Разговори

„Модерното робство“ е метафора, с която искам да опиша определен подход в родителстването, особено когато детето е малко, до 6 годишна възраст. Често в последните 3-4 години с мен се консултират родители, които имат малко дете/деца, всички те са високо-образовани и хора с добри доходи. Много пътуват, имат интересни хобита и динамичен живот. Обикновено професията и социалния им статус им дават доста възможности и те определят себе си като свободолюбиви и са далеч от тежките битови и финансови неприятности, които имат много други семейства. Тези родители имат усещане за успех и удовлетворяващи постижения в социалния си живот и професията си. И разбира се, нещо се случва с детето. Те обикновено гледат на трудностите си без паника, смятат, че проблемите имат решение, готови са да го търсят, не се притесняват да отидат при психолог или психотерапевт. Отглеждат децата си всеотдайно и с много грижа. Търсят алтернативни форми за детска градина (родителските кооперативи или частни детски заведения). При някои от тях тревогата, заради която търсят психолог е, че детето е станало агресивно (повечето пъти това е далеч от истината), че плаче, когато му се скарат, че майката е станала избухлива и трябва да се справи с това (става въпрос за повишаване на тон в ситуации, когато това е повече от наложително), че често боледува съвсем необяснимо и майката не може да започне работа и други. Много родители имат подобни притеснения. С изключение на агресивното поведение обаче, другите описани проблеми обикновено не биха ги отвели при психолога, защото ще погледнат на тях като на временни и незначителни, освен ако сериозно не се задълбочат. За родителите, които имам предвид, е характерно, че те търсят консултация съвсем в началото на проблема, който им прави впечатление, толкова в началото, че всъщност нямат никаква история с опити да се справят с него сами. Сигурна съм, че вече се появява въпроса какво общо има това с робството и защо това да е нещо негативно?

Когато разговорът навлезе в семейните отношения, бита и актуалната ситуация на семейството, се стига до това, че родителите имат очакване към себе си да не допускат грешки при отглеждането на децата, да четат и посещават семинари предварително, за да са подготвени за всеки един възможен проблем. Родителите често са подчинили, буквално подчинили, и в голяма степен травмирали отношенията си от непосилни изисквания децата да се хранят само здравословно, в къщи да няма конфликти и повишаване на тон, за нищо на света да не се лекуват с антибиотици и още много подобни правила и изисквания. Често родителите остават много самотни в отглеждането на децата, макар бабите и дядовците да са на разположение да помагат. Или не могат да намерят подходяща детегледачка, въпреки че имат такива намерения и възможности. В тях много силно стои страхът, че никой не би могъл да отговори на изискванията им за отглеждането на децата, самите баби след опити да помагат се отказват, защото винаги след това има конфликти и недоволство, че са направили нещо, което не трябва. Това е то „модерното робство“. Един подход за отглеждане на децата, в който няма място за никой и нищо друго освен самите родители и техните разбирания. Подход, който използва нови приоми и възгледи като позитивно родителство, привързано родителство, здравословен начин на живот, ненасилствена комуникация, но стига до крайности и се превръща в закостенял и ригиден модел, неспособен на гъвкавост и промени. А най-характерното за децата е, че те безмилостно изправят родителите си пред наложителната нужда да се променят, да следват и да се съобразяват с потребностите на децата си. Крайностите в разбиранията на родителите понякога са плашещи и твърде екстремни. Спестявам тези примери от съображения за конфиденциалност. И тъй като това поведение по външни характеристики е модерно, става доста трудно да се конфронтира неговата несъстоятелност и деструктивно влияние върху децата. Още по-трудно е да се осъзнае, че това е маска на болезнено порастване в собствените родителски семейства, което порастване е завършило с убеждението, че аз непременно и във всичко ще бъда по-добър и различен, отколкото бяха те. И тъй като това е неосъзнат процес, на практика не се стига до същинска промяна на отглеждане на децата, а до смяна единствено на опаковката, под която стои същото, което и при модела на предишното поколение родители: ригидни и несъответни правила, липса на спонтанност, несъобразяване с чувствата и преживяванията на децата, впримчване на децата да са емоционални партньори на родителите, трудно и заклеймено напускане на семейството… и още, и още.

Разбира се, че не всички родители, които практикуват изброените нови подходи в отглеждането на децата, се вписват в метафората за „модерното робство“. Но със сигурност може да се говори за тенденция при хората, които използват новото познание и възможности не като допълващи и обогатяващи отглеждането на децата, а като единствен възможен и най-верен подход. „Модерното робство“ засега остава силно извън полезрението на помагащите специалисти. Също като подхода в училищата. Всеки учител има предвид непослушните, агресивните, децата с отклонения в поведението. Никой не забелязва опасността, в която се намират послушните, изпълнителните, перфектните ученици.

Семинар от поредицата Женското развитие и идентичност

Какви са посланията, които сме получили относно женската роля, душевност, същност? Кои от тях, препредавани от баби към  майки, от майки към дъщери са вечни, валидни и днес, и има ли такива, които носим просто по инерция, като са по-скоро объркващи за нас и неадекватни на днешното ни функциониране и взаимоотношения?

На  02 юли, неделя, от 11 до 17 часа

Водещ: Валентина Маринова, психотерапевт, треньор и преподавател към Камарата на Тренинг институтите към Европейската асоциация по фамилна терапия.

В семинара могат да участват както професионалисти, така и непрофесионалисти.

По време на семинара ще имате възможност да работите по приказки, митове, предания, свързани с формирането и развиването на женската идентичност и да използвате арт-терапевтични методи за получаване на ново познание и за развиване на някои съществени нови призми за поглед върху посланията и очакванията, получени лично от Вас.

Краен срок за записване: 28 юни 2017 на vkmarinova@gmail.com. За повече информация Валентина Маринова, 0896-753837

Такса за участие: 50 лева

 

 

 

 

 

 

„- Don’t you think it’s time for you to go home, sir?
– I’m trying to, baby, I’m trying to…“

Под ледения дъжд

походката му чува

музика от бар.

Отива си, защото барът е за други.

Под ледения дъжд

очите му усещат

крачките във локвите.

Отива си, защото локвите са за деца.

Под ледения дъжд

ръцете му завършват като камъни.

Косата му напуска корените си.

А устните кървят.

Дъждът го разчленява на парчета.

На прага на дома си той е бар и локви, камъни и корени.

Не му помагайте. Той просто  се прибира у дома.

Един от най-вълнуващите, дълбоки и смислени емоционални процеси за мен, през които съм минавала през живота си, са тези, в които се връщам към стари, отминали случки и събития, някои от които отдавна „забравени“ или „затворени“ като прочетена страница от книга. Това актуализиране на предишните ни преживявания и своеобразното им рециклиране, често ни отвежда не на позната територия, а на едно съвсем ново място, което се налага да опознаем и преживеем наново, да го интерпретираме и осмислим сякаш ни се случва за първи път. Така миналото ни служи за своеобразен компас, до който можем да се допитаме винаги, когато имаме нужда от това.

Работейки с групата по темата за „Премълчаното насилие на комунизма“ разбирам все повече какво насилие е само по себе си това, че мълчим за собствените си преживявания от този период. Че замлъквайки и погребвайки тази тема за десетилетия наред, пречим на психиката си да свърши този безкрайно нужен и дори животоспасяващ процес на пречистване и разбиране на себе си и близките си хора, да чуем думите си на глас, да усетим тембъра му и да позволим на емоциите си да живеят. Както каза една от участничките в групата „Опасявам се, че ако я няма тази група и разговора в нея, ще млъкна и край. А вече се страхувам това нещо да стои в мен. Преди беше затворено като в капсула, но сега вече не е така“. Занемаряването на разговора за миналото ни, общото и личното ни минало, в крайна сметка ще засмърди като непочистена река, ще се превърне в блато, което избягваме с отвращение, а това означава да живеем с отвращение към самите себе си, много често без дори да го осъзнаваме.

Представете си какво значи непосилното изискване да не помним нещо, което ни се е случило и което вече е част от паметта ни. Какво все пак ще правим, когато си го спомним за миг или два, или повече? Какво ще правим, когато някой друг започне да си спомня и ние ставаме свидетели на това? Както казва Джордж Оруел в „1984”: „Ако искаш да запазиш нещо в тайна, трябва да го скриеш и от себе си”, т.е. нямаме никакъв шанс да не помним. Така премълчаването на насилието през комунизма, ни превръща в най-големите насилници спрямо нас самите.  

 

 

Чували ли сте този въпрос от малко дете? В него има толкова интерес, любопитство, чистота. Толкова смисленост. Зад този въпрос обаче може да стои и много тревога, в него може да има послание и зов за промяна. Всяко дете си задава въпроса дали родителите му се обичат и се вълнува от това какъв е отговора. Защото мама и тати са целия свят за всяко дете. Отговорът на този въпрос е много прост, когато в къщи цари любов и спокойствие и лесно можем да отговорим с „да“. Децата обаче задават този въпрос по-често когато не са сигурни и не могат самите те да си отговорят на него. Когато в къщи има напрежение, конфликти и детето съзира в тях опасност за бъдещето на семейството. И тогава отговорът не е лесен. А би могъл, дори и тогава, ако разберем какво всъщност ни пита едно дете чрез това.

Всяко семейство преживява много трудни моменти, предизвикани от външни и вътрешни кризи и обстоятелства. Родителите като съпрузи преминават през много съмнения в отношенията си, през различни етапи и преосмисляне на връзката си, което води до сериозни сътресения и объркване. И това е нормално и естествено, така трябва да бъде. Защото договорът за партньорство е такъв, който се преосмисля многократно в рамките на жизнения цикъл на семейството. Затова всяка устойчива и зряла партньорска връзка подновява отговарянето на този въпрос не веднъж и два пъти. Има обаче една сериозна разлика и тя е, че това се случва в рамките на брачната двойка, т.е. в качеството на родителите като съпрузи. Една роля, която родителите имат в семейството, различна от това да са родители на детето си и която детето не може да разбере, да види като различна и специфична, особено в ранна възраст. Разбирането, че моите родители са и в друга роля – тази на партньори един на друг – става постепенно и много зависи от способността на родителите да поставят граница между родителската и съпружеската си функция. Детето познава своите родители именно само като свои родители, това, че те са и съпрузи, за него е една по-късна и не толкова естествена роля. Една от причините в семейството да се породят сериозни конфликти и напрежение е това, че съпружеската роля е изоставена и занемарена, за сметка на родителската. Всички взаимодействия между партньорите минават само във връзка с детето и понякога то става единствената причина и основание между тях изобщо да има взаимодействие. И това рано или късно става дисфункционално. Външният израз на тази дисфункция може да е много разнообразен: напрежение, конфликти, родителите не спят заедно, някой от тях развива симптоматично поведение, отчуждение и др. Всяко от тези поведения са сигнал за проблем в съпружеските отношения. И когато в такъв момент детето отиде с въпроса при майка си и попита „Мамо, ти обичаш ли тати?“, някои майки се объркват какво да отговорят, защото в този момент далеч не са сигурни, че обичат мъжа си. В такъв момент, те започват да отговарят на детето така, както биха отговори, ако този въпрос им зададе приятелка или самите те си отговарят на него. „Обичам го, но сега имаме проблеми, не съм сигурна, всъщност сега не го обичам, нещата са различни и не е като преди“. Говорят така с детето си, защото искат да са откровени с него и да не го лъжат, смятайки, че е по-добре едно дете да знае истината за отношенията в къщи. Така е, детето не бива да бъде лъгано и заблуждавано, когато в семейството има трудности и те са видни за всички семейни членове. Но забележете колко прост въпрос задава детето. То пита „обичаш ли тати“. Детето не пита „ти обичаш ли мъжа си“. Съответно майката трябва да си отговори на въпроса „обичам ли бащата на моето дете“, което е много по-различен въпрос от този дали обича своя съпруг и партньор. Задавайки този въпрос, детето пита и още нещо индиректно: мога ли аз да обичам тати, въпреки че имате проблеми и се карате, ако аз обичам тати, ти ще ме обичаш ли мене, макар да не си сигурна в момента, че го обичаш като свой мъж. И тогава отговорът на майката може да бъде много естествен и истински, без да се подвежда и заблуждава детето – ОБИЧАМ ТВОЯ БАЩА И ВИНАГИ ЩЕ ГО ОБИЧАМ КАТО ТВОЙ БАЩА.

Отговорът на този въпрос може да подейства много оздравяващо и на детето и на майката, ако майката е способна да направи разлика в партньорската си и родителската си роля. Може обаче и да се превърне и в злоупотреба, ако майката се опита да отговаря на детето си, все едно разговаря със себе си или с приятел, все едно говори на равнопоставен събеседник. С което превръща детето в свой партньор и отдушник на емоционално напрежение, което е определението за емоционална злоупотреба в семейството. Тогава нейната болка в партньорските ѝ отношения ще ѝ попречи да бъде адекватна в ролята ѝ на майка.

Разбира се, случаят е същият, ако детето зададе въпроса на баща си и попита „Тати, ти обичаш ли мама“.

Автор: Иван Димитров

Иван Димитров е психолог и фамилен психотерапевт, който работи в Стара Загора, с изключителен принос в работата с деца и семейства в риск и утвърждаване на приемната грижа в България. В момента има частна практика.

Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.

Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва в професионално в свят, доминиран от мъже. Че и с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можел да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него.  По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:

• Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
• Баща му имаше язва.
• Аха значи е наследствено.

И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.

На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем  с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че да съм баща е смазващо и непреодолимо. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.

Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.

И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.

Материалът е публикуван в http://icu-bg.com.  Препечатан е със съгласието на автора.