Категория: Обикаляне около кофите за смет

Познато ли ти е чувството, че трябва да тръгваш,

но в същото време ти се иска да останеш още малко.  

Всички ние преживяваме много загуби през живота си – на любов, на материални блага, на приятели или работа. Колкото и да са естествени, подобни събития докосват много болезнено душите ни. Смъртта на близки хора (или неизбежното ѝ приближаване поради тежко заболяване) обаче в най-голяма степен поставя на изпитание личността ни и ни сблъсква с темата за загубата по по-различен начин. Посрещането и преминаването през, нека да ги наречем „нормативните загуби” (работа, партньорство, пари) ни подготвя за посрещането и на такава окончателна загуба, каквато е смъртта. В този смисъл пораствайки, наред с всичко останало ние се учим и да губим. Трупаме опит и зрялост именно чрез трудното преминаване през различните етапи в живота си, за да развием устойчивост в себе си и да можем да интегрираме в биографията си такова събитие като загубата на скъп човек.  Като професионалист в сферата на психичното здраве започнах все по-категорично да се убеждавам колко много хора са пострадали от процеса, по който преминават през загубите в живота си. Това не означава, че има някакъв „правилен“ начин на скърбене, а че процесът на изживяване на загубата може да се окаже по-мъчителен дори от самата загуба, да се хронифицира и да остави неизлечими белези в живота ни. Какво имам предвид?

Загубата на нещо много значимо в живота ни, ни променя и това е напълно предвидимо. Очаква се такива повратни събития да имат трансформираща роля в живота ни, вместо да отричаме болката и промяната. Едно е обаче да се променяме осмисляйки какво се е случило и съграждайки и продължавайки живота си отново. Друго е загубата да ни променя безмилостно и безпощадно по начин, върху който сме се отказали да имаме контрол. Това може да се изрази в конкретно поведение, например да се лъже детето, че баща му работи в чужбина години наред, в обсебване от вещи на напусналия ни завинаги човек (и много други свръхангажиращи поведения) или в хронични психосоматични преживявания като депресия, безсъние, мигрена и т.н., би могло да бъде на практика всичко. Най-травматичното в едно такова поведение, което може да се превърне и в стил на живот, е че загубата ще доминира над всичко останало в живота ни и на практика ще контролира почти напълно нашите решения, нагласи, преживявания. Ще се окажем в капана на смъртта завинаги. В същото време скръбта и болката от загубата или предстоящата такава, може да се превърне в неоценим помощник да изградим отношения на близост и грижа, в които да има споделеност и връзка по един дълбок и интимен начин. Тежкото боледуване и/или смъртта води до изчерпване на познатите личностови ресурси за всички, които участват в този процес. В книгата „Как да работим с хроничната болест”,  авторът Джени Алтшулер казва, че: „изследванията по внушителен начин показват, че от определящо значение при справяне с емоционалната травма е достъпът до:

• Взаимоотношения, утвърждаващи личността;
• Област на компетентност;
• Възможност за саморефлексия (Breardslea, 1989)”.

Взаимоотношенията, утвърждаващи личността са такива, в които страдащият човек има сигурност и спокойствие да споделя, да коментира какво го тревожи и преживява, да изследва и опознава собствената си несигурност и травматични преживявания.

В такъв момент е много важно човек да си даде сметка, че ще има нужда от подкрепа. Това означава да си готов да споделяш поне с най-близките хора: всеки член на семейството, всеки загрижен човек, който обичаме и ни обича, би следвало да знае какво става с нас и че преживяваме нещо трудно. Това прави възможно засегнатият  човек и неговите близки, имайки тази информация, да могат спокойно да разговарят и да задават въпроси: „Добре ли си днес?”, „Има ли нещо ново?”, „Това, което изпитваш нормално ли е за теб или е резултат от преживяното напоследък?” и т.н. „Това, което помага, е да имаш с кого да говориш, някой, който да съпреживява чувството на загуба и да осигурява успокоение и подкрепа” (пак там).

Отдръпването от приятелския кръг или поддържане на формални отношения („Добре съм”, „Всичко е наред”, „Не се притеснявай”) може задълго да превърне дори близки отношения в пропаст, недоверие, отчуждение. Прикриването на същинските чувства, за да не притеснявам другите, всъщност води до това, че те се притесняват много повече, защото нямат информация какво се случва. Появява се гняв и в крайна сметка отказ да се поддържат отношения. Започват да ни избягват, защото се чувстват все по-несигурни дали е удачно да говорят с нас по тази тема и приятелски и близки отношения могат да изстинат и да се деформират непоправимо. Според Джени Алтшулер взаимното внимаване да не нараним другите всъщност води до изолация. Когато се споделя, нещата вече не изглеждат толкова страшни, започваме да мислим и да си представяме по-скоро нужните промени, отколкото само страданието и безвъзвратността. Приемането не е само въпрос на време, което да мине от тежкото събитие. Обратно на това е усещането за провал, мистификации и отричане.  Споделянето на трудни преживявания е доста затормозено в нашата култура. Съществуват убеждения, които пречат на автентичната връзка с другите, като например: ако не говоря за загубата, ще се справя по лесно; с негативните си мисли предизвиквам да се случват лоши неща; ако поискам помощ или се разплача, значи съм слаб; другите ще помислят, че съм се предал и т.н.

Оползотворяване на всички налични ресурси

Дълбоко погрешно и зловредно е схващането, че при наличие на достатъчно средства можем да сме спокойни за здравето и благополучието си. Това ни отдалечава от факта, че има много други ресурси, които да използваме, за да се справим или да подобрим  някакъв здравословен проблем. Това е приятелски кръг, добри съседи и по-далечни познати, любими неща, които сме обичали и обичаме да правим, забавянето на ритъма на живот, търсенето на повече спокойствие, добрият сън, готвенето, канене на гости.

„Мога сам” е много често срещана нагласа в нашата култура. Според мен тя е свързана с трайно и дълго наслояваното недоверие във възможността за подкрепа извън рода/семейството, недоверието в авторитетите и институциите. Свързана е с приемането, че това, което се случва в къщи не бива да се изнася навън. В днешното свръхконкурентно и индивидуалистично общество тази нагласа се е наместила и се е барикадирала в самата личност и се стига до отказ да се споделя дори със семейните членове. „Мога сам” се превръща в това никой да не допусна до себе си. Почива на погрешното убеждение, че човек се справя истински, само когато се справя сам.

Работех с една двойка, в която жената не знаеше, че съпругът ѝ има хроничен симптом в последните две години, тъй като той не ѝ споделял за това. Стана ясно случайно по време на сесия, в която той разказа, че се чувства некомфортно и аз просто го попитах от кога е този проблем. Оказа се, че той също не знае за нейни проблеми и трудности, които среща в живота извън битовите дейности на семейството. И познайте какво: не можаха да се сетят за момент на спонтанна  радост и забавление извън организирани събития като например рождения ден на детето им. Всичко това се е хронифицирало и е станало модел на съвместно живеене, защото и двамата смятаха, че всеки трябва да се справя с трудностите си сам. Моментът, в който ги срещнах като психотерапевт те не споделяха нито радости, нито проблеми по свързващ и емоционален начин.

Област на компетентност

Непредвидимостта на загубата ни поставя в ситуация да не знаем много неща, т.е това е време, в което губим обичайните си компетентности. Това значи да бъдем като изследователи на една нова територия. В непозната територия човек е внимателен и по-предпазлив. Нужно е да се ослушва и оглежда, да не подминава знаците на природата, да е готов да действа. Отнесено към психиката ни, това би значило да имаме готовност за възприемчивост към нова информация. Да не разчитаме непременно на старите познати начини на действие, които сме практикували досега. Означава да взимаме решения, колкото и трудни да са те. Да сверяваме реакциите си с хора, на които имаме доверие, да търсим помощ извън обичайния ни кръг. Усещането, че сме компетентни намалява чувството за несигурност.

Възможност за саморефлексия

В такъв тежък момент всеки човек има нужда да се чувства сигурен, компетентен във възможността си да се справи, да усеща, че има контрол върху живота си и болката, която изпитва. Това означава например: търсене на подходяща информация, доверяване на хора със сходен опит, готовност да научава нови неща, правене на малки, но важни промени. Всичко това би било възможно ако е предшествано от разбирането, че животът ми драстично се е променил, че това ще ме промени и мен самия. Тъй като едва ли има хора, които са напълно подготвени за такова събитие в живота си, един от преките пътища към овладяването на нови компетентности е вслушването в и даването на израз на емоциите. Често те изглеждат нелогични, изпитват срам от тях, плашат се от силата, с която ги връхлитат. Много пъти хората са изненадани как са способни на подобни чувства и се опасяват, че с тях се случва нещо нередно. Нищо подобно. Загубата е екстремно преживяване за човешката психика. Това означава, че ще имаме екстремни и непознати за нас до този момент реакции. Първото, което трябва да се има предвид е, че такива емоционални преживявания се отнасят за конкретния момент и те нито ще продължат винаги, нито описват личността ни изцяло. Голямата грешка, която правят хората е, че започват да се анализират, потъват в мисли дали това, което изпитват е правилно, имат ли право да се чувстват така, аз съм лош човек, щом си помислих или почувствах еди какво си. Това дълбоко незачитане на емоционалния ни свят по време на загуба, е всъщност пречката да опознаем себе си, да стигнем до ново и дълбоко познание и да се превърнем в затворници на страдание, от което не произтича нищо. Страданието, както и радостта са ни дадени за това да бъдем пълноценни и зрели личности, които познават нюансите на живота и са толерантни и милостиви към собствената си личност.

Преди да си отиде, баща ми боледува няколко месеца, в които само се влошаваше, при това бързо и безапелационно. Приятели и колеги и знаеха за това и често ме питаха как е и аз разказвах ли, разказвах. Веднъж, тъкмо беше започнало Световното първенство по футбол, един колега ме попита отново за него. Отговорих му, че гледа мачовете, но вяло, не се ядосва, не се радва, не коментира, не е същото, предвид, че е изключителен фен на футбола. Тогава моят колега ми каза: „Пожелавам му да гледа финала на Световното”. Беше толкова хубаво пожелание. Свързано с живота, с нещо, което той харесва. Не беше често срещаното: „Дано се оправи, да се стабилизира”, все невъзможни неща в неговия случай. Беше реално и постижимо. И беше напомнящо по един деликатен начин, че времето му изтича, но че е време, в което все още може да има удоволствие. Гледахме финала на Световното заедно и беше страхотно преживяване. Ако не се бях вслушала в това пожелание, улисана в грижите за болния ми баща и двамата щяхме да изпуснем един неповторим момент.

В началото на декември 2018 бях в Смолян по покана на колегата Павлина Красина, семеен консултант. Проведох двудневен уъркшоп „Писането и разказването на истории лекува“ и се запознах с 9 невероятни жени, които за моя огромна изненада обичат много града си, радват се, че живеят там и се наслаждават истински на мястото, на което се намират. Това е моето интервю с тях с огромна благодарност, че ми припомниха тази пареща болка на обичта към родното място и корените.

Смолян е малък град  в сърцето на Родопите и е уникален с местоположението си, сгушен в склоновете на планината. Усещането да си тук е сякаш си на „сигурно“ място – защитен, спокоен, изпълнен с вяра и оптимизъм. Пътят до Смолян е като „път без изход“ – с много завои и усещане сякаш никога няма да свършат… Наблизо е ски курорта Пампорово, а на около 60 км от него е и границата с Гърция, което прави бърз достъпа до морето. Градът е заобиколен от невероятна природа, има интересни екопътеки. В центъра му се намира Планетариума,  който заслужава да се посети.  На около 10 километра е Роженската обсерватория. Не далече от града има исторически обекти, като Момчиловата крепост, Смолянската крепост, крепостта Калето и Перперикон. Има и интересни пещери – Ягодинската, Дяволското гърло, Ухловица.

Разкажете ми нещо, което смятате, че отличава вашия град от останалите градове, което е специфично, уникално, неповторимо. 

Смолян е град от селски тип. Красив е, с уникална природа и запазени традиции. Планетариумът е една от отличителните черти и най-посещаваната забележителност в града. Регионалният исторически музей е един от най-добрите в страната. Картинната галерия притежава и представя уникални произведения. Но неповторима и незабравима е най-вече природата. Както всеки град и ние си имаме история. Една от най-интересните, е тази за пребиваването на Орфей по нашите земи. Смятам, че Смолян е различен с това, че е успял да запази идентичността си като град през годините. Намира се в Родопа планина, а родопчани са известни със своето гостоприемство и отношение към всеки новодошъл. Традиционните ценности все още са на почит. Градът е известен с родопската каба гайда, певици като Валя Балканска и се свързва с митичния Орфей. Той е провинциален град в симпатичния смисъл на думата, има ведрост и отвореност на общуването между хората.

Докато бях в Смолян разбрах, че в последните години при външното оценяване на МОН, учениците от Смолян се представят много добре, като взимат първо или второ място за страната. Как може да се обясни това? 

Дължи се на добрите традиции в образованието и на това, че всяко едно училище държи на имиджа си и се стреми да предоставя най-доброто. Близка е връзката между родители и учители – всички лично се познават и се срещат често, дори неформално. Малките по брой ученици в класовете позволяват по-качествено обучение. Родителите на децата много често са ангажирани в училищни мероприятия и това прави децата по-отговорни и мотивирани да се представят добре както в училище, така и в извънучилищни занимания. Добрата семейна среда, която е характерна за смолянчани също е фактор, в семейството се държи на образованието. Тъй като градът е по-отдалечен от столицата и се намира встрани от центъра на България, много влияния не достигат до него. Може би затова е успял да запази своята самобитност. Жителите му са малко и по някакъв начин всички се познават. Това предопределя поведението и взаимоотношенията. Хората държат на доброто си име, достойнство и ценности. Авторитетите се зачитат и учителите се уважават. Тъй като много млади хора се изтеглят към София и към други големи градове, в Смолян има доста детски градини и училища, а децата и учениците намаляват. Затова всяко детско заведение се опитва да предоставя много добра и квалифицирана услуга, за да бъде избрано. Получава се конкуренция, която действа мотивиращо за професионализма на всеки. От друга страна педагозите успяват да обърнат повече внимание на всяко дете поотделно, защото групите и класовете не са препълнени. Това дава възможност за по-добра индивидуална работа с децата. Спокойният начин на живот също оказва влияние.

Какво искате да има повече във вашия град? Какво му липсва или не му достига или просто може да се подобри? 

Тук може да се пише много. Най-вече липсва бизнес средата. Градът не е привлекателен за инвеститорите вероятно поради ред причини. Това води след себе си обезлюдяването, което през последните години е с много бърз темп. Ще отбележа обаче и здравеопазването, нещо което ме провокира в последните дни – липса на персонал в МБАЛ, изключително притеснителна тенденция са застаряващите екипи и опасност от затваряне на отделения като детско и неонатология. Иначе базата е добра. Бих искала в града да има като цяло повече възможности за развлечения за всички възрасти, спортни, образователни и културни, за да се разнообразяват и да изразяват себе си. Иска ми се да има малко повече културни мероприятия, макар че последните години те са все повече. Важно за нашия град  е да има и повече възможности за работа.

Искам да завършим този кратък репортаж с един доста банален въпрос, но много съществен за хората, които живеят в Смолян. Вие се намирате в Родопите. Какво е за вас планината? Как тя участва, има влияние върху атмосферата в града, отношенията между хората?

Обичам я, но понякога ме потиска и искам да изляза нашироко. Хората са прекрасни, гостоприемни, но и като че ли малко затворени.  Планината сякаш е пазител на традициите, приучва хората да живеят при по-трудни условия, да са по-близо до природата и да са по-задружни особено в малките населени места. В Смолян планината е във всяка къща – като се започне от дървото, което присъства във всеки дом (отопление, мебели), така и като стил на общуване и комуникация – спокойствие и търпимост в отношенията, вяра, оптимизъм, лежерност… Безвремието е навсякъде – от обслужването в магазините и заведенията, до шофирането и обслужването в институциите. В този град спокойствието и търпимостта са на почит, оптимизмът и надеждата за по-добър живот също. Пътувайки из България съм се радвала и възхищавала на природата навсякъде, но връщайки се в Смолян и минавайки през гр. Хвойна сякаш започвам по-леко да дишам, душата ми се отваря. Родопа за мен е най-красивата. Родопа е подслон, пази ни от силни бури. Родопа е цветна картина, носеща силен аромат на планина, аромат, който не се забравя. Може би това прави хората по-спокойни и дружелюбни, защото дава сигурност и закрила. Гледката е навсякъде пред очите ни и имам чувството, че зарежда сетивата. Тя е жива и сякаш туптим в един ритъм. Планината помни и знае много. Видяла е и е оцеляла. Дава ни спокойствие и усещаме нейната мъдрост, сила и енергия. Носи живот. Някои го усещат по-осезателно, други го забелязват, без да се замислят. Но тя изпълва сетивата на всички, докоснали се до нея и сякаш ни бележи. И вярвам, че ни прави по-добри. В  Смолян няма как да не си свързан с планината.  Колкото повече напредват годините,  толкова по-щастлива се чувствам тук.  Планината дава усещане за величие и сигурност в мен. Тя е нашият корен. Нейната сила е в нашият дух като родопчани….и това се усеща във всичко…Планината е усещане за Вечност.

*Заглавието е взето от отговорите на един от участниците.

На К. и Д., които го направиха

Много хора смятат, че е полезно ако открият и обозначат определени поведения, емоции, ценности в живота си като добри, а други съответно като лоши и че това е достатъчно, за да не правят грешки, да не се отклоняват от правилния път и да имат ползотворни отношения в семейството си. Този черно-бял подход е много разпространен и като че ли, когато хората преживяват кризи, той се втвърдява още повече. Разбира се, че определянето на нещо като „добро”, а друго – като „лошо”, е изключително едностранчиво и валидно за определени ситуации, а за други – не. Няма да се спирам подробно на това как се стига до тук много хора да изградят този подход към живота си. От една страна в някакъв момент в живота им някакви поведения са им вършели работа, от друга страна родителите им са им предали по един догматичен начин модели, които са били успешни в техния собствен житейски път и т.н. Така или иначе тази строга категоризация в някакъв момент би препънала всеки по пътя му, като окови, които от стабилност се превръщат в затвор.

Повод да напиша тези наблюдения е случилото ми се напоследък в работата с едно семейство, което изпитваше сериозни затруднения със своя син тийнейджър. Затруднения, започнали преди 2 години и постепенно ескалирали по начин, който вече сериозно ги притесняваше, като бяха поставени в позиция на безпомощност и  дори безалтернативност. Техният син като много други деца беше посещавал психолог, за да поправи поведението си. Без особен резултат, дори без никакъв резултат. Само 5 месеца по-късно, след 6 семейни консултации, проведени на голям интервал от време (веднъж месечно), в семейството вече имаше достатъчно позитивни промени, в поведението на момчето в училище, в общуването в къщи, в усещането за собственото място в проблема, но и в способностите да се решават трудностите. Когато попитах родителите: „Какво стана, че днес имате тези позитивни промени, резултат, който ви радва и който само преди месеци изобщо не очаквахте?”, те отговориха: „Нищо не сме направили. По-скоро синът ни се промени, защото той така си реши, стига да реши, пак всичко може да се върне назад”. И дори пред прага на тези позитивни промени, пак се стигна до усещането за безпомощност и липса на контрол върху ситуацията. Естествено е, че когато са на ранен етап, промените все още не изглеждат устойчиви. Но от друга страна посоката е вярна и това е нужно да се зачете.

Когато децата имат проблеми, това е семеен въпрос. И в търсенето на отговора какво да се прави, е важно да участват с пълна сила родителите. Значимото нещо, което промениха тази родители е, че разбраха това. И станаха активни участници в промяната чрез себе си. Посещаването на психолог само от детето не върши работа. Посещаването на психолог само от единия родител, когато реално има двама – също. Това може да бъде само начален подготвителен етап, който да направи възможно участието и на двамата. Големият саботаж е, че подхождаме частично към проблемите и отказваме да ги разгледаме в тяхната цялост. Огромен брой деца изпитват затруднения от различен характер. И тези затруднения подлежат на преминаване и намиране на разрешение. Големият саботаж от страна на специалистите е, че се стремят да постигнат промяна за детето, сякаш само то има какво да прави и забравят, че детето има семейство, към което принадлежи, обича и търси опора в него. Големият саботаж от страна на родителите е, че поглеждайки едностранчиво на проблема, например „детето ни е извън контрол и нищо не можем да направим”, запазват този едностранчив поглед дори, когато посоката вече е намерена. „Той/тя се промени, защото така поиска”. И този едностранчив подход им пречи както, когато трябва да се разбере същността на случващото си, така и когато има промени и е важно да се оцени успеха, да разберат как са стигнали до него, да се подкрепят един друг семейните членове и всеки от тях поотделно.