Категория: Обикаляне около кофите за смет

Тя е родена в Къщата. В града, в който на другия край беше Приюта. От всичко, което я заобикаляше най-много помнеше стълбите и равните улици. Посрещаше залезите с благоволение. И беше щастлива в Къщата. Ах, тези улици. Те бяха нейното съкровище, убежище и замък. Живееше с всички, които обичаше и мразеше. И всички бяха там – в Къщата. Но как само се разширява територията на хората, които обичаше и мразеше –    постепенно се разля по океани и континенти и попи в пръстта. Спомняше си улиците като вени, напрегнати след тежка работа. Не можеше да живее без тях. Гледаше към залеза, плуваше в мрака и потъваше в себе си. Помнеше и зукума на баба си, самата нея, майка си, баща си, сестра си, дядо си. Това са всички, които обичаше и мразеше. После всичко се промени. Обичта и омразата, и хората също. Тя се промени. Стълбите вече ги нямаше, както и Къщата. Приютът остана. Тя обожаваше всичко това. Тялото ѝ не се побираше в леглото. Ръцете и краката ѝ винаги стърчаха навън, съединяваха се с улиците и хората вървяха по тях. Затова от малка имаше белези. Той веднъж пресече ръката ѝ. И тогава тя изпита не само болката, с която беше свикнала.  Тези стъпки събраха душата ѝ цяла и промениха завинаги магията на детството ѝ и на цялото семейство. Той беше мъж, колкото тя жена. За първи път само обичаше, без да мрази. Често я изпращаше из любимите улици. Криеха се в тъмното и се целуваха, да не види някой. Къщата помни това. После се прибираше гузна, като мръсно коте, което гледа да се свие някъде. Всички я гледаха заради греха ѝ, но мълчаха, защото тъмното не я издаде никога.  По това време само тя се целуваше в Къщата. Като голяма, колко голяма, не знаеше. Улиците продължиха да държат душата ѝ цяла. Споменът за улиците я пазеше от разрушенията, които по-късно настъпиха. Даваше ѝ опора. В такива моменти тя усещаше същото онова чувство, че е продължение на тези улици и че нищо не е свършило, напротив, всичко предстои. Тогава тя имаше всичко необходимо, за да оцелее. И това вече не беше страшно, нито я разплакваше. Не я стискаше за гърлото. Тогава тя можеше да живее още веднъж и колкото пъти се наложи, дори потъваше в разкоша на слънцето, както когато беше дете.

*********

Улиците от къщата водеха към приюта. Една непоносима траектория. Къщата и Приютът бяха като две чудовища, които се срещаха за люти битки, а тя и той като техни сенки. Тогава не разбираха това.  Наслаждаваха се на огромните им силуети, знаейки, че  тази битка ще се разрази и в тях, но още твърде млади, за да ги плаши това. След години безстрастно научи, че всеки път, когато е излизала на среща и е треперела в очакване, Къщата също е потръпвала. Че винаги, когато го е виждала отдалече, го е виждала с нейните очи. И че неговата силна прегръдка е бил не самият той, а целият хор от стенания из коридорите на Приюта. И красивите стонове на техните целувки са били възбудените дихания на стария Приют и още по-старата Къща. Това обясняваше защо бяха млади и стари едновременно, едно безкрайно смущаващо чувство, което дълго не можеха да назоват.

Влюби се, защото ѝ разказа история от Приюта. За изгасените лампи нощем и страха от тъмното. За тихия плач от съседното легло, за мечтата да не бъде там. Той се влюби в нея, защото го плени с история за Къщата. За мириса на кухня, за шкафчето с тетрадки, за двора и гласа на баща ѝ. За това как обича да са изгасени лампите и да остава най-после сама в тъмното. За мечтата да не бъде там. Беше толкова красиво как старателно  отгледаха този копнеж да си тръгнат, без все още да знаят нищо един за друг. И колко много са се надявали години наред да го направят чрез всеотдайната наслада на телата им.

****************

Къщата завинаги се промени след първата смърт, тази на дядо ѝ. После почна да линее ден след ден. И повече не можа да се съвземе. Много пъти нечии очи се затваряха завинаги. Някой си тръгваше. Чужди хора влизаха с обувки по килимите. Стените скърцаха. Стълбите пропадаха. Всеки дъжд усилваше агонията. Хриповете на кирпича и тухлите станаха чудовищни.

Приютът опустя. Без смърт. Там никой не умираше. Напускаха го тъжни хора. Той оставаше в живота им, въпреки времето. Никой никога не го забрави. Обитателите му си построиха къщи и тази история би могла да се повтори.

*******************

Среща с миналото като диалог

• Здравей! Как си? Помниш ли ме? – Тя.
• Помня теб. Друго нищо. А ти? – Той.
• Помня всичко. Теб съм те забравила. Помня пионерската ти връзка. Едра, червена и пламтяща. Изгаряща раменете ти и красива в същото време. Понякога те покриваше сякаш целия. Като съдба, която не искаш, но и нежна като въздушно докосване. Наоколо имаше и други деца с техните пионерски връзки. Но те бяха мазни, смачкани, оцапани. Никое от тях не я забелязваше. Говореха и се смееха. Ти стоеше настрана и твоята красива, нежна, безпощадна връзка ме обгръщаше и мен като балон. Беше толкова хубаво. Цветът засилваше очите ти. Даже мислех, че ще я носиш винаги. Все едно е продължение на косата ти. Майка ми така се смя, като ѝ разказах колко ти отива. После каза строго: „Да ми кажеш, ако те закача”. Мислеше, че твърде много те харесвам. Може би се е досетила, след като се изчервих. – Тя.
• С тази пионерска връзка стигах до теб. Всичко друго между нас беше различно. Ако не беше връзката, връзката ни щеше да е невъзможна.  – Той.
• Разкажи ми ти сега. – Тя.
• Помня как се скатаваше. Все заставаше зад някой висок. Всеки път, когато исках да те видя, трябваше да извия врата си и да гледам много назад. Сякаш идваше отдалече и не искаше да бъдеш тук. Аз заради тебе се подреждах в строя. А ти все отзад, отзад. За нищо не говореше с охота. Диалозите ни бяха като камъни, които чупят зъби. – Той.
• Ти засядаше във гърлото ми – Тя.
• Ти изпъваше гърба ми като на войник. – Той.
• Как може да си забравил всичко, но да помниш мен? – Тя.
• Както можеш да забравиш мен, но да помниш всичко. Всеки е забравил, може би, по-необяснимото. Ти си толкова материална, като кутия за бижута, като чаша вино, като ключ от дом. Никога не бих те сравнил с музика. Ти си форма от материал. – Той.
• Ти за мене беше като опиат. Аз не те усещах плътен, нито опознавах сгъвките на тялото ти. Заливаше ме топлината и това бе всичко, всичко. Сякаш нямаше лице и образ, може би аз затова си спомням пионерската ти връзка. – Тя.
• Не можем да помним еднакво.  – Той.
• Еднакво да помним, не можем. – Тя.

*******************

Улиците днес

Тя посвети живота си на тези от приютите. Той започна да строи къщи. Миналото им течеше във вените им както дрогата в кръвта на наркоман. Като млякото от гърдите на майката. То беше необходимост, лукс, божествен звън. Бореха се със това да не останат извън собственото си минало. Искаха да са сигурни, че то започва с тях и с тях ще свърши. Мъничка надежда, че бяха автори на своя път. Всеки стигна някъде.  Промените не са, за да ни променят изцяло. Промените не са, за да забравим. Промените не са, за да подминем. Промените не са, за да се срамуваме. Промените са, за да остаряваме без страх, че стъпките ни утре няма да ги има. Промените са, за да могат да дочакат утрото отново и отново, тъй безкомпромисно блеснало в стаята. Промените са, за да разкажат същото по друг начин, защото вече миналото се е променило заедно с тях. И да разберат, че зукума на нечия баба е сладостна болка за простотата, която надменно са подминавали. Отпреди да се родят дори. Че зукума на двора го помни и някой, който никога не го е виждал. Зукумът може да те разплаче. Той е архетип. Той е ключова дума. Формула, която се задейства неразбираемо. Усещането е като шамар, ударен от приятел да те свести, когато си в несвяст. Дори сред мечтите, населени с небостъргачи, да откриват, да се срещат и запознават, водени от опиянението на зукума, който изостря сетивата им до нерв и вече няма омраза, само любов.

******************

Без прилагателни

Това писмо е за теб, любов моя. В него няма прилагателни, за да е просто и обикновено, както порастването на едно дете.  Паметта ми все повече се променя. Съчетавам спомените си за теб всеки ден различно. Комбинациите са безброй. Повече от моите възможности да ги проумея.

Днес вече улиците между Къщата и Приюта се напукаха от вятъра. И в двата края вече нищо не е останало. Началото се е променило толкова, че не можем да го познаем. И сигурно ще го разкажем не еднакво. Миналото ни се променя заедно с нас. То не е просто факт, а кръвообращение. Минава през нас отново и отново, докато сме живи. И всеки опит да бъде разказано, го определя едностранчиво. Важен е не разказа, а разказването. Като водата, която ни носи наслада всеки път, всеки път.

 

 

For healing to take place, the injustice must be corrected[1], Cloe Madanes

Макар че темата е провокирана от работата ми като психотерапевт и преподавател, ще я започна с кратко описание на обществения контекст, който обитаваме в момента, последните три поколения в България. На 9 септември 1944 в България е извършен преврат от наши сънародници, агенти на Съветския Съюз (СССР), дълго подготвяни и финансирани от Сталин и Коминтерна. Превратът става в условията на окупация на страната ни от СССР, след като на 5 септември 1944 са ни обявили война. Този преврат нямаше да е възможен никога, ако не беше замислен, подкрепен и сериозно финансиран от правителството на Сталин. Следват години на масов терор, като още в първите 2-3 месеца са избити между 20 и 30 хиляди българи – държавници, индустриалци, земевладелци, духовници, интелигенция, както и неизвестен брой обикновени хора, разпознати като класови врагове. Унищожена е по жесток начин опозицията и всички нейни лидери. Установява се еднопартийна система, която напълно и окончателно болшевизира страната ни по съветски модел. Следват 45 години тоталитарно управление, заклеймено във всички европейски страни като античовешко и осъдено като престъпление наравно с фашизма и национал-социализма. През 1954 година в София е издигнат паметникът на Съветската армия, като апотеоз на безвъзвратната победа на комунизма в България, след като е удавено в кръв съпротивителното Горянско движение. Този паметник на насилието блести и до ден днешен с циничния си надпис „На съветската армия-освободителка, от признателния български народ”.

На 10 ноември 1989, един ден след като гражданите на Германската Демократична Република (ГДР) разрушиха Берлинската стена, която разделяше Източна от Западна Германия повече от 35 години, в България се проведе пленум на Българската комунистическа партия (БКП), на който лидерът на партията и държавата Тодор Живков беше освободен от всички партийни и държавни постове. През юни 1990 в България се проведоха първите многопартийни избори за последните 45 години. В тях взе участие и ги спечели Българската социалистическа партия. Този политически субект се появи след като партийният елит на БКП взе решение да се преименува от БКП на БСП. Днес БСП е член на Партията на Европейските социалисти. За разлика от останалите страни от бившия комунистически блок като Чехословакия, Полша, Унгария, комунистическата партия в България не се разпусна и закри, за да се основе нова социалистическа такава, а само се преименува.

Днес, 28 години по-късно, БСП (БКП) е основен играч на политическата сцена в България и Европа. За репресивния орган на БКП, Държавна сигурност (ДС) изобщо няма да пиша, защото целта на краткия обзор до тук е друга. Да се открои направо бруталната степен на липсата на ориентири за нормалност в обществото ни.

За мен е интересно, макар и доста мъчително, всеки ден да се срещам с последиците от тези събития върху социалната и психично-здравна култура на българските професионалисти – психолози, лекари, учители, социални работници. Само преди ден говорихме с колега, един от пионерите в създаването на модерни и хуманни практики и услуги за закрила на деца и семейства в риск, за нечовешката система, в която работят колегите ни и въздействията на това върху клиентите на социални услуги. След дългогодишни опити да се реформира системата за социални грижи и да се въведе опита на западните страни у нас, ситуацията остава повече от трагична. Много примери има за добри практики, за креативен и безценен опит в хуманизирането на подхода към най-уязвимите членове на обществото, това е безспорно. Но (за съжаление ще продължа с „но”) това не е достатъчно. Както знаем от практиката на Института за ментални изследвания (Mental Research Institute) в Пало Алто, Калифорния, количествените натрупвания в една система в опит да се промени, не съдействат за нейната промяна, а възпроизвеждат още повече от същото, което има нужда от промяна, т.е. от деструктивните поведенчески модели. Това значи, че ако правилата, по които функционира една система не се променят, колкото и каквито и различни поведения да се появят, те не могат да доведат до качествена промяна. Ето един страшен пример от социалната практика. Ако в едно семейство има насилие, например от родител към децата (най-често това е бащата), реакцията на социалната система е следната: от семейството се извеждат децата, тъй като оставането им там е рисковано за живота и здравето им. Насилникът остава в дома, като срещу него започва разследване, което може да продължи дълго и да завърши евентуално с присъда, често условна. В това време децата остават в Кризисен център заедно с майката, настаняват се в приемно семейство, ако няма друга възможност, или отиват за по-дълго в Център за настаняване от семеен тип (това са днешните институции, наследници на домовете за деца, лишени от родителски грижи). ЦНСТ, Приемната грижа, Кризисните центрове са тези многобройни поведенчески промени, които системата прави в опит да се справи с едно зловредно явление, в случая – насилие в семейството. В тези центрове понякога има добре обучени специалисти, хора с добри намерения и добри идеи. Провеждат се интересни дейности като арт терапия, приказко терапия и т.н., има сензорни стаи и скъпи предмети, закупени по някой европейски проект. Но това, което го няма е разбирането, че при наличие на насилие в семейството, от дома трябва да бъде изведен насилникът, а не жертвата. Защото обратното значи, че за насилието наказваме не насилника, а жертвата (децата), като ги настаняваме в институция, което е мъчително и крайно травмиращо. Това се нарича ревиктимизация. Така че каквито и модерни форми на работа да създаваме в социалната практика, уви, не настъпва никаква качествена промяна. Много е подобна ситуацията и когато към полицията се подава сигнал за домашно насилие (примерите с убийствата на двете жени от техните партньори през лятото са красноречиви). Често жертвата се третира като виновна, провокативна, започва разпит как е започнало всичко, все едно това има значение, и се завършва с предупредителен протокол към насилника, а понякога и към двете страни, в който инцидентът е описан като битов скандал. Насилникът отново остава в къщи, а жертвата незащитена. В училище, когато има насилие, учители и дори родители се втурват да установят кой е започнал първи, правят се разговори насаме с децата, които изглеждат като полицейски разпит и отново жертвата се третира все едно тя е виновна за насилието. Както казва Кло Маданес, американски фамилен терапевт, с множество награди за работата ѝ в областта на защита правата на децата, законът наказва насилието, а не провокацията. Наказанието трябва да е категорично и безапелационно към насилника. След това вече има много психотерапевтична работа, която трябва да се свърши, и с насилника, и с жертвата, със семейството, с класа. Но това е следващ етап на работа. Докато третираме насилникът и жертвата като еднакво отговорни, дори и в крайна сметка и да не го мислим, но действаме така, че по-бързо наказваме жертвата, вместо насилника, или не осигуряваме нужната закрила на жертвата, нищо не правим.

В семинар по темата за насилието в семейството, малка група от професионалисти дадоха пример чрез работата си с рисунки и споделяне на спомени, за отработване на този сложен емоционален процес. Те поставиха акцент на гнева, който буди насилието в човек, който е свидетел, а не пряк потърпевш. Гняв, който започна като буен и неудържим изблик и постепенно придоби очертания на красиво цвете. В случая беше много позитивно, че самият автор на рисунката, докато разказваше конкретната ситуация, на която е свидетел, с изненада установи, че може да разпознае в яростта си цвете и че това много ѝ харесва. Че това не е отблъскващ и плашещ гняв, а нещо красиво, което има безценно място в живота. Действително много нужна крачка и за свидетелите на насилие и за пострадалите хора. Гняв, който да придобие посока и да не се лута безцелно и хаотично около нас, както продължи следващия участник. А от който се научаваме, и може да бъде дори пътеводител. Само тогава може да се подготви етапа, в който да изпитаме по дълбок и автентичен начин и други чувства към насилника, особено, когато е член на семейството и ни свързва много обич и дълготрайни отношения. Защото и това го има, несъмнено. И вместо да се объркваме, каква позиция да заемем спрямо него, какво да правим с различните си и противоречиви емоции, да следваме процеса етап след етап, без да прескачаме тези естествени моменти и да изискваме от себе си невъзможното – да се помирим с насилника, преди да сме дали израз на гнева си. А това ще ни бъде вътрешна опора да не се объркваме, когато се сблъскаме с насилието, кой е насилник и кой жертва, както завърши последния участник в групата.

Действително темата за насилието е много сложна. Особено, когато е част от семейния живот, където отношенията са интензивни, дълбоки, много значими. И точно поради сложността и многото нюанси на работата с такива случаи, терапевтът трябва да помогне на потърпевшия и на агресора да внесат яснота в себе си какво се е случило, кой е отговорен за това, какви ще са последиците. Оттам нататък предстои дълга и сложна терапевтична работа, но започната от вярната посока.

Завършвайки ще напомня нещо от началото на тази статия. Не можем да имаме здрав социален контекст, когато насилието не е осъдено. За да можем да лекуваме, първо трябва да поправим несправедливостта. И за това все още има много възможности. Те са и би трябвало да бъдат плод на граждански усилия, професионални интервенции спрямо областта, в която всеки работи, медийна култура, политическа амбиция. Защото подходът към насилието в едно общество е най-критично важният белег за цивилизованост.

[1] За да има излекуване, несправедливостта трябва да бъде поправена

„Модерното робство“ е метафора, с която искам да опиша определен подход в родителстването, особено когато детето е малко, до 6 годишна възраст. Често в последните 3-4 години с мен се консултират родители, които имат малко дете/деца, всички те са високо-образовани и хора с добри доходи. Много пътуват, имат интересни хобита и динамичен живот. Обикновено професията и социалния им статус им дават доста възможности и те определят себе си като свободолюбиви и са далеч от тежките битови и финансови неприятности, които имат много други семейства. Тези родители имат усещане за успех и удовлетворяващи постижения в социалния си живот и професията си. И разбира се, нещо се случва с детето. Те обикновено гледат на трудностите си без паника, смятат, че проблемите имат решение, готови са да го търсят, не се притесняват да отидат при психолог или психотерапевт. Отглеждат децата си всеотдайно и с много грижа. Търсят алтернативни форми за детска градина (родителските кооперативи или частни детски заведения). При някои от тях тревогата, заради която търсят психолог е, че детето е станало агресивно (повечето пъти това е далеч от истината), че плаче, когато му се скарат, че майката е станала избухлива и трябва да се справи с това (става въпрос за повишаване на тон в ситуации, когато това е повече от наложително), че често боледува съвсем необяснимо и майката не може да започне работа и други. Много родители имат подобни притеснения. С изключение на агресивното поведение обаче, другите описани проблеми обикновено не биха ги отвели при психолога, защото ще погледнат на тях като на временни и незначителни, освен ако сериозно не се задълбочат. За родителите, които имам предвид, е характерно, че те търсят консултация съвсем в началото на проблема, който им прави впечатление, толкова в началото, че всъщност нямат никаква история с опити да се справят с него сами. Сигурна съм, че вече се появява въпроса какво общо има това с робството и защо това да е нещо негативно?

Когато разговорът навлезе в семейните отношения, бита и актуалната ситуация на семейството, се стига до това, че родителите имат очакване към себе си да не допускат грешки при отглеждането на децата, да четат и посещават семинари предварително, за да са подготвени за всеки един възможен проблем. Родителите често са подчинили, буквално подчинили, и в голяма степен травмирали отношенията си от непосилни изисквания децата да се хранят само здравословно, в къщи да няма конфликти и повишаване на тон, за нищо на света да не се лекуват с антибиотици и още много подобни правила и изисквания. Често родителите остават много самотни в отглеждането на децата, макар бабите и дядовците да са на разположение да помагат. Или не могат да намерят подходяща детегледачка, въпреки че имат такива намерения и възможности. В тях много силно стои страхът, че никой не би могъл да отговори на изискванията им за отглеждането на децата, самите баби след опити да помагат се отказват, защото винаги след това има конфликти и недоволство, че са направили нещо, което не трябва. Това е то „модерното робство“. Един подход за отглеждане на децата, в който няма място за никой и нищо друго освен самите родители и техните разбирания. Подход, който използва нови приоми и възгледи като позитивно родителство, привързано родителство, здравословен начин на живот, ненасилствена комуникация, но стига до крайности и се превръща в закостенял и ригиден модел, неспособен на гъвкавост и промени. А най-характерното за децата е, че те безмилостно изправят родителите си пред наложителната нужда да се променят, да следват и да се съобразяват с потребностите на децата си. Крайностите в разбиранията на родителите понякога са плашещи и твърде екстремни. Спестявам тези примери от съображения за конфиденциалност. И тъй като това поведение по външни характеристики е модерно, става доста трудно да се конфронтира неговата несъстоятелност и деструктивно влияние върху децата. Още по-трудно е да се осъзнае, че това е маска на болезнено порастване в собствените родителски семейства, което порастване е завършило с убеждението, че аз непременно и във всичко ще бъда по-добър и различен, отколкото бяха те. И тъй като това е неосъзнат процес, на практика не се стига до същинска промяна на отглеждане на децата, а до смяна единствено на опаковката, под която стои същото, което и при модела на предишното поколение родители: ригидни и несъответни правила, липса на спонтанност, несъобразяване с чувствата и преживяванията на децата, впримчване на децата да са емоционални партньори на родителите, трудно и заклеймено напускане на семейството… и още, и още.

Разбира се, че не всички родители, които практикуват изброените нови подходи в отглеждането на децата, се вписват в метафората за „модерното робство“. Но със сигурност може да се говори за тенденция при хората, които използват новото познание и възможности не като допълващи и обогатяващи отглеждането на децата, а като единствен възможен и най-верен подход. „Модерното робство“ засега остава силно извън полезрението на помагащите специалисти. Също като подхода в училищата. Всеки учител има предвид непослушните, агресивните, децата с отклонения в поведението. Никой не забелязва опасността, в която се намират послушните, изпълнителните, перфектните ученици.

 

 

 

„- Don’t you think it’s time for you to go home, sir?
– I’m trying to, baby, I’m trying to…“

Под ледения дъжд

походката му чува

музика от бар.

Отива си, защото барът е за други.

Под ледения дъжд

очите му усещат

крачките във локвите.

Отива си, защото локвите са за деца.

Под ледения дъжд

ръцете му завършват като камъни.

Косата му напуска корените си.

А устните кървят.

Дъждът го разчленява на парчета.

На прага на дома си той е бар и локви, камъни и корени.

Не му помагайте. Той просто  се прибира у дома.

Чували ли сте този въпрос от малко дете? В него има толкова интерес, любопитство, чистота. Толкова смисленост. Зад този въпрос обаче може да стои и много тревога, в него може да има послание и зов за промяна. Всяко дете си задава въпроса дали родителите му се обичат и се вълнува от това какъв е отговора. Защото мама и тати са целия свят за всяко дете. Отговорът на този въпрос е много прост, когато в къщи цари любов и спокойствие и лесно можем да отговорим с „да“. Децата обаче задават този въпрос по-често когато не са сигурни и не могат самите те да си отговорят на него. Когато в къщи има напрежение, конфликти и детето съзира в тях опасност за бъдещето на семейството. И тогава отговорът не е лесен. А би могъл, дори и тогава, ако разберем какво всъщност ни пита едно дете чрез това.

Всяко семейство преживява много трудни моменти, предизвикани от външни и вътрешни кризи и обстоятелства. Родителите като съпрузи преминават през много съмнения в отношенията си, през различни етапи и преосмисляне на връзката си, което води до сериозни сътресения и объркване. И това е нормално и естествено, така трябва да бъде. Защото договорът за партньорство е такъв, който се преосмисля многократно в рамките на жизнения цикъл на семейството. Затова всяка устойчива и зряла партньорска връзка подновява отговарянето на този въпрос не веднъж и два пъти. Има обаче една сериозна разлика и тя е, че това се случва в рамките на брачната двойка, т.е. в качеството на родителите като съпрузи. Една роля, която родителите имат в семейството, различна от това да са родители на детето си и която детето не може да разбере, да види като различна и специфична, особено в ранна възраст. Разбирането, че моите родители са и в друга роля – тази на партньори един на друг – става постепенно и много зависи от способността на родителите да поставят граница между родителската и съпружеската си функция. Детето познава своите родители именно само като свои родители, това, че те са и съпрузи, за него е една по-късна и не толкова естествена роля. Една от причините в семейството да се породят сериозни конфликти и напрежение е това, че съпружеската роля е изоставена и занемарена, за сметка на родителската. Всички взаимодействия между партньорите минават само във връзка с детето и понякога то става единствената причина и основание между тях изобщо да има взаимодействие. И това рано или късно става дисфункционално. Външният израз на тази дисфункция може да е много разнообразен: напрежение, конфликти, родителите не спят заедно, някой от тях развива симптоматично поведение, отчуждение и др. Всяко от тези поведения са сигнал за проблем в съпружеските отношения. И когато в такъв момент детето отиде с въпроса при майка си и попита „Мамо, ти обичаш ли тати?“, някои майки се объркват какво да отговорят, защото в този момент далеч не са сигурни, че обичат мъжа си. В такъв момент, те започват да отговарят на детето така, както биха отговори, ако този въпрос им зададе приятелка или самите те си отговарят на него. „Обичам го, но сега имаме проблеми, не съм сигурна, всъщност сега не го обичам, нещата са различни и не е като преди“. Говорят така с детето си, защото искат да са откровени с него и да не го лъжат, смятайки, че е по-добре едно дете да знае истината за отношенията в къщи. Така е, детето не бива да бъде лъгано и заблуждавано, когато в семейството има трудности и те са видни за всички семейни членове. Но забележете колко прост въпрос задава детето. То пита „обичаш ли тати“. Детето не пита „ти обичаш ли мъжа си“. Съответно майката трябва да си отговори на въпроса „обичам ли бащата на моето дете“, което е много по-различен въпрос от този дали обича своя съпруг и партньор. Задавайки този въпрос, детето пита и още нещо индиректно: мога ли аз да обичам тати, въпреки че имате проблеми и се карате, ако аз обичам тати, ти ще ме обичаш ли мене, макар да не си сигурна в момента, че го обичаш като свой мъж. И тогава отговорът на майката може да бъде много естествен и истински, без да се подвежда и заблуждава детето – ОБИЧАМ ТВОЯ БАЩА И ВИНАГИ ЩЕ ГО ОБИЧАМ КАТО ТВОЙ БАЩА.

Отговорът на този въпрос може да подейства много оздравяващо и на детето и на майката, ако майката е способна да направи разлика в партньорската си и родителската си роля. Може обаче и да се превърне и в злоупотреба, ако майката се опита да отговаря на детето си, все едно разговаря със себе си или с приятел, все едно говори на равнопоставен събеседник. С което превръща детето в свой партньор и отдушник на емоционално напрежение, което е определението за емоционална злоупотреба в семейството. Тогава нейната болка в партньорските ѝ отношения ще ѝ попречи да бъде адекватна в ролята ѝ на майка.

Разбира се, случаят е същият, ако детето зададе въпроса на баща си и попита „Тати, ти обичаш ли мама“.

Автор: Иван Димитров

Иван Димитров е психолог и фамилен психотерапевт, който работи в Стара Загора, с изключителен принос в работата с деца и семейства в риск и утвърждаване на приемната грижа в България. В момента има частна практика.

Навърших 39 и не се сдържах – на рождения си ден, в най-тържествения момент реших да споделя с гостите, мои близки приятели, че ме очаква трудна година, като за по-голяма достоверност въведох термина „Синдром на годишнината” и разчувствано обясних, че баща ми е починал на 39 години и тази годишнина ще донесе голямо напрежение на мен и всички около мен. Срещнах объркани погледи, погледи на приятели, които казваха: „Леле, този е психолог, пък гледай какви ги говори”, „Я се стегни!” и заинтригувания поглед на един приятел, който също рано е загубил баща си и знаеше за какво напрежение говоря, но не знаеше, че има такъв синдром.

Е, баща ми си е заминал през 80-та година, след лекарска грешка, аз съм бил на три. Операцията не била нищо особено – язва; лекарят бил познат, болницата – в София. Всичко уредено с връзки, както си му е редът по това време. Погребението било огромно и запомнящо се, даже има и снимки. И от там насетне се навлезе във фазата на идеализацията, от една страна честа практика, когато някой си отиде, от друга – било е сравнително ранен етап от връзката на майка ми и баща ми, когато привързаността помежду им е била силна. Израснах с легендата за баща ми: колко чудесен човек е бил и колко хубаво семейство са били с майка ми. Държавата ни даваше пенсии, крайно недостатъчни, а унижението беше на всяка крачка. Винаги, когато чуех „Той е с един родител“ или „Баща му е починал“, душата ми се свиваше, не исках това да съм аз. Пред очите ми беше майка – съпругата, която страда за погубения мъж, и жената, която се доказва в професионално в свят, доминиран от мъже. Че и с партизанско минало. А за мъртвите тук се разказват само хубави неща и разбира се единственото лошо е причината за смъртта им. За баща ми достигаше информацията, че е бил много емоционален – душата на компанията, пеел добре, танцувал добре, дори на един концерт на Лили Иванова от цялата зала тя избрала да танцува с него. Обичал да се шегува и веднъж се преоблякъл като жена и никой не можел да го разпознае. В живота му определяща роля изиграла язвата на стомаха, болките били мъчителни и затова накрая решил да приключи с болестта. Но станало така, че болестта приключила с него.  По пътя към мъжката си идентичност успях да се свържа с всичко, което знаех за него. Още от детската градина започнаха да говорят за мен колко съм емоционален. Много обичах музиката (както е и днес) и танцувах по всякакви събития – сватби, кръщенета, новобрански изпращания. Отстрани възрастните ме гледаха и се радваха, а аз успявах да разчета в погледа им тайния код, който прокарваше генетичната ми връзка с бащата. Сигурен съм, че майка ми е била доволна от това развитие – можеше да вижда в мен изчезналия си съпруг. Роднините по бащина линия също черпеха ползите от това обстоятелство. И изведнъж тази емоционалност стана проблем. Направих някакъв пристъп и невролозите се произнесоха, че е епилепсия. Бързо намериха така нареченото „огнище в мозъка“ и започнаха да го следят, закачайки ми кабели по главата. На никой не му хрумна да търси огнище другаде. И така думата емоция стана опасна. Трябваше да ме предпазват от нея. Загубих много преживявания, които другите деца имаха, компенсирах, развивайки други умения. Емоционалното беше пробило и аз обичах да участвам в сценки и представления, особено сатирични. За щастие всичко с епилепсията приключи успешно около осми клас, вече бях физиологично здрав и продължавах да обичам музиката и танците. Във втори клас открих друга допирна точка с историята на баща ми – стомашните болки. Какво казваха лекарите:

• Реактивен гастрит. Някой в рода имал ли е проблем?
• Баща му имаше язва.
• Аха значи е наследствено.

И малкото момче в мен е искало да чуе, че има наследствена връзка с баща си. Боли го, но знае, че е син на баща си, че носи нещо толкова важно от него. Дори сега когато пиша тези редове усещам болката на същото това място, а от години нямам проблеми със стомаха.

На майка ми не ѝ е било лесно. Тя трябваше да бъде и майка и баща. Наблюдавам в психотерапевтичната си практика, че често в тези случаи жените не могат да уцелят баланса в тази роля и стават повече бащи от бащите. Със сестра ми трябваше да живеем  с баща/майка и спомена за идеализирания ни мъртъв баща. Така той беше прекрасен и безпогрешен, а майка ни отнасяше цялата отговорност и всички негативи, особено бунтовете ни по пътя на съзряването и автономността. И никога не се разбунтувахме срещу баща ни: задето ни напусна, задето не беше научил майка, че има право да бъде с друг мъж, когато татко го няма. Дълги години бях на етап да критикувам майка си, а тя смирено и с цялата си вярност подхранваше мита за баща ни, та дори беше склонна да идеализира целия му род за сметка на собствения си. Това взе да се променя, когато започнах обучението си по фамилна психотерапия – дълъг процес, започнал със завършването на университета и продължил 8 години. Така в моето съзнание дългогодишно утвърждаваният ред на семейните отношения започна да променя баланса си. Почувствах се сякаш от тригодишен съм слушал само едната тонколона на личната си музикална уредба. На 30 години намерих врътката на баланса и започнах да чувам звука и на другата. На 35 години станах баща. Все още се чудя доколко това ми помогна да стана родител и как този идеален образ на баща ми, ако беше останал такъв, би ми повлиял. По-склонен съм да вярвам, че да съм баща е смазващо и непреодолимо. Непреодолимо е за един баща да се сравнява с митологичния образ на мъртвия си баща, който обикновено е получовек-полубог. Как да се измерваш с човек, на когото искаш да приличаш, той няма никакви недостатъци – или почти никакви – а ти, като всеки друг жив човек, си пълен с такива. Дълги години не можех да разбера едно изречение на майка ми, която казваше: „Лесно им е на мъртвите, да му мислят живите“. Вероятно това беше нейният начин поне малко да упрекне баща ми и да зачете собствения си принос и собственото си безсилие като жив човек.

Към днешна дата гледам по различен начин на живия си родител, за което благодаря на личната си психотерапия и това е без да имам нужда да очерня баща си – той остана човек със силни страни и слабости: този, за когото майка ми разказваше, че ме е вдигал високо и е казвал колко много ме обича; този, за когото на последния семинар по психодрама нарисувах запалена свещ. Докато навърша 40 години и „прескоча трапа“ ще е трудно, но разполагам със знанието, че този страх го има и знам откъде идва. Засега това е достатъчно, след време може да е друго.

И да, разбира се, че се занимавам с психология, защото имам такава история.

Материалът е публикуван в http://icu-bg.com.  Препечатан е със съгласието на автора.