Институт по системна психотерапия

 

 

 

„- Don’t you think it’s time for you to go home, sir?
– I’m trying to, baby, I’m trying to…“

Под ледения дъжд

походката му чува

музика от бар.

Отива си, защото барът е за други.

Под ледения дъжд

очите му усещат

крачките във локвите.

Отива си, защото локвите са за деца.

Под ледения дъжд

ръцете му завършват като камъни.

Косата му напуска корените си.

А устните кървят.

Дъждът го разчленява на парчета.

На прага на дома си той е бар и локви, камъни и корени.

Не му помагайте. Той просто  се прибира у дома.

Един от най-вълнуващите, дълбоки и смислени емоционални процеси за мен, през които съм минавала през живота си, са тези, в които се връщам към стари, отминали случки и събития, някои от които отдавна „забравени“ или „затворени“ като прочетена страница от книга. Това актуализиране на предишните ни преживявания и своеобразното им рециклиране, често ни отвежда не на позната територия, а на едно съвсем ново място, което се налага да опознаем и преживеем наново, да го интерпретираме и осмислим сякаш ни се случва за първи път. Така миналото ни служи за своеобразен компас, до който можем да се допитаме винаги, когато имаме нужда от това.

Работейки с групата по темата за „Премълчаното насилие на комунизма“ разбирам все повече какво насилие е само по себе си това, че мълчим за собствените си преживявания от този период. Че замлъквайки и погребвайки тази тема за десетилетия наред, пречим на психиката си да свърши този безкрайно нужен и дори животоспасяващ процес на пречистване и разбиране на себе си и близките си хора, да чуем думите си на глас, да усетим тембъра му и да позволим на емоциите си да живеят. Както каза една от участничките в групата „Опасявам се, че ако я няма тази група и разговора в нея, ще млъкна и край. А вече се страхувам това нещо да стои в мен. Преди беше затворено като в капсула, но сега вече не е така“. Занемаряването на разговора за миналото ни, общото и личното ни минало, в крайна сметка ще засмърди като непочистена река, ще се превърне в блато, което избягваме с отвращение, а това означава да живеем с отвращение към самите себе си, много често без дори да го осъзнаваме.

Представете си какво значи непосилното изискване да не помним нещо, което ни се е случило и което вече е част от паметта ни. Какво все пак ще правим, когато си го спомним за миг или два, или повече? Какво ще правим, когато някой друг започне да си спомня и ние ставаме свидетели на това? Както казва Джордж Оруел в „1984”: „Ако искаш да запазиш нещо в тайна, трябва да го скриеш и от себе си”, т.е. нямаме никакъв шанс да не помним. Така премълчаването на насилието през комунизма, ни превръща в най-големите насилници спрямо нас самите.  

 

 

Чували ли сте този въпрос от малко дете? В него има толкова интерес, любопитство, чистота. Толкова смисленост. Зад този въпрос обаче може да стои и много тревога, в него може да има послание и зов за промяна. Всяко дете си задава въпроса дали родителите му се обичат и се вълнува от това какъв е отговора. Защото мама и тати са целия свят за всяко дете. Отговорът на този въпрос е много прост, когато в къщи цари любов и спокойствие и лесно можем да отговорим с „да“. Децата обаче задават този въпрос по-често когато не са сигурни и не могат самите те да си отговорят на него. Когато в къщи има напрежение, конфликти и детето съзира в тях опасност за бъдещето на семейството. И тогава отговорът не е лесен. А би могъл, дори и тогава, ако разберем какво всъщност ни пита едно дете чрез това.

Всяко семейство преживява много трудни моменти, предизвикани от външни и вътрешни кризи и обстоятелства. Родителите като съпрузи преминават през много съмнения в отношенията си, през различни етапи и преосмисляне на връзката си, което води до сериозни сътресения и объркване. И това е нормално и естествено, така трябва да бъде. Защото договорът за партньорство е такъв, който се преосмисля многократно в рамките на жизнения цикъл на семейството. Затова всяка устойчива и зряла партньорска връзка подновява отговарянето на този въпрос не веднъж и два пъти. Има обаче една сериозна разлика и тя е, че това се случва в рамките на брачната двойка, т.е. в качеството на родителите като съпрузи. Една роля, която родителите имат в семейството, различна от това да са родители на детето си и която детето не може да разбере, да види като различна и специфична, особено в ранна възраст. Разбирането, че моите родители са и в друга роля – тази на партньори един на друг – става постепенно и много зависи от способността на родителите да поставят граница между родителската и съпружеската си функция. Детето познава своите родители именно само като свои родители, това, че те са и съпрузи, за него е една по-късна и не толкова естествена роля. Една от причините в семейството да се породят сериозни конфликти и напрежение е това, че съпружеската роля е изоставена и занемарена, за сметка на родителската. Всички взаимодействия между партньорите минават само във връзка с детето и понякога то става единствената причина и основание между тях изобщо да има взаимодействие. И това рано или късно става дисфункционално. Външният израз на тази дисфункция може да е много разнообразен: напрежение, конфликти, родителите не спят заедно, някой от тях развива симптоматично поведение, отчуждение и др. Всяко от тези поведения са сигнал за проблем в съпружеските отношения. И когато в такъв момент детето отиде с въпроса при майка си и попита „Мамо, ти обичаш ли тати?“, някои майки се объркват какво да отговорят, защото в този момент далеч не са сигурни, че обичат мъжа си. В такъв момент, те започват да отговарят на детето така, както биха отговори, ако този въпрос им зададе приятелка или самите те си отговарят на него. „Обичам го, но сега имаме проблеми, не съм сигурна, всъщност сега не го обичам, нещата са различни и не е като преди“. Говорят така с детето си, защото искат да са откровени с него и да не го лъжат, смятайки, че е по-добре едно дете да знае истината за отношенията в къщи. Така е, детето не бива да бъде лъгано и заблуждавано, когато в семейството има трудности и те са видни за всички семейни членове. Но забележете колко прост въпрос задава детето. То пита „обичаш ли тати“. Детето не пита „ти обичаш ли мъжа си“. Съответно майката трябва да си отговори на въпроса „обичам ли бащата на моето дете“, което е много по-различен въпрос от този дали обича своя съпруг и партньор. Задавайки този въпрос, детето пита и още нещо индиректно: мога ли аз да обичам тати, въпреки че имате проблеми и се карате, ако аз обичам тати, ти ще ме обичаш ли мене, макар да не си сигурна в момента, че го обичаш като свой мъж. И тогава отговорът на майката може да бъде много естествен и истински, без да се подвежда и заблуждава детето – ОБИЧАМ ТВОЯ БАЩА И ВИНАГИ ЩЕ ГО ОБИЧАМ КАТО ТВОЙ БАЩА.

Отговорът на този въпрос може да подейства много оздравяващо и на детето и на майката, ако майката е способна да направи разлика в партньорската си и родителската си роля. Може обаче и да се превърне и в злоупотреба, ако майката се опита да отговаря на детето си, все едно разговаря със себе си или с приятел, все едно говори на равнопоставен събеседник. С което превръща детето в свой партньор и отдушник на емоционално напрежение, което е определението за емоционална злоупотреба в семейството. Тогава нейната болка в партньорските ѝ отношения ще ѝ попречи да бъде адекватна в ролята ѝ на майка.

Разбира се, случаят е същият, ако детето зададе въпроса на баща си и попита „Тати, ти обичаш ли мама“.

Автор: Иван Димитров

Иван Димитров е психолог и фамилен психотерапевт, който работи в Стара Загора, с изключителен принос в работата с деца и семейства в риск и утвърждаване на приемната грижа в България. В момента има частна практика.

Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.

Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва в професионално в свят, доминиран от мъже. Че и с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можел да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него.  По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:

• Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
• Баща му имаше язва.
• Аха значи е наследствено.

И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.

На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем  с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че да съм баща е смазващо и непреодолимо. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.

Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.

И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.

Материалът е публикуван в http://icu-bg.com.  Препечатан е със съгласието на автора.

 

Създаването и използването на метафори и задачи в психотерапевтичната практика е отдавна познато. Те могат много да стимулират работата на клиентите, да задълбочат терапевтичната работа и/или да се повиши доверието и разбирането между терапевта и клиента. Метафората помага на клиента да погледне на своя проблем като на общовалиден за всички човешки същества, помага да се универсализира преживяването и да се излезе от тесните рамки на „това се случва само на мен“ и естествено следващото от това заключение, че „аз съм много зле и не мога да се справя“. Задачата, от друга страна, помага на клиентите да осмисли по собствен и специфичен начин проблема си, да го разкаже, почувства и види така, както никой друг не би могъл да го направи. Така използването на метафората и задачата в терапевтичния процес отговаря на две много същински потребности и тенденции в работата – универсализиране и едновременно с това персонифициране на преживяванията, проблемите и възможните решения.

В последните години съм силно заинтригувана от метафората за „отделяне на това от онова“, заимствана от интерпретацията на Клариса Пинкола Естес на приказката за Василиса Премъдра, както и от приказката за Пепеляшка, разказана от Братя Грим. Има нещо изключително дълбоко в извършването на такава рутинна работа, като това да се изчисти една тава леща. Толкова е просто, обикновено, битово, че приближава терапевтичната работа до настоящето, до ежедневието, пренася я в кухнята и дома на клиента, вместо да остава само в кабинета на терапевта. В тази обикновена метафора и едновременно и задача има действие, но има и размисъл, има възможност за лесен контакт с миналото – времето, когато така се чистеше лещата, предразполага да погледнеш на себе си като на древен човек, а не само като на модерна, забързана личност, която спешно трябва да взима решения и да се справя с проблеми.

Ето част от процеса, през който мина клиент, който направи своето „отделянето на това от онова“. „Поиска ми се да извикам детето да ми помогне за лещата, но после се сетих, че това е моя задача и трябва аз да се справя“. Силен, много важен, много смислен урок (1): родителите имат своя работа за вършене, в която не бива да въвличат децата, колкото и да им е трудно и да имат нужда от помощ. И колкото и да са сигурни, че детето ще се отзове и ще направят заедно задачата по-бързо и по-ефективно.

„Не е лошо вечер да чистя леща. Оставаме си аз и лещата. „Лещата” в контекста на това изречение е като „аз и моите проблеми насаме” (урок 2). С проблемите е важно човек да остава „насаме“, не да им се плаши и да се опитва изкуствено да ги позитивира или да не мисли за тях. Проблемите са като чиниите, които трябва да измием, като праха, който трябва да избършем. Важно е да умеем да се захващаме и да работим по тях.

„На фона на цялата леща, тези боклуци са малко. А и големите камъни лесно се вадят. С големите лесно се справям, но с дреболиите, малките камъчета – по-трудно“. Големите проблеми са по-лесни за забелязване и по-лесни за отстраняване. (урок 3), те не са непременно нещо, с което никога няма да се справим. Страхотна метафора, която сама по себе си окуражава и действа стимулиращо, когато трудностите наистина са много и изглеждат дори неразрешими.  

„Не мога да бъда перфектен. Винаги има пропуски. Ще се върна да проверя вече изчистените зрънца“ (урок 4). Цял живот ще има какво да „чистим“, премисляме, поправяме в живота си. И това е така, защото, ако разгърнем метафората, храната е ежедневна необходимост. Всеки ден трябва да приготвяме храна за себе си, за семейството си, за приятелите си. Затова и  процесът на подготовка за готвенето: чистене, измиване, проба, грешка, използване на стари и изпитани рецепти или нови, които не можем веднага да усвоим лесно, е ежедневна задача.

„Трябва ми време и спокойствие“ (урок 5). Да. Разрешаването на всяка една трудност, преминаването през тежък етап от живота, е процес, който не може да бъде спестен на никого. Често проблемите стават повече и по-трудни, когато се опитваме да им намираме механични решения, взети наготово от някой друг, вместо първо да се опитаме да ги разберем и осъзнаем по нов начин, през нова перспектива.

„Гледам камъните – една шепа проблеми. Хубавата леща е повече от тях. Справих се. Обаче преди готвене предпочитам пак да я почистя“.

Красив край на един труден, сложен и изпълнен с много съмнения процес. Красивото на този процес е в това, че задава известна условност на самата идея, че това да си готов, да си довършил работата си, да си се справил с проблемите си има край. Че това е естествено повтаряща се задача през целия ни живот. Важното е, че е имало кой да те подкрепи и съпроводи в началото, да е близо и да ти помага в моментите на разколебаване. И да те окуражи да продължиш. И да ти пожелае успех!

 

След такова претенциозно заглавие, вероятно ще разочаровам силно всеки, който прояви интерес към този материал. Защото отговорът на въпроса „Коя е най-голямата грешка, която правим в живота си“, е лесен, банален и почти тъп. Най-голямата грешка, която правим в живота си, е да се стремим да не правим грешки. И ужасната последица от това – стремеж към перфекционизъм. Манията да не се допускат грешки, да няма провали и да бъдем перфектни, е проникнала навсякъде, но най-сериозни последици има в семейството и възпитанието на децата. Различни нови подходи и възпитателни методики взимат връх и се издигат в култ като панацея за отглеждането на децата, в съпружеските отношения, в организационната култура и др. Появата на нови и разнообразни възгледи, научни доказателства за това и онова могат, разбира се, много да са ни от полза. Също така обаче е вярно, че изучаването и практикуването на едно ново познание с идеята, че така ще избегнем грешки и провали в живота си, ни прави неспособни да го използваме. Получава се затворен кръг: учим нещо, за да намерим рецепта как да живеем без да грешим, поради самата тази нагласа не можем да използваме нищо от новото познание, защото прилагането на нови неща по принцип значи грешки, провали, ново пробване. Така че ако не ценим провалите и се плашим от грешките, няма да сме способни да намерим и усвоим никакво познание, което може да подобри живота ни. В много семейства, с родители на възраст 30-45 години, темата за перфектността е много болезнена и почти е превърнала ежедневието им в болезнен маратон, в който се надбягват сами със себе си, като при това всички членове на семейството са наранени и неудовлетворени. Посещават се семинари, прилага се привързано и/или позитивно родителстване, ненасилствена комуникация и т.н. и т. н. Нищо от това не може да ни свърши работа, ако го превърнем в идеология. Ако вместо да го ползваме колкото и както го разбираме, спрямо собствените си лимити и потребности, спрямо готовността си и да го адаптираме към собствения си начин на живот, ние експлоатираме това познание само за да си осигурим поредната доза перфектност. Така на практика проваляме всеки свой безценен опит и ново знание. Атмосферата в човешките отношения и конкретните ефекти в семейството от стремежа към перфектност е тема за отделна статия.

Ще завърша с това, че претенцията за непогрешимост, стремежът към някакъв „светъл“ идеал и неотклонното му следване, беше и си остава характеристика на тоталитарните държави. Комунизмът, фашизмът, национал-социализмът предлагаха на гражданите си идеална държава, идеално общество, идеални отношения. И това е една от многото причини, но доста съществена и основна, че те си позволиха в името на такъв идеал да злоупотребяват безобразно с хората, да преминат всички допустими граници на морала и човечността и така да се превърнат в най-мракобесните политически режими. Чуете ли в себе си или около себе си едно гласче, което ви казва, че можете да бъдете идеални и ако не сте, то е само въпрос на време да се научите да бъдете такива, знайте че това е гласчето на една унищожителна тоталитарна нагласа, която ако не изкорените, рано или късно ще ви превърне в неин роб.