Автор: Иван Димитров
Иван Димитров е психолог и фамилен психотерапевт, който работи в Стара Загора, с изключителен принос в работата с деца и семейства в риск и утвърждаване на приемната грижа в България. В момента има частна практика.
Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.
Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва в професионално в свят, доминиран от мъже. Че и с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можел да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него. По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:
- Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
- Баща му имаше язва.
- Аха значи е наследствено.
И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.
На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че да съм баща е смазващо и непреодолимо. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.
Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.
И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.
Материалът е публикуван в http://icu-bg.com. Препечатан е със съгласието на автора.