Всеки има свои начини да се изразява. Да описва най-силните си копнежи и мечти. Средства, които използва, когато думите не стигат. Когато няма хора, които да го разберат. Защото първо трябва сам да разбере себе си. Писането е моят начин да говоря, да пресъздавам ситуации и спомени, да потъвам и изплувам колкото пъти се налага, минавайки през въпросите и неизвестните на собствения си път. Писането не е използване на думи. То е вдъхване на живот на думите. Усещане на вкуса им преди да се появят. Благодарност, когато ги намериш. Облекчение, че можеш да ги пишеш.
За тези, които обичат да пишат, тези, които мислят, че не могат да пишат, но много биха искали да пробват, за тези, които обичат да четат и често се разпознават в нечий разказ, предлагам Кратък курс „Писането и разказването на истории лекува“.
Курсът ще се състои от 5 двучасови сесии, в които ще се използват литературни творби и създадени на място от участниците текстове. Задачата ще бъде чрез изразните средства на езика да се подпомогне процеса на себепознание и изразяване на всеки от участниците.
Водещ: Валентина Маринова, психотерапевт, вписана в Националния Регистър на Българска асоциация по психотерапия; автор на редица материали в областта на психичното и обществено здраве.
Дати на провеждане на курса: 16 и 23 февруари и 2, 9 и 16 март 2017 от 18.30 до 20.30 часа. Такса за участие 100 лева. За заявка за участие email: vkmarinova@gmail.com НЕ по-късно от 13 февруари 2017. Максимален брой участници 8.
За повече информация и за въпроси 0896753837 и vkmarinova@gmail.com
Стоя и си мисля и не мога да заспя за тоя доктор дето ме обърка. Минава ми живота като на филмова лента. Мислим, мислим, всичко се сещам и накрая идва най-тежкото за доктора. И ми става мъка.
Очите ѝ са сухи. Но настойчиви. Гледа ме и не дава и знак да направя, който ще прекъсне разговора. Питам за брата на мъжа ѝ, който е бил в Германия по времето на комунизма. По ми е интересно. И се настанявам да слушам с отворени очи и уши.
Той е отишъл в Германия през 1942, преди девети септември. След голямото наводнение. Това е най-голямото наводнение. Тогава много хора разселиха. Някои чак в София дойдоха. Нас ни изпратиха по-близо. И после като дойдоха комунистите той не се върна, защото стана лошо. Там се оженил. Той е най-големият брат в семейството на мъжа ми. Ние отидохме в Съвета да подадем молба, че не знаем какво става с него и нямаме връзка и да го намерим. Като мина време одихме пак, написале ни смъртен акт. Казаха, че като не се знае нищо за него 5 години и му издават смъртен акт. На мъжа ми си му беше мъка. Те са останале без майка много рано. Това му е най-големият брат.
В очите ѝ се появява светлинка. Изобщо винаги, когато говори за мъжа си. И става толкова спокойна, мисълта ѝ като нож, няма никакво разколебаване в разказа, никакво запъване. Всичко помни удивително точно. Не показва никакво напрежение да си спомни тези толкова стари събития.
Ама после те ни потърсиа. Дойдеха у нас от милицията да карат мъжа ми да им стане доносчик. Да му дадат адреса в Германия. Казале му, че ще го пратят в Германия, да се види с брат си, пък после мъжа ми да го примами да се върне. Ама той отказа. Казал им „аз имам смъртен акт, не мога да правя такива неща, имам семейство”. После и мене търсиа. Една жена от милицията дойде при мене един ден, стоях пред къщата на пейката. Вика ми да ходя в една кръчма, дето се събират такива мъже, дето одиа у Сърбия (Югославия). Там се събираа, и са ги следели ли, нещо такова. И аз да ода там и да ми дадат после адреса на брата на мъжа ми. Аз отказах. Как ще се подлагам при чужди мъже. Имам си семейство.
Очите ѝ са оживени, игриви дори. Говори без да спира. Моят интерес сигурно я насърчава още повече.
Десетина години след промените, вече ни беа бутнале къщата, и имахме блокове. Къщата, която беше до нашата, беха взели апартамент в съседния блок. И съседката разправя, че един доста възрастен мъж ходил да пита за нас. Бил с много младо момиче, което не говорело български. Питал за моя мъж. Онази не му казала, че сме в съседния блок. Не го е довела. Мислихме си после. Дали не е бил той, Кольо. Няма кой друг да ни търси от чужбина. Ама така си умре моя мъж без да се видят. Все му е било мъка.
В очите ѝ вече почва да личи непобедимата нощ. Аз още не знам, че това е тя – нощта. Още не съм чула края. Но нощта пада тежко и бавно.
Мене доктора ме обърка. При комунистите много ора ставаха доктори без да са учили. Защото са големци, затова ставаа. А нищо не разбираа. И тоа беше такъв. Заслужили им викаха, по предимство. Мойта дъщеря така не я приеха история. Това ѝ беше мечтата. Имаше само шестици от гимназията и пет и нещо имаше отгоре по история, на изпита. И ние като отидоме да видиме, четем списъка и нея не са я приели. А имаше с тройки, но пишеше „с предимство”. Тогава се поболех направо. Оттам направо отидоме в С. Там ни казаха, че с тая оценка всичко може да учи само не история. Имале една бройка само за история и тя била за Русе и я пазят за някой. И не стана. Стопих се тогава. Това не е справедливо. И докторите им такива беа. Където ме оперираха. С предимство.
Нощта вече чупи прозореца. Къде има повече нощ, дали навън или вътре при нас, не знам.
На мен ми се поду корема, голем ми стана. И аз се мая, повръща ми се. Като ода на работа и едно младо момиче ми вика да отида на лекар. И аз отидох. Главния ме прегледа. Най-главния на болницата. И вика „ти имаш миома, колкото един мъжки юмрук”. Каза пак да отида. Отивам след една седмица. Той вика, че миомата станала колкото детска глава и трябва да ме оперират. Аз се изплаших. Щом така бързо расте, да не взема, че да умрем. Влезнах у болницата. И там срещнах една роднина, лекарка. Тя ми прави изследванията. И ми вика, ти си бременна. Аз викам „добре”, ама главния ми каза, че имам миома. Тя нареди да ми направят изследвания, носиа ги чак у град В., там да ги правят, дадох урина. После отидох у град В. да ги взема и сестрата ми подава листа и вика – ти си бременна. Вика: „всички лъжете, че имате миома, щото искате да правите аборт”. Аз ѝ казвам, че аз аборт не искам да правя, така са ми казале, главния, че имам миома. Отиде у един кабинет да пита нещо и после каза, че няма да ми даде листа. Да се върна в моя град. И не ми го даде. Аз се върнах и пак у болницата.
Пълни са очите с нощи. (Душан Матич)
Стара жено, това стихотворение е писано за теб.
И аз влизам в болницата вече да се види какво ще ме правят. Викат, че ще ми правят едно изследване. Пак дойде младата докторка, дето ни е позната, на родините ни. И главния дойде. Качиха ме на магарето. За изследването. Двама доктори ме държаха за ръцете, да не мърдам. И младата вика, че това е бременност, а главния пак, че е миома. И аз мислим, ще ми правят изследване. А те ми направили аборт. И кръв ми преливаха, че имах нисък хемоглобин. Била съм пети месец бременна. И аз като разбрах какво са направиле, сърцето ми се сви. Оттогава всичко ми тръгна надолу.
Очите ѝ вече не са същите. Дори преди да разкаже края, вече се бяха променили. Като размътени локви. Стари мътни очи, плуващи в нощта. Зад тези очи имаше удивителна яснота, памет, трезвост.
Убих си детето. Ама аз не съм искала. Всяка нощ това си мисла. Като не мога да заспя. Не съм виновна аз. Ама е голяма мъка. Щях да си го родя, аз си исках да имам второ дете. Все това ми е в главата. Всичко се обърка оттогава.
Мъжа ти какво каза като разбра?
Той не знае. Не му казах.
Аз полудях от недоумение. А всъщност кротко я попитах: Защо? Нощта е по-опасна от море. Старите очи стават още по-невиждащи, помътняват. Старите очи стават все по-виждащи. Тя вижда всяка нощ.
Не му казах, защото щеше да ги избие, да ги пребие щеше. Да ходим по съдилищата, да лежи в затвора. На никой не съм казала, нито на майка и татко, на никой.
Буен ли беше мъжа ти, казвам тихо аз? Мисля, че с този въпрос ще открия нещо? Нещо, което да победи нощта.
А, не. Ама в такъв момент всичко може да направи човек. На една комшийка казах миналата година, идва тука да си говорим. На тебе сега казвам. Това е.
И това още не е краят.
Ходихме на доктора да му дадем подарък после. Бехме му купиле един сервиз луксозен, тогава бяха модерни и дефицитни беха. Мъжа ми му го купи за благодарност, че ме е оперирал, че ме е спасил. Занесохме му го у дома.
Поне това не можа ли да избегнеш, скъпа майко? Не съм я питала, вече само мислех за непобедимата нощ. Нищо не казвах. Но тя отговори на мълчанието ми, на дима от цигарата. Защото разбра какво се питам. Защото непобедимата нощ е в нейния живот вече 50 години и тя знае всичко. А и може би отдавна се подготвя за този разказ.
Ако не бехме купили подаръка мъжа ми щеше да се усъмни нещо. Трябваше да отидем иначе ще разбере, че не съм благодарна. И така цел живот. И на дъщеря си не съм казала, защото ще плача.
И се разплака. И плака. И после заспа. Спи благословено тази нощ. Тази нощ е твоя, скъпа майко на всички деца.
Има вечери, заклани като агнета. Има вечери като гнил аромат на зюмбюли. (Душан Матич)
„Още ли е късно вече” е феномен, който преди всичко много трудно може да се обясни. Вероятно затова яркото му представяне и разбиране е възможно повече чрез изкуството, за което наскоро дадоха пример кино шедьоври като „Това е само краят на света” на Ксавие Долан и „Хулиета” на Педро Алмодовар. Първият ми въпрос след тези филми беше „Как стана това”? Но въпросът е риторичен. Аз знам как става, вероятно знаем всички, но рядко говорим как. Най-характерното за атмосферата в отношенията при този феномен е убийственото мълчание и многото говорене едновременно. Говорене, за да не се говори. Мълчание, за да се направи опит да се говори, да се намери момента, думите, жестовете, с които да се почне. И не започваш. Вече е късно. Още е късно. Винаги е късно. А никога не е било рано или навреме. Когато това се появи във взаимоотношенията между много близки хора, в семейството например, се получава чудовищно изкривяване на действителността, защото всички взаимодействия започват да обслужват една единствена цел, а именно да не се говори по темата, която се избягва на всяка цена. Неусетно (тези неща винаги стават неусетно) тази свръхценна идея да не говорим за това, за което всички знаем, че е важно да не говорим, се превръща в автоматично поведение. Ставаме като машини и роботи, които обслужват тази обща мегазадача. Повече от всичко останало. Повече от любовта между членовете на семейството, повече от копнежа за близост.
За излизането на бял свят на темата в семейството винаги е късно. Направо става късно. Сякаш изведнъж. Когато вече си дадем сметка и усетим, че нещата са станали непоносими и вече няма как да не ги говорим – станало е късно. Защо е така? Защо направо се оказваме в този момент на разговора, когато така са се развили взаимоотношенията, че е късно. Защото формирането и развиването на подобна емоционална атмосфера е протичало години наред, неусетно, незабележимо, без нищо фрапантно като събитие, което иначе би ни накарало и би ни послужило за стимул да активизираме друга насока на нещата. Това са две основни характеристики на този процес – продължителност и непрекъснатост и неусетност и незабележимост. Другата отличителна характеристика на такава емоционална атмосфера е, че участниците в семейната система до един изпитват дълбоко отчаяние за възможността да бъдат искрени и автентични един с друг по тази конкретна ситуация/тема. Докато осъзнаем, че това се е случило, е изминало толкова време и са се формирали такива взаимодействия, че сякаш вече е излишно да правим каквото и да било. Участниците в системата от отношения се чувстват освен това много самотни и несигурни, че някой би ги разбрал. Че има как да го обяснят. Че могат изобщо да го разкажат и да го предат с думите, които използват в ежедневието си и „езика, на който говорят” помежду си. Страхуват се, че ще изглеждат нелепи и луди. Всъщност за всеки от участниците има момент на осъзнаване на ситуацията, но несигурността надделява и тя спира крехката възможност да разпознаят у другите тяхната готовност, която да ги окуражи да говорят. Има и момент в тази новопоявила се смелост и решителност на съмнение „ами ако не съм прав”. Ако това е само моето изкривено възприятие. Щом само аз го виждам и го чувствам така, значи може би греша аз самият. Това е дълго и мъчително постоянно тестване на себе си и другите кога и дали изобщо мога да направя крачка към разплитане на тази ситуация. Има хора, при които това води до буквално забравяне на много конкретни детайли от по-значими или съвсем нормативни събития, които бихме се учудили как е възможно да не се помнят.
Тази тема за мен е от голям интерес в практическата работа на психотерапевта, който често работи със семейните отношения и със социалния контекст едновременно. В социалното ни съзнание има една камара от въпроси, теми, чувства, усещания, които до ден днешен висят във въздуха и ни заливат, без да можем да започнем разговор. Това е темата за тоталитарния период в България, към който всички имаме съпричастност, отговорност, последици, спомени. Тя се появява винаги като спор, като много говорене, което споменах в началото, надвикване на аргументи, крясъци, които нищо не променят. Какво ни се случи? Как стана така? Как участвахме? Какво направихме и не направихме? Какво правим и не правим сега? Още една отличителна черта на такива човешки взаимоотношения е, че част от участниците отказват да приемат, че това се е случило и на тях. Все едно то касае само едни определени хора и това са само техни въпроси. Отказват да признаят, че самите те също са се оказали в един капан, от който самите те, ако биха поискали, нямаше как да се измъкнат. Отричат, че имат общо със същото болезнено преживяване. От другата страна постоянно ги убеждават, че това се е случило и сякаш единственото решение е просто да ги убедят. Вярно е, че то се случва на всички. Но е вярно също, че всички си припомняме какво се е случило с травмираната си памет на участници. Аз нямам отговор какво да се прави. Знам, че се опитвам да следвам съвета на Клариса Пинкола Естес, че когато искаш да направиш нещо, което го иска сърцето ти, кожата ти, кръвта ти, душата ти, тялото си, е важно да се обградиш със съмишленици. С хора, които ще те подкрепят. Ако нямаш такива, да отидеш и да ги намериш. И да загърбиш всеки, който би ти попречил и би се опитал да те разубеди. „Още ли е късно вече” може да звучи като „Вече ми е време”.
Ще се опитам да разкажа защо този въпрос се оказа решаващ за терапията на едно младо, 17 годишно момиче, със симптоми на депресия.
У нас е твърде разпространено децата да бъдат отглеждани в ранната си възраст или в част от детството си от баби и дядовци. Понякога зад това има обективни причини, а понякога – не. Но и двата случая то оставя силно отражение в живота на детето, бих казала категорично в негативен план. Понякога тези отражения остават скрити за много дълго време и напълно неразбрани, понякога имат своите прояви още в самото детство. Често родителите остават некритични към това, че детето се отглежда от техните родители. От една страна, защото това е много разпространен феномен в българските семейства, от друга – поради собствените им трудности да поемат ролята си на родителски авторитет спрямо децата си. В психологическата практика в България това е силно подценявано явление. То не се приема за важно, преживяванията остават напълно несподелени. Самите родители често са изцяло отглеждани от баби и дядовци, имат силна емоционална връзка с тях и не се досещат дори какво може да изпитва собственото им дете.
Когато аз започвах да уча фамилна терапия, преди близо 20 години, това беше първата тема, с която се сблъсках в обучението си. В случаи от практиката на моите учители и собствената ми история като обучаващ се. Сега, толкова години по-късно, тази тема не спира да е актуална, макар много неща да се промениха – в начина на функциониране на семействата, появиха се различни, нови родителски стилове, в самия обществен контекст също има доста промени. Какво тогава прави тази тема отново важна? По-скоро неостаряващо важна? Това, което не се промени е отношението на съвременните родители към техните собствени родители. Българското общество си остава дълбоко лоялно на традиционната, патриархална култура, в която властта е у по-старите, приемат се като по-валидни техните ценности и възгледи за живота, все още е крайно неприемливо да се отхвърли модела на родителите като непригоден за поколението на внуците. Т.е. цялата тази каша от модерност (по външни белези) и патриархалност (като дълбока духовна лоялност), ражда една силна неувереност на днешните родители към собствения им авторитет и способност да са най-значимите експерти в отглеждането на децата си.
Системата за социални услуги също много засилва този модел. Цялата грижа за децата в риск е организирана по начин, който гледа на родителите като на „ниско капацитетни” (ах, тези модерни думи) и отхвърля всяка вероятност да има в опита им примери за адекватно родителстване. Така е не според закона, а според нагласите и манталитета на хората, които го прилагат. Т.е. отново има външен авторитет (системата за грижи), който знае по-добре от родителите как да отглеждат децата си. Оставаме патриархални до мозъка на костите си. А това е крайно неадекватно.
Историята, която провокира този разказ е всъщност историята на много деца и младежи. Те живеят при бабите си, без дори да могат да обяснят защо. Имат родители, които работят, имат жилище, грижат се за тях. И никой не вижда, че нещо не е наред. При някои младежи може да се зареди екстремно протестно и неконтролируемо поведение, при други – послушност, изпълнителност, дори депресивност. Затова и първото, което терапевтът, ориентиран към семейството, е важно да направи, е да събере семейството на детето и бабата и дядото. Важно е да стане ясно кой е родителя в тази ситуация и кой не, кой ще носи отговорност и с кой ще си партнира в по-голяма степен терапевта.
Когато дойде на индивидуална консултация, след като бях провела вече една семейна сесия, попитах момичето, с което работех: Къде е твоят дом? И това провокира силна реакция на тъга у нея. Тя се обърка, смути, започна да обяснява нещо, което вече знаех като факти. Замръзна за малко и вече силно развълнувана започна да разказва. За това как ѝ липсва контакта с майка ѝ. Колко неща е искала да научи от нея, но досега не е имала възможност. За това колко манипулирана се чувства понякога. В крайна сметка, че не знае къде е нейният дом. Има две къщи, в които живее, а все едно няма нито една. Работата със семейството на това момиче и със самата нея продължи няколко месеца, през което време тя реши да се върне в къщи. Каза, че никога не си е представяла, че това ще е толкова трудно (Хубаво е, че ѝ беше трудно! Ще го помни винаги!). Че разбира какво е станало в последните години с нея и това ѝ помага много. Разбира се, този процес не можеше да стане възможен без страхотното разбиране и подкрепа на родителите. Които имаха смелостта да си припомнят своя опит в отношенията с родителите си, бабите и дядовците си, и накрая да споделят с вълнение и загриженост: „Ако знаехме какво изпитва дъщеря ни, нямаше да допуснем това”. Месеци след приключихме с терапевтичните сесии, момичето ми се обаждаше по телефона и споделяше как се чувства и как се развиват нещата в живота ѝ. А той вървеше в устойчива позитивна посока. При последния ни разговор я попитах: „Ако отново те попитам къде е твоят дом, какво ще отговориш”? Тя се засмя и каза: „Как къде? В къщи, разбира се”.
Терапевтите, ориентирани към семейството имат като основна работа да се вгледат не толкова в симптомите, които водят клиентите им при тях, а в семейния контекст и задачите, които семейството трябва да реши на този етап от развитието си. Тези, които вече е решило и тези, които не е. Младото момиче, на което посвещавам този разказ, е на 17 години. Тепърва ѝ предстои друга голяма задача – да напусне дома на родителите си и да поеме своя път. И буквално и метафорично. Както казах на едни други родители, чиито дъщери също бяха отгледани от бабата и дядото, а им предстоеше да заминат да учат в чужбина ВАШИТЕ ДЪЩЕРИ ТРЯБВА ДА НАПУСНАТ БЪЛГАРИЯ ОТ ВАШИЯ ДОМ.ТРЪГВАЙКИ КЪМ НОВИЯ ЕТАП В ЖИВОТА СИ, ДА СИ ТРЪГНАТ ОТ ВАС, А НЕ ОТ БАБА СИ И ДЯДО СИ. (около заминаването на тези две момичета имаше много емоционални трудности, най-голямата от които беше прекомерната близост, загриженост и вманиачаване дори към бабата и дядото).
Къде е твоят дом? Понякога нещата са толкова прости.
Това заглавие няма нищо общо с текста по-долу. Привидно. А може би и не само. Не знам откъде ми хрумна, седейки в безизходицата на това да не мога да напиша тези толкова важни неща, които искам. Изведнъж ми се сториха така ненужни, че се ужасих, че през годините съм свикнала с темата за тоталитарното ни минало дотолкова, че съм банализирала ужаса и сега вече не мога да изразя нищо за него. Освен да се изненадам от себе си, че го гледам като износена дреха, която още може да се носи, но от друга страна малко е неудобно ако те види стар познат пак с нея, отпреди примерно 15 години.
Пиша и си давам сметка, че самото време, което мина, тези протяжни 26 години, които белязаха моето поколение, работи срещу темата и паметта ни за нея. Няма по-голям враг на паметта от времето, което просто минава. То замазва, размазва, обърква, слага мъгла, някаква гадна пушилка. Това не е време, което лекува, а време, което разболява още повече. Стеле се, стеле и ни дави в себе си. Не е време, което ние разбираме, а време, което ни поглъща, да за разбираме все по-малко.
Все едно си на разходка в миньорски град, където няма нищо интересно (привидно), само чернилка и съсипани от работа и мизерия хора. Каквото и да напишеш за този град – репортаж, есе, роман, кой ще му обърне внимание.
Игнорирахме темата години наред. Вече станаха десетилетия. Времето мина отгоре й като валяк. Деформира я непоправимо. За първи път наистина го мисля – непоправимо.
Непоправимо се травмирахме допълнително от това, че времето минава и не говорим за станалото. Забравили сме какво са ни казвали бабите и дядовците, трудно сглобяваме парчета от семейните страдания по време на комунизма и дори гледаме да не ги казваме, или ги шепнем само пред себе си. Но от това тези парчета семейна трагедия се стопяват като тъничко парченце лед, докато го лапнеш и то изчезнало. Уголемихме трагедията си с това, че можем да плачем, ах, как го можем само, (аз поне със сигурност), но не можем да викаме. Не можем да псуваме. Диво и невъзпитано като каруцари. Добавихме камари тежест върху себе си като не спирахме, не спираме и сега, да се вълнуваме от чуждата съдба, страданията и войните наоколо, но забравихме за себе си. Че нито веднъж, или много малко пъти помогнахме на себе си. Поне като говорим, крещим и псуваме правилните хора и на правилното място.
Не знам коя е по-голямата травма – тази да ни се е случило или тази да го наричаме с чужди, хладни и лишени от гняв думи. Да го описваме уморено и безстрастно. И все повече ще е така, изглежда. Вече минаха 27 години.
Честита годишнина от срутването на Берлинската стена!
Точно така. Психотерапията не е гаранция за щастие. Така както лекарят може да ни помогнем да оздравеем, при това без този процес да зависи само и изцяло от него, психотерапевтът може да ни помогне да си помогнем да оздравеем. Оздравяването не е гаранция за щастие. Но здравите хора по-често са щастливи.
Хората често очакват, че психотерапията ще им помогне да бъдат щастливи. Но щастието е нещо много интимно, лично, специфично. Щастието е тайнство. Докато здравето, включително и психичното, е наука, практика, за него има критерии, признаци, ясни ориентири.
Затова, когато се случва да ме питат: Ще стана ли по-щастлив/а?, аз отговарям: Не знам, но можеш да бъдеш по-здрав/а.
