно да се сещам къде съм и усетих невероятен студ по гърба си. Опитах се да си спомня и защо, но не ми се отдаде. Съжалих, че съм се събудила, мразех тези моменти. Ако можех да поспя още час-два. Завиждах на Спящата красавица, но не затова, че е красива, а заради привилегията й да спи, докато съдбата работи в нейна полза, а тя без капчица усилие се събужда щастлива и никой не иска нищо от нея освен да продължи да бъде щастлива. Аз се опитвах, толкова много се опитвах да бъда поне доволна от живота си, борих се, правех всичко, което правеха и другите хора, дори, когато се изтощих от тези опити пак не се отказах, но не се сдобих с мечтаното щастие.
От коридора чувам гласове, предстои сутрешната визитация. Тук не може да се спи. Събуждат те, за да ти кажат, че си добре или зле, после ти дават лекарства и те карат да си почиваш, а когато истински ти се спи трябва да се събудиш, за да чуеш какво е състоянието ти. Днес трябва да е най-щастливият ден в живота ми. Ще ме изпишат, защото вече съм добре. Ето, пак ми пресъхна гърлото. Адска жажда ме гори, а като пия не се напивам. Всяка сутрин им казвам, че ми съхне гърлото и никой не обръща внимание на това, а само повтарят, че се подобрявам. Сетих се: това е отговорът на въпроса защо съм тук? Тук съм, за да се подобрявам. Като не можах сама да направя нещо добро за себе си другите започнаха да правят добри неща за мен. Посягам към чашата, а цялата треперя от студ. „Ще разлея водата” – от тази мисъл ме обзема такъв страх, че се отказвам да пия. Ами ако наистина разлея водата? Ще ми стане още по-студено, защото сигурно ще се измокря. Сега цял ден само това ще си повтарям. Понякога си мисля часове наред за едно и също нещо, но не ми става скучно, а това не е нормално. Вчера си мислих за липата под прозореца на моята стая. Представях си я в пълната й прелест така както я помня от години, още като бях малка. Често се питам дали тази липа ще остане и след мен, така както я е имало преди да се родя. Може би! Ползата от една липа все пак е очевидно по-голяма, отколкото ползата от мен, например. Липата произвежда кислород и така пречиства въздуха, дава цвят за чай и освен това ухае фантастично. Вероятно затова обикновено дърветата живеят по-дълго от хората. Природата ги е надарила с дълголетие, защото те са много ценни. Сигурна съм, че ако се роди човек, който е така безспорно нужен на света както моята липа, природата ще му даде живот колкото на нея и в никакъв случай няма да го остави да умре на седемдесет години например, само защото хората трябва да живеят по толкова. Природата си създава само това, от което има нужда и много пресметливо преценява колко точно трябва да живее то. Казват, че ми е детски акъла. Незнам дали децата си мислят за такива неща. Аз не си спомням почти нищо от моето детство. Отново си мисля за чашата и за водата. Не че съм дребнава, но не мога да не мисля за това, че ми е студено и ако треперейки разлея водата… Наистина съм луда, а сигурно и глупава щом нищо друго не може да ангажира вниманието ми.
– Как сме ? Добро утро!
Това е докторът, всички болни му викат Шефа.
– Днес е най-щастливият ден в живота ми, докторе.
– Така те искам, горе главата.
На него успявам да му създам радост. Не мога да разбера какво ми пречи да постигана същия резултат и навън: вкъщи, в работата. Знам какво го радва и правя точно това. Толкова ми е приятно като го видя доволен. После съм доволна и от себе си.
Понякога си мисля, че не е чак толкова трудно да бъда нормална. Тук ми е някак лесно, пък и се налага да правя това усилие само веднъж на ден, по време на визитацията. А и Шефа някак успява да ме предразположи, симпатичен ми е. Е, разбира се, изпитвам голямо неудобство да го помоля да ми подаде чашата, предпочитам да стоя жадна. Много ще го разочаровам ако разбере, че подобрението ми не е цялостно. От опит знам, че не е приятно да се стараеш напразно. Е, когато се появих в клиниката за втори път Шефа сигурно не е бил доволен, но аз бях така сломена, че той веднага се зае с това да ми помага. Все пак това му е работата. Сега вече доста се старая да съм пример за всички в отделението.
Спи ми се, а през деня тук шумът е невероятен. Все някой тръшка врата или минават да чистят или да дават лекарства или ми идват на свиждане. Така става, че вечер, когато искам с някой да си говоря и не ми се спи съм напълно сама, а през деня не ме оставят на мира. Мислих да кажа на сестрата да ми даде чашата с вода, но тя не ми е така приятна като Шефа. Не ме гледа по неговия начин. Ще чакам да спра да треперя и тогава ще пия. За да изпиеш една чаша с вода понякога се иска голяма смелост. Първият път, когато се отзовах тук беше, защото изпих шепа хапчета с чаша вода. Тогава не се поколебах. Не че исках да умирам. В някакъв по-общ смисъл този мой опит беше порив към живота, но никой, никой не ме разбра. Това си беше стремеж да открия какво мога да правя с живота си, какво искам да правя, към какво се стремя… За съжаление така и не разбрах. Когато за първи път видях Шефа той ми каза:
– Мило момиче, ти си като слънце, а какво си направило.
Страхотно се почувствах, дори изпитах обич към този непознат мъж. После… после го чух да казва това и на други пациентки. Ядосах се. Заболя ме. Почувствах се измамена.
Тук слънцето напича твърде силно сутрин, защото прозорецът на тази стая гледа на изток, към началото на всички начала. Завивам се през глава. Дразня се от ярката светлина, обичам полумрак, привечерните виолетови светлини, така че дните за мен почти винаги са като изпитание. Мразя да ме огрява светлина, защото все повече изсъхвам. Ръцете ми са сухи, очите също, тялото ми изсъхва, мечтите и копнежите ми. Моята младост и моят живот изтичат през върховете на пръстите ми. Кожата ми повяхва, особено кожата около очите, сякаш нещо става и с гърдите и с корема ми. Остарявам, знам че е така. Изстивам и изсъхвам, привързвам се към кактуси. Това ако не е старост! Това е моята истинска болка – че съм суха. Устата ми съхне, пия и не се напивам. Вече колко пъти казвам, че страдам от сухота в устата, но никой не ми обръща внимание. Да ви кажа честно аз незнам всъщност от какво ме лекуват. Ако можех сама да си бъда лекар бих си лекувала именно сухотата. (Все още не съм пила вода. Ако можех само да спра да мисля за това сигурно по-лесно бих се престрашила да посегна към чашата.). Разбира се, имам пълното доверие на Шефа, че прави най-доброто за мен, но ако можеше да се сети или да забележи, че понякога по цял ден не пия вода и че това ме измъчва… Така става понякога, че изпиваш една чаша вода и после дълго време не можеш да се решиш на следваща. На кактусите не им трябва много вода, може би затова ги харесвам.
Преди няколко вечери сънувах кошмар: аз съм си вкъщи, взимам кактуса си, нося го внимателно нанякъде и аз не знам накъде. Чувам силни заповеднически гласове в съня си. Тези гласове нямат образ и лице, те са извън мен, но ме контролират и управляват всяка моя стъпка. Те ме водят натам накъдето съм тръгнала, но аз не зная накъде е това там. Просто им се подчинявам, като робот, като кукла. Отивам до банята, отварям вратата, поставям саксията с кактуса под душа и го пускам с пълна сила да тече. Започвам да викам, защото виждам, че кактуса ми умира от многото вода, но не мога да направя нищо. Знам, че кактусите не обичат много вода, знам, че така убивам любимото си цвете и нищо не мога да направя. Само викам, викам…, а гласовете вече са изчезнали, няма ги, само аз съм там, в банята, душа плющи с пълна сила, а кактуса ми е удавен.
Събудих се с викове. Беше ме страх да заспя отново. По-късно, доста по-късно се сетих, че в съня си всъщност аз не виках, а неистово ми се викаше, но не можех. Някой ми беше взел гласа. Истинският кошмар беше точно в това, че не можех да извикам в съня си. Това е един от най-страшните ми сънища. Но това е просто сън, не би трябвало да обръщам внимание. Веднъж Шефа ми каза, че съм ригидна. Той ми обясни какво означава това. Означава, че мисля все за едни и същи неща. Нямам воля да си насоча мислите към това, което е важно. Днес ще ме изписват, а аз си мисля за кактуса и за липата и за пустата чаша с вода. Може пък да пия вода чак като си отида вкъщи. И това е някакво разрешение. Изпитвам обаче адско притеснение, че който и да накарам да ми даде вода в къщи ще разбере, че не съм се подобрила и съм си все същата. Това много ме тревожи, че съм си все същата. Толкова грижи полагат за мен, а аз с нищо не им се отплащам. Така се страхувам, че изобщо не ми се прибира в къщи. Най-щастливият ми ден е всъщност най-гадният. Само ако можеха да разберат какво мисля за тях. Гадове такива! Трябва да съм благодарна, а изпитвам омраза и желание да ги обиждам, да ги наричам с всякакви мръсни и грозни думи, да ги нараня, да ги омърся, както те мен ме омърсиха. Представям си ги голи, зъзнещи от студ, овъргаляни в кал, напълно неспособни да се изчистят. Протягат ръце към мен да им помогна, но мен ме е гнус да им подам ръка, защото не искам да се цапам.
Сега се чувствам сякаш аз съм изцапана. Толкова ми е зле. Това, че имам такива мисли…не мога да живея с такива кошмари, те ме подлудяват. Засяда ми една буца в гърлото и …Винаги след такива мисли се разплаквам, а татко ми казва, че не трябва да плача, всичко друго, но не и да плача. Е, татко, направих го другото. Нали всичко друго можеше, само не и да плача. Спомням си как като го изпращахме с майка на летището, когато той заминаваше за дълго, ми каза:
– Сега ще си вземем довиждане, но не искам да плачеш. За да бъда силен аз, трябва да си силна и ти.
Аз не се разплаках. Цялата треперех, заливаха ме горещи вълни, душеше ме мъка. Дори не можех да говоря, за да не се разплача. Тогава успях да не го разочаровам. Не му казах дори довиждане, само помахах с ръка, защото всяка дума щеше да бъде провал. Майка се разплака. На нея не й беше казал, че ще го разочарова. Като малка бях много силна, а сега какво стана с мен. Сама не мога да се позная. Положението ми е безнадеждно. Не мога винаги да се преструвам. Знаете ли какво е да те обхване паника. Някакъв вихър ме завърта и не мога да изляза от него. Затъвам все по-надълбоко и по-надълбоко. Като вълна е, която ме залива и ме дави, дави…но не, за да ме удави напълно и завинаги, а само, за да ми поддържа жив страха. Да бъда постоянно в състояние на вцепеняващ страх. Ако можеше една такава вълна да ме залее и повече да не ме изхвърля на повърхността това би бил достоен край. Само като чуя гласовете на близки и познати изпадам в паника.
Тук ми е най-спокойно, само тук, а днес трябва да ми бъде най-щастливия ден, защото напускам болницата, здрава съм. Може би наистина съм здрава вече, но не съм щастлива, дори радостна не съм. Смазва ме това адово отчуждение, което съществува между мен и близките ми хора. Сега ще дойде Шефът и ще започне да ме успокоява. Вече от много време стоя завита през глава и хлипам под завивките. Не мога да се овладея, накрая като всеки друг път ще стане истински цирк. Ще дойдат да ми говорят, ще бъдат мили, но само в началото. Като видят, че не се оправям ще започнат да губят търпение, ще ме навикват, ще ме хокат и естествено всичко ще свърши с успокоителните. Унизително се чувствам след тези грозни сцени и сега ще се опитам да спра, ще стискам зъби и ще се опитам…
Жената от съседното легло ме мрази. Мисля, че това е така, защото й напомням за някой. Гледа ме така втренчено и толкова страстна и силна омраза блести в очите й, че просто няма начин да не й напомням за някого. Абсурдно е да гледаш така човек, който не познаваш и ти е безразличен. Мисля да я питам какво открива в мен, за да показва такива силни чувства. Представям си, че и аз така ще започна да гледам съвсем скоро. Но това, което ме плаши е, че няма да знам защо така гледам и какво изпитвам към този, който е срещу мен. А това би означавало, че вече наистина съм полудяла. Ето затова искам да я питам какво стои зад този неин поглед, да се успокоя, че знае защо така ме гледа, има си причина или каквото и да било, но не е без повод. Защото досега разбрах едно: има истинска лудост, но има и фалшива лудост. Истинската лудост е нещо страшно. Надявам се жената до мен да не е истински луда, това ще означава, че и аз като нея бих могла да бъда луда само, когато се налага. Не смея да я заговоря. С нея само се гледаме. Тя мен с омраза, аз нея – с надежда.
Още не съм пила вода. Завила съм се през глава, но въпреки това цялата треперя. Възглавницата ми е мокра от плач. От тъмнината и от сълзите погледа ми почва да се премрежва, да ми люти от солта по цялото лице. Ако се отвия и погледна наоколо в стаята ще видя втренченият поглед на Жената. Възхищавам й се. Не проронва нито дума, не допуска никого до себе си. Гледа ме с омраза, но въпреки това страхотно ми харесва. В нея откривам страст, тя цялата гори от вълнение. Откакто съм тук никой не е дошъл да я види. Искам да приличам на нея. Не да хленча и всеки да ме мисли за болна, а да горя с треската на човек, който знае неща за себе си и другите. Щях да съм щастлива ако можехме да поговорим. Към нея обаче изпитвам страхопочитание, което ме спира. Тя сигурно знае повече от докторите тук, сигурно дори повече и от Шефа. Тя всичко знае, затова гори в тези трескави пламъци и с никой не говори. Аз също зная повече за някои неща от докторите. Например Зная какво ще ме излекува: една пълна чаша с вода, която да изпия без да ми трепери ръката и без да разлея нито капка.
Зная повече и от тези, които ме чакат отвън и затова не ми се прибира. Най ми е тежко, когато някой от тях ме попита: „Какво става с теб“?
А аз не мога да отговоря. Завладява ме тъга. „Какво става с теб?”- това е най-трудният въпрос, който съм чувала. Гадното е, че ми го задават с грижа и добри намерения. Когато ме питат какво става се чувствам виновна, че не мога да кажа. НЕЗНАЯ КАКВО СТАВА С МЕН. Ако знаех нямаше да съм тук. Да не мислят, че не разбирам какво ми е положението.
Веднъж сънувах, че с баща ми сме в една стая. Въртим се в кръг и мълчим. Продължаваме да ходим в кръг като затворници и дума не обелваме. Изведнъж той спира, поглежда ме втренчено и казва: „Ще има още много неща, от които да се срамуваш“.
След тези думи продължаваме да се разхождаме в кръг, сякаш нищо не се е случило. Аз през цялото време бях много спокойна. Не трепна нито мускулче на лицето ми, когато баща ми изрече тези тежки думи. Ако тази ситуация беше станала наяве, аз щях направо да умра или най-малкото да се разболея. В съня си видях една спокойна дъщеря. Абсолютно ненаранима, чието лице излъчваше такова спокойствие, че нищо не би могло да я уязви. Сигурна съм, че ако такова нещо се случи на Жената от съседното легло, тя би постъпила като момичето в съня ми. Затова ми харесва тази жена и искам да приличам на нея. Вчера тя си пееше някаква песен, която много ми хареса.
Целуни ме по очите, целуни ме по ръцете
Аз пък ще ти донеса бяло, нежно цвете….
Не мога повече да стоя завита през глава с това одеяло. След като съм плакала дълго време мисълта ми е по-ясна, сякаш някой ми е проветрил мозъка. След това се чувствам много объркана, защото хем ми е по- леко, но от друга страна мисля по-логично, по-хладнокръвно и това, което виждам в моментите на тези проблясъци съвсем не ми харесва. Виждам един отчаян човек. Понякога минават цели дни, в които си мисля за разни приятни неща – за кактуса и за липата и тогава ми е хубаво. Но в ден като днешния, когато плачът избистря мозъка ми и аз виждам това, от което се крия, ставам най-отчаяния човек на света. От това не ми е тъжно или мъчно. Не! Нямам никакви емоции, сякаш се изпразвам и ставам куха, изпълва ме само това тъпо отчаяние. Чела съм за хора, които в моменти на отчаяние създават чудесни картини или вълнуващи стихове или нещо такова. А аз си представям моето отчаяние все едно съм оперирана и са ми извадени всички вътрешни органи, нямам жлези, нямам хормони, нищо не се произвежда и създава в тялото ми. Моето отчаяние е такова, от което се затъпява и подивява.
Ако някой сега ме попита как си представям най- щастливия ден в своя живот, не бих могла да отговоря съвсем ясно. Но все пак един ден, в който мисля за моите си неща – за липата, за чашата с вода и за кактуса – и не ме е срам от тези мисли.
Сега не мога да разбера какво толкова радостно има в това, че ме изписват и всички са доволни и очакват от мен да бъда щастлива след като всички знаят какво ще последва и само се преструват на щастливи. О-о, ето и Шефа. Започва се с приповдигнатото настроение и ободряващите усмивки.
– Какво виждам, какво виждам? Зачервени от плач очи. Сигурно е от радост, нали така? Готови ли сме вече? Долу те очакват.
– Докторе, аз искам да те питам нещо преди да си тръгна. Кой е най-щастливият ден в живота ти?
– Какви са тези въпроси? Усмихвай се и си почивай.
– Ако ти нямаш най-щастлив ден в живота си, как мога аз да имам такъв?
– Не се бави! Чакат те!
Знаех, че не иска да ми отговори, знаех, че това го измъчва, но за първи път не исках да го пощадя.
– Кой е най-щастливият ден в живота Ви?
– Това не е моят въпрос, мила, и на него аз нямам отговор. Довиждане!
– До скоро!
Тръгвам си вече почти без притеснение, защото знам, че ще се върна. А най-важното е, че знам как да се върна. Това е единственият път, който знам.
Юни, 2001 година
