Психотерапия, обучения, супервизия
 
Още търсим стената в себе си

Още търсим стената в себе си

Още търсим и издигаме стената в себе си.

Това е същата тази стена, която знаем, че разделя на две, същата тази стена, която ни раздели на Изток и на Запад, но много по-дълбоко всъщност ни раздели на добри и лоши, на хубаво и грозно, на ДА и НЕ, да там и тук, на такива и онакива. Стената вътре в нас и нас самите ни разделя: по същия начин, със същите категории. Очертава коя част от нас е хубава и коя грозна. Разделя ни на: сега си добра, а сега си лоша. Само лоша си, а трябва да бъдеш само добра. Стената прави така, че да укрепва монолитни митове. Уж ние сме я изградили, а тя вече става повече от нас. Уж да ни помага да разберем кое какво е, а всъщност вече да ни държи зазидани в подножието на страха, че доброто е само едно единствено нещо, а ние трябва да сме само добри. Че нашите родители бяха също така черни и бели, разцепени и раздели от стена, окопани в страха си, че оттатък стената не бива да се ходи, че има забранени територии. Че ако стъпим оттатък няма да ни харесват повече близките, ще загубим любовта им, няма да можем пак да се върнем обратно на сянка и пристан от силните ветрове. Няма ние самите да се харесваме и да бъдем за гордост и поука на другите. И капанът щраква. Зидаме, зидаме, зидаме. Сигурност, сигурност, сигурност, чернобяла сигурност, чернобял свят, чернобели отношения, чернобяло да е всичко.

Да вземем четката и да открием колкото може повече цветове, да нашарим листа, да нашарим стената, да я превърнем във фототапет, да засадим цветя и храсти около нея. Да я оставим да се поддаде на времето, вместо постоянно да е реставрираме, укрепваме и зидаме. Вятърът, слънцето, растенията, впивайки корените си около нея, ще свършат останалата работа. Ще отнемат от силата й, ще я поразрушат. Нашата работа е да не я издигаме отново, ужасени, че вече я няма.