„Модерното робство“ е метафора, с която искам да опиша определен подход в родителстването, особено когато детето е малко, до 6 годишна възраст. Често в последните 3-4 години с мен се консултират родители, които имат малко дете/деца, всички те са високо-образовани и хора с добри доходи. Много пътуват, имат интересни хобита и динамичен живот. Обикновено професията и социалния им статус им дават доста възможности и те определят себе си като свободолюбиви и са далеч от тежките битови и финансови неприятности, които имат много други семейства. Тези родители имат усещане за успех и удовлетворяващи постижения в социалния си живот и професията си. И разбира се, нещо се случва с детето. Те обикновено гледат на трудностите си без паника, смятат, че проблемите имат решение, готови са да го търсят, не се притесняват да отидат при психолог или психотерапевт. Отглеждат децата си всеотдайно и с много грижа. Търсят алтернативни форми за детска градина (родителските кооперативи или частни детски заведения). При някои от тях тревогата, заради която търсят психолог е, че детето е станало агресивно (повечето пъти това е далеч от истината), че плаче, когато му се скарат, че майката е станала избухлива и трябва да се справи с това (става въпрос за повишаване на тон в ситуации, когато това е повече от наложително), че често боледува съвсем необяснимо и майката не може да започне работа и други. Много родители имат подобни притеснения. С изключение на агресивното поведение обаче, другите описани проблеми обикновено не биха ги отвели при психолога, защото ще погледнат на тях като на временни и незначителни, освен ако сериозно не се задълбочат. За родителите, които имам предвид, е характерно, че те търсят консултация съвсем в началото на проблема, който им прави впечатление, толкова в началото, че всъщност нямат никаква история с опити да се справят с него сами. Сигурна съм, че вече се появява въпроса какво общо има това с робството и защо това да е нещо негативно?
Когато разговорът навлезе в семейните отношения, бита и актуалната ситуация на семейството, се стига до това, че родителите имат очакване към себе си да не допускат грешки при отглеждането на децата, да четат и посещават семинари предварително, за да са подготвени за всеки един възможен проблем. Родителите често са подчинили, буквално подчинили, и в голяма степен травмирали отношенията си от непосилни изисквания децата да се хранят само здравословно, в къщи да няма конфликти и повишаване на тон, за нищо на света да не се лекуват с антибиотици и още много подобни правила и изисквания. Често родителите остават много самотни в отглеждането на децата, макар бабите и дядовците да са на разположение да помагат. Или не могат да намерят подходяща детегледачка, въпреки че имат такива намерения и възможности. В тях много силно стои страхът, че никой не би могъл да отговори на изискванията им за отглеждането на децата, самите баби след опити да помагат се отказват, защото винаги след това има конфликти и недоволство, че са направили нещо, което не трябва. Това е то „модерното робство“. Един подход за отглеждане на децата, в който няма място за никой и нищо друго освен самите родители и техните разбирания. Подход, който използва нови приоми и възгледи като позитивно родителство, привързано родителство, здравословен начин на живот, ненасилствена комуникация, но стига до крайности и се превръща в закостенял и ригиден модел, неспособен на гъвкавост и промени. А най-характерното за децата е, че те безмилостно изправят родителите си пред наложителната нужда да се променят, да следват и да се съобразяват с потребностите на децата си. Крайностите в разбиранията на родителите понякога са плашещи и твърде екстремни. Спестявам тези примери от съображения за конфиденциалност. И тъй като това поведение по външни характеристики е модерно, става доста трудно да се конфронтира неговата несъстоятелност и деструктивно влияние върху децата. Още по-трудно е да се осъзнае, че това е маска на болезнено порастване в собствените родителски семейства, което порастване е завършило с убеждението, че аз непременно и във всичко ще бъда по-добър и различен, отколкото бяха те. И тъй като това е неосъзнат процес, на практика не се стига до същинска промяна на отглеждане на децата, а до смяна единствено на опаковката, под която стои същото, което и при модела на предишното поколение родители: ригидни и несъответни правила, липса на спонтанност, несъобразяване с чувствата и преживяванията на децата, впримчване на децата да са емоционални партньори на родителите, трудно и заклеймено напускане на семейството… и още, и още.
Разбира се, че не всички родители, които практикуват изброените нови подходи в отглеждането на децата, се вписват в метафората за „модерното робство“. Но със сигурност може да се говори за тенденция при хората, които използват новото познание и възможности не като допълващи и обогатяващи отглеждането на децата, а като единствен възможен и най-верен подход. „Модерното робство“ засега остава силно извън полезрението на помагащите специалисти. Също като подхода в училищата. Всеки учител има предвид непослушните, агресивните, децата с отклонения в поведението. Никой не забелязва опасността, в която се намират послушните, изпълнителните, перфектните ученици.