Процесът на инициация и/или порастване е свързан с огромна емоционална промяна, която подготвя детето да стане възрастен и да има нова роля в живота и света. Осъзнаването като различен и че вече не съм дете, е труден период, който съчетава в себе си различни и противоречиви чувства. Порастването не е особено радостно събитие, да си признаем. Нито за този, който расте, нито за тези покрай него. Всеки иска да порасне, но когато това почне да се случва, никога не минава гладко, нито пък веднага ни носи привилегиите на големите.
Процесът на инициация също така не е индивидуално преживяване. Освен порастващото дете, родителите и останалите близки хора от семейството също преживяват подобен паралелен процес. Те се учат и постепенно навлизат в своята нова роля на родители, братя и сестри, баба и дядо на един бързо променящ се индивид, който доскоро е бил просто сладко дете. Тяхното „порастване“ и посвещаване в една доста нова роля в живота им, много пъти е извън обсега на професионалния интерес.
Срамът е едно от най-често споделяните чувства, когато хората разказват за знакови случки от тяхното юношество, които свързват пряко с процеса на инициация. Такива са промените в тялото, първото влюбване, откриването на сексуалността. Срамът, който съпровожда тези събития, пречи на хората да говорят свободно за тях, но и нещо повече – пречи им да ги разказват и да гледат на тях като на ценен урок и задълбочено познание. По-скоро желанието е да се разграничат и да ги забравят. Припомнянето им по определен повод е отново засрамващо и още повече ги отдалечава от този житейски опит. Някои хора стигат далеч в този процес на себеизмъчване и себенаказание, като определят изобщо порастването като срамна работа. А порастването не е срамна работа, но е дяволски трудна работа, със сигурност. Колкото и да са ни запознавали родителите, учителите, по-големи приятели и близки, никога не може всичко да е ясно предварително. Толкова нелепи жестове, непремерени думи, тромавост, свръхчувствителност съпътстват този период, че няма как да не сме имали истории, които си спомняме все още със засраменост. Срамът е емоцията, която порастването не може да ни я спести. Нещо повече – ако не сме се срамували, не сме разбрали, че растем. Тъкмо в този контекст това чувство е полезно, но и не само. То е индикатор, че наистина имаме в себе си истинско и същностно преживяване на пораставането.
Тези толкова обичайни и задължителни за юношеството, абсолютно нормативни засрамващи преживявания, са различни от опит, в който има злоупотреба, недобронамереност, умишлено унижение. Травматичните преживявания не трябва да се неглежират в никакъв случай. Но и не бива да превръщаме в травматичен опит едно чувство, без което нямаше да разберем изобщо че порастваме.