Категория: Обикаляне около кофите за смет

Автор: Иван Димитров

Иван Димитров е психолог и фамилен психотерапевт, който работи в Стара Загора, с изключителен принос в работата с деца и семейства в риск и утвърждаване на приемната грижа в България. В момента има частна практика.

Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.

Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва в професионално в свят, доминиран от мъже. Че и с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можел да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него.  По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:

• Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
• Баща му имаше язва.
• Аха значи е наследствено.

И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.

На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем  с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че да съм баща е смазващо и непреодолимо. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.

Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.

И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.

Материалът е публикуван в http://icu-bg.com.  Препечатан е със съгласието на автора.

 

Създаването и използването на метафори и задачи в психотерапевтичната практика е отдавна познато. Те могат много да стимулират работата на клиентите, да задълбочат терапевтичната работа и/или да се повиши доверието и разбирането между терапевта и клиента. Метафората помага на клиента да погледне на своя проблем като на общовалиден за всички човешки същества, помага да се универсализира преживяването и да се излезе от тесните рамки на „това се случва само на мен“ и естествено следващото от това заключение, че „аз съм много зле и не мога да се справя“. Задачата, от друга страна, помага на клиентите да осмисли по собствен и специфичен начин проблема си, да го разкаже, почувства и види така, както никой друг не би могъл да го направи. Така използването на метафората и задачата в терапевтичния процес отговаря на две много същински потребности и тенденции в работата – универсализиране и едновременно с това персонифициране на преживяванията, проблемите и възможните решения.

В последните години съм силно заинтригувана от метафората за „отделяне на това от онова“, заимствана от интерпретацията на Клариса Пинкола Естес на приказката за Василиса Премъдра, както и от приказката за Пепеляшка, разказана от Братя Грим. Има нещо изключително дълбоко в извършването на такава рутинна работа, като това да се изчисти една тава леща. Толкова е просто, обикновено, битово, че приближава терапевтичната работа до настоящето, до ежедневието, пренася я в кухнята и дома на клиента, вместо да остава само в кабинета на терапевта. В тази обикновена метафора и едновременно и задача има действие, но има и размисъл, има възможност за лесен контакт с миналото – времето, когато така се чистеше лещата, предразполага да погледнеш на себе си като на древен човек, а не само като на модерна, забързана личност, която спешно трябва да взима решения и да се справя с проблеми.

Ето част от процеса, през който мина клиент, който направи своето „отделянето на това от онова“. „Поиска ми се да извикам детето да ми помогне за лещата, но после се сетих, че това е моя задача и трябва аз да се справя“. Силен, много важен, много смислен урок (1): родителите имат своя работа за вършене, в която не бива да въвличат децата, колкото и да им е трудно и да имат нужда от помощ. И колкото и да са сигурни, че детето ще се отзове и ще направят заедно задачата по-бързо и по-ефективно.

„Не е лошо вечер да чистя леща. Оставаме си аз и лещата. „Лещата” в контекста на това изречение е като „аз и моите проблеми насаме” (урок 2). С проблемите е важно човек да остава „насаме“, не да им се плаши и да се опитва изкуствено да ги позитивира или да не мисли за тях. Проблемите са като чиниите, които трябва да измием, като праха, който трябва да избършем. Важно е да умеем да се захващаме и да работим по тях.

„На фона на цялата леща, тези боклуци са малко. А и големите камъни лесно се вадят. С големите лесно се справям, но с дреболиите, малките камъчета – по-трудно“. Големите проблеми са по-лесни за забелязване и по-лесни за отстраняване. (урок 3), те не са непременно нещо, с което никога няма да се справим. Страхотна метафора, която сама по себе си окуражава и действа стимулиращо, когато трудностите наистина са много и изглеждат дори неразрешими.  

„Не мога да бъда перфектен. Винаги има пропуски. Ще се върна да проверя вече изчистените зрънца“ (урок 4). Цял живот ще има какво да „чистим“, премисляме, поправяме в живота си. И това е така, защото, ако разгърнем метафората, храната е ежедневна необходимост. Всеки ден трябва да приготвяме храна за себе си, за семейството си, за приятелите си. Затова и  процесът на подготовка за готвенето: чистене, измиване, проба, грешка, използване на стари и изпитани рецепти или нови, които не можем веднага да усвоим лесно, е ежедневна задача.

„Трябва ми време и спокойствие“ (урок 5). Да. Разрешаването на всяка една трудност, преминаването през тежък етап от живота, е процес, който не може да бъде спестен на никого. Често проблемите стават повече и по-трудни, когато се опитваме да им намираме механични решения, взети наготово от някой друг, вместо първо да се опитаме да ги разберем и осъзнаем по нов начин, през нова перспектива.

„Гледам камъните – една шепа проблеми. Хубавата леща е повече от тях. Справих се. Обаче преди готвене предпочитам пак да я почистя“.

Красив край на един труден, сложен и изпълнен с много съмнения процес. Красивото на този процес е в това, че задава известна условност на самата идея, че това да си готов, да си довършил работата си, да си се справил с проблемите си има край. Че това е естествено повтаряща се задача през целия ни живот. Важното е, че е имало кой да те подкрепи и съпроводи в началото, да е близо и да ти помага в моментите на разколебаване. И да те окуражи да продължиш. И да ти пожелае успех!

 

След такова претенциозно заглавие, вероятно ще разочаровам силно всеки, който прояви интерес към този материал. Защото отговорът на въпроса „Коя е най-голямата грешка, която правим в живота си“, е лесен, банален и почти тъп. Най-голямата грешка, която правим в живота си, е да се стремим да не правим грешки. И ужасната последица от това – стремеж към перфекционизъм. Манията да не се допускат грешки, да няма провали и да бъдем перфектни, е проникнала навсякъде, но най-сериозни последици има в семейството и възпитанието на децата. Различни нови подходи и възпитателни методики взимат връх и се издигат в култ като панацея за отглеждането на децата, в съпружеските отношения, в организационната култура и др. Появата на нови и разнообразни възгледи, научни доказателства за това и онова могат, разбира се, много да са ни от полза. Също така обаче е вярно, че изучаването и практикуването на едно ново познание с идеята, че така ще избегнем грешки и провали в живота си, ни прави неспособни да го използваме. Получава се затворен кръг: учим нещо, за да намерим рецепта как да живеем без да грешим, поради самата тази нагласа не можем да използваме нищо от новото познание, защото прилагането на нови неща по принцип значи грешки, провали, ново пробване. Така че ако не ценим провалите и се плашим от грешките, няма да сме способни да намерим и усвоим никакво познание, което може да подобри живота ни. В много семейства, с родители на възраст 30-45 години, темата за перфектността е много болезнена и почти е превърнала ежедневието им в болезнен маратон, в който се надбягват сами със себе си, като при това всички членове на семейството са наранени и неудовлетворени. Посещават се семинари, прилага се привързано и/или позитивно родителстване, ненасилствена комуникация и т.н. и т. н. Нищо от това не може да ни свърши работа, ако го превърнем в идеология. Ако вместо да го ползваме колкото и както го разбираме, спрямо собствените си лимити и потребности, спрямо готовността си и да го адаптираме към собствения си начин на живот, ние експлоатираме това познание само за да си осигурим поредната доза перфектност. Така на практика проваляме всеки свой безценен опит и ново знание. Атмосферата в човешките отношения и конкретните ефекти в семейството от стремежа към перфектност е тема за отделна статия.

Ще завърша с това, че претенцията за непогрешимост, стремежът към някакъв „светъл“ идеал и неотклонното му следване, беше и си остава характеристика на тоталитарните държави. Комунизмът, фашизмът, национал-социализмът предлагаха на гражданите си идеална държава, идеално общество, идеални отношения. И това е една от многото причини, но доста съществена и основна, че те си позволиха в името на такъв идеал да злоупотребяват безобразно с хората, да преминат всички допустими граници на морала и човечността и така да се превърнат в най-мракобесните политически режими. Чуете ли в себе си или около себе си едно гласче, което ви казва, че можете да бъдете идеални и ако не сте, то е само въпрос на време да се научите да бъдете такива, знайте че това е гласчето на една унищожителна тоталитарна нагласа, която ако не изкорените, рано или късно ще ви превърне в неин роб.

Харесвам пожълтелите си от тютюна пръсти.

Времето вече оставя следи …

И е толкова радостно, както никога преди да се случи.

Рея погледа си в простора пред мен, както когато бях дете.

Гледам слънцето с часове.

Станах кротка и мека, открита и тиха.

Бавно, бавно танцувам към вечността.

Харесвам пожълтелите си от тютюна пръсти.

Те са не само моите пръсти.

Те са от дядо ми. Пожълтели от страст.

Благодаря ти за пръстите, дядо. И за пръстта.

Харесвам паметта на ръцете си.

Времето вече оставя следи.

 

 

 

Посвещавам на две "луди" момичета от 
детството ми, на които дори не знам имената.

Когато отворих очи и отново видях белия таван започнах бавно, много бавно да се сещам къде съм и усетих невероятен студ по гърба си. Опитах се да си спомня и защо, но не ми се отдаде. Съжалих, че съм се събудила, мразех тези моменти. Ако можех да поспя още час-два. Завиждах на Спящата красавица, но не затова, че е красива, а заради привилегията й да спи, докато съдбата работи в нейна полза, а тя без капчица усилие се събужда щастлива и никой не иска нищо от нея освен да продължи да бъде щастлива.  Аз се опитвах, толкова много се опитвах да бъда поне доволна от живота си, борих се, правех всичко, което правеха и другите хора, дори, когато се изтощих от тези опити пак не се отказах, но не се сдобих с мечтаното щастие.

От коридора чувам гласове, предстои сутрешната визитация. Тук не може да се спи. Събуждат те, за да ти кажат, че си добре или зле, после ти дават лекарства и те карат да си почиваш, а когато истински ти се спи трябва да се събудиш, за да чуеш какво е състоянието ти. Днес трябва да е най-щастливият ден в живота ми. Ще ме изпишат, защото вече съм добре. Ето, пак ми пресъхна гърлото. Адска жажда ме гори, а като пия, не се напивам. Всяка сутрин им казвам, че ми съхне гърлото и никой не обръща внимание на това, а само повтарят, че се подобрявам. Сетих се: това е отговорът на въпроса защо съм тук? Тук съм, за да се подобрявам. Като не можах сама да направя нещо добро за себе си другите започнаха да правят добри неща за мен. Посягам към чашата, а цялата треперя от студ. „Ще разлея водата” – от тази мисъл ме обзема такъв страх, че се отказвам да пия. Ами ако наистина разлея водата? Ще ми стане още по-студено, защото сигурно ще се измокря. Сега цял ден само това ще си повтарям. Понякога си мисля часове наред за едно и също нещо, но не ми става скучно, а това не е нормално. Вчера си мислих за липата под прозореца на моята стая. Представях си я в пълната й прелест така както я помня от години, още като бях малка. Често се питам дали тази липа ще остане и след мен, така както я е имало преди да се родя. Може би! Ползата от една липа все пак е очевидно по-голяма, отколкото ползата от мен, например. Липата произвежда кислород и така пречиства въздуха, дава цвят за чай и освен това ухае фантастично. Вероятно затова обикновено дърветата живеят по-дълго от хората. Природата ги е надарила с дълголетие, защото те са много ценни. Сигурна съм, че ако се роди човек, който е така безспорно нужен на света както моята липа, природата ще му даде живот колкото на нея и в никакъв случай няма да го остави да умре на седемдесет години например, само защото хората трябва да живеят по толкова. Природата си създава само това, от което има нужда и много пресметливо преценява колко точно трябва да живее то. Казват, че ми е детски акъла. Не знам дали децата си мислят за такива неща. Аз не си спомням почти нищо от моето детство. Отново си мисля за чашата и за водата. Не че съм дребнава, но не мога да не мисля за това, че ми е студено и ако треперейки разлея водата… Наистина съм луда, а сигурно и глупава щом нищо друго не може да ангажира вниманието ми.

– Как сме? Добро утро!

Това е докторът. Всички болни му викат Шефа.

– Днес е най-щастливият ден в живота ми, докторе.

– Така те искам, горе главата.

На него успявам да му създам радост. Не мога да разбера какво ми пречи да постигана същия резултат и навън: в къщи, в работата. Знам какво го радва и правя точно това. Толкова ми е приятно като го видя доволен. После съм доволна и от себе си.

Понякога си мисля, че не е чак толкова трудно да бъда нормална. Тук ми е някак лесно, пък и се налага да правя това усилие само веднъж на ден, по време на визитацията. А и Шефа някак успява да ме предразположи, симпатичен ми е. Е, разбира се, изпитвам голямо неудобство да го помоля да ми подаде чашата, предпочитам да стоя жадна. Много ще го разочаровам ако разбере, че подобрението ми не е цялостно. От опит знам, че не е приятно да се стараеш напразно. Е, когато се появих в клиниката за втори път, Шефът сигурно не е бил доволен, но аз бях така сломена, че той веднага се зае с това да ми помага. Все пак това му е работата. Сега вече доста се старая да съм пример за всички в отделението.

Спи ми се, а през деня тук шумът е невероятен. Все някой тръшка врата или минават да чистят или да дават лекарства или ми идват на свиждане. Така става, че вечер, когато искам с някой да  си говоря и не ми се спи, съм напълно сама, а през деня не ме оставят на мира. Мислих да кажа на сестрата да ми даде чашата с вода, но тя не ми е така приятна като Шефа. Не ме гледа по неговия начин. Ще чакам да спра да треперя и тогава ще пия. За да изпиеш една чаша с вода понякога се иска голяма смелост. Първият път, когато се отзовах тук беше, защото изпих шепа хапчета с чаша вода. Тогава не се поколебах. Не че исках да умирам. В някакъв по-общ смисъл този мой опит беше порив към живота, но никой, никой не ме разбра. Това си беше стремеж да открия какво мога да правя с живота си, какво искам да правя, към какво се стремя… За съжаление така и не разбрах. Когато за първи път видях Шефа той ми каза:

–  Мило момиче, ти си като слънце, а какво си направило.

Страхотно се почувствах, дори изпитах обич към този непознат мъж. После… после го чух да казва това и на други пациентки. Ядосах се. Заболя ме. Почувствах се измамена.

Тук слънцето напича твърде силно сутрин, защото прозорецът на тази стая гледа на изток, към началото на всички начала. Завивам се през глава. Дразня се от ярката светлина, обичам полумрак, привечерните виолетови светлини, така че дните за мен почти винаги са като изпитание. Мразя да ме огрява светлина, защото все повече изсъхвам. Ръцете ми са сухи, очите също, тялото ми изсъхва, мечтите и копнежите ми. Моята младост и моят живот изтичат през върховете на пръстите ми. Кожата ми повяхва, особено кожата около очите, сякаш нещо става и с гърдите и с корема ми. Остарявам, знам че е така. Изстивам и изсъхвам, привързвам се към кактуси. Това ако не е старост! Това е моята истинска болка – че съм суха. Устата ми съхне, пия и не се напивам. Вече колко пъти казвам, че страдам от сухота в устата, но никой не ми обръща внимание. Да ви кажа честно аз не знам всъщност от какво ме лекуват. Ако можех сама да си бъда лекар, бих си лекувала именно сухотата. (Все още не съм пила вода. Ако можех само да спра да мисля за това сигурно по-лесно бих се престрашила да посегна към чашата.). Разбира се, имам пълното доверие на Шефа, че прави най-доброто за мен, но ако можеше да се сети или да забележи, че понякога по цял ден не пия вода и че това ме измъчва… Така става понякога, че изпиваш една чаша вода и после дълго време не можеш да се решиш на следваща. На кактусите не им трябва много вода, може би затова ги харесвам.

Преди няколко вечери сънувах кошмар: аз съм си в къщи, взимам кактуса си, нося го внимателно нанякъде и аз не знам накъде. Чувам силни заповеднически гласове в съня си. Тези гласове нямат образ и лице, те са извън мен, но ме контролират и управляват всяка моя стъпка. Те ме водят натам накъдето съм тръгнала, но аз не зная накъде е това там. Просто им се подчинявам, като робот, като кукла. Отивам до банята, отварям вратата, поставям саксията с кактуса под душа и го пускам с пълна сила да тече. Започвам да викам, защото виждам, че кактусът ми умира от многото вода, но не мога да направя нищо. Знам, че кактусите не обичат много вода, знам, че така убивам любимото си цвете и нищо не мога да направя. Само викам, викам…, а гласовете вече са изчезнали, няма ги, само аз съм там, в банята, душът плющи с пълна сила, а кактусът ми е удавен.

Събудих се с викове. Беше ме страх да заспя отново. По-късно, доста по-късно се сетих, че в съня си всъщност аз не виках, а неистово ми се викаше, но не можех. Някой ми беше взел гласа. Истинският кошмар беше точно в това, че не можех да извикам в съня си. Това е един от най-страшните ми сънища. Но това е просто сън, не би трябвало да обръщам внимание. Веднъж Шефа ми каза, че съм ригидна. Той ми обясни какво означава това. Означава, че мисля все за едни и същи неща. Нямам воля да си насоча мислите към това, което е важно. Днес ще ме изписват, а аз си мисля за кактуса и за липата и за пустата чаша с вода. Може пък да пия вода чак като си отида вкъщи. И това е някакво разрешение. Изпитвам обаче адско притеснение, че който и да накарам да ми даде вода в къщи ще разбере, че не съм се подобрила и съм си все същата. Това много ме тревожи, че съм си все същата. Толкова грижи полагат за мен, а аз с нищо не им се отплащам. Така се страхувам, че изобщо не ми се прибира в къщи. Най-щастливият ми ден, е всъщност най-гадният. Само ако можеха да разберат какво мисля за тях. Гадове такива! Трябва да съм благодарна, а изпитвам омраза и желание да ги обиждам, да ги наричам с всякакви мръсни и грозни думи, да ги нараня, да ги омърся, както те мен ме омърсиха. Представям си ги голи, зъзнещи от студ, овъргаляни в кал, напълно неспособни да се изчистят. Протягат ръце към мен да им помогна, но мен ме е гнус да им подам ръка, защото не искам да се цапам.

Сега се чувствам сякаш аз съм изцапана. Толкова ми е зле. Това, че имам такива мисли…не мога да живея с такива кошмари, те ме подлудяват. Засяда ми една буца в гърлото и …Винаги след такива мисли се разплаквам, а татко ми казва, че не трябва да плача, всичко друго, но не и да плача. Е, татко, направих го другото. Нали всичко друго можеше, само не и да плача. Спомням си как като го изпращахме с майка на летището, когато той заминаваше за дълго, ми каза:

–  Сега ще си вземем довиждане, но не искам да плачеш. За да бъда силен аз, трябва да си силна и ти.

Аз не се разплаках. Цялата треперех, заливаха ме горещи вълни, душеше ме мъка. Дори не можех да говоря, за да не се разплача. Тогава успях да не го разочаровам.  Не му казах дори довиждане, само помахах с ръка, защото всяка дума щеше да бъде провал. Майка се разплака. На нея не й беше казал, че ще го разочарова. Като малка бях много силна, а сега какво стана с мен. Сама не мога да се позная. Положението ми е безнадеждно. Не мога винаги да се преструвам. Знаете ли какво е да те обхване паника. Някакъв вихър ме завърта и не мога да изляза от него. Затъвам все по-надълбоко и по-надълбоко. Като вълна е, която ме залива и ме дави, дави…но не, за да ме удави напълно и завинаги, а само, за да ми поддържа жив страха. Да бъда постоянно в състояние на вцепеняващ страх.  Ако можеше една такава вълна да ме залее и повече да не ме изхвърля на повърхността, това би бил достоен край. Само като чуя гласовете на близки и познати изпадам в паника.

Тук ми е най-спокойно, само тук, а днес трябва да ми бъде най-щастливия ден, защото напускам болницата, здрава съм. Може би наистина съм здрава вече, но не съм щастлива, дори радостна не съм. Смазва ме това адово отчуждение, което съществува между мен и близките ми хора. Сега ще дойде Шефът и ще започне да ме успокоява. Вече от много време стоя завита през глава и хлипам под завивките. Не мога да се овладея, накрая като всеки друг път ще стане истински цирк. Ще дойдат да ми говорят, ще бъдат мили, но само в началото. Като видят, че не се оправям ще започнат да губят търпение, ще ме навикват, ще ме хокат и естествено всичко ще свърши с успокоителните. Унизително се чувствам след тези грозни сцени и сега ще се опитам да спра, ще стискам зъби и ще се опитам…

Жената от съседното легло ме мрази. Мисля, че това е така, защото ѝ напомням за някой. Гледа ме така втренчено и толкова страстна и силна омраза блести в очите ѝ, че просто няма начин да не ѝ напомням за някого. Абсурдно е да гледаш така човек, който не познаваш и ти е безразличен. Мисля да я питам какво открива в мен, за да показва такива силни чувства. Представям си, че и аз така ще започна да гледам съвсем скоро. Но това, което ме плаши е, че няма да знам защо така гледам и какво изпитвам към този, който е срещу мен. А това би означавало, че вече наистина съм полудяла. Ето затова искам да я питам какво стои зад този неин поглед, да се успокоя, че знае защо така ме гледа, има си причина или каквото и да било, но не е без повод. Защото досега разбрах едно: има истинска лудост, но има и фалшива лудост. Истинската лудост е нещо страшно. Надявам се жената до мен да не е истински луда, това ще означава, че и аз като нея бих могла да бъда луда само, когато се налага. Не смея да я заговоря. С нея само се гледаме. Тя мен с омраза, аз нея – с надежда.

Още не съм пила вода. Завила съм се през глава, но въпреки това цялата треперя. Възглавницата ми е мокра от плач. От тъмнината и от сълзите погледа ми почва да се премрежва, да ми люти от солта по цялото лице. Ако се отвия и погледна наоколо в стаята ще видя втренченият поглед на Жената. Възхищавам ѝ се. Не проронва нито дума, не допуска никого до себе си. Гледа ме с омраза, но въпреки това страхотно ми харесва. В нея откривам страст, тя цялата гори от вълнение. Откакто съм тук никой не е дошъл да я види. Искам да приличам на нея. Не да хленча и всеки да ме мисли за болна, а да горя с треската на човек, който знае неща за себе си и другите. Щях да съм щастлива ако можехме да поговорим. Към нея обаче изпитвам страхопочитание, което ме спира. Тя сигурно знае повече от докторите тук, сигурно дори повече и от Шефа. Тя всичко знае, затова гори в тези трескави пламъци и с никой не говори. Аз също зная повече за някои неща от докторите. Например зная какво ще ме излекува: една пълна чаша с вода, която да изпия без да ми трепери ръката и без да разлея нито капка.

Зная повече и от тези, които ме чакат отвън и затова не ми се прибира. Най ми е тежко, когато някой от тях ме попита:

–  Какво става с теб?

А аз не мога да отговоря. Завладява ме тъга. „Какво става с теб?”- това е най-трудният въпрос, който съм чувала. Гадното е, че ми го задават с грижа и добри намерения. Когато ме питат какво става се чувствам виновна, че не мога да кажа. НЕЗНАЯ КАКВО СТАВА С МЕН. Ако знаех нямаше да съм тук. Да не мислят, че не разбирам какво ми е положението.

Веднъж сънувах, че с баща ми сме в една стая. Въртим се в кръг и мълчим. Продължаваме да ходим в кръг като затворници и дума не обелваме. Изведнъж той спира, поглежда ме втренчено и казва:

–  Ще има още много неща, от които да се срамуваш.

След тези думи продължаваме да се разхождаме в кръг, сякаш нищо не се е случило. Аз през цялото време бях много спокойна. Не трепна нито мускулче на лицето ми, когато баща ми изрече тези тежки думи. Ако тази ситуация беше станала наяве, аз щях направо да умра или най-малкото да се разболея. В съня си видях една спокойна дъщеря. Абсолютно ненаранима, чието лице излъчваше такова спокойствие, че нищо не би могло да я уязви. Сигурна съм, че ако такова нещо се случи на Жената от съседното легло, тя би постъпила като момичето в съня ми. Затова ми харесва тази жена и искам да приличам на нея. Вчера тя си пееше някаква песен, която много ми хареса.

Целуни ме по очите, целуни ме по ръцете

Аз пък ще ти донеса бяло, нежно цвете….

Не мога повече да стоя завита през глава с това одеяло. След като съм плакала дълго време мисълта ми е по-ясна, сякаш някой ми е проветрил мозъка. След това се чувствам много объркана, защото хем ми е по-леко, но от друга страна мисля по-логично, по-хладнокръвно и това, което виждам в моментите на тези проблясъци съвсем не ми харесва. Виждам един отчаян човек. Понякога минават цели дни, в които си мисля за разни приятни неща – за кактуса и за липата и тогава ми е хубаво. Но в ден като днешния, когато плачът избистря мозъка ми и аз виждам това, от което се крия, ставам най-отчаяния човек на света. От това не ми е тъжно или мъчно. Не! Нямам никакви емоции, сякаш се изпразвам и ставам куха, изпълва ме само това тъпо отчаяние. Чела съм за хора, които в моменти на отчаяние създават чудесни картини или вълнуващи стихове или нещо такова. А аз си представям моето отчаяние все едно съм оперирана и са ми извадени всички вътрешни органи, нямам жлези, нямам хормони, нищо не се произвежда и създава в тялото ми. Моето отчаяние е такова, от което се затъпява и подивява.

Ако някой сега ме попита как си представям най- щастливия ден в своя живот, не бих могла да отговоря съвсем ясно. Но все пак един ден, в който мисля за моите си неща – за липата, за чашата с вода и за кактуса –  и не ме е срам от тези мисли.

Сега не мога да разбера какво толкова радостно има в това, че ме изписват и всички са доволни и очакват от мен да бъда щастлива след като всички знаят какво ще последва и само се преструват на щастливи. О-о, ето и Шефа. Започва се с приповдигнатото настроение и ободряващите усмивки.

– Какво виждам, какво виждам? Зачервени от плач очи. Сигурно е от радост, нали така? Готови ли сме вече? Долу те очакват.

– Докторе, аз искам да те питам нещо преди да си тръгна. Кой е най-щастливият ден в живота ти?

– Какви са тези въпроси? Усмихвай се и си почивай.

– Ако ти нямаш най-щастлив ден в живота си, как мога аз да имам такъв?

– Не се бави! Чакат те!

Знаех, че не иска да ми отговори, знаех, че това го измъчва, но за първи път не исках да го пощадя.

– Кой е най-щастливият ден в живота Ви?

– Това не е моят въпрос, мила, и на него аз нямам отговор. Довиждане!

– До скоро!

Тръгвам си вече почти без притеснение, защото знам, че ще се върна. А най-важното е, че знам как да се върна. Това е единственият път, който знам.

Юни, 2001 година

 

Процесът на инициация и/или порастване е свързан с огромна емоционална промяна, която подготвя детето да стане възрастен и да има нова роля в живота и света. Осъзнаването като различен и че вече не съм дете, е труден период, който съчетава в себе си различни и противоречиви чувства. Порастването не е особено радостно събитие, да си признаем. Нито за този, който расте, нито за тези покрай него. Всеки иска да порасне, но когато това почне да се случва, никога не минава гладко, нито пък веднага ни носи привилегиите на големите.

Процесът на инициация също така не е индивидуално преживяване. Освен порастващото дете, родителите и останалите близки хора от семейството също преживяват подобен паралелен процес. Те се учат и постепенно навлизат в своята нова роля на родители, братя и сестри, баба и дядо на един бързо променящ се индивид, който доскоро е бил просто сладко дете. Тяхното „порастване“ и посвещаване в една доста нова роля в живота им, много пъти е извън обсега на професионалния интерес.

Срамът е едно от най-често споделяните чувства, когато хората разказват за знакови случки от тяхното юношество, които свързват пряко с процеса на инициация. Такива са промените в тялото, първото влюбване, откриването на сексуалността. Срамът, който съпровожда тези събития, пречи на хората да говорят свободно за тях, но и нещо повече – пречи им да ги разказват и да гледат на тях като на ценен урок и задълбочено познание. По-скоро желанието е да се разграничат и да ги забравят. Припомнянето им по определен повод е отново засрамващо и още повече ги отдалечава от този житейски опит. Някои хора стигат далеч в този процес на себеизмъчване и себенаказание, като определят изобщо порастването като срамна работа. А порастването не е срамна работа, но е дяволски трудна работа, със сигурност. Колкото и да са ни запознавали родителите, учителите, по-големи приятели и близки, никога не може всичко да е ясно предварително. Толкова нелепи жестове, непремерени думи, тромавост, свръхчувствителност съпътстват този период, че няма как да не сме имали истории, които си спомняме все още със засраменост. Срамът е емоцията, която порастването не може да ни я спести. Нещо повече – ако не сме се срамували, не сме разбрали, че растем. Тъкмо в този контекст това чувство е полезно, но и не само. То е индикатор, че наистина имаме в себе си истинско и същностно преживяване на пораставането.

Тези толкова обичайни и задължителни за юношеството, абсолютно нормативни засрамващи преживявания, са различни от опит, в който има злоупотреба, недобронамереност, умишлено унижение. Травматичните преживявания не трябва да се неглежират в никакъв случай. Но и не бива да превръщаме в травматичен опит едно чувство, без което нямаше да разберем изобщо че порастваме.