Всичко, което знаем за болката е, че тя се променя – Карл Уитъкър
„Болката и болестта в живота ни” беше един петъчен семинар, в прекрасна, топла вечер, която, сигурна съм, никой не иска да изпусне. И въпреки това, към семинара проявиха интерес немалко за този род събития, участници. Разчитам това като информация, че хората имат нужда да говорят за нелеките периоди в живота, противно на разпространеното разбиране, че е по-добре да не говорим за лошото. Може би започва да отминава времето на предразсъдъците, че не бива да говорим, и да мислим дори, за негативни неща, за да „не ги предизвикаме”. А когато ни се случат, да мислим позитивно, защото това е начинът всичко да бъде наред. Доста хора стигат дори до заключението, че ако продължават те самите те или близките им да имат още и още проблеми, то е защото те го предизвикват с негативните си мисли. Смятам, че това далеч не е присъщо мислене на по-възрастните хора, които са суеверни, поради възрастта и времената, в които са живели. Присъщо е на много млади хора също. Съвременния човек доста е свикнал с това, че веднага може да потърси информация в мрежата и да получи отговор на нещо, от което има нужда в момента. Веднага може да се свърже, с който трябва, веднага, веднага. Тази илюзия за контрол присъства почти натрапчиво в живота на модерния човек. Стремежът да се овладява и контролира все повече света около нас, да постигаме и да стигаме бързо и мигновено до всичко, което искаме, влияе на възприятията ни именно по този начин – да мислим, да усещаме, да си обясняваме живота в позитивно-негативната „парадигма”. А това означава нито повече, нито по-малко, да не го разбираме. Изпитанията, с които ни сблъсква сложността на живота и неговата противоречивост, ни помагат в крайна сметка да стигнем до своята цялостност като личности и да живеем по-пълноценно.
Прекрасната група, с която работихме в тази петъчна вечер, разгърна темата за болката и болестта по фантастичен начин. От една страна отрази много значими и доминиращи характеристики в обществото като нагласа към тази част от живота. Макар да съм сигурна, че никой от тези участници в ежедневния си живот, не би се идентифицирал напълно с тях. От друга страна успя да ги види като твърде едностранчиви и дори болестотворни, да вземе поука от това и да предложи дори решение. Групата е изключителен маркер за процесите, които протичат в по-голямото и мащабно ниво – обществото. Тя е диагностично и прогностично средство, също както малкото парченце тъкан, което се анализира, за да се добие представа за степента на развитие на болестта и да се направят прогнози за хода на лечението.
Разказите на участниците в групата, следвайки един след друг, разгърнаха следния процес: Болестта е смърт. Както е било в традиционната култура, където съвсем буквално, болестта е значела много често и край на живота. Болестта не е диагноза, която да се лекува, да се търсят възможности, нито е изпитание, през което да минем. Тя не е процес, в който да встъпим, оглеждайки ограниченията и възможностите, които имаме. Болестта е най-вече смърт. Когато преживяваме една толкова естествена част от живота по така краен и още в началото безнадежден начин, това ни прави много безпомощни и уязвими. И имаме нужда от някакви магически, детски подходи да се справим. Както децата правят „заключ” с пръстите си, за да не се случи еди-какво си. Мислим си, че има неща, които да ни предпазят от болестите, например това, че сме силни, това, че сме здрави, „баща ми е лекар, на него не може да му се случи”. Че нас ще ни отмине, ако спазваме определено поведение, мислене, ритуали. Болестта се случва само ако си някак и самия ти „съучастник” в това, някак си допринесъл. Да разбереш, че си уязвим и не само силен и справящ се, е все едно ти свършва света. А болката и страданието ги има в човешкия живот просто защото сме живи същества, без да сме виновни или невинни, просто се случва. Болестите ни налагат да се справяме и да приемаме противоречията в живота: че всеки човек е уязвим, че сме безпомощни понякога, че може много да обичаш някого, но да не можеш да му помогнеш, още повече дори да приемеш решението му за неговото състояние, колкото и да е тежко. Че може едновременно да страдаме и да изпитваме облекчение, да ни боли, но да пеем, както беше в един от спомените. Отказът ни да валидизираме и приемем тези противоречия в живота, да сме отворени към тях, ни обрича на психическо и дори духовно страдание. Плъзва ни към толкова нездрава тенденция, че може да ни доведе дори до „полудяване”. Болестта ни учи на живо и ни дава шанс да видим по различен начин близките в живота си. Например дядо, който се моли пред иконата и плаче, което погледнато само в контекста на болестта е страдание, но не можем да отречем, че имаме пълното право и възможност да го разчетем и като помирение, облекчение, възвисение. Бих казала дори, че сме длъжни да допуснем този поглед към подобни спомени, защото именно периодите на боледуване и страдание ни срещат с непознатото, не само в този митичния ракурс, а в чисто прагматичния план на човешките отношения – непознатото в моя дядо, той плака за първи път в живота си, молеше се и беше вглъбен в себе си и т. н. и т. н. Тук групата постави акцент на важността на това как възрастните хора около децата реагират на подобни трудни момента в живота на семейството, за да помогнат на детето да разбере, да се справи с новите ситуации в живота му, да задава въпроси и да приеме като естествени дори неща, които изглеждат необясними в тази част от порастването му. Обратното – когато родителите и други възрастни не са близо до него в тези трудни моменти, то израства свръхангажирано с очакването за болести и смърт и може за дълго да го превърне в своя основна идентификация. Например: „Постоянно очаквам да се случи нещо лошо, защото най-важните неща стават за секунди”. И това да доведе до травмиращата тревожност, че злото ни дебне зад всеки ъгъл.
След разказването на своите истории и спомени, участниците в семинара имаха възможност да поговорят в малки групи с избран от тях партньор. Това беше съвсем за кратко, но даде пространство за интимността и топлотата на контакт, в който се докосваш до другия, слушаш, разбираш, замисляш се за себе си. След този кратък разговор, преобладаващите емоции, споделени от участниците бяха за лекота, спокойствие и съпричастност.
В страните, където грижата за благосъстоянието на хората, е основна ценност и част от обществения договор, психотерапията има много място да подпомага пациентите и техните семейства в периодите на боледуване. Лекарите от различни специалности и специалистите от сферата на психичното здраве си партнират успешно и помагат боледуването, болестта и болката в различните ѝ проявления да бъдат част от живота, която не убива и не плаши до смърт.