На Б.
Ou est ta maison?[1]
Ще се опитам да разкажа защо този въпрос се оказа решаващ за терапията на едно младо, 17 годишно момиче, със симптоми на депресия.
У нас е твърде разпространено децата да бъдат отглеждани в ранната си възраст или в част от детството си от баби и дядовци. Понякога зад това има обективни причини, а понякога – не. Но и двата случая то оставя силно отражение в живота на детето, бих казала категорично в негативен план. Понякога тези отражения остават скрити за много дълго време и напълно неразбрани, понякога имат своите прояви още в самото детство. Често родителите остават некритични към това, че детето се отглежда от техните родители. От една страна, защото това е много разпространен феномен в българските семейства, от друга – поради собствените им трудности да поемат ролята си на родителски авторитет спрямо децата си. В психологическата практика в България това е силно подценявано явление. То не се приема за важно, преживяванията остават напълно несподелени. Самите родители често са изцяло отглеждани от баби и дядовци, имат силна емоционална връзка с тях и не се досещат дори какво може да изпитва собственото им дете.
Когато аз започвах да уча фамилна терапия, преди близо 20 години, това беше първата тема, с която се сблъсках в обучението си. В случаи от практиката на моите учители и собствената ми история като обучаващ се. Сега, толкова години по-късно, тази тема не спира да е актуална, макар много неща да се промениха – в начина на функциониране на семействата, появиха се различни, нови родителски стилове, в самия обществен контекст също има доста промени. Какво тогава прави тази тема отново важна? По-скоро неостаряващо важна? Това, което не се промени е отношението на съвременните родители към техните собствени родители. Българското общество си остава дълбоко лоялно на традиционната, патриархална култура, в която властта е у по-старите, приемат се като по-валидни техните ценности и възгледи за живота, все още е крайно неприемливо да се отхвърли модела на родителите като непригоден за поколението на внуците. Т.е. цялата тази каша от модерност (по външни белези) и патриархалност (като дълбока духовна лоялност), ражда една силна неувереност на днешните родители към собствения им авторитет и способност да са най-значимите експерти в отглеждането на децата си.
Системата за социални услуги също много засилва този модел. Цялата грижа за децата в риск е организирана по начин, който гледа на родителите като на „ниско капацитетни” (ах, тези модерни думи) и отхвърля всяка вероятност да има в опита им примери за адекватно родителстване. Така е не според закона, а според нагласите и манталитета на хората, които го прилагат. Т.е. отново има външен авторитет (системата за грижи), който знае по-добре от родителите как да отглеждат децата си. Оставаме патриархални до мозъка на костите си. А това е крайно неадекватно.
Историята, която провокира този разказ е всъщност историята на много деца и младежи. Те живеят при бабите си, без дори да могат да обяснят защо. Имат родители, които работят, имат жилище, грижат се за тях. И никой не вижда, че нещо не е наред. При някои младежи може да се зареди екстремно протестно и неконтролируемо поведение, при други – послушност, изпълнителност, дори депресивност. Затова и първото, което терапевтът, ориентиран към семейството, е важно да направи, е да събере семейството на детето и бабата и дядото. Важно е да стане ясно кой е родителя в тази ситуация и кой не, кой ще носи отговорност и с кой ще си партнира в по-голяма степен терапевта.
Когато дойде на индивидуална консултация, след като бях провела вече една семейна сесия, попитах момичето, с което работех: Къде е твоят дом? И това провокира силна реакция на тъга у нея. Тя се обърка, смути, започна да обяснява нещо, което вече знаех като факти. Замръзна за малко и вече силно развълнувана започна да разказва. За това как ѝ липсва контакта с майка ѝ. Колко неща е искала да научи от нея, но досега не е имала възможност. За това колко манипулирана се чувства понякога. В крайна сметка, че не знае къде е нейният дом. Има две къщи, в които живее, а все едно няма нито една. Работата със семейството на това момиче и със самата нея продължи няколко месеца, през което време тя реши да се върне в къщи. Каза, че никога не си е представяла, че това ще е толкова трудно (Хубаво е, че ѝ беше трудно! Ще го помни винаги!). Че разбира какво е станало в последните години с нея и това ѝ помага много. Разбира се, този процес не можеше да стане възможен без страхотното разбиране и подкрепа на родителите. Които имаха смелостта да си припомнят своя опит в отношенията с родителите си, бабите и дядовците си, и накрая да споделят с вълнение и загриженост: „Ако знаехме какво изпитва дъщеря ни, нямаше да допуснем това”. Месеци след приключихме с терапевтичните сесии, момичето ми се обаждаше по телефона и споделяше как се чувства и как се развиват нещата в живота ѝ. А той вървеше в устойчива позитивна посока. При последния ни разговор я попитах: „Ако отново те попитам къде е твоят дом, какво ще отговориш”? Тя се засмя и каза: „Как къде? В къщи, разбира се”.
Терапевтите, ориентирани към семейството имат като основна работа да се вгледат не толкова в симптомите, които водят клиентите им при тях, а в семейния контекст и задачите, които семейството трябва да реши на този етап от развитието си. Тези, които вече е решило и тези, които не е. Младото момиче, на което посвещавам този разказ, е на 17 години. Тепърва ѝ предстои друга голяма задача – да напусне дома на родителите си и да поеме своя път. И буквално и метафорично. Както казах на едни други родители, чиито дъщери също бяха отгледани от бабата и дядото, а им предстоеше да заминат да учат в чужбина ВАШИТЕ ДЪЩЕРИ ТРЯБВА ДА НАПУСНАТ БЪЛГАРИЯ ОТ ВАШИЯ ДОМ.ТРЪГВАЙКИ КЪМ НОВИЯ ЕТАП В ЖИВОТА СИ, ДА СИ ТРЪГНАТ ОТ ВАС, А НЕ ОТ БАБА СИ И ДЯДО СИ. (около заминаването на тези две момичета имаше много емоционални трудности, най-голямата от които беше прекомерната близост, загриженост и вманиачаване дори към бабата и дядото).
Къде е твоят дом? Понякога нещата са толкова прости.
[1] Къде е твоят дом? (фр.)