Тя е родена в Къщата. В града, в който на другия край беше Приюта. От всичко, което я заобикаляше най-много помнеше стълбите и равните улици. Посрещаше залезите с благоволение. И беше щастлива в Къщата. Ах, тези улици. Те бяха нейното съкровище, убежище и замък. Живееше с всички, които обичаше и мразеше. И всички бяха там – в Къщата. Но как само се разширява територията на хората, които обичаше и мразеше – постепенно се разля по океани и континенти и попи в пръстта. Спомняше си улиците като вени, напрегнати след тежка работа. Не можеше да живее без тях. Гледаше към залеза, плуваше в мрака и потъваше в себе си. Помнеше и зукума на баба си, самата нея, майка си, баща си, сестра си, дядо си. Това са всички, които обичаше и мразеше. После всичко се промени. Обичта и омразата, и хората също. Тя се промени. Стълбите вече ги нямаше, както и Къщата. Приютът остана. Тя обожаваше всичко това. Тялото ѝ не се побираше в леглото. Ръцете и краката ѝ винаги стърчаха навън, съединяваха се с улиците и хората вървяха по тях. Затова от малка имаше белези. Той веднъж пресече ръката ѝ. И тогава тя изпита не само болката, с която беше свикнала. Тези стъпки събраха душата ѝ цяла и промениха завинаги магията на детството ѝ и на цялото семейство. Той беше мъж, колкото тя жена. За първи път само обичаше, без да мрази. Често я изпращаше из любимите улици. Криеха се в тъмното и се целуваха, да не види някой. Къщата помни това. После се прибираше гузна, като мръсно коте, което гледа да се свие някъде. Всички я гледаха заради греха ѝ, но мълчаха, защото тъмното не я издаде никога. По това време само тя се целуваше в Къщата. Като голяма, колко голяма, не знаеше. Улиците продължиха да държат душата ѝ цяла. Споменът за улиците я пазеше от разрушенията, които по-късно настъпиха. Даваше ѝ опора. В такива моменти тя усещаше същото онова чувство, че е продължение на тези улици и че нищо не е свършило, напротив, всичко предстои. Тогава тя имаше всичко необходимо, за да оцелее. И това вече не беше страшно, нито я разплакваше. Не я стискаше за гърлото. Тогава тя можеше да живее още веднъж и колкото пъти се наложи, дори потъваше в разкоша на слънцето, както когато беше дете.
*********
Улиците от къщата водеха към приюта. Една непоносима траектория. Къщата и Приютът бяха като две чудовища, които се срещаха за люти битки, а тя и той като техни сенки. Тогава не разбираха това. Наслаждаваха се на огромните им силуети, знаейки, че тази битка ще се разрази и в тях, но още твърде млади, за да ги плаши това. След години безстрастно научи, че всеки път, когато е излизала на среща и е треперела в очакване, Къщата също е потръпвала. Че винаги, когато го е виждала отдалече, го е виждала с нейните очи. И че неговата силна прегръдка е бил не самият той, а целият хор от стенания из коридорите на Приюта. И красивите стонове на техните целувки са били възбудените дихания на стария Приют и още по-старата Къща. Това обясняваше защо бяха млади и стари едновременно, едно безкрайно смущаващо чувство, което дълго не можеха да назоват.
Влюби се, защото ѝ разказа история от Приюта. За изгасените лампи нощем и страха от тъмното. За тихия плач от съседното легло, за мечтата да не бъде там. Той се влюби в нея, защото го плени с история за Къщата. За мириса на кухня, за шкафчето с тетрадки, за двора и гласа на баща ѝ. За това как обича да са изгасени лампите и да остава най-после сама в тъмното. За мечтата да не бъде там. Беше толкова красиво как старателно отгледаха този копнеж да си тръгнат, без все още да знаят нищо един за друг. И колко много са се надявали години наред да го направят чрез всеотдайната наслада на телата им.
****************
Къщата завинаги се промени след първата смърт, тази на дядо ѝ. После почна да линее ден след ден. И повече не можа да се съвземе. Много пъти нечии очи се затваряха завинаги. Някой си тръгваше. Чужди хора влизаха с обувки по килимите. Стените скърцаха. Стълбите пропадаха. Всеки дъжд усилваше агонията. Хриповете на кирпича и тухлите станаха чудовищни.
Приютът опустя. Без смърт. Там никой не умираше. Напускаха го тъжни хора. Той оставаше в живота им, въпреки времето. Никой никога не го забрави. Обитателите му си построиха къщи и тази история би могла да се повтори.
*******************
Среща с миналото като диалог
- Здравей! Как си? Помниш ли ме? – Тя.
- Помня теб. Друго нищо. А ти? – Той.
- Помня всичко. Теб съм те забравила. Помня пионерската ти връзка. Едра, червена и пламтяща. Изгаряща раменете ти и красива в същото време. Понякога те покриваше сякаш целия. Като съдба, която не искаш, но и нежна като въздушно докосване. Наоколо имаше и други деца с техните пионерски връзки. Но те бяха мазни, смачкани, оцапани. Никое от тях не я забелязваше. Говореха и се смееха. Ти стоеше настрана и твоята красива, нежна, безпощадна връзка ме обгръщаше и мен като балон. Беше толкова хубаво. Цветът засилваше очите ти. Даже мислех, че ще я носиш винаги. Все едно е продължение на косата ти. Майка ми така се смя, като ѝ разказах колко ти отива. После каза строго: „Да ми кажеш, ако те закача”. Мислеше, че твърде много те харесвам. Може би се е досетила, след като се изчервих. – Тя.
- С тази пионерска връзка стигах до теб. Всичко друго между нас беше различно. Ако не беше връзката, връзката ни щеше да е невъзможна. – Той.
- Разкажи ми ти сега. – Тя.
- Помня как се скатаваше. Все заставаше зад някой висок. Всеки път, когато исках да те видя, трябваше да извия врата си и да гледам много назад. Сякаш идваше отдалече и не искаше да бъдеш тук. Аз заради тебе се подреждах в строя. А ти все отзад, отзад. За нищо не говореше с охота. Диалозите ни бяха като камъни, които чупят зъби. – Той.
- Ти засядаше във гърлото ми – Тя.
- Ти изпъваше гърба ми като на войник. – Той.
- Как може да си забравил всичко, но да помниш мен? – Тя.
- Както можеш да забравиш мен, но да помниш всичко. Всеки е забравил, може би, по-необяснимото. Ти си толкова материална, като кутия за бижута, като чаша вино, като ключ от дом. Никога не бих те сравнил с музика. Ти си форма от материал. – Той.
- Ти за мене беше като опиат. Аз не те усещах плътен, нито опознавах сгъвките на тялото ти. Заливаше ме топлината и това бе всичко, всичко. Сякаш нямаше лице и образ, може би аз затова си спомням пионерската ти връзка. – Тя.
- Не можем да помним еднакво. – Той.
- Еднакво да помним, не можем. – Тя.
*******************
Улиците днес
Тя посвети живота си на тези от приютите. Той започна да строи къщи. Миналото им течеше във вените им както дрогата в кръвта на наркоман. Като млякото от гърдите на майката. То беше необходимост, лукс, божествен звън. Бореха се със това да не останат извън собственото си минало. Искаха да са сигурни, че то започва с тях и с тях ще свърши. Мъничка надежда, че бяха автори на своя път. Всеки стигна някъде. Промените не са, за да ни променят изцяло. Промените не са, за да забравим. Промените не са, за да подминем. Промените не са, за да се срамуваме. Промените са, за да остаряваме без страх, че стъпките ни утре няма да ги има. Промените са, за да могат да дочакат утрото отново и отново, тъй безкомпромисно блеснало в стаята. Промените са, за да разкажат същото по друг начин, защото вече миналото се е променило заедно с тях. И да разберат, че зукума на нечия баба е сладостна болка за простотата, която надменно са подминавали. Отпреди да се родят дори. Че зукума на двора го помни и някой, който никога не го е виждал. Зукумът може да те разплаче. Той е архетип. Той е ключова дума. Формула, която се задейства неразбираемо. Усещането е като шамар, ударен от приятел да те свести, когато си в несвяст. Дори сред мечтите, населени с небостъргачи, да откриват, да се срещат и запознават, водени от опиянението на зукума, който изостря сетивата им до нерв и вече няма омраза, само любов.
******************
Без прилагателни
Това писмо е за теб, любов моя. В него няма прилагателни, за да е просто и обикновено, както порастването на едно дете. Паметта ми все повече се променя. Съчетавам спомените си за теб всеки ден различно. Комбинациите са безброй. Повече от моите възможности да ги проумея.
Днес вече улиците между Къщата и Приюта се напукаха от вятъра. И в двата края вече нищо не е останало. Началото се е променило толкова, че не можем да го познаем. И сигурно ще го разкажем не еднакво. Миналото ни се променя заедно с нас. То не е просто факт, а кръвообращение. Минава през нас отново и отново, докато сме живи. И всеки опит да бъде разказано, го определя едностранчиво. Важен е не разказа, а разказването. Като водата, която ни носи наслада всеки път, всеки път.
Всеки има свои начини да се изразява. Да описва най-силните си копнежи и мечти. Средства, които използва, когато думите не стигат. Когато няма хора, които да го разберат. Защото първо трябва сам да разбере себе си. Писането е моят начин да говоря, да пресъздавам ситуации и спомени, да потъвам и изплувам колкото пъти се налага, минавайки през въпросите и неизвестните на собствения си път. Писането не е използване на думи. То е вдъхване на живот на думите. Усещане на вкуса им преди да се появят. Благодарност, когато ги намериш. Облекчение, че можеш да ги пишеш.
От поредицата Женското развитие и идентичност