Стоя и си мисля и не мога да заспя за тоя доктор дето ме обърка. Минава ми живота като на филмова лента. Мислим, мислим, всичко се сещам и накрая идва най-тежкото за доктора. И ми става мъка.
Очите ѝ са сухи. Но настойчиви. Гледа ме и не дава и знак да направя, който ще прекъсне разговора. Питам за брата на мъжа ѝ, който е бил в Германия по времето на комунизма. По ми е интересно. И се настанявам да слушам с отворени очи и уши.
Той е отишъл в Германия през 1942, преди девети септември. След голямото наводнение. Това е най-голямото наводнение. Тогава много хора разселиха. Някои чак в София дойдоха. Нас ни изпратиха по-близо. И после като дойдоха комунистите той не се върна, защото стана лошо. Там се оженил. Той е най-големият брат в семейството на мъжа ми. Ние отидохме в Съвета да подадем молба, че не знаем какво става с него и нямаме връзка и да го намерим. Като мина време одихме пак, написале ни смъртен акт. Казаха, че като не се знае нищо за него 5 години и му издават смъртен акт. На мъжа ми си му беше мъка. Те са останале без майка много рано. Това му е най-големият брат.
В очите ѝ се появява светлинка. Изобщо винаги, когато говори за мъжа си. И става толкова спокойна, мисълта ѝ като нож, няма никакво разколебаване в разказа, никакво запъване. Всичко помни удивително точно. Не показва никакво напрежение да си спомни тези толкова стари събития.
Ама после те ни потърсиа. Дойдеха у нас от милицията да карат мъжа ми да им стане доносчик. Да му дадат адреса в Германия. Казале му, че ще го пратят в Германия, да се види с брат си, пък после мъжа ми да го примами да се върне. Ама той отказа. Казал им „аз имам смъртен акт, не мога да правя такива неща, имам семейство”. После и мене търсиа. Една жена от милицията дойде при мене един ден, стоях пред къщата на пейката. Вика ми да ходя в една кръчма, дето се събират такива мъже, дето одиа у Сърбия (Югославия). Там се събираа, и са ги следели ли, нещо такова. И аз да ода там и да ми дадат после адреса на брата на мъжа ми. Аз отказах. Как ще се подлагам при чужди мъже. Имам си семейство.
Очите ѝ са оживени, игриви дори. Говори без да спира. Моят интерес сигурно я насърчава още повече.
Десетина години след промените, вече ни беа бутнале къщата, и имахме блокове. Къщата, която беше до нашата, беха взели апартамент в съседния блок. И съседката разправя, че един доста възрастен мъж ходил да пита за нас. Бил с много младо момиче, което не говорело български. Питал за моя мъж. Онази не му казала, че сме в съседния блок. Не го е довела. Мислихме си после. Дали не е бил той, Кольо. Няма кой друг да ни търси от чужбина. Ама така си умре моя мъж без да се видят. Все му е било мъка.
В очите ѝ вече почва да личи непобедимата нощ. Аз още не знам, че това е тя – нощта. Още не съм чула края. Но нощта пада тежко и бавно.
Мене доктора ме обърка. При комунистите много ора ставаха доктори без да са учили. Защото са големци, затова ставаа. А нищо не разбираа. И тоа беше такъв. Заслужили им викаха, по предимство. Мойта дъщеря така не я приеха история. Това ѝ беше мечтата. Имаше само шестици от гимназията и пет и нещо имаше отгоре по история, на изпита. И ние като отидоме да видиме, четем списъка и нея не са я приели. А имаше с тройки, но пишеше „с предимство”. Тогава се поболех направо. Оттам направо отидоме в С. Там ни казаха, че с тая оценка всичко може да учи само не история. Имале една бройка само за история и тя била за Русе и я пазят за някой. И не стана. Стопих се тогава. Това не е справедливо. И докторите им такива беа. Където ме оперираха. С предимство.
Нощта вече чупи прозореца. Къде има повече нощ, дали навън или вътре при нас, не знам.
На мен ми се поду корема, голем ми стана. И аз се мая, повръща ми се. Като ода на работа и едно младо момиче ми вика да отида на лекар. И аз отидох. Главния ме прегледа. Най-главния на болницата. И вика „ти имаш миома, колкото един мъжки юмрук”. Каза пак да отида. Отивам след една седмица. Той вика, че миомата станала колкото детска глава и трябва да ме оперират. Аз се изплаших. Щом така бързо расте, да не взема, че да умрем. Влезнах у болницата. И там срещнах една роднина, лекарка. Тя ми прави изследванията. И ми вика, ти си бременна. Аз викам „добре”, ама главния ми каза, че имам миома. Тя нареди да ми направят изследвания, носиа ги чак у град В., там да ги правят, дадох урина. После отидох у град В. да ги взема и сестрата ми подава листа и вика – ти си бременна. Вика: „всички лъжете, че имате миома, щото искате да правите аборт”. Аз ѝ казвам, че аз аборт не искам да правя, така са ми казале, главния, че имам миома. Отиде у един кабинет да пита нещо и после каза, че няма да ми даде листа. Да се върна в моя град. И не ми го даде. Аз се върнах и пак у болницата.
Пълни са очите с нощи. (Душан Матич)
Стара жено, това стихотворение е писано за теб.
И аз влизам в болницата вече да се види какво ще ме правят. Викат, че ще ми правят едно изследване. Пак дойде младата докторка, дето ни е позната, на родините ни. И главния дойде. Качиха ме на магарето. За изследването. Двама доктори ме държаха за ръцете, да не мърдам. И младата вика, че това е бременност, а главния пак, че е миома. И аз мислим, ще ми правят изследване. А те ми направили аборт. И кръв ми преливаха, че имах нисък хемоглобин. Била съм пети месец бременна. И аз като разбрах какво са направиле, сърцето ми се сви. Оттогава всичко ми тръгна надолу.
Очите ѝ вече не са същите. Дори преди да разкаже края, вече се бяха променили. Като размътени локви. Стари мътни очи, плуващи в нощта. Зад тези очи имаше удивителна яснота, памет, трезвост.
Убих си детето. Ама аз не съм искала. Всяка нощ това си мисла. Като не мога да заспя. Не съм виновна аз. Ама е голяма мъка. Щях да си го родя, аз си исках да имам второ дете. Все това ми е в главата. Всичко се обърка оттогава.
Мъжа ти какво каза като разбра?
Той не знае. Не му казах.
Аз полудях от недоумение. А всъщност кротко я попитах: Защо? Нощта е по-опасна от море. Старите очи стават още по-невиждащи, помътняват. Старите очи стават все по-виждащи. Тя вижда всяка нощ.
Не му казах, защото щеше да ги избие, да ги пребие щеше. Да ходим по съдилищата, да лежи в затвора. На никой не съм казала, нито на майка и татко, на никой.
Буен ли беше мъжа ти, казвам тихо аз? Мисля, че с този въпрос ще открия нещо? Нещо, което да победи нощта.
А, не. Ама в такъв момент всичко може да направи човек. На една комшийка казах миналата година, идва тука да си говорим. На тебе сега казвам. Това е.
И това още не е краят.
Ходихме на доктора да му дадем подарък после. Бехме му купиле един сервиз луксозен, тогава бяха модерни и дефицитни беха. Мъжа ми му го купи за благодарност, че ме е оперирал, че ме е спасил. Занесохме му го у дома.
Поне това не можа ли да избегнеш, скъпа майко? Не съм я питала, вече само мислех за непобедимата нощ. Нищо не казвах. Но тя отговори на мълчанието ми, на дима от цигарата. Защото разбра какво се питам. Защото непобедимата нощ е в нейния живот вече 50 години и тя знае всичко. А и може би отдавна се подготвя за този разказ.
Ако не бехме купили подаръка мъжа ми щеше да се усъмни нещо. Трябваше да отидем иначе ще разбере, че не съм благодарна. И така цел живот. И на дъщеря си не съм казала, защото ще плача.
И се разплака. И плака. И после заспа. Спи благословено тази нощ. Тази нощ е твоя, скъпа майко на всички деца.
Има вечери, заклани като агнета. Има вечери като гнил аромат на зюмбюли. (Душан Матич)