Категория: Обикаляне около кофите за смет

На Б.

Ou est ta maison?[1]

Ще се опитам да разкажа защо този въпрос се оказа решаващ за терапията на едно младо, 17 годишно момиче, със симптоми на депресия.

У нас е твърде разпространено децата да бъдат отглеждани в ранната си възраст или в част от детството си от баби и дядовци. Понякога зад това има обективни причини, а понякога – не. Но и двата случая то оставя силно отражение в живота на детето, бих казала категорично в негативен план. Понякога тези отражения остават скрити за много дълго време и напълно неразбрани, понякога имат своите прояви още в самото детство. Често родителите остават некритични към това, че детето се отглежда от техните родители. От една страна, защото това е много разпространен феномен в българските семейства, от друга – поради собствените им трудности да поемат ролята си на родителски авторитет спрямо децата си. В психологическата практика в България това е силно подценявано явление. То не се приема за важно, преживяванията остават напълно несподелени. Самите родители често са изцяло отглеждани от баби и дядовци, имат силна емоционална връзка с тях и не се досещат дори какво може да изпитва собственото им дете.

Когато аз започвах да уча фамилна терапия, преди близо 20 години, това беше първата тема, с която се сблъсках в обучението си. В случаи от практиката на моите учители и собствената ми история като обучаващ се. Сега, толкова години по-късно, тази тема не спира да е актуална, макар много неща да се промениха – в начина на функциониране на семействата, появиха се различни, нови родителски стилове, в самия обществен контекст също има доста промени. Какво тогава прави тази тема отново важна? По-скоро неостаряващо важна? Това, което не се промени е отношението на съвременните родители към техните собствени родители. Българското общество си остава дълбоко лоялно на традиционната, патриархална култура, в която властта е у по-старите, приемат се като по-валидни техните ценности и възгледи за живота, все още е крайно неприемливо да се отхвърли модела на родителите като непригоден за поколението на внуците. Т.е. цялата тази каша от модерност (по външни белези) и патриархалност (като дълбока духовна лоялност), ражда една силна неувереност на днешните родители към собствения им авторитет и способност да са най-значимите експерти в отглеждането на децата си.

Системата за социални услуги също много засилва този модел. Цялата грижа за децата в риск е организирана по начин, който гледа на родителите като на „ниско капацитетни” (ах, тези модерни думи) и отхвърля всяка вероятност да има в опита им примери за адекватно родителстване. Така е не според закона, а според нагласите и манталитета на хората, които го прилагат. Т.е. отново има външен авторитет (системата за грижи), който знае по-добре от родителите как да отглеждат децата си. Оставаме патриархални до мозъка на костите си. А това е крайно неадекватно.

Историята, която провокира този разказ е всъщност историята на много деца и младежи. Те живеят при бабите си, без дори да могат да обяснят защо. Имат родители, които работят, имат жилище, грижат се за тях. И никой не вижда, че нещо не е наред. При някои младежи може да се зареди екстремно протестно и неконтролируемо поведение, при други – послушност, изпълнителност, дори депресивност. Затова и първото, което терапевтът, ориентиран към семейството, е важно да направи, е да събере семейството на детето и бабата и дядото. Важно е да стане ясно кой е родителя в тази ситуация и кой не, кой ще носи отговорност и с кой ще си партнира в по-голяма степен терапевта.

Когато дойде на индивидуална консултация, след като бях провела вече една семейна сесия, попитах момичето, с което работех: Къде е твоят дом? И това провокира силна реакция на тъга у нея. Тя се обърка, смути, започна да обяснява нещо, което вече знаех като факти. Замръзна за малко и вече силно развълнувана започна да разказва. За това как ѝ липсва контакта с майка ѝ. Колко неща е искала да научи от нея, но досега не е имала възможност. За това колко манипулирана се чувства понякога. В крайна сметка, че не знае къде е нейният дом. Има две къщи, в които живее, а все едно няма нито една.  Работата със семейството на това момиче и със самата нея продължи няколко месеца, през което време тя реши да се върне в къщи. Каза, че никога не си е представяла, че това ще е толкова трудно (Хубаво е, че ѝ беше трудно! Ще го помни винаги!). Че разбира какво е станало в последните години с нея и това ѝ помага много. Разбира се, този процес не можеше да стане възможен без страхотното разбиране и подкрепа на родителите. Които имаха смелостта да си припомнят своя опит в отношенията с родителите си, бабите и дядовците си, и накрая да споделят с вълнение и загриженост: „Ако знаехме какво изпитва дъщеря ни, нямаше да допуснем това”. Месеци след приключихме с терапевтичните сесии, момичето ми се обаждаше по телефона и споделяше как се чувства и как се развиват нещата в живота ѝ. А той вървеше в устойчива позитивна посока. При последния ни разговор я попитах: „Ако отново те попитам къде е твоят дом, какво ще отговориш”? Тя се засмя и каза: „Как къде? В къщи, разбира се”.

Терапевтите, ориентирани към семейството имат като основна работа да се вгледат не толкова в симптомите, които водят клиентите им при тях, а в семейния контекст и задачите, които семейството трябва да реши на този етап от развитието си. Тези, които вече е решило и тези, които не е. Младото момиче, на което посвещавам този разказ, е на 17 години. Тепърва ѝ предстои друга голяма задача – да напусне дома на родителите си и да поеме своя път. И буквално и метафорично. Както казах на едни други родители, чиито дъщери също бяха отгледани от бабата и дядото, а им предстоеше да заминат да учат в чужбина ВАШИТЕ ДЪЩЕРИ ТРЯБВА ДА НАПУСНАТ БЪЛГАРИЯ ОТ ВАШИЯ ДОМ.ТРЪГВАЙКИ КЪМ НОВИЯ ЕТАП В ЖИВОТА СИ, ДА СИ ТРЪГНАТ ОТ ВАС, А НЕ ОТ БАБА СИ И ДЯДО СИ. (около заминаването на тези две момичета имаше много емоционални трудности, най-голямата от които беше прекомерната близост, загриженост и вманиачаване дори към бабата и дядото).

Къде е твоят дом? Понякога нещата са толкова прости.

[1] Къде е твоят дом? (фр.)

Точно така. Психотерапията не е гаранция за щастие. Така както лекарят може да ни помогнем да оздравеем, при това без този процес да зависи само и изцяло от него, психотерапевтът може да ни помогне да си помогнем да оздравеем. Оздравяването не е гаранция за щастие. Но здравите хора по-често са щастливи.

Хората често очакват, че психотерапията ще им помогне да бъдат щастливи. Но щастието е нещо много интимно, лично, специфично. Щастието е тайнство. Докато здравето, включително и психичното, е наука, практика, за него има критерии, признаци, ясни ориентири.

Затова, когато се случва да ме питат: Ще стана ли по-щастлив/а?, аз отговарям: Не знам, но можеш да бъдеш по-здрав/а.

Веднъж един пациент ми каза: „Много лесно ги обръщаш нещата. Казваш, че болестта е здраве. Всички представи ми объркваш. Аз съм болен. Точка.“

Мисля си, че ни липсва умението да живеем, осъзнавайки, че в психичния ни свят има много противоречия, но това е нормално. Изпитваме противоположни чувства, на пръв поглед несъвместими едно с друго. Но и това е нормално. Нормално е да сме и болни и здрави едновременно. Както и да си даваме сметка, че едно и също нещо може да ни пречи, може и да ни помага, в различни моменти, при различни обстоятелства. Като мълчанието например. Мълчанието и затварянето в себе си може да бъде предпоставка за правене на дълбок и същински контакт с другите. Мълчанието може да бъде и бягство от контакта с другите. Мълчанието може да е средство за оцеляване в силно нездрава и дисфункционална среда, както по времето на комунизма например.  Бедата е, когато приемем, че само едно от тези неща е вярно. И всеки безценен опит, който животът ни поднася да опознаем и другата страна на някое свое качество или умение, или поведение, ние го игнорираме, защото смятаме, че то няма как да е вярно. Отношенията с хората често ни сблъскват с това да ВИДИМ, да ЧУЕМ, да УСЕТИМ другите страни на своите истини. Възможностите ни да се обогатяваме са около нас. Лоялността ни само към един аспект на нещата обаче, пречи да използваме тези възможности. И затова често сме така объркани. Имаме вече много поводи да знаем, че това, което сме си изградили като представа не е така, че мълчанието например може да е злато, може и да е зло – зависи как се ползвам и как се възползвам от него. Но отказваме да приемем тази нова информация и сигнали.

Тоталитарната държава искаше от нас да бъдем безкрайно и безкритично лоялни към Партията и СССР. В посттоталитарното общество още влачим този предразсъдък и го набутваме в какви ли не взаимоотношения – безумна лоялност към едно нещо, една истина, едно поведение.

Човешката психика е противоречива, динамична, променлива. Така е, за да можем да се адаптираме към сложния свят, да сме гъвкави да се развиваме. Разбирайки противоположностите и позволявайки им да съществуват в нашия свят, ние ставаме не по-объркани, а по-цялостни. Просто по-цялостни.

Съвършеният егоист е човек, който участва в такива отношения, построява така контактите си с хората, че постоянно дава, без да взима нищо от другите. Дава обич, помощ, всеотдайност, грижа. Винаги мисли първо за другите и никога за себе си. Чувства се виновен, ако постави себе си на първо място. Малкото случаи, когато това все пак става, изпитва вина и веднага прави нещо, с което да поправи „грешката“, т.е. отново започва да прави и да се раздава за другите. Нищо не иска за себе си. Толкова не иска за себе си, че забравя, че общуването е двупосочен процес, в който даваш и взимаш. Процес, в който участниците се обогатяват взаимно, чувстват се пълноценни и уверени.

Да даваш, без да взимаш, означава всъщност, че не цениш другите. Не искаш да ти дават, уж, за да не ги натоварваш, уж, защото много ги цениш, а всъщност отправяш към тях посланието, че те не могат да ти дадат нищо значимо. Отвъд познатото обяснение, че хората, които дават, а не искат нищо в замяна, имат ниско самочувствие и не смятат себе си за ценни, погледнете на това и по един малко по-различен начин. Като обезценяване на другия участник в процеса на общуване, като  заемане на свръх протективна и доминираща позиция. Да не искаш да получиш нищо от хората, с които живееш, обичаш и цениш, означава, че несъзнателно се довеждаме до образа на съвършения егоист.

Отделянето на това от онова е едно от най-ценните и животоспасяващи (буквално и метафорично) умения в човешкия живот.  Това е умението да бъдем диференцирани, да правим разлика между събития, отношения и преживявания, дори на пръв поглед да няма такава; това е умението „с мръсната вода да не изхвърлим бебето”; умението да намираме ценна информация и познание в различията, конфликтите и някои твърде болезнени отношения. Това е умението да правим конструктивни компромиси, без да се чувстваме прецакани и да защитаваме личните си граници. В крайна сметка това е умението да бъдем зрели и пълноценни личности – партньори, родители,  приятели, личности, които правят дълбоки и смислени връзки.

Освен известната и екранизирана версия на Шарл Перо „Пепеляшка и стъклената пантофка”, има и една друга версия на тази приказка, разказана от Братя Грим. Повечето хора, които харесват тази приказка, са чели или са им разказвали и двата варианта, но помнят и са останали с доминиращи впечатления от този на Шарл Перо. Другата версия е напълно избледняла или често пъти направо непозната. Двете приказки са толкова различни, че всъщност само заглавието им напомня за това, че става въпрос за един и същи сюжет. Разликите са много и обозрими, емоциите, които предизвиква едната и другата са така противоположни, че аз открих в това прекрасна възможност да работя с групи чрез тази приказка и да тръгна по следите на една непозната, а както ще видите и отречена и охулена Пепеляшка.

Когато питам участниците в групата какво си мислят и изпитват след края на приказката, получавам следните отговори. При Шарл Перо има оптимизъм, надежда, спокойствие, радост. При Братя Грим – отвращение, ужас, страх, погнуса. От къде идва тази разлика?

В приказката на Шарл Перо има Кръстница, която помага на Пепеляшка да отиде на бала, като прави вълшебства, които точно в полунощ се развалят. При Братя Грим няма Кръстница, но има птички и дърво,  които Пепеляшка сама призовава всеки път, когато има нужда от помощ. При Шарл Перо основните отношения са между Пепеляшка и нейните заварени сестри, а при Братя Грим – между Пепеляшка и починалата й майка, на чийто гроб детето ходи всеки ден, плаче и разговаря с майка си и посажда лешникова клонка, която пораства в дърво. Пепеляшка на Шарл Перо тайно мечтае да отиде на бала, но не казва на никой, докато Кръстницата й идва сама и сама отгатва какво иска нейната кръщелница. В другата приказка Пепеляшка два пъти ходи да моли мащехата си да я пусне на бала, като накрая я принуждава да каже, че колкото и да се старае и да успява да изпълни поставените задачи, няма да я пусне, т.е. принуждава я да заеме позиция и да откаже. Принцът при Шарл Перо започва да търси своята избраница сред цялото царство, защото не знае нищо за нея и има само нейната пантофка. В другия вариант принцът знае къде живее Пепеляшка и отива да я търси само в къщата, където живее, не се налага да праща глашатаи из цялото кралство. Накрая Пепеляшка на Шарл Перо прощава на сестрите си, че са я тормозили, взима ги със себе си в двореца и им намира знатни благородници за мъже, защото много иска да се обичат и всичко им прощава. Пепеляшка на Братя Грим тръгва с принца към църквата и не взима сестрите си със себе си, те тръгват след нея, като се надяват на същото вероятно, като тези от варианта на Шарл Перо. Само че гълъбчетата приятели на Пепеляшка им изкълвават очите и ги наказват да бъдат слепи до края на живота им. Краят на Братя Грим е решаващият момент, за да се нарича тази приказка „ужасна, отвратителна, изпълнена с насилие”. А също и момента, малко преди края, в който заварените сестри на Пепеляшка, подтикнати от своята майка, в желанието си да станат жени на принца, си отрязват едната петата, а другата – палеца, за да обуят малката обувка, която не им е по мярка.

„Пепеляшка” не е просто приказка. Аз виждам в нея една напълно реалистична история, разказана със средствата на метафорите. Имайки двата варианта пред себе си, едната е приказната история (Шарл Перо), а другата е терапевтичната история (Братя Грим). Както много често в нашите собствени преживявания, когато нещо тежко ни се е случило, ние се опитваме да се справяме, да търсим обяснение на това, което преживяваме, да го поправим, да го преодолеем, да се излекуваме. И както казва Пол Ватцлавик, хората имат сериозни и заплетени проблеми не само поради естеството на самите проблеми, а заради начина, по който се опитват да ги разрешат. Двете истории за Пепеляшка ни дават да разберем именно това – че не е толкова определящо само какво ни се случва, а как ще подходим към него, как ще го осмислим и ще реагираме. И дали ще търсим приказния вариант, пълен с илюзии и бягства от същинските въпроси на живота ни, или ще поемем по терапевтичния път, в който няма Кръстница, но има много лично предприети действия, лична отговорност, активност, и приемане на болката.

Терапевтичната история

Началото

Едно дете е загубило майка си. В крехка детска възраст това е едно от най-тежките неща, което може да се случи. И няма сила на света, която да изтрие тази загуба, все едно не се е случила. Приказката на Братя Грим започва с това, че болната майка вика при себе си единственото си дете, дава своята заръка, казва й, че винаги ще бди над него. После детето всеки ден ходи на гроба на майка си, плаче и дава израз на тъгата си. Зимата минава, идва пролетта и тогава бащата на детето се жени за друга жена. Още от самото начало тук има много силна заявка, че това, на което ще станем свидетели няма да е самоцелно преследване на някаква цел – пък било то и благородна. В това начало има описание на процес, има диалог, има изчакване, следване на природния ритъм. И както е в реалната терапевтична работа, тя започва с осмисляне на етапа, в който се намира клиента. Разбирането на загубата, която преживява, изразяване на всички чувства, които съпътстват този процес. Терапевтът има задачата да подготви клиента си именно за това, че той ще премине през терапевтичен процес. Че терапията не е спасяване от и игнориране на болката, а нейното приемане и оползотворяване в актуалния живот. Това дете разбира загубата си. Разбира, че не може да я премахне и се подчинява на чувствата си. Дава им пълен израз като ходи на гроба на майка си, плаче и се доверява на следването на вътрешната си природа. За разлика от това, при Шарл Перо няма такова нещо. Там смъртта на майката, осиротяването на детето и повторната женитба на бащата е разказана в едно-единствено изречение. И веднага има въведение към следващото повествование – ужасния живот на Пепеляшка с мащехата й и нейните доведени сестри. Цялата мъка от загубата е замаскирана и последвалите страдания в живота й, се отдават на проклетията на новото й семейство. Сякаш ако имаше добра втора майка и мили сестри, нямаше да страда. Това преобръща радикално развитието на сюжета в двете приказки. В приказния вариант на историята, всяко последвало нещастие се свързва с лошотията на мащехата и сестрите. В терапевтичния вариант страданието е изначално лично, то не зависи от външния свят. Да, ако Пепеляшка би имала добри сестри и мащеха, щеше да страда по-малко. Но дори и това е под въпрос. Но няма как да не страда изобщо, защото страданието й е свързано с нейна лична загуба.

Уроците и научаването

Какви са терапевтичните ползи за човек, когато е приел болката си и не бяга от нея?

Първи урок

Момичето при Братя Грим ходи всеки ден на гроба на майка си. Дори при развилите по нататък крайно неблагоприятно отношения в новото семейство, то продължава да ходи. Тази Пепеляшка, която приема загубата си, не може да бъде заставена да стои в къщи и само да слугува по унизителен начин. Тя излиза всеки ден. Всеки ден тя има своето време, в което не е в ужасната къща със сестрите си и не търпи техните подигравки. Само че това при нея не е преследвана цел – това е закономерна последица от уважаването на правото си на страдание. Когато човек цени изразяването на чувствата си по време на загуба, няма сила, която да го спре. И става така, че това момиче има време извън къщата. Има време, в което е себе си. Има време, в което мислено е с майка си и това му дава сила. Проклетата мащеха, която е толкова подла и всесилна, не може да му попречи да излиза. По-късно, когато бащата й донесъл едно лешниково клонче, което тя засадила на гроба на майка си, ходи дори по три пъти на ден да го полива. Тази Пепеляшка е активна. Един невероятен, огромен урок – страданието не е пасивен акт. Други са нещата, които влияят на нашата активност. Но страданието не е непременно пасивен процес, в който нищо не се случва. И така това дете вече не е само слугиня. С другата Пепеляшка се случва нещо съвсем различно – тя изобщо не излиза от къщата и пасивно понася всички унижения.

Втори урок

Идва времето да се ходи на бала в двореца. Пепеляшка се разплаква, защото иска и тя да отиде и решава да попита мащехата си. Мащехата й отказва, „но Пепеляшка настояла”. Уха!!! Пепеляшка настояла! Това бедното, тормозеното, измъченото дете. Тази Пепеляшка не предизвиква съжаление. Тя предизвиква възхищение. Тя не се отказва и влиза в открит диалог и конфронтация с мащехата си. Налага се на тази мащеха да не може да откаже просто така. Пепеляшка е личност, тя е вече фактор в семейството. Тя е директна, искаща, отстояваща се. Тогава мащехата й дава две поредни изпитания, с все по-голяма трудност: да изчисти лещата от пепелта. И тук момичето решава да извика на помощ птиците, които всеки ден са с нея, докато е на гроба на майка си. Тя знае от кого да поиска помощ при трудна ситуация. И птиците започват да отделят това от онова. Тя ги гледа и се учи. Тук също има процес – изпитание, което изисква търпение, послушание, доверяване на чужда помощ, несигурност в крайния резултат. Задачата е свършена и момичето отива при мащехата си. Тя в крайна сметка категорично й отказва да отиде на бала. И заминава с двете си дъщери, оставяйки Пепеляшка в къщи сама. Тогава тя отива при гроба на майка си и иска помощ от порасналото лешниково дърво. Облича красивите си дрехи и отива на бала. Принцът е очарован, танцува само с нея. Когато се стъмнило Пепеляшка поискала да си отиде. Не защото магията ще се развали, а защото се е стъмнило. Бидейки активна и търсейки помощ за отиването на бала, Пепеляшка не е в капана на някаква магия, с която трябва да се съобразява. Тя има своя вътрешна норма, кога да си тръгне след първата си среща. Принцът поискал да я изпрати и така научава къде живее избраницата му. Така и се запознава и говори за първи път с бащата й. За един кратък момент от историята се случват много неща. Принцът харесва избраницата си, танцува само с нея, тя си тръгва, той отива да я изпрати и среща баща й, с който също има разговор. В терапевтичната история всички герои са активни. Те правят събитията, не очакват нещо да се случи поради външна намеса. Този кратък епизод е толкова близък до една реална любовна среща дори от нашето съвремие. В него има и вълнение, и свян, и обет  – дори и да си тръгнеш, аз ще те последвам. Има всичко, което прави двамата млади герои да се изберат един друг без опосредстването на външни намеси. Има научаване на един много важен урок, който терапевтичните общности за зависими например, са превърнали в свой основен принцип – само ти можеш да го направиш, но не можеш да го направиш сам. В приказната история Пепеляшка не прави нищо от това. Тя дори не казва на Кръстницата си защо плаче, тя се досеща сама и започва да действа и да прави магии, докато Пепеляшка стои и не научава нищо. Отива на бала с най-красивата каляска и рокля, чака да стане полунощ, за да си тръгне преди да се е развалила магията, принцът нищо не знае и не научава за нея.

Трети урок

Тъй като принцът вече знае къде живее любимата му, когато тя си тръгва и третата нощ и губи обувката си, той знае как да я намери. Знае дома й и отива точно там. Отива лично. Не праща глашатаи из цялото царство. Отива, чука на вратата и иска всички момичета в този дом да премерят обувката. Пътят на двамата един към друг е много по-кратък, те вече се познават, нещо повече – те вече са се избрали. Естествено първо мерят обувката сестрите. Под натиска на майката едната отрязва палеца си, за да може обувката да й стане, другата отрязва петата си. Много важно послание какво се случва с хората, когато се преследва една цел, превърната в самоцел. Стигат до крайности в готовността да я постигнат. Готови са да режат части от себе си. Това се случва, когато напълно липсва диференцираност между майката и децата й, между нейните амбиции и това какво те искат. Става това, че майката разполага със собствените им тела все едно са нейни. Пепеляшка, която остава без майка израства много по-автономна и зряла. Тя през цялото време полага усилия, но не прави жертви. Това е пряка последица от разбирането на загубата и отказа да я зарови, замени с нещо друго, все едно тази загуба не е важна. При някои хора, преживяли тежка загуба, се получава именно това – те остават зависими тъкмо защото години наред се убеждават, че тази загуба не е толкова важна, защото смятат, че ако дадат воля на страданието им, то ще контролира живота им и затова те избират да не страдат. Разбира се, това е невъзможно. Много клиенти в живота си като възрастни хора имат сериозни зависимости (към вещества, хазарт, отношения с хора) и в тяхната история се открива такава загуба, която ги поглъща като че напълно. Те започват да й принадлежат, вместо я изстрадат и да продължат живота си.

Когато Пепеляшка тръгва към църквата да се венчае с принца, тя не кани сестрите си. Те сами тръгват след нея, заставайки от двете й страни. Тогава гълъбите изкълвават по едното им око. Сестрите пак не си тръгват. На излизане от църквата те са отново с Пепеляшка. Тогава гълъбите им изкълвават и другото око.

Поемане по своя път и правене на избор

В терапевтичната история за Пепеляшка няма щастлив край. Няма веселба, „живели дълго и честито” и т.н. Така както е и в терапевтичната работа. Тази история приключва там, където героите, преминали през доста трудности, вече са направили своите избори. Фактът, че имаме две толкова различни версии на Пепеляшка, означава, че към едно и също събитие хората подхождат по различен начин. И че дори и при много тежки ситуации има възможност за намиране на решение.

Много пъти, в групите, в които сме работели по тази приказка, са ми казвали, че са много разочаровани от това, че бащата не е участвал в нейните неволи и с нищо не й е помогнал. Ако смятате, че бащата от варианта на Братя Грим е бездеен и е лош към дъщеря си, погледнете бащата от варианта на Шарл Перо – него просто го няма никакъв. Всички знаят, че е там, че Пепеляшка е загубила само майка си, а през цялото време изглежда, че е загубила и баща си. Него просто го няма никакъв. Този баща при Братя Грим го има през цялото време. Нито за миг не забравяме, че Пепеляшка има баща. Той й носи лешниковото клонче. Той се запознава с принца. Той го посреща като отива да мери обувката. Да, някои негови реакции предизвикват гняв. Но той не е напуснал живота на дъщеря си и самата тя знае, че има баща. А това е надежда. Той всъщност прави най-важното – не я спира да страда и да ходи на гроба на майка й.

Отделяне на това от онова в обществения контекст

Мисля, че анализът на тази приказка ще бъде непълен ако не се свърже, поне бегло, с обществения ни контекст. Още повече че самата аз открих и видях разликите между двете версии в разгара на протестите през 2013 срещу правителството на Пламен Орешарски.

Ако за едно дете едва ли има нещо по страшно да загуби майка си, то за едно общество няма нищо по-страшно да се окаже в примката на тоталитарната власт. 45 години ни взеха правото да бъдем собственици, да гласуваме, да се движим свободно, да се сдружаваме, да творим, да говорим. Взеха ни душите. Какво направихме ние от всичко това? Отрекохме страданието си като народ, и всеки един поотделно личното си страдание. Заровихме го някъде и наддадохме вой по други, очевидни гадости от обществения ни живот, като нововъзникналата мафия, обедняването, липсата на перспектива. С всичко това напълно съм съгласна. Но дори и преходът да беше се развил по друг начин, много по-конструктивен и ориентиран към развитие, ужасът на изминалите 45 години нищо не може да го заличи. Какво направихме с болката за загубения живот на две поколения – нашите баби и дядовци и нашите родители? С кошмара на собственото ни, донякъде пощадено от развоя на събитията, детство. Чакаме Кръстницата да дойде и да направи своите вълшебства, да превърне тиквата в каляска и най-мустакатия и тлъст плъх в кочияш и да отидем на бала. Е, превърнаха се тиквата и плъха в антураж, който да ни съпроводи на бала, но що за бал е това, щом ще участваме в него, обзети от страх да не изпуснем определения час и магията да се развали? Не плакахме на гроба на майка си. И не схванахме, че загубата не може да бъде заменена с отричане и впускане в нови неща. Креативното справяне с болката е възможно, когато първо я признаем.

В обществения ни живот също както и в детските книжки, има две версии на приказката за Пепеляшка. Уви, и тук приказната история е по-позната и предпочитана от терапевтичната.