Един от най-вълнуващите, дълбоки и смислени емоционални процеси за мен, през които съм минавала през живота си, са тези, в които се връщам към стари, отминали случки и събития, някои от които отдавна „забравени“ или „затворени“ като прочетена страница от книга. Това актуализиране на предишните ни преживявания и своеобразното им рециклиране, често ни отвежда не на позната територия, а на едно съвсем ново място, което се налага да опознаем и преживеем наново, да го интерпретираме и осмислим сякаш ни се случва за първи път. Така миналото ни служи за своеобразен компас, до който можем да се допитаме винаги, когато имаме нужда от това.
Работейки с групата по темата за „Премълчаното насилие на комунизма“ разбирам все повече какво насилие е само по себе си това, че мълчим за собствените си преживявания от този период. Че замлъквайки и погребвайки тази тема за десетилетия наред, пречим на психиката си да свърши този безкрайно нужен и дори животоспасяващ процес на пречистване и разбиране на себе си и близките си хора, да чуем думите си на глас, да усетим тембъра му и да позволим на емоциите си да живеят. Както каза една от участничките в групата „Опасявам се, че ако я няма тази група и разговора в нея, ще млъкна и край. А вече се страхувам това нещо да стои в мен. Преди беше затворено като в капсула, но сега вече не е така“. Занемаряването на разговора за миналото ни, общото и личното ни минало, в крайна сметка ще засмърди като непочистена река, ще се превърне в блато, което избягваме с отвращение, а това означава да живеем с отвращение към самите себе си, много често без дори да го осъзнаваме.
Представете си какво значи непосилното изискване да не помним нещо, което ни се е случило и което вече е част от паметта ни. Какво все пак ще правим, когато си го спомним за миг или два, или повече? Какво ще правим, когато някой друг започне да си спомня и ние ставаме свидетели на това? Както казва Джордж Оруел в „1984”: „Ако искаш да запазиш нещо в тайна, трябва да го скриеш и от себе си”, т.е. нямаме никакъв шанс да не помним. Така премълчаването на насилието през комунизма, ни превръща в най-големите насилници спрямо нас самите.