Категория: Обикаляне около кофите за смет

След такова претенциозно заглавие, вероятно ще разочаровам силно всеки, който прояви интерес към този материал. Защото отговорът на въпроса „Коя е най-голямата грешка, която правим в живота си“, е лесен, банален и почти тъп. Най-голямата грешка, която правим в живота си, е да се стремим да не правим грешки. И ужасната последица от това – стремеж към перфекционизъм. Манията да не се допускат грешки, да няма провали и да бъдем перфектни, е проникнала навсякъде, но най-сериозни последици има в семейството и възпитанието на децата. Различни нови подходи и възпитателни методики взимат връх и се издигат в култ като панацея за отглеждането на децата, в съпружеските отношения, в организационната култура и др. Появата на нови и разнообразни възгледи, научни доказателства за това и онова могат, разбира се, много да са ни от полза. Също така обаче е вярно, че изучаването и практикуването на едно ново познание с идеята, че така ще избегнем грешки и провали в живота си, ни прави неспособни да го използваме. Получава се затворен кръг: учим нещо, за да намерим рецепта как да живеем без да грешим, поради самата тази нагласа не можем да използваме нищо от новото познание, защото прилагането на нови неща по принцип значи грешки, провали, ново пробване. Така че ако не ценим провалите и се плашим от грешките, няма да сме способни да намерим и усвоим никакво познание, което може да подобри живота ни. В много семейства, с родители на възраст 30-45 години, темата за перфектността е много болезнена и почти е превърнала ежедневието им в болезнен маратон, в който се надбягват сами със себе си, като при това всички членове на семейството са наранени и неудовлетворени. Посещават се семинари, прилага се привързано и/или позитивно родителстване, ненасилствена комуникация и т.н. и т. н. Нищо от това не може да ни свърши работа, ако го превърнем в идеология. Ако вместо да го ползваме колкото и както го разбираме, спрямо собствените си лимити и потребности, спрямо готовността си и да го адаптираме към собствения си начин на живот, ние експлоатираме това познание само за да си осигурим поредната доза перфектност. Така на практика проваляме всеки свой безценен опит и ново знание. Атмосферата в човешките отношения и конкретните ефекти в семейството от стремежа към перфектност е тема за отделна статия.

Ще завърша с това, че претенцията за непогрешимост, стремежът към някакъв „светъл“ идеал и неотклонното му следване, беше и си остава характеристика на тоталитарните държави. Комунизмът, фашизмът, национал-социализмът предлагаха на гражданите си идеална държава, идеално общество, идеални отношения. И това е една от многото причини, но доста съществена и основна, че те си позволиха в името на такъв идеал да злоупотребяват безобразно с хората, да преминат всички допустими граници на морала и човечността и така да се превърнат в най-мракобесните политически режими. Чуете ли в себе си или около себе си едно гласче, което ви казва, че можете да бъдете идеални и ако не сте, то е само въпрос на време да се научите да бъдете такива, знайте че това е гласчето на една унищожителна тоталитарна нагласа, която ако не изкорените, рано или късно ще ви превърне в неин роб.

Харесвам пожълтелите си от тютюна пръсти.

Времето вече оставя следи …

И е толкова радостно, както никога преди да се случи.

Рея погледа си в простора пред мен, както когато бях дете.

Гледам слънцето с часове.

Станах кротка и мека, открита и тиха.

Бавно, бавно танцувам към вечността.

Харесвам пожълтелите си от тютюна пръсти.

Те са не само моите пръсти.

Те са от дядо ми. Пожълтели от страст.

Благодаря ти за пръстите, дядо. И за пръстта.

Харесвам паметта на ръцете си.

Времето вече оставя следи.

 

 

 

Посвещавам на две "луди" момичета от 
детството ми, на които дори не знам имената.

Когато отворих очи и отново видях белия таван започнах бавно, много бавно да се сещам къде съм и усетих невероятен студ по гърба си. Опитах се да си спомня и защо, но не ми се отдаде. Съжалих, че съм се събудила, мразех тези моменти. Ако можех да поспя още час-два. Завиждах на Спящата красавица, но не затова, че е красива, а заради привилегията й да спи, докато съдбата работи в нейна полза, а тя без капчица усилие се събужда щастлива и никой не иска нищо от нея освен да продължи да бъде щастлива.  Аз се опитвах, толкова много се опитвах да бъда поне доволна от живота си, борих се, правех всичко, което правеха и другите хора, дори, когато се изтощих от тези опити пак не се отказах, но не се сдобих с мечтаното щастие.

От коридора чувам гласове, предстои сутрешната визитация. Тук не може да се спи. Събуждат те, за да ти кажат, че си добре или зле, после ти дават лекарства и те карат да си почиваш, а когато истински ти се спи трябва да се събудиш, за да чуеш какво е състоянието ти. Днес трябва да е най-щастливият ден в живота ми. Ще ме изпишат, защото вече съм добре. Ето, пак ми пресъхна гърлото. Адска жажда ме гори, а като пия, не се напивам. Всяка сутрин им казвам, че ми съхне гърлото и никой не обръща внимание на това, а само повтарят, че се подобрявам. Сетих се: това е отговорът на въпроса защо съм тук? Тук съм, за да се подобрявам. Като не можах сама да направя нещо добро за себе си другите започнаха да правят добри неща за мен. Посягам към чашата, а цялата треперя от студ. „Ще разлея водата” – от тази мисъл ме обзема такъв страх, че се отказвам да пия. Ами ако наистина разлея водата? Ще ми стане още по-студено, защото сигурно ще се измокря. Сега цял ден само това ще си повтарям. Понякога си мисля часове наред за едно и също нещо, но не ми става скучно, а това не е нормално. Вчера си мислих за липата под прозореца на моята стая. Представях си я в пълната й прелест така както я помня от години, още като бях малка. Често се питам дали тази липа ще остане и след мен, така както я е имало преди да се родя. Може би! Ползата от една липа все пак е очевидно по-голяма, отколкото ползата от мен, например. Липата произвежда кислород и така пречиства въздуха, дава цвят за чай и освен това ухае фантастично. Вероятно затова обикновено дърветата живеят по-дълго от хората. Природата ги е надарила с дълголетие, защото те са много ценни. Сигурна съм, че ако се роди човек, който е така безспорно нужен на света както моята липа, природата ще му даде живот колкото на нея и в никакъв случай няма да го остави да умре на седемдесет години например, само защото хората трябва да живеят по толкова. Природата си създава само това, от което има нужда и много пресметливо преценява колко точно трябва да живее то. Казват, че ми е детски акъла. Не знам дали децата си мислят за такива неща. Аз не си спомням почти нищо от моето детство. Отново си мисля за чашата и за водата. Не че съм дребнава, но не мога да не мисля за това, че ми е студено и ако треперейки разлея водата… Наистина съм луда, а сигурно и глупава щом нищо друго не може да ангажира вниманието ми.

– Как сме? Добро утро!

Това е докторът. Всички болни му викат Шефа.

– Днес е най-щастливият ден в живота ми, докторе.

– Така те искам, горе главата.

На него успявам да му създам радост. Не мога да разбера какво ми пречи да постигана същия резултат и навън: в къщи, в работата. Знам какво го радва и правя точно това. Толкова ми е приятно като го видя доволен. После съм доволна и от себе си.

Понякога си мисля, че не е чак толкова трудно да бъда нормална. Тук ми е някак лесно, пък и се налага да правя това усилие само веднъж на ден, по време на визитацията. А и Шефа някак успява да ме предразположи, симпатичен ми е. Е, разбира се, изпитвам голямо неудобство да го помоля да ми подаде чашата, предпочитам да стоя жадна. Много ще го разочаровам ако разбере, че подобрението ми не е цялостно. От опит знам, че не е приятно да се стараеш напразно. Е, когато се появих в клиниката за втори път, Шефът сигурно не е бил доволен, но аз бях така сломена, че той веднага се зае с това да ми помага. Все пак това му е работата. Сега вече доста се старая да съм пример за всички в отделението.

Спи ми се, а през деня тук шумът е невероятен. Все някой тръшка врата или минават да чистят или да дават лекарства или ми идват на свиждане. Така става, че вечер, когато искам с някой да  си говоря и не ми се спи, съм напълно сама, а през деня не ме оставят на мира. Мислих да кажа на сестрата да ми даде чашата с вода, но тя не ми е така приятна като Шефа. Не ме гледа по неговия начин. Ще чакам да спра да треперя и тогава ще пия. За да изпиеш една чаша с вода понякога се иска голяма смелост. Първият път, когато се отзовах тук беше, защото изпих шепа хапчета с чаша вода. Тогава не се поколебах. Не че исках да умирам. В някакъв по-общ смисъл този мой опит беше порив към живота, но никой, никой не ме разбра. Това си беше стремеж да открия какво мога да правя с живота си, какво искам да правя, към какво се стремя… За съжаление така и не разбрах. Когато за първи път видях Шефа той ми каза:

–  Мило момиче, ти си като слънце, а какво си направило.

Страхотно се почувствах, дори изпитах обич към този непознат мъж. После… после го чух да казва това и на други пациентки. Ядосах се. Заболя ме. Почувствах се измамена.

Тук слънцето напича твърде силно сутрин, защото прозорецът на тази стая гледа на изток, към началото на всички начала. Завивам се през глава. Дразня се от ярката светлина, обичам полумрак, привечерните виолетови светлини, така че дните за мен почти винаги са като изпитание. Мразя да ме огрява светлина, защото все повече изсъхвам. Ръцете ми са сухи, очите също, тялото ми изсъхва, мечтите и копнежите ми. Моята младост и моят живот изтичат през върховете на пръстите ми. Кожата ми повяхва, особено кожата около очите, сякаш нещо става и с гърдите и с корема ми. Остарявам, знам че е така. Изстивам и изсъхвам, привързвам се към кактуси. Това ако не е старост! Това е моята истинска болка – че съм суха. Устата ми съхне, пия и не се напивам. Вече колко пъти казвам, че страдам от сухота в устата, но никой не ми обръща внимание. Да ви кажа честно аз не знам всъщност от какво ме лекуват. Ако можех сама да си бъда лекар, бих си лекувала именно сухотата. (Все още не съм пила вода. Ако можех само да спра да мисля за това сигурно по-лесно бих се престрашила да посегна към чашата.). Разбира се, имам пълното доверие на Шефа, че прави най-доброто за мен, но ако можеше да се сети или да забележи, че понякога по цял ден не пия вода и че това ме измъчва… Така става понякога, че изпиваш една чаша вода и после дълго време не можеш да се решиш на следваща. На кактусите не им трябва много вода, може би затова ги харесвам.

Преди няколко вечери сънувах кошмар: аз съм си в къщи, взимам кактуса си, нося го внимателно нанякъде и аз не знам накъде. Чувам силни заповеднически гласове в съня си. Тези гласове нямат образ и лице, те са извън мен, но ме контролират и управляват всяка моя стъпка. Те ме водят натам накъдето съм тръгнала, но аз не зная накъде е това там. Просто им се подчинявам, като робот, като кукла. Отивам до банята, отварям вратата, поставям саксията с кактуса под душа и го пускам с пълна сила да тече. Започвам да викам, защото виждам, че кактусът ми умира от многото вода, но не мога да направя нищо. Знам, че кактусите не обичат много вода, знам, че така убивам любимото си цвете и нищо не мога да направя. Само викам, викам…, а гласовете вече са изчезнали, няма ги, само аз съм там, в банята, душът плющи с пълна сила, а кактусът ми е удавен.

Събудих се с викове. Беше ме страх да заспя отново. По-късно, доста по-късно се сетих, че в съня си всъщност аз не виках, а неистово ми се викаше, но не можех. Някой ми беше взел гласа. Истинският кошмар беше точно в това, че не можех да извикам в съня си. Това е един от най-страшните ми сънища. Но това е просто сън, не би трябвало да обръщам внимание. Веднъж Шефа ми каза, че съм ригидна. Той ми обясни какво означава това. Означава, че мисля все за едни и същи неща. Нямам воля да си насоча мислите към това, което е важно. Днес ще ме изписват, а аз си мисля за кактуса и за липата и за пустата чаша с вода. Може пък да пия вода чак като си отида вкъщи. И това е някакво разрешение. Изпитвам обаче адско притеснение, че който и да накарам да ми даде вода в къщи ще разбере, че не съм се подобрила и съм си все същата. Това много ме тревожи, че съм си все същата. Толкова грижи полагат за мен, а аз с нищо не им се отплащам. Така се страхувам, че изобщо не ми се прибира в къщи. Най-щастливият ми ден, е всъщност най-гадният. Само ако можеха да разберат какво мисля за тях. Гадове такива! Трябва да съм благодарна, а изпитвам омраза и желание да ги обиждам, да ги наричам с всякакви мръсни и грозни думи, да ги нараня, да ги омърся, както те мен ме омърсиха. Представям си ги голи, зъзнещи от студ, овъргаляни в кал, напълно неспособни да се изчистят. Протягат ръце към мен да им помогна, но мен ме е гнус да им подам ръка, защото не искам да се цапам.

Сега се чувствам сякаш аз съм изцапана. Толкова ми е зле. Това, че имам такива мисли…не мога да живея с такива кошмари, те ме подлудяват. Засяда ми една буца в гърлото и …Винаги след такива мисли се разплаквам, а татко ми казва, че не трябва да плача, всичко друго, но не и да плача. Е, татко, направих го другото. Нали всичко друго можеше, само не и да плача. Спомням си как като го изпращахме с майка на летището, когато той заминаваше за дълго, ми каза:

–  Сега ще си вземем довиждане, но не искам да плачеш. За да бъда силен аз, трябва да си силна и ти.

Аз не се разплаках. Цялата треперех, заливаха ме горещи вълни, душеше ме мъка. Дори не можех да говоря, за да не се разплача. Тогава успях да не го разочаровам.  Не му казах дори довиждане, само помахах с ръка, защото всяка дума щеше да бъде провал. Майка се разплака. На нея не й беше казал, че ще го разочарова. Като малка бях много силна, а сега какво стана с мен. Сама не мога да се позная. Положението ми е безнадеждно. Не мога винаги да се преструвам. Знаете ли какво е да те обхване паника. Някакъв вихър ме завърта и не мога да изляза от него. Затъвам все по-надълбоко и по-надълбоко. Като вълна е, която ме залива и ме дави, дави…но не, за да ме удави напълно и завинаги, а само, за да ми поддържа жив страха. Да бъда постоянно в състояние на вцепеняващ страх.  Ако можеше една такава вълна да ме залее и повече да не ме изхвърля на повърхността, това би бил достоен край. Само като чуя гласовете на близки и познати изпадам в паника.

Тук ми е най-спокойно, само тук, а днес трябва да ми бъде най-щастливия ден, защото напускам болницата, здрава съм. Може би наистина съм здрава вече, но не съм щастлива, дори радостна не съм. Смазва ме това адово отчуждение, което съществува между мен и близките ми хора. Сега ще дойде Шефът и ще започне да ме успокоява. Вече от много време стоя завита през глава и хлипам под завивките. Не мога да се овладея, накрая като всеки друг път ще стане истински цирк. Ще дойдат да ми говорят, ще бъдат мили, но само в началото. Като видят, че не се оправям ще започнат да губят търпение, ще ме навикват, ще ме хокат и естествено всичко ще свърши с успокоителните. Унизително се чувствам след тези грозни сцени и сега ще се опитам да спра, ще стискам зъби и ще се опитам…

Жената от съседното легло ме мрази. Мисля, че това е така, защото ѝ напомням за някой. Гледа ме така втренчено и толкова страстна и силна омраза блести в очите ѝ, че просто няма начин да не ѝ напомням за някого. Абсурдно е да гледаш така човек, който не познаваш и ти е безразличен. Мисля да я питам какво открива в мен, за да показва такива силни чувства. Представям си, че и аз така ще започна да гледам съвсем скоро. Но това, което ме плаши е, че няма да знам защо така гледам и какво изпитвам към този, който е срещу мен. А това би означавало, че вече наистина съм полудяла. Ето затова искам да я питам какво стои зад този неин поглед, да се успокоя, че знае защо така ме гледа, има си причина или каквото и да било, но не е без повод. Защото досега разбрах едно: има истинска лудост, но има и фалшива лудост. Истинската лудост е нещо страшно. Надявам се жената до мен да не е истински луда, това ще означава, че и аз като нея бих могла да бъда луда само, когато се налага. Не смея да я заговоря. С нея само се гледаме. Тя мен с омраза, аз нея – с надежда.

Още не съм пила вода. Завила съм се през глава, но въпреки това цялата треперя. Възглавницата ми е мокра от плач. От тъмнината и от сълзите погледа ми почва да се премрежва, да ми люти от солта по цялото лице. Ако се отвия и погледна наоколо в стаята ще видя втренченият поглед на Жената. Възхищавам ѝ се. Не проронва нито дума, не допуска никого до себе си. Гледа ме с омраза, но въпреки това страхотно ми харесва. В нея откривам страст, тя цялата гори от вълнение. Откакто съм тук никой не е дошъл да я види. Искам да приличам на нея. Не да хленча и всеки да ме мисли за болна, а да горя с треската на човек, който знае неща за себе си и другите. Щях да съм щастлива ако можехме да поговорим. Към нея обаче изпитвам страхопочитание, което ме спира. Тя сигурно знае повече от докторите тук, сигурно дори повече и от Шефа. Тя всичко знае, затова гори в тези трескави пламъци и с никой не говори. Аз също зная повече за някои неща от докторите. Например зная какво ще ме излекува: една пълна чаша с вода, която да изпия без да ми трепери ръката и без да разлея нито капка.

Зная повече и от тези, които ме чакат отвън и затова не ми се прибира. Най ми е тежко, когато някой от тях ме попита:

–  Какво става с теб?

А аз не мога да отговоря. Завладява ме тъга. „Какво става с теб?”- това е най-трудният въпрос, който съм чувала. Гадното е, че ми го задават с грижа и добри намерения. Когато ме питат какво става се чувствам виновна, че не мога да кажа. НЕЗНАЯ КАКВО СТАВА С МЕН. Ако знаех нямаше да съм тук. Да не мислят, че не разбирам какво ми е положението.

Веднъж сънувах, че с баща ми сме в една стая. Въртим се в кръг и мълчим. Продължаваме да ходим в кръг като затворници и дума не обелваме. Изведнъж той спира, поглежда ме втренчено и казва:

–  Ще има още много неща, от които да се срамуваш.

След тези думи продължаваме да се разхождаме в кръг, сякаш нищо не се е случило. Аз през цялото време бях много спокойна. Не трепна нито мускулче на лицето ми, когато баща ми изрече тези тежки думи. Ако тази ситуация беше станала наяве, аз щях направо да умра или най-малкото да се разболея. В съня си видях една спокойна дъщеря. Абсолютно ненаранима, чието лице излъчваше такова спокойствие, че нищо не би могло да я уязви. Сигурна съм, че ако такова нещо се случи на Жената от съседното легло, тя би постъпила като момичето в съня ми. Затова ми харесва тази жена и искам да приличам на нея. Вчера тя си пееше някаква песен, която много ми хареса.

Целуни ме по очите, целуни ме по ръцете

Аз пък ще ти донеса бяло, нежно цвете….

Не мога повече да стоя завита през глава с това одеяло. След като съм плакала дълго време мисълта ми е по-ясна, сякаш някой ми е проветрил мозъка. След това се чувствам много объркана, защото хем ми е по-леко, но от друга страна мисля по-логично, по-хладнокръвно и това, което виждам в моментите на тези проблясъци съвсем не ми харесва. Виждам един отчаян човек. Понякога минават цели дни, в които си мисля за разни приятни неща – за кактуса и за липата и тогава ми е хубаво. Но в ден като днешния, когато плачът избистря мозъка ми и аз виждам това, от което се крия, ставам най-отчаяния човек на света. От това не ми е тъжно или мъчно. Не! Нямам никакви емоции, сякаш се изпразвам и ставам куха, изпълва ме само това тъпо отчаяние. Чела съм за хора, които в моменти на отчаяние създават чудесни картини или вълнуващи стихове или нещо такова. А аз си представям моето отчаяние все едно съм оперирана и са ми извадени всички вътрешни органи, нямам жлези, нямам хормони, нищо не се произвежда и създава в тялото ми. Моето отчаяние е такова, от което се затъпява и подивява.

Ако някой сега ме попита как си представям най- щастливия ден в своя живот, не бих могла да отговоря съвсем ясно. Но все пак един ден, в който мисля за моите си неща – за липата, за чашата с вода и за кактуса –  и не ме е срам от тези мисли.

Сега не мога да разбера какво толкова радостно има в това, че ме изписват и всички са доволни и очакват от мен да бъда щастлива след като всички знаят какво ще последва и само се преструват на щастливи. О-о, ето и Шефа. Започва се с приповдигнатото настроение и ободряващите усмивки.

– Какво виждам, какво виждам? Зачервени от плач очи. Сигурно е от радост, нали така? Готови ли сме вече? Долу те очакват.

– Докторе, аз искам да те питам нещо преди да си тръгна. Кой е най-щастливият ден в живота ти?

– Какви са тези въпроси? Усмихвай се и си почивай.

– Ако ти нямаш най-щастлив ден в живота си, как мога аз да имам такъв?

– Не се бави! Чакат те!

Знаех, че не иска да ми отговори, знаех, че това го измъчва, но за първи път не исках да го пощадя.

– Кой е най-щастливият ден в живота Ви?

– Това не е моят въпрос, мила, и на него аз нямам отговор. Довиждане!

– До скоро!

Тръгвам си вече почти без притеснение, защото знам, че ще се върна. А най-важното е, че знам как да се върна. Това е единственият път, който знам.

Юни, 2001 година

 

Процесът на инициация и/или порастване е свързан с огромна емоционална промяна, която подготвя детето да стане възрастен и да има нова роля в живота и света. Осъзнаването като различен и че вече не съм дете, е труден период, който съчетава в себе си различни и противоречиви чувства. Порастването не е особено радостно събитие, да си признаем. Нито за този, който расте, нито за тези покрай него. Всеки иска да порасне, но когато това почне да се случва, никога не минава гладко, нито пък веднага ни носи привилегиите на големите.

Процесът на инициация също така не е индивидуално преживяване. Освен порастващото дете, родителите и останалите близки хора от семейството също преживяват подобен паралелен процес. Те се учат и постепенно навлизат в своята нова роля на родители, братя и сестри, баба и дядо на един бързо променящ се индивид, който доскоро е бил просто сладко дете. Тяхното „порастване“ и посвещаване в една доста нова роля в живота им, много пъти е извън обсега на професионалния интерес.

Срамът е едно от най-често споделяните чувства, когато хората разказват за знакови случки от тяхното юношество, които свързват пряко с процеса на инициация. Такива са промените в тялото, първото влюбване, откриването на сексуалността. Срамът, който съпровожда тези събития, пречи на хората да говорят свободно за тях, но и нещо повече – пречи им да ги разказват и да гледат на тях като на ценен урок и задълбочено познание. По-скоро желанието е да се разграничат и да ги забравят. Припомнянето им по определен повод е отново засрамващо и още повече ги отдалечава от този житейски опит. Някои хора стигат далеч в този процес на себеизмъчване и себенаказание, като определят изобщо порастването като срамна работа. А порастването не е срамна работа, но е дяволски трудна работа, със сигурност. Колкото и да са ни запознавали родителите, учителите, по-големи приятели и близки, никога не може всичко да е ясно предварително. Толкова нелепи жестове, непремерени думи, тромавост, свръхчувствителност съпътстват този период, че няма как да не сме имали истории, които си спомняме все още със засраменост. Срамът е емоцията, която порастването не може да ни я спести. Нещо повече – ако не сме се срамували, не сме разбрали, че растем. Тъкмо в този контекст това чувство е полезно, но и не само. То е индикатор, че наистина имаме в себе си истинско и същностно преживяване на пораставането.

Тези толкова обичайни и задължителни за юношеството, абсолютно нормативни засрамващи преживявания, са различни от опит, в който има злоупотреба, недобронамереност, умишлено унижение. Травматичните преживявания не трябва да се неглежират в никакъв случай. Но и не бива да превръщаме в травматичен опит едно чувство, без което нямаше да разберем изобщо че порастваме.

Стоя и си мисля и не мога да заспя за тоя доктор дето ме обърка. Минава ми живота като на филмова лента. Мислим, мислим, всичко се сещам и накрая идва най-тежкото за доктора. И ми става мъка.

Очите ѝ са сухи. Но настойчиви. Гледа ме и не дава и знак да направя, който ще прекъсне разговора. Питам за брата на мъжа ѝ, който е бил в Германия по времето на комунизма. По ми е интересно. И се настанявам да слушам с отворени очи и уши.

Той е отишъл в Германия през 1942, преди девети септември. След голямото наводнение. Това е най-голямото наводнение. Тогава много хора разселиха. Някои чак в София дойдоха. Нас ни изпратиха по-близо. И после като дойдоха комунистите той не се върна, защото стана лошо. Там се оженил. Той е най-големият брат в семейството на мъжа ми. Ние отидохме в Съвета да подадем молба, че не знаем какво става с него и нямаме връзка и да го намерим. Като мина време одихме пак, написале ни смъртен акт. Казаха, че като не се знае нищо за него 5 години и му издават смъртен акт. На мъжа ми си му беше мъка. Те са останале без майка много рано. Това му е най-големият брат.

В очите ѝ се появява светлинка. Изобщо винаги, когато говори за мъжа си. И става толкова спокойна, мисълта ѝ като нож, няма никакво разколебаване в разказа, никакво запъване. Всичко помни удивително точно. Не показва никакво напрежение да си спомни тези толкова стари събития.

Ама после те ни потърсиа. Дойдеха у нас от милицията да карат мъжа ми да им стане доносчик. Да му дадат адреса в Германия. Казале му, че ще го пратят в Германия, да се види с брат си, пък после мъжа ми да го примами да се върне. Ама той отказа. Казал им „аз имам смъртен акт, не мога да правя такива неща, имам семейство”. После и мене търсиа. Една жена от милицията дойде при мене един ден, стоях пред къщата на пейката. Вика ми да ходя в една кръчма, дето се събират такива мъже, дето одиа у Сърбия (Югославия). Там се събираа, и са ги следели ли, нещо такова. И аз да ода там и да ми дадат после адреса на брата на мъжа ми. Аз отказах. Как ще се подлагам при чужди мъже. Имам си семейство.

Очите ѝ са оживени, игриви дори. Говори без да спира. Моят интерес сигурно я насърчава още повече.

Десетина години след промените, вече ни беа бутнале къщата, и имахме блокове. Къщата, която беше до нашата, беха взели апартамент в съседния блок. И съседката разправя, че един доста възрастен мъж ходил да пита за нас. Бил с много младо момиче, което не говорело български. Питал за моя мъж. Онази не му казала, че сме в съседния блок. Не го е довела. Мислихме си после. Дали не е бил той, Кольо. Няма кой друг да ни търси от чужбина. Ама така си умре моя мъж без да се видят. Все му е било мъка.

В очите ѝ вече почва да личи непобедимата нощ. Аз още не знам, че това е тя – нощта. Още не съм чула края. Но нощта пада тежко и бавно.

Мене доктора ме обърка. При комунистите много ора ставаха доктори без да са учили. Защото са големци, затова ставаа. А нищо не разбираа. И тоа беше такъв. Заслужили им викаха, по предимство. Мойта дъщеря така не я приеха история. Това ѝ беше мечтата. Имаше само шестици от гимназията и пет и нещо имаше отгоре по история, на изпита. И ние като отидоме да видиме, четем списъка и нея не са я приели. А имаше с тройки, но пишеше „с предимство”. Тогава се поболех направо. Оттам направо отидоме в С. Там ни казаха, че с тая оценка всичко може да учи само не история. Имале една бройка само за история и тя била за Русе и я пазят за някой. И не стана. Стопих се тогава. Това не е справедливо. И докторите им такива беа. Където ме оперираха. С предимство.

Нощта вече чупи прозореца. Къде има повече нощ, дали навън или вътре при нас, не знам.

На мен ми се поду корема, голем ми стана. И аз се мая, повръща ми се. Като ода на работа и едно младо момиче ми вика да отида на лекар. И аз отидох. Главния ме прегледа. Най-главния на болницата. И вика „ти имаш миома, колкото един мъжки юмрук”. Каза пак да отида. Отивам след една седмица. Той вика, че миомата станала колкото детска глава и трябва да ме оперират. Аз се изплаших. Щом така бързо расте, да не взема, че да умрем. Влезнах у болницата. И там срещнах една роднина, лекарка. Тя ми прави изследванията. И ми вика, ти си бременна. Аз викам „добре”, ама главния ми каза, че имам миома. Тя нареди да ми направят изследвания, носиа ги чак у град В., там да ги правят, дадох урина. После отидох у град В. да ги взема и сестрата ми подава листа и вика – ти си бременна. Вика: „всички лъжете, че имате миома, щото искате да правите аборт”. Аз ѝ казвам, че аз аборт не искам да правя, така са ми казале, главния, че имам миома. Отиде у един кабинет да пита нещо и после каза, че няма да ми даде листа. Да се върна в моя град. И не ми го даде. Аз се върнах и пак у болницата.

Пълни са очите с нощи. (Душан Матич)

Стара жено, това стихотворение е писано за теб.

И аз влизам в болницата вече да се види какво ще ме правят. Викат, че ще ми правят едно изследване. Пак дойде младата докторка, дето ни е позната, на родините ни. И главния дойде. Качиха ме на магарето. За изследването. Двама доктори ме държаха за ръцете, да не мърдам. И младата вика, че това е бременност, а главния пак, че е миома. И аз мислим, ще ми правят изследване. А те ми направили аборт. И кръв ми преливаха, че имах нисък хемоглобин. Била съм пети месец бременна. И аз като разбрах какво са направиле, сърцето ми се сви. Оттогава всичко ми тръгна надолу.

Очите ѝ вече не са същите. Дори преди да разкаже края, вече се бяха променили. Като размътени локви. Стари мътни очи, плуващи в нощта. Зад тези очи имаше удивителна яснота, памет, трезвост.

Убих си детето. Ама аз не съм искала. Всяка нощ това си мисла. Като не мога да заспя. Не съм виновна аз. Ама е голяма мъка. Щях да си го родя, аз си исках да имам второ дете. Все това ми е в главата. Всичко се обърка оттогава.

Мъжа ти какво каза като разбра?

Той не знае. Не му казах.

Аз полудях от недоумение. А всъщност кротко я попитах: Защо? Нощта е по-опасна от море. Старите очи стават още по-невиждащи, помътняват. Старите очи стават все по-виждащи. Тя вижда всяка нощ.

Не му казах, защото щеше да ги избие, да ги пребие щеше. Да ходим по съдилищата, да лежи в затвора. На никой не съм казала, нито на майка и татко, на никой.

Буен ли беше мъжа ти, казвам тихо аз? Мисля, че с този въпрос ще открия нещо? Нещо, което да победи нощта.

А, не. Ама в такъв момент всичко може да направи човек. На една комшийка казах миналата година, идва тука да си говорим. На тебе сега казвам. Това е.

И това още не е краят.

Ходихме на доктора да му дадем подарък после. Бехме му купиле един сервиз луксозен, тогава бяха модерни и дефицитни беха. Мъжа ми му го купи за благодарност, че ме е оперирал, че ме е спасил. Занесохме му го у дома.

Поне това не можа ли да избегнеш, скъпа майко? Не съм я питала, вече само мислех за непобедимата нощ. Нищо не казвах. Но тя отговори на мълчанието ми, на дима от цигарата. Защото разбра какво се питам. Защото непобедимата нощ е в нейния живот вече 50 години и тя знае всичко. А и може би отдавна се подготвя за този разказ.

Ако не бехме купили подаръка мъжа ми щеше да се усъмни нещо. Трябваше да отидем иначе ще разбере, че не съм благодарна. И така цел живот. И на дъщеря си не съм казала, защото ще плача.

И се разплака. И плака. И после заспа. Спи благословено тази нощ. Тази нощ е твоя, скъпа майко на всички деца.

Има вечери, заклани като агнета. Има вечери като гнил аромат на зюмбюли. (Душан Матич)

„Още ли е късно вече” е феномен, който преди всичко много трудно може да се обясни. Вероятно затова яркото му представяне и разбиране е възможно повече чрез изкуството, за което наскоро дадоха пример кино шедьоври като „Това е само краят на света” на Ксавие Долан и „Хулиета” на Педро Алмодовар. Първият ми въпрос след тези филми беше „Как стана това”? Но въпросът е риторичен. Аз знам как става, вероятно знаем всички, но рядко говорим как. Най-характерното за атмосферата в отношенията при този феномен е убийственото мълчание и многото говорене едновременно. Говорене, за да не се говори. Мълчание, за да се направи опит да се говори, да се намери момента, думите, жестовете, с които да се почне. И не започваш. Вече е късно. Още е късно. Винаги е късно. А никога не е било рано или навреме. Когато това се появи във взаимоотношенията между много близки хора, в семейството например, се получава чудовищно изкривяване на действителността, защото всички взаимодействия започват да обслужват една единствена цел, а именно да не се говори по темата, която се избягва на всяка цена. Неусетно (тези неща винаги стават неусетно) тази свръхценна идея да не говорим за това, за което всички знаем, че е важно да не говорим, се превръща в автоматично поведение. Ставаме като машини и роботи, които обслужват тази обща мегазадача. Повече от всичко останало. Повече от любовта между членовете на семейството, повече от копнежа за близост.

За излизането на бял свят на темата в семейството винаги е късно. Направо става късно. Сякаш изведнъж. Когато вече си дадем сметка и усетим, че нещата са станали непоносими и вече няма как да не ги говорим – станало е късно. Защо е така? Защо направо се оказваме в този момент на разговора, когато така са се развили взаимоотношенията, че е късно. Защото формирането и развиването на подобна емоционална атмосфера е протичало години наред, неусетно, незабележимо, без нищо фрапантно като събитие, което иначе би ни накарало и би ни послужило за стимул да активизираме друга насока на нещата. Това са две основни характеристики на този процес – продължителност и непрекъснатост и неусетност и незабележимост. Другата отличителна характеристика на такава емоционална атмосфера е, че участниците в семейната система до един изпитват дълбоко отчаяние за възможността да бъдат искрени и автентични един с друг по тази конкретна ситуация/тема. Докато осъзнаем, че това се е случило, е изминало толкова време и са се формирали такива взаимодействия, че сякаш вече е излишно да правим каквото и да било. Участниците в системата от отношения се чувстват освен това много самотни и несигурни, че някой би ги разбрал. Че има как да го обяснят. Че могат изобщо да го разкажат и да го предат с думите, които използват в ежедневието си и „езика, на който говорят” помежду си. Страхуват се, че ще изглеждат нелепи и луди. Всъщност за всеки от участниците има момент на осъзнаване на ситуацията, но несигурността надделява и тя спира крехката възможност да разпознаят у другите тяхната готовност, която да ги окуражи да говорят. Има и момент в тази новопоявила се смелост и решителност на съмнение „ами ако не съм прав”. Ако това е само моето изкривено възприятие. Щом само аз го виждам и го чувствам така, значи може би греша аз самият. Това е дълго и мъчително постоянно тестване на себе си и другите кога и дали изобщо мога да направя крачка към разплитане на тази ситуация. Има хора, при които това води до буквално забравяне на много конкретни детайли от по-значими или съвсем нормативни събития, които бихме се учудили как е възможно да не се помнят.

Тази тема за мен е от голям интерес в практическата работа на психотерапевта, който често работи със семейните отношения и със социалния контекст едновременно. В социалното ни съзнание има една камара от въпроси, теми, чувства, усещания, които до ден днешен висят във въздуха и ни заливат, без да можем да започнем разговор. Това е темата за тоталитарния период в България, към който всички имаме съпричастност, отговорност, последици, спомени. Тя се появява винаги като спор, като много говорене, което споменах в началото, надвикване на аргументи, крясъци, които нищо не променят. Какво ни се случи? Как стана така? Как участвахме? Какво направихме и не направихме? Какво правим и не правим сега? Още една отличителна черта на такива човешки взаимоотношения е, че част от участниците отказват да приемат, че това се е случило и на тях. Все едно то касае само едни определени хора и това са само техни въпроси. Отказват да признаят, че самите те също са се оказали в един капан, от който самите те, ако биха поискали, нямаше как да се измъкнат. Отричат, че имат общо със същото болезнено преживяване.  От другата страна постоянно ги убеждават, че това се е случило и сякаш единственото решение е просто да ги убедят. Вярно е, че то се случва на всички. Но е вярно също, че всички си припомняме какво се е случило с травмираната си памет на участници. Аз нямам отговор какво да се прави. Знам, че се опитвам да следвам съвета на Клариса Пинкола Естес, че когато искаш да направиш нещо, което го иска сърцето ти, кожата ти, кръвта ти, душата ти, тялото си, е важно да се обградиш със съмишленици. С хора, които ще те подкрепят. Ако нямаш такива, да отидеш и да ги намериш. И да загърбиш всеки, който би ти попречил и би се опитал да те разубеди. „Още ли е късно вече” може да звучи като „Вече ми е време”.