Веднъж един пациент ми каза: „Много лесно ги обръщаш нещата. Казваш, че болестта е здраве. Всички представи ми объркваш. Аз съм болен. Точка.“
Мисля си, че ни липсва умението да живеем, осъзнавайки, че в психичния ни свят има много противоречия, но това е нормално. Изпитваме противоположни чувства, на пръв поглед несъвместими едно с друго. Но и това е нормално. Нормално е да сме и болни и здрави едновременно. Както и да си даваме сметка, че едно и също нещо може да ни пречи, може и да ни помага, в различни моменти, при различни обстоятелства. Като мълчанието например. Мълчанието и затварянето в себе си може да бъде предпоставка за правене на дълбок и същински контакт с другите. Мълчанието може да бъде и бягство от контакта с другите. Мълчанието може да е средство за оцеляване в силно нездрава и дисфункционална среда, както по времето на комунизма например. Бедата е, когато приемем, че само едно от тези неща е вярно. И всеки безценен опит, който животът ни поднася да опознаем и другата страна на някое свое качество или умение, или поведение, ние го игнорираме, защото смятаме, че то няма как да е вярно. Отношенията с хората често ни сблъскват с това да ВИДИМ, да ЧУЕМ, да УСЕТИМ другите страни на своите истини. Възможностите ни да се обогатяваме са около нас. Лоялността ни само към един аспект на нещата обаче, пречи да използваме тези възможности. И затова често сме така объркани. Имаме вече много поводи да знаем, че това, което сме си изградили като представа не е така, че мълчанието например може да е злато, може и да е зло – зависи как се ползвам и как се възползвам от него. Но отказваме да приемем тази нова информация и сигнали.
Тоталитарната държава искаше от нас да бъдем безкрайно и безкритично лоялни към Партията и СССР. В посттоталитарното общество още влачим този предразсъдък и го набутваме в какви ли не взаимоотношения – безумна лоялност към едно нещо, една истина, едно поведение.
Човешката психика е противоречива, динамична, променлива. Така е, за да можем да се адаптираме към сложния свят, да сме гъвкави да се развиваме. Разбирайки противоположностите и позволявайки им да съществуват в нашия свят, ние ставаме не по-объркани, а по-цялостни. Просто по-цялостни.
Програмата на поредицата през месеците септември, октомври и ноември 2016 е следната:
Темата за насилието в семейството и интервенции през призмата на системния подход – 15. 10. 2016, събота от 12.00 до 18.00 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК.
Диагностична оценка на деца, семейство, групи и индивиди през призмата на системния подход – 21. 10. 2016, петък, от 16.00 до 20.30 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК.
Синдромът на емоционалната злоупотреба и практиката на Патрисия Лав– 18. 11. 2016, петък, от 16.00 до 20.30 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК.
Приказката за Пепеляшка е много позната и дори банална. Има е в различни версии, екранизирана е безброй пъти. Самата приказка като че ли се е загубила в собствената си популярност. Много често тя се приема повърхностно и еднозначно. Аз обаче не смятам така. Открих тази приказка отново чрез работата си с групи и клиенти. Предлагам ви да се докоснете до една по-стара и автентична версия на приказката, която носи дълбоко терапевтично послание и третира по невероятно проникновен начин темата за загубата, страданието и скръбта. Уъркшопът ще ви даде възможност за практическа работа и да разберете някои от собствените си нагласи и механизми при справяне със загуба и скръбта, до която води това.
Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Водещ на дискусии и групи за жени.
Дата на провеждане 30 октомври, неделя, 2016, от 10.00 до 17.00 часа.
Регистрацията става на ел. поща vkmarinova@gmail.com. Такса за участие 40 лева. Срок за записване 26. 10. 2016. Максимален брой участници 12. Регистрацията приключва при запълване на местата. За повече информация 0896 753837. Място на провеждане София, ул. Княз Борис Първи № 122, етаж 2.
Изграждането на представа каква майка съм, бих искала да бъда, бях, или не бях, е една от най-важните теми в живота на всяка жена. Тя е изключително значима и за тези, които вече реално са майки и за тези жени, които все още не са. Отразява се на тяхното самочувствие, на поведението, което практикуват, конфликтите, които трябва да разрешат със себе си и другите. Един малко познат аспект на тази тема е как обществено-социалните и дори политически отношения се отразяват на функционирането на жените като майки. Никой не изгражда собствените си нагласи и поведение без да бъде повлиян от обществения контекст, в който живее. Без да отрази и неговите позитивни и негативни аспекти. В този уъркшоп ще работим практически по това да открием какво от социалния контекст ни влияе съзнателно или не в разбирането на ролята на майката. Уъркшопът е полезен и за жени, които не са родители, защото ще им помогне да осмислят разбирането за собствената си майка като един от основните авторитети в живота им.
Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Водещ на дискусии и групи за жени.
Дата на провеждане 30 септември, петък, 2016, от 18.00 до 21.00 часа.
Регистрацията става на ел. поща vkmarinova@gmail.com. Такса за участие 20 лева. Срок за записване 27. 09. 2016. Максимален брой участници 12. Регистрацията приключва при запълване на местата. За повече информация 0896 753837. Място на провеждане София, ул. Княз Борис Първи № 122, етаж 2.
Монументът на съветската армия в София е позор, който не бива да търпим повече
Паметниците у нас са източник на едно зловещо послание – не знаем кои сме, не искаме свобода и демокрация
България драматично изостава и тъне в блатото на демагогията и пропагандата, казва пред Faktor.bg активистът на Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия
През 2010 г. в София е създадена Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в столицата. Сдружението е член на престижната мрежа от европейски организации „Платформа за европейска памет и съвест”.
Валентина Маринова е един от създателите на Сдружението. В навечерието на 9 септември – поробването на страната от СССР, тя коментира съдбата на спорния паметник и защо у нас продължават да се въздигат монументи, свързани с комунизма и съветската власт, а в Полша и Украйна ги разрушават и пращат в музеите.
Интервю на Косара Белниколова
– Г-жо Маринова, каква е историята на Гражданската инициатива, която си е поставила като основна задача демонтиране на паметника?
-Паметникът на съветската армия(ПАС, б.р.) е най-значимият символ от времето на 45-годишното управление на БКП в България. Важно е да имаме еднозначно отношение към него като общество. За момента обществено съгласие за това дали да се демонтира и премести в музей, няма. Вероятно и никога няма да има. Ние не очакваме това. По-важното е, че като граждани даваме своя принос за задълбочаване на дебата за наследството от комунизма, чрез дискусии, събития на открито, провокации дори. Въпросът обаче е политически и в крайна сметка ще се реши с политически средства. Решението на Софийският общински съвет от 1993 е пример за такова политическо решение. Тогава представителите на гражданите на София гласуват да демонтират паметника. Имало е инсталирано скеле и подготвени машини за реализация на това решение. Но то е спряно с едно обаждане на руския посланик, по това време – Авдеев. Ето за това говорим. Легитимно политическо решение на Столичния парламент е отменено от посланика на чужда държава. Същата държава, която ни окупира и насилствено наложи болшевизма в страната ни, за по-мило наричан социализъм. В България никога нямаше да има комунизъм, ако не беше отнет суверенитетът на страната ни насилствено, чрез зверски терор, в условията на съветска окупация. И сега имаме паметник на тази армия, на който пише: „На съветската армия освободителка от признателния български народ”. Това е най-големият позор за България, такъв цинизъм е трудно да бъде осмислен. През 2011 година в България дойде екип на грузинския журналист Олег Панфилов. Той е етнически руснак, приятел и съмишленик на Анна Политковская, силен критик на политиката на Путин. В страната му го наричат „кошмарът на Путин”, има два опита да бъде ликвидиран от властите в Москва. Та Олег Панфилов беше на нашето събитие пред МОЧА и се обърна със следните думи към хората: „Да имате този паметник в центъра на София, е все едно аз да държа в къщата си снимка на убиеца на моя баща и всеки ден да я гледам”. А в личен разговор по-късно каза: „Толкова се радвам, че България е в ЕС. Грузия също мечтае за това. Но усещането ми е, че все още сте много повече постсъветска територия”. Друг авторитет по темата за комунизма, Хубертус Кнабе, историк, директор на музея в памет на жертвите на комунизма в затвора на ЩАЗИ, написа за нашата инициатива следното: „Във връзка с паметника в София, който предизвиква Вашето възмущение ще кажа: Монументите на тоталитаризма няма какво да търсят в градския пейзаж на една демокрация. В Германия би била абсурдна идеята днес в публичното пространство да се намери и един пречупен кръст, въпреки че в миналото те са били едва ли не на всяка обществена сграда”.
С всички тези примери искаме да кажем, че паметниците от времето на комунизма оттук нататък могат и трябва да имат една единствена задача в нашето общество – да служат за памет за зверствата на комунизма, за осъждане на престъпленията срещу хуманността и за заклеймяване на тоталитарните идеологии като античовешки. Тази своя функция паметниците от тоталитарния период могат да изпълнят само ако бъдат преместени в музей, който разказва за престъпленията и за жертвите.
– Има ли яснота – какъв е статутът на паметника, има ли собственик?
– По тази тема ние сме свършили много документална работа и сме проучили статута му от всички български институции, които третират паметниците. Имаме документи от Фонда за паметниците на културата, от Министъра на отбраната и от зам.-министъра на културата. Те категорично заявяват, че ПСА не е военен, нито войнишки паметник, не е недвижима културно-историческа ценност, нито е вписан като паметник на културата. Това е паметник на българо-съветската дружба, както показват документите от Държавния архив, където сме проучили стенограмите от заседанията на комисията, възложила неговото създаване. Вероятно не знаете, че ПСА е открит на 7 септември 1954 година. Рождения ден на Тодор Живков. Веднага след удавянето в кръв на Горянското движение. Като подарък за назначения от Кремъл нов ръководител на БКП. Проблемът е, че нямаме воля нито като общество, нито като политическо представителство да се разделим със символите на комунизма, което значи да се разделим с манталитета на соца – „КОЙ ще ми даде сега пари?“ – което за съжаление ни обрича на безкраен преход. Символите са от изключително значение за идентитета на едно общество и нация. Химнът, знамето, националният празник, паметниците и собствената ни памет – това са все опори, които би трябвало да ни свързват. За съжаление огромната част от паметниците ни и националния ни празник, например, са източник на едно зловещо послание – не знаем кои сме, не искаме свобода и демокрация. Някога, когато ПСА все пак бъде демонтиран, дано да не е твърде късно.
– Защо боксува инициативата за демонтирането на ПСА? Това се случва и с монумента „1300 години България?
– Инициативата продължава дейността си, въпреки явното и скритото противодействие на властите на градско и национално ниво. Държавата и общината си прехвърлят „горещия картоф“, като всеки от тях твърди, че ПСА е собственост на другия, и затова нищо не може да направи по въпроса. Нещо повече, напоследък се забелязва, че полицията все по-усилено охранява ПСА и все по-агресивно пречи на всякакви опити истината за този „паметник“ да бъде извадена наяве. Съвсем наскоро се стигна до още по-голям абсурд. Два дена след честването на 9 май (с който ПСА според нас няма нищо общо, защото е посветен на съвсем друго събитие), полицията не само пазеше венците, положени там, в рамките на това частно мероприятие, но също така пазеше и група провокатори (млади комунисти и „русофили“), дошли да пречат на наше съгласувано с общината събитие. Въпреки, че по закон би трябвало да ги изведат от района на събитието и да осигурят спокойно протичане на нашата акция. Излиза, че полицията открито застава на страната на тези, които се кланят на ПСА и полагат венци пред него. Ние настояваме, че събитията през септември 1944 (на които е посветен паметникът) не могат да се нарекат „освобождение“, като се има предвид, че към онзи момент България не е била окупирана от никого, на нейна територия не е имало чужди войски, управлявала се е от демократично прозападно (не прогерманско) правителство, което е водело преговори за примирие със западните Съюзници, вече е било прекъснало отношенията с нацистка Германия и се е готвело да ѝ обяви война.
– Но България не е била във война със Съветите?
– Що се отнася до отношенията на България със СССР, до 5 септември 1944 двете страни не само не са били във война помежду си, но и са поддържали пълни дипломатически отношения. България не е участвала във военни действия срещу СССР. На 5 септември 1944, СССР (чиито войски вече са на българската граница) скъсва отношенията си с България, обявява ѝ война, и три дена по-късно войските на Червената армия навлизат на българска територия и я окупират. Не са водени сражения, не са дадени жертви от съветска страна. Съветската окупация на България продължава три години, дълго след капитулацията на нацистка Германия. Именно тази окупация, довела и до установяването на комунистическия режим, се определяше 45 години като „освобождение“ и именно на нея е посветен ПСА. Този обект не е нито военен паметник, нито съветска или руска собственост, нито е културна забележителност. Това е тоталитарен символ, прославящ чужда военна агресия срещу нашата страна, обозначаващ зависимост от Москва и разделящ българското общество. По темата за паметника „1300 години България“ нашата позиция е, че той също трябва да бъде демонтиран,
– Как ще коментирате поклонението на ръководството на БСП пред паметника на Живков? Не е ли това подигравка с националната памет и реабилитиране на диктатора?
– Категорично осъждаме това поклонение, както и все по-явното напоследък реабилитиране на Тодор Живков и режима му. За съжаление, това се отнася не само за БСП, но и за много медии, както и за някои официални институции – например Министерството на културата.Нямаме закон, който да криминализира възхваляването на комунизма и омаловажаването на неговите престъпления.
– В страни от бивши соц лагер като Полша и Украйна се премахват подобни символи, а у нас продължават да никнат емблеми на комунизма?
– В другите страни от Източна Европа очевидно и властите, и активните граждани са наясно, че оставането на съветските и тоталитарните паметници на местата им ПРЕЧИ за пълното скъсване с миналото, без което е невъзможно съответната страна да стане нормална европейска държава и част от западната цивилизация. И под „скъсване с миналото“ нямаме предвид забравяне или непознаване на миналото, напротив – в Полша например хората много добре познават миналото на страната си, въпреки че паметниците от тоталитарния период методично се демонтират.
У нас, за съжаление, такова разбиране липсва, както у властите, така и у огромното мнозинство от хората, даже у много от активните граждани. В резултат, всички паметници си стоят, но сред населението се шири масова неграмотност по отношение на историята. Стига се до куриози от типа на „ПСА е паметник на освобождението ни от турско“ и „ние сме обявили война на СССР през Втората световна“. В тази атмосфера е много лесно за русофилските и комунистическите организации да издигат и нови паметници на личности, свързани с тоталитарния режим и съветската окупация. И това не среща никаква съпротива от местните власти и правителството.
– Как българите да получат истинска представа за историята си – без митове, каква трябва да е съдбата на стотиците паметници от времето на комунизма, пръснати из цялата страна?
– Трябва да се организират музеи на тоталитарния режим и окупацията, които да помагат за запознаване на хората с историята. В частност, демонтираните паметници трябва да се съберат в един или повече такива музеи, където да могат да бъдат видени в подходящия контекст – не като обекти на поклонение, а като музейни експонати – символ на едно зловещо време. Добра идея е да се организира и нещо подобно на полския Институт за национална памет, който предоставя на образователната система и медиите различни материали, свързани със събитията през периода 1944-1989.
– Предвиждате ли нови инициативи?
– Да, разбира се. Засега всичките ни инициативи са насочени към ПСА, но се надяваме неговият демонтаж да постави началото на масово премахване на всички останали подобни паметници у нас.
– Смущаващ ли е фактът, че се говори за възраждане и реставрация на „Бузлуджа“ – така наречената летяща чиния на комунизма?
– Категорично сме против инвестирането на държавни средства в един чисто партиен обект, на БКП – партия отговорна за всички престъпления срещу българския народ по времето на комунизма. Ако българското правителство иска да се знае историята на страната ни, да има интересни музейни експозиции, образователни дискусии, интересни изложби, може да направи музей на окупацията или музей на комунизма. Такива има във всички страни от бившия соц лагер. Повтарям, във всички. България драматично изостава и тъне в блатото на демагогията и пропагандата. Тези музеи могат да бъдат образователни средища и туристическа дестинация, както е Къщата на терора в Будапеща, например. Такъв прекрасен музей може да стане сградата на Лъвов мост, която е била Народна милиция, Дом на БКП, Дом на Полицията преди 1944. Вместо това продължаваме да се държим като безнадеждна постсъветска територия, неспособна на истински промени и автентичен демократичен избор.
