„Още ли е късно вече” е феномен, който преди всичко много трудно може да се обясни. Вероятно затова яркото му представяне и разбиране е възможно повече чрез изкуството, за което наскоро дадоха пример кино шедьоври като „Това е само краят на света” на Ксавие Долан и „Хулиета” на Педро Алмодовар. Първият ми въпрос след тези филми беше „Как стана това”? Но въпросът е риторичен. Аз знам как става, вероятно знаем всички, но рядко говорим как. Най-характерното за атмосферата в отношенията при този феномен е убийственото мълчание и многото говорене едновременно. Говорене, за да не се говори. Мълчание, за да се направи опит да се говори, да се намери момента, думите, жестовете, с които да се почне. И не започваш. Вече е късно. Още е късно. Винаги е късно. А никога не е било рано или навреме. Когато това се появи във взаимоотношенията между много близки хора, в семейството например, се получава чудовищно изкривяване на действителността, защото всички взаимодействия започват да обслужват една единствена цел, а именно да не се говори по темата, която се избягва на всяка цена. Неусетно (тези неща винаги стават неусетно) тази свръхценна идея да не говорим за това, за което всички знаем, че е важно да не говорим, се превръща в автоматично поведение. Ставаме като машини и роботи, които обслужват тази обща мегазадача. Повече от всичко останало. Повече от любовта между членовете на семейството, повече от копнежа за близост.
За излизането на бял свят на темата в семейството винаги е късно. Направо става късно. Сякаш изведнъж. Когато вече си дадем сметка и усетим, че нещата са станали непоносими и вече няма как да не ги говорим – станало е късно. Защо е така? Защо направо се оказваме в този момент на разговора, когато така са се развили взаимоотношенията, че е късно. Защото формирането и развиването на подобна емоционална атмосфера е протичало години наред, неусетно, незабележимо, без нищо фрапантно като събитие, което иначе би ни накарало и би ни послужило за стимул да активизираме друга насока на нещата. Това са две основни характеристики на този процес – продължителност и непрекъснатост и неусетност и незабележимост. Другата отличителна характеристика на такава емоционална атмосфера е, че участниците в семейната система до един изпитват дълбоко отчаяние за възможността да бъдат искрени и автентични един с друг по тази конкретна ситуация/тема. Докато осъзнаем, че това се е случило, е изминало толкова време и са се формирали такива взаимодействия, че сякаш вече е излишно да правим каквото и да било. Участниците в системата от отношения се чувстват освен това много самотни и несигурни, че някой би ги разбрал. Че има как да го обяснят. Че могат изобщо да го разкажат и да го предат с думите, които използват в ежедневието си и „езика, на който говорят” помежду си. Страхуват се, че ще изглеждат нелепи и луди. Всъщност за всеки от участниците има момент на осъзнаване на ситуацията, но несигурността надделява и тя спира крехката възможност да разпознаят у другите тяхната готовност, която да ги окуражи да говорят. Има и момент в тази новопоявила се смелост и решителност на съмнение „ами ако не съм прав”. Ако това е само моето изкривено възприятие. Щом само аз го виждам и го чувствам така, значи може би греша аз самият. Това е дълго и мъчително постоянно тестване на себе си и другите кога и дали изобщо мога да направя крачка към разплитане на тази ситуация. Има хора, при които това води до буквално забравяне на много конкретни детайли от по-значими или съвсем нормативни събития, които бихме се учудили как е възможно да не се помнят.
Тази тема за мен е от голям интерес в практическата работа на психотерапевта, който често работи със семейните отношения и със социалния контекст едновременно. В социалното ни съзнание има една камара от въпроси, теми, чувства, усещания, които до ден днешен висят във въздуха и ни заливат, без да можем да започнем разговор. Това е темата за тоталитарния период в България, към който всички имаме съпричастност, отговорност, последици, спомени. Тя се появява винаги като спор, като много говорене, което споменах в началото, надвикване на аргументи, крясъци, които нищо не променят. Какво ни се случи? Как стана така? Как участвахме? Какво направихме и не направихме? Какво правим и не правим сега? Още една отличителна черта на такива човешки взаимоотношения е, че част от участниците отказват да приемат, че това се е случило и на тях. Все едно то касае само едни определени хора и това са само техни въпроси. Отказват да признаят, че самите те също са се оказали в един капан, от който самите те, ако биха поискали, нямаше как да се измъкнат. Отричат, че имат общо със същото болезнено преживяване. От другата страна постоянно ги убеждават, че това се е случило и сякаш единственото решение е просто да ги убедят. Вярно е, че то се случва на всички. Но е вярно също, че всички си припомняме какво се е случило с травмираната си памет на участници. Аз нямам отговор какво да се прави. Знам, че се опитвам да следвам съвета на Клариса Пинкола Естес, че когато искаш да направиш нещо, което го иска сърцето ти, кожата ти, кръвта ти, душата ти, тялото си, е важно да се обградиш със съмишленици. С хора, които ще те подкрепят. Ако нямаш такива, да отидеш и да ги намериш. И да загърбиш всеки, който би ти попречил и би се опитал да те разубеди. „Още ли е късно вече” може да звучи като „Вече ми е време”.
Ще се опитам да разкажа защо този въпрос се оказа решаващ за терапията на едно младо, 17 годишно момиче, със симптоми на депресия.
У нас е твърде разпространено децата да бъдат отглеждани в ранната си възраст или в част от детството си от баби и дядовци. Понякога зад това има обективни причини, а понякога – не. Но и двата случая то оставя силно отражение в живота на детето, бих казала категорично в негативен план. Понякога тези отражения остават скрити за много дълго време и напълно неразбрани, понякога имат своите прояви още в самото детство. Често родителите остават некритични към това, че детето се отглежда от техните родители. От една страна, защото това е много разпространен феномен в българските семейства, от друга – поради собствените им трудности да поемат ролята си на родителски авторитет спрямо децата си. В психологическата практика в България това е силно подценявано явление. То не се приема за важно, преживяванията остават напълно несподелени. Самите родители често са изцяло отглеждани от баби и дядовци, имат силна емоционална връзка с тях и не се досещат дори какво може да изпитва собственото им дете.
Когато аз започвах да уча фамилна терапия, преди близо 20 години, това беше първата тема, с която се сблъсках в обучението си. В случаи от практиката на моите учители и собствената ми история като обучаващ се. Сега, толкова години по-късно, тази тема не спира да е актуална, макар много неща да се промениха – в начина на функциониране на семействата, появиха се различни, нови родителски стилове, в самия обществен контекст също има доста промени. Какво тогава прави тази тема отново важна? По-скоро неостаряващо важна? Това, което не се промени е отношението на съвременните родители към техните собствени родители. Българското общество си остава дълбоко лоялно на традиционната, патриархална култура, в която властта е у по-старите, приемат се като по-валидни техните ценности и възгледи за живота, все още е крайно неприемливо да се отхвърли модела на родителите като непригоден за поколението на внуците. Т.е. цялата тази каша от модерност (по външни белези) и патриархалност (като дълбока духовна лоялност), ражда една силна неувереност на днешните родители към собствения им авторитет и способност да са най-значимите експерти в отглеждането на децата си.
Системата за социални услуги също много засилва този модел. Цялата грижа за децата в риск е организирана по начин, който гледа на родителите като на „ниско капацитетни” (ах, тези модерни думи) и отхвърля всяка вероятност да има в опита им примери за адекватно родителстване. Така е не според закона, а според нагласите и манталитета на хората, които го прилагат. Т.е. отново има външен авторитет (системата за грижи), който знае по-добре от родителите как да отглеждат децата си. Оставаме патриархални до мозъка на костите си. А това е крайно неадекватно.
Историята, която провокира този разказ е всъщност историята на много деца и младежи. Те живеят при бабите си, без дори да могат да обяснят защо. Имат родители, които работят, имат жилище, грижат се за тях. И никой не вижда, че нещо не е наред. При някои младежи може да се зареди екстремно протестно и неконтролируемо поведение, при други – послушност, изпълнителност, дори депресивност. Затова и първото, което терапевтът, ориентиран към семейството, е важно да направи, е да събере семейството на детето и бабата и дядото. Важно е да стане ясно кой е родителя в тази ситуация и кой не, кой ще носи отговорност и с кой ще си партнира в по-голяма степен терапевта.
Когато дойде на индивидуална консултация, след като бях провела вече една семейна сесия, попитах момичето, с което работех: Къде е твоят дом? И това провокира силна реакция на тъга у нея. Тя се обърка, смути, започна да обяснява нещо, което вече знаех като факти. Замръзна за малко и вече силно развълнувана започна да разказва. За това как ѝ липсва контакта с майка ѝ. Колко неща е искала да научи от нея, но досега не е имала възможност. За това колко манипулирана се чувства понякога. В крайна сметка, че не знае къде е нейният дом. Има две къщи, в които живее, а все едно няма нито една. Работата със семейството на това момиче и със самата нея продължи няколко месеца, през което време тя реши да се върне в къщи. Каза, че никога не си е представяла, че това ще е толкова трудно (Хубаво е, че ѝ беше трудно! Ще го помни винаги!). Че разбира какво е станало в последните години с нея и това ѝ помага много. Разбира се, този процес не можеше да стане възможен без страхотното разбиране и подкрепа на родителите. Които имаха смелостта да си припомнят своя опит в отношенията с родителите си, бабите и дядовците си, и накрая да споделят с вълнение и загриженост: „Ако знаехме какво изпитва дъщеря ни, нямаше да допуснем това”. Месеци след приключихме с терапевтичните сесии, момичето ми се обаждаше по телефона и споделяше как се чувства и как се развиват нещата в живота ѝ. А той вървеше в устойчива позитивна посока. При последния ни разговор я попитах: „Ако отново те попитам къде е твоят дом, какво ще отговориш”? Тя се засмя и каза: „Как къде? В къщи, разбира се”.
Терапевтите, ориентирани към семейството имат като основна работа да се вгледат не толкова в симптомите, които водят клиентите им при тях, а в семейния контекст и задачите, които семейството трябва да реши на този етап от развитието си. Тези, които вече е решило и тези, които не е. Младото момиче, на което посвещавам този разказ, е на 17 години. Тепърва ѝ предстои друга голяма задача – да напусне дома на родителите си и да поеме своя път. И буквално и метафорично. Както казах на едни други родители, чиито дъщери също бяха отгледани от бабата и дядото, а им предстоеше да заминат да учат в чужбина ВАШИТЕ ДЪЩЕРИ ТРЯБВА ДА НАПУСНАТ БЪЛГАРИЯ ОТ ВАШИЯ ДОМ.ТРЪГВАЙКИ КЪМ НОВИЯ ЕТАП В ЖИВОТА СИ, ДА СИ ТРЪГНАТ ОТ ВАС, А НЕ ОТ БАБА СИ И ДЯДО СИ. (около заминаването на тези две момичета имаше много емоционални трудности, най-голямата от които беше прекомерната близост, загриженост и вманиачаване дори към бабата и дядото).
Къде е твоят дом? Понякога нещата са толкова прости.
Точно така. Психотерапията не е гаранция за щастие. Така както лекарят може да ни помогнем да оздравеем, при това без този процес да зависи само и изцяло от него, психотерапевтът може да ни помогне да си помогнем да оздравеем. Оздравяването не е гаранция за щастие. Но здравите хора по-често са щастливи.
Хората често очакват, че психотерапията ще им помогне да бъдат щастливи. Но щастието е нещо много интимно, лично, специфично. Щастието е тайнство. Докато здравето, включително и психичното, е наука, практика, за него има критерии, признаци, ясни ориентири.
Затова, когато се случва да ме питат: Ще стана ли по-щастлив/а?, аз отговарям: Не знам, но можеш да бъдеш по-здрав/а.
Веднъж един пациент ми каза: „Много лесно ги обръщаш нещата. Казваш, че болестта е здраве. Всички представи ми объркваш. Аз съм болен. Точка.“
Мисля си, че ни липсва умението да живеем, осъзнавайки, че в психичния ни свят има много противоречия, но това е нормално. Изпитваме противоположни чувства, на пръв поглед несъвместими едно с друго. Но и това е нормално. Нормално е да сме и болни и здрави едновременно. Както и да си даваме сметка, че едно и също нещо може да ни пречи, може и да ни помага, в различни моменти, при различни обстоятелства. Като мълчанието например. Мълчанието и затварянето в себе си може да бъде предпоставка за правене на дълбок и същински контакт с другите. Мълчанието може да бъде и бягство от контакта с другите. Мълчанието може да е средство за оцеляване в силно нездрава и дисфункционална среда, както по времето на комунизма например. Бедата е, когато приемем, че само едно от тези неща е вярно. И всеки безценен опит, който животът ни поднася да опознаем и другата страна на някое свое качество или умение, или поведение, ние го игнорираме, защото смятаме, че то няма как да е вярно. Отношенията с хората често ни сблъскват с това да ВИДИМ, да ЧУЕМ, да УСЕТИМ другите страни на своите истини. Възможностите ни да се обогатяваме са около нас. Лоялността ни само към един аспект на нещата обаче, пречи да използваме тези възможности. И затова често сме така объркани. Имаме вече много поводи да знаем, че това, което сме си изградили като представа не е така, че мълчанието например може да е злато, може и да е зло – зависи как се ползвам и как се възползвам от него. Но отказваме да приемем тази нова информация и сигнали.
Тоталитарната държава искаше от нас да бъдем безкрайно и безкритично лоялни към Партията и СССР. В посттоталитарното общество още влачим този предразсъдък и го набутваме в какви ли не взаимоотношения – безумна лоялност към едно нещо, една истина, едно поведение.
Човешката психика е противоречива, динамична, променлива. Така е, за да можем да се адаптираме към сложния свят, да сме гъвкави да се развиваме. Разбирайки противоположностите и позволявайки им да съществуват в нашия свят, ние ставаме не по-объркани, а по-цялостни. Просто по-цялостни.
Монументът на съветската армия в София е позор, който не бива да търпим повече
Паметниците у нас са източник на едно зловещо послание – не знаем кои сме, не искаме свобода и демокрация
България драматично изостава и тъне в блатото на демагогията и пропагандата, казва пред Faktor.bg активистът на Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия
През 2010 г. в София е създадена Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в столицата. Сдружението е член на престижната мрежа от европейски организации „Платформа за европейска памет и съвест”.
Валентина Маринова е един от създателите на Сдружението. В навечерието на 9 септември – поробването на страната от СССР, тя коментира съдбата на спорния паметник и защо у нас продължават да се въздигат монументи, свързани с комунизма и съветската власт, а в Полша и Украйна ги разрушават и пращат в музеите.
Интервю на Косара Белниколова
– Г-жо Маринова, каква е историята на Гражданската инициатива, която си е поставила като основна задача демонтиране на паметника?
-Паметникът на съветската армия(ПАС, б.р.) е най-значимият символ от времето на 45-годишното управление на БКП в България. Важно е да имаме еднозначно отношение към него като общество. За момента обществено съгласие за това дали да се демонтира и премести в музей, няма. Вероятно и никога няма да има. Ние не очакваме това. По-важното е, че като граждани даваме своя принос за задълбочаване на дебата за наследството от комунизма, чрез дискусии, събития на открито, провокации дори. Въпросът обаче е политически и в крайна сметка ще се реши с политически средства. Решението на Софийският общински съвет от 1993 е пример за такова политическо решение. Тогава представителите на гражданите на София гласуват да демонтират паметника. Имало е инсталирано скеле и подготвени машини за реализация на това решение. Но то е спряно с едно обаждане на руския посланик, по това време – Авдеев. Ето за това говорим. Легитимно политическо решение на Столичния парламент е отменено от посланика на чужда държава. Същата държава, която ни окупира и насилствено наложи болшевизма в страната ни, за по-мило наричан социализъм. В България никога нямаше да има комунизъм, ако не беше отнет суверенитетът на страната ни насилствено, чрез зверски терор, в условията на съветска окупация. И сега имаме паметник на тази армия, на който пише: „На съветската армия освободителка от признателния български народ”. Това е най-големият позор за България, такъв цинизъм е трудно да бъде осмислен. През 2011 година в България дойде екип на грузинския журналист Олег Панфилов. Той е етнически руснак, приятел и съмишленик на Анна Политковская, силен критик на политиката на Путин. В страната му го наричат „кошмарът на Путин”, има два опита да бъде ликвидиран от властите в Москва. Та Олег Панфилов беше на нашето събитие пред МОЧА и се обърна със следните думи към хората: „Да имате този паметник в центъра на София, е все едно аз да държа в къщата си снимка на убиеца на моя баща и всеки ден да я гледам”. А в личен разговор по-късно каза: „Толкова се радвам, че България е в ЕС. Грузия също мечтае за това. Но усещането ми е, че все още сте много повече постсъветска територия”. Друг авторитет по темата за комунизма, Хубертус Кнабе, историк, директор на музея в памет на жертвите на комунизма в затвора на ЩАЗИ, написа за нашата инициатива следното: „Във връзка с паметника в София, който предизвиква Вашето възмущение ще кажа: Монументите на тоталитаризма няма какво да търсят в градския пейзаж на една демокрация. В Германия би била абсурдна идеята днес в публичното пространство да се намери и един пречупен кръст, въпреки че в миналото те са били едва ли не на всяка обществена сграда”.
С всички тези примери искаме да кажем, че паметниците от времето на комунизма оттук нататък могат и трябва да имат една единствена задача в нашето общество – да служат за памет за зверствата на комунизма, за осъждане на престъпленията срещу хуманността и за заклеймяване на тоталитарните идеологии като античовешки. Тази своя функция паметниците от тоталитарния период могат да изпълнят само ако бъдат преместени в музей, който разказва за престъпленията и за жертвите.
– Има ли яснота – какъв е статутът на паметника, има ли собственик?
– По тази тема ние сме свършили много документална работа и сме проучили статута му от всички български институции, които третират паметниците. Имаме документи от Фонда за паметниците на културата, от Министъра на отбраната и от зам.-министъра на културата. Те категорично заявяват, че ПСА не е военен, нито войнишки паметник, не е недвижима културно-историческа ценност, нито е вписан като паметник на културата. Това е паметник на българо-съветската дружба, както показват документите от Държавния архив, където сме проучили стенограмите от заседанията на комисията, възложила неговото създаване. Вероятно не знаете, че ПСА е открит на 7 септември 1954 година. Рождения ден на Тодор Живков. Веднага след удавянето в кръв на Горянското движение. Като подарък за назначения от Кремъл нов ръководител на БКП. Проблемът е, че нямаме воля нито като общество, нито като политическо представителство да се разделим със символите на комунизма, което значи да се разделим с манталитета на соца – „КОЙ ще ми даде сега пари?“ – което за съжаление ни обрича на безкраен преход. Символите са от изключително значение за идентитета на едно общество и нация. Химнът, знамето, националният празник, паметниците и собствената ни памет – това са все опори, които би трябвало да ни свързват. За съжаление огромната част от паметниците ни и националния ни празник, например, са източник на едно зловещо послание – не знаем кои сме, не искаме свобода и демокрация. Някога, когато ПСА все пак бъде демонтиран, дано да не е твърде късно.
– Защо боксува инициативата за демонтирането на ПСА? Това се случва и с монумента „1300 години България?
– Инициативата продължава дейността си, въпреки явното и скритото противодействие на властите на градско и национално ниво. Държавата и общината си прехвърлят „горещия картоф“, като всеки от тях твърди, че ПСА е собственост на другия, и затова нищо не може да направи по въпроса. Нещо повече, напоследък се забелязва, че полицията все по-усилено охранява ПСА и все по-агресивно пречи на всякакви опити истината за този „паметник“ да бъде извадена наяве. Съвсем наскоро се стигна до още по-голям абсурд. Два дена след честването на 9 май (с който ПСА според нас няма нищо общо, защото е посветен на съвсем друго събитие), полицията не само пазеше венците, положени там, в рамките на това частно мероприятие, но също така пазеше и група провокатори (млади комунисти и „русофили“), дошли да пречат на наше съгласувано с общината събитие. Въпреки, че по закон би трябвало да ги изведат от района на събитието и да осигурят спокойно протичане на нашата акция. Излиза, че полицията открито застава на страната на тези, които се кланят на ПСА и полагат венци пред него. Ние настояваме, че събитията през септември 1944 (на които е посветен паметникът) не могат да се нарекат „освобождение“, като се има предвид, че към онзи момент България не е била окупирана от никого, на нейна територия не е имало чужди войски, управлявала се е от демократично прозападно (не прогерманско) правителство, което е водело преговори за примирие със западните Съюзници, вече е било прекъснало отношенията с нацистка Германия и се е готвело да ѝ обяви война.
– Но България не е била във война със Съветите?
– Що се отнася до отношенията на България със СССР, до 5 септември 1944 двете страни не само не са били във война помежду си, но и са поддържали пълни дипломатически отношения. България не е участвала във военни действия срещу СССР. На 5 септември 1944, СССР (чиито войски вече са на българската граница) скъсва отношенията си с България, обявява ѝ война, и три дена по-късно войските на Червената армия навлизат на българска територия и я окупират. Не са водени сражения, не са дадени жертви от съветска страна. Съветската окупация на България продължава три години, дълго след капитулацията на нацистка Германия. Именно тази окупация, довела и до установяването на комунистическия режим, се определяше 45 години като „освобождение“ и именно на нея е посветен ПСА. Този обект не е нито военен паметник, нито съветска или руска собственост, нито е културна забележителност. Това е тоталитарен символ, прославящ чужда военна агресия срещу нашата страна, обозначаващ зависимост от Москва и разделящ българското общество. По темата за паметника „1300 години България“ нашата позиция е, че той също трябва да бъде демонтиран,
– Как ще коментирате поклонението на ръководството на БСП пред паметника на Живков? Не е ли това подигравка с националната памет и реабилитиране на диктатора?
– Категорично осъждаме това поклонение, както и все по-явното напоследък реабилитиране на Тодор Живков и режима му. За съжаление, това се отнася не само за БСП, но и за много медии, както и за някои официални институции – например Министерството на културата.Нямаме закон, който да криминализира възхваляването на комунизма и омаловажаването на неговите престъпления.
– В страни от бивши соц лагер като Полша и Украйна се премахват подобни символи, а у нас продължават да никнат емблеми на комунизма?
– В другите страни от Източна Европа очевидно и властите, и активните граждани са наясно, че оставането на съветските и тоталитарните паметници на местата им ПРЕЧИ за пълното скъсване с миналото, без което е невъзможно съответната страна да стане нормална европейска държава и част от западната цивилизация. И под „скъсване с миналото“ нямаме предвид забравяне или непознаване на миналото, напротив – в Полша например хората много добре познават миналото на страната си, въпреки че паметниците от тоталитарния период методично се демонтират.
У нас, за съжаление, такова разбиране липсва, както у властите, така и у огромното мнозинство от хората, даже у много от активните граждани. В резултат, всички паметници си стоят, но сред населението се шири масова неграмотност по отношение на историята. Стига се до куриози от типа на „ПСА е паметник на освобождението ни от турско“ и „ние сме обявили война на СССР през Втората световна“. В тази атмосфера е много лесно за русофилските и комунистическите организации да издигат и нови паметници на личности, свързани с тоталитарния режим и съветската окупация. И това не среща никаква съпротива от местните власти и правителството.
– Как българите да получат истинска представа за историята си – без митове, каква трябва да е съдбата на стотиците паметници от времето на комунизма, пръснати из цялата страна?
– Трябва да се организират музеи на тоталитарния режим и окупацията, които да помагат за запознаване на хората с историята. В частност, демонтираните паметници трябва да се съберат в един или повече такива музеи, където да могат да бъдат видени в подходящия контекст – не като обекти на поклонение, а като музейни експонати – символ на едно зловещо време. Добра идея е да се организира и нещо подобно на полския Институт за национална памет, който предоставя на образователната система и медиите различни материали, свързани със събитията през периода 1944-1989.
– Предвиждате ли нови инициативи?
– Да, разбира се. Засега всичките ни инициативи са насочени към ПСА, но се надяваме неговият демонтаж да постави началото на масово премахване на всички останали подобни паметници у нас.
– Смущаващ ли е фактът, че се говори за възраждане и реставрация на „Бузлуджа“ – така наречената летяща чиния на комунизма?
– Категорично сме против инвестирането на държавни средства в един чисто партиен обект, на БКП – партия отговорна за всички престъпления срещу българския народ по времето на комунизма. Ако българското правителство иска да се знае историята на страната ни, да има интересни музейни експозиции, образователни дискусии, интересни изложби, може да направи музей на окупацията или музей на комунизма. Такива има във всички страни от бившия соц лагер. Повтарям, във всички. България драматично изостава и тъне в блатото на демагогията и пропагандата. Тези музеи могат да бъдат образователни средища и туристическа дестинация, както е Къщата на терора в Будапеща, например. Такъв прекрасен музей може да стане сградата на Лъвов мост, която е била Народна милиция, Дом на БКП, Дом на Полицията преди 1944. Вместо това продължаваме да се държим като безнадеждна постсъветска територия, неспособна на истински промени и автентичен демократичен избор.
Съвършеният егоист е човек, който участва в такива отношения, построява така контактите си с хората, че постоянно дава, без да взима нищо от другите. Дава обич, помощ, всеотдайност, грижа. Винаги мисли първо за другите и никога за себе си. Чувства се виновен, ако постави себе си на първо място. Малкото случаи, когато това все пак става, изпитва вина и веднага прави нещо, с което да поправи „грешката“, т.е. отново започва да прави и да се раздава за другите. Нищо не иска за себе си. Толкова не иска за себе си, че забравя, че общуването е двупосочен процес, в който даваш и взимаш. Процес, в който участниците се обогатяват взаимно, чувстват се пълноценни и уверени.
Да даваш, без да взимаш, означава всъщност, че не цениш другите. Не искаш да ти дават, уж, за да не ги натоварваш, уж, защото много ги цениш, а всъщност отправяш към тях посланието, че те не могат да ти дадат нищо значимо. Отвъд познатото обяснение, че хората, които дават, а не искат нищо в замяна, имат ниско самочувствие и не смятат себе си за ценни, погледнете на това и по един малко по-различен начин. Като обезценяване на другия участник в процеса на общуване, като заемане на свръх протективна и доминираща позиция. Да не искаш да получиш нищо от хората, с които живееш, обичаш и цениш, означава, че несъзнателно се довеждаме до образа на съвършения егоист.
