Отделянето на това от онова е едно от най-ценните и животоспасяващи (буквално и метафорично) умения в човешкия живот. Това е умението да бъдем диференцирани, да правим разлика между събития, отношения и преживявания, дори на пръв поглед да няма такава; това е умението „с мръсната вода да не изхвърлим бебето”; умението да намираме ценна информация и познание в различията, конфликтите и някои твърде болезнени отношения. Това е умението да правим конструктивни компромиси, без да се чувстваме прецакани и да защитаваме личните си граници. В крайна сметка това е умението да бъдем зрели и пълноценни личности – партньори, родители, приятели, личности, които правят дълбоки и смислени връзки.
Освен известната и екранизирана версия на Шарл Перо „Пепеляшка и стъклената пантофка”, има и една друга версия на тази приказка, разказана от Братя Грим. Повечето хора, които харесват тази приказка, са чели или са им разказвали и двата варианта, но помнят и са останали с доминиращи впечатления от този на Шарл Перо. Другата версия е напълно избледняла или често пъти направо непозната. Двете приказки са толкова различни, че всъщност само заглавието им напомня за това, че става въпрос за един и същи сюжет. Разликите са много и обозрими, емоциите, които предизвиква едната и другата са така противоположни, че аз открих в това прекрасна възможност да работя с групи чрез тази приказка и да тръгна по следите на една непозната, а както ще видите и отречена и охулена Пепеляшка.
Когато питам участниците в групата какво си мислят и изпитват след края на приказката, получавам следните отговори. При Шарл Перо има оптимизъм, надежда, спокойствие, радост. При Братя Грим – отвращение, ужас, страх, погнуса. От къде идва тази разлика?
В приказката на Шарл Перо има Кръстница, която помага на Пепеляшка да отиде на бала, като прави вълшебства, които точно в полунощ се развалят. При Братя Грим няма Кръстница, но има птички и дърво, които Пепеляшка сама призовава всеки път, когато има нужда от помощ. При Шарл Перо основните отношения са между Пепеляшка и нейните заварени сестри, а при Братя Грим – между Пепеляшка и починалата й майка, на чийто гроб детето ходи всеки ден, плаче и разговаря с майка си и посажда лешникова клонка, която пораства в дърво. Пепеляшка на Шарл Перо тайно мечтае да отиде на бала, но не казва на никой, докато Кръстницата й идва сама и сама отгатва какво иска нейната кръщелница. В другата приказка Пепеляшка два пъти ходи да моли мащехата си да я пусне на бала, като накрая я принуждава да каже, че колкото и да се старае и да успява да изпълни поставените задачи, няма да я пусне, т.е. принуждава я да заеме позиция и да откаже. Принцът при Шарл Перо започва да търси своята избраница сред цялото царство, защото не знае нищо за нея и има само нейната пантофка. В другия вариант принцът знае къде живее Пепеляшка и отива да я търси само в къщата, където живее, не се налага да праща глашатаи из цялото кралство. Накрая Пепеляшка на Шарл Перо прощава на сестрите си, че са я тормозили, взима ги със себе си в двореца и им намира знатни благородници за мъже, защото много иска да се обичат и всичко им прощава. Пепеляшка на Братя Грим тръгва с принца към църквата и не взима сестрите си със себе си, те тръгват след нея, като се надяват на същото вероятно, като тези от варианта на Шарл Перо. Само че гълъбчетата приятели на Пепеляшка им изкълвават очите и ги наказват да бъдат слепи до края на живота им. Краят на Братя Грим е решаващият момент, за да се нарича тази приказка „ужасна, отвратителна, изпълнена с насилие”. А също и момента, малко преди края, в който заварените сестри на Пепеляшка, подтикнати от своята майка, в желанието си да станат жени на принца, си отрязват едната петата, а другата – палеца, за да обуят малката обувка, която не им е по мярка.
„Пепеляшка” не е просто приказка. Аз виждам в нея една напълно реалистична история, разказана със средствата на метафорите. Имайки двата варианта пред себе си, едната е приказната история (Шарл Перо), а другата е терапевтичната история (Братя Грим). Както много често в нашите собствени преживявания, когато нещо тежко ни се е случило, ние се опитваме да се справяме, да търсим обяснение на това, което преживяваме, да го поправим, да го преодолеем, да се излекуваме. И както казва Пол Ватцлавик, хората имат сериозни и заплетени проблеми не само поради естеството на самите проблеми, а заради начина, по който се опитват да ги разрешат. Двете истории за Пепеляшка ни дават да разберем именно това – че не е толкова определящо само какво ни се случва, а как ще подходим към него, как ще го осмислим и ще реагираме. И дали ще търсим приказния вариант, пълен с илюзии и бягства от същинските въпроси на живота ни, или ще поемем по терапевтичния път, в който няма Кръстница, но има много лично предприети действия, лична отговорност, активност, и приемане на болката.
Терапевтичната история
Началото
Едно дете е загубило майка си. В крехка детска възраст това е едно от най-тежките неща, което може да се случи. И няма сила на света, която да изтрие тази загуба, все едно не се е случила. Приказката на Братя Грим започва с това, че болната майка вика при себе си единственото си дете, дава своята заръка, казва й, че винаги ще бди над него. После детето всеки ден ходи на гроба на майка си, плаче и дава израз на тъгата си. Зимата минава, идва пролетта и тогава бащата на детето се жени за друга жена. Още от самото начало тук има много силна заявка, че това, на което ще станем свидетели няма да е самоцелно преследване на някаква цел – пък било то и благородна. В това начало има описание на процес, има диалог, има изчакване, следване на природния ритъм. И както е в реалната терапевтична работа, тя започва с осмисляне на етапа, в който се намира клиента. Разбирането на загубата, която преживява, изразяване на всички чувства, които съпътстват този процес. Терапевтът има задачата да подготви клиента си именно за това, че той ще премине през терапевтичен процес. Че терапията не е спасяване от и игнориране на болката, а нейното приемане и оползотворяване в актуалния живот. Това дете разбира загубата си. Разбира, че не може да я премахне и се подчинява на чувствата си. Дава им пълен израз като ходи на гроба на майка си, плаче и се доверява на следването на вътрешната си природа. За разлика от това, при Шарл Перо няма такова нещо. Там смъртта на майката, осиротяването на детето и повторната женитба на бащата е разказана в едно-единствено изречение. И веднага има въведение към следващото повествование – ужасния живот на Пепеляшка с мащехата й и нейните доведени сестри. Цялата мъка от загубата е замаскирана и последвалите страдания в живота й, се отдават на проклетията на новото й семейство. Сякаш ако имаше добра втора майка и мили сестри, нямаше да страда. Това преобръща радикално развитието на сюжета в двете приказки. В приказния вариант на историята, всяко последвало нещастие се свързва с лошотията на мащехата и сестрите. В терапевтичния вариант страданието е изначално лично, то не зависи от външния свят. Да, ако Пепеляшка би имала добри сестри и мащеха, щеше да страда по-малко. Но дори и това е под въпрос. Но няма как да не страда изобщо, защото страданието й е свързано с нейна лична загуба.
Уроците и научаването
Какви са терапевтичните ползи за човек, когато е приел болката си и не бяга от нея?
Първи урок
Момичето при Братя Грим ходи всеки ден на гроба на майка си. Дори при развилите по нататък крайно неблагоприятно отношения в новото семейство, то продължава да ходи. Тази Пепеляшка, която приема загубата си, не може да бъде заставена да стои в къщи и само да слугува по унизителен начин. Тя излиза всеки ден. Всеки ден тя има своето време, в което не е в ужасната къща със сестрите си и не търпи техните подигравки. Само че това при нея не е преследвана цел – това е закономерна последица от уважаването на правото си на страдание. Когато човек цени изразяването на чувствата си по време на загуба, няма сила, която да го спре. И става така, че това момиче има време извън къщата. Има време, в което е себе си. Има време, в което мислено е с майка си и това му дава сила. Проклетата мащеха, която е толкова подла и всесилна, не може да му попречи да излиза. По-късно, когато бащата й донесъл едно лешниково клонче, което тя засадила на гроба на майка си, ходи дори по три пъти на ден да го полива. Тази Пепеляшка е активна. Един невероятен, огромен урок – страданието не е пасивен акт. Други са нещата, които влияят на нашата активност. Но страданието не е непременно пасивен процес, в който нищо не се случва. И така това дете вече не е само слугиня. С другата Пепеляшка се случва нещо съвсем различно – тя изобщо не излиза от къщата и пасивно понася всички унижения.
Втори урок
Идва времето да се ходи на бала в двореца. Пепеляшка се разплаква, защото иска и тя да отиде и решава да попита мащехата си. Мащехата й отказва, „но Пепеляшка настояла”. Уха!!! Пепеляшка настояла! Това бедното, тормозеното, измъченото дете. Тази Пепеляшка не предизвиква съжаление. Тя предизвиква възхищение. Тя не се отказва и влиза в открит диалог и конфронтация с мащехата си. Налага се на тази мащеха да не може да откаже просто така. Пепеляшка е личност, тя е вече фактор в семейството. Тя е директна, искаща, отстояваща се. Тогава мащехата й дава две поредни изпитания, с все по-голяма трудност: да изчисти лещата от пепелта. И тук момичето решава да извика на помощ птиците, които всеки ден са с нея, докато е на гроба на майка си. Тя знае от кого да поиска помощ при трудна ситуация. И птиците започват да отделят това от онова. Тя ги гледа и се учи. Тук също има процес – изпитание, което изисква търпение, послушание, доверяване на чужда помощ, несигурност в крайния резултат. Задачата е свършена и момичето отива при мащехата си. Тя в крайна сметка категорично й отказва да отиде на бала. И заминава с двете си дъщери, оставяйки Пепеляшка в къщи сама. Тогава тя отива при гроба на майка си и иска помощ от порасналото лешниково дърво. Облича красивите си дрехи и отива на бала. Принцът е очарован, танцува само с нея. Когато се стъмнило Пепеляшка поискала да си отиде. Не защото магията ще се развали, а защото се е стъмнило. Бидейки активна и търсейки помощ за отиването на бала, Пепеляшка не е в капана на някаква магия, с която трябва да се съобразява. Тя има своя вътрешна норма, кога да си тръгне след първата си среща. Принцът поискал да я изпрати и така научава къде живее избраницата му. Така и се запознава и говори за първи път с бащата й. За един кратък момент от историята се случват много неща. Принцът харесва избраницата си, танцува само с нея, тя си тръгва, той отива да я изпрати и среща баща й, с който също има разговор. В терапевтичната история всички герои са активни. Те правят събитията, не очакват нещо да се случи поради външна намеса. Този кратък епизод е толкова близък до една реална любовна среща дори от нашето съвремие. В него има и вълнение, и свян, и обет – дори и да си тръгнеш, аз ще те последвам. Има всичко, което прави двамата млади герои да се изберат един друг без опосредстването на външни намеси. Има научаване на един много важен урок, който терапевтичните общности за зависими например, са превърнали в свой основен принцип – само ти можеш да го направиш, но не можеш да го направиш сам. В приказната история Пепеляшка не прави нищо от това. Тя дори не казва на Кръстницата си защо плаче, тя се досеща сама и започва да действа и да прави магии, докато Пепеляшка стои и не научава нищо. Отива на бала с най-красивата каляска и рокля, чака да стане полунощ, за да си тръгне преди да се е развалила магията, принцът нищо не знае и не научава за нея.
Трети урок
Тъй като принцът вече знае къде живее любимата му, когато тя си тръгва и третата нощ и губи обувката си, той знае как да я намери. Знае дома й и отива точно там. Отива лично. Не праща глашатаи из цялото царство. Отива, чука на вратата и иска всички момичета в този дом да премерят обувката. Пътят на двамата един към друг е много по-кратък, те вече се познават, нещо повече – те вече са се избрали. Естествено първо мерят обувката сестрите. Под натиска на майката едната отрязва палеца си, за да може обувката да й стане, другата отрязва петата си. Много важно послание какво се случва с хората, когато се преследва една цел, превърната в самоцел. Стигат до крайности в готовността да я постигнат. Готови са да режат части от себе си. Това се случва, когато напълно липсва диференцираност между майката и децата й, между нейните амбиции и това какво те искат. Става това, че майката разполага със собствените им тела все едно са нейни. Пепеляшка, която остава без майка израства много по-автономна и зряла. Тя през цялото време полага усилия, но не прави жертви. Това е пряка последица от разбирането на загубата и отказа да я зарови, замени с нещо друго, все едно тази загуба не е важна. При някои хора, преживяли тежка загуба, се получава именно това – те остават зависими тъкмо защото години наред се убеждават, че тази загуба не е толкова важна, защото смятат, че ако дадат воля на страданието им, то ще контролира живота им и затова те избират да не страдат. Разбира се, това е невъзможно. Много клиенти в живота си като възрастни хора имат сериозни зависимости (към вещества, хазарт, отношения с хора) и в тяхната история се открива такава загуба, която ги поглъща като че напълно. Те започват да й принадлежат, вместо я изстрадат и да продължат живота си.
Когато Пепеляшка тръгва към църквата да се венчае с принца, тя не кани сестрите си. Те сами тръгват след нея, заставайки от двете й страни. Тогава гълъбите изкълвават по едното им око. Сестрите пак не си тръгват. На излизане от църквата те са отново с Пепеляшка. Тогава гълъбите им изкълвават и другото око.
Поемане по своя път и правене на избор
В терапевтичната история за Пепеляшка няма щастлив край. Няма веселба, „живели дълго и честито” и т.н. Така както е и в терапевтичната работа. Тази история приключва там, където героите, преминали през доста трудности, вече са направили своите избори. Фактът, че имаме две толкова различни версии на Пепеляшка, означава, че към едно и също събитие хората подхождат по различен начин. И че дори и при много тежки ситуации има възможност за намиране на решение.
Много пъти, в групите, в които сме работели по тази приказка, са ми казвали, че са много разочаровани от това, че бащата не е участвал в нейните неволи и с нищо не й е помогнал. Ако смятате, че бащата от варианта на Братя Грим е бездеен и е лош към дъщеря си, погледнете бащата от варианта на Шарл Перо – него просто го няма никакъв. Всички знаят, че е там, че Пепеляшка е загубила само майка си, а през цялото време изглежда, че е загубила и баща си. Него просто го няма никакъв. Този баща при Братя Грим го има през цялото време. Нито за миг не забравяме, че Пепеляшка има баща. Той й носи лешниковото клонче. Той се запознава с принца. Той го посреща като отива да мери обувката. Да, някои негови реакции предизвикват гняв. Но той не е напуснал живота на дъщеря си и самата тя знае, че има баща. А това е надежда. Той всъщност прави най-важното – не я спира да страда и да ходи на гроба на майка й.
Отделяне на това от онова в обществения контекст
Мисля, че анализът на тази приказка ще бъде непълен ако не се свърже, поне бегло, с обществения ни контекст. Още повече че самата аз открих и видях разликите между двете версии в разгара на протестите през 2013 срещу правителството на Пламен Орешарски.
Ако за едно дете едва ли има нещо по страшно да загуби майка си, то за едно общество няма нищо по-страшно да се окаже в примката на тоталитарната власт. 45 години ни взеха правото да бъдем собственици, да гласуваме, да се движим свободно, да се сдружаваме, да творим, да говорим. Взеха ни душите. Какво направихме ние от всичко това? Отрекохме страданието си като народ, и всеки един поотделно личното си страдание. Заровихме го някъде и наддадохме вой по други, очевидни гадости от обществения ни живот, като нововъзникналата мафия, обедняването, липсата на перспектива. С всичко това напълно съм съгласна. Но дори и преходът да беше се развил по друг начин, много по-конструктивен и ориентиран към развитие, ужасът на изминалите 45 години нищо не може да го заличи. Какво направихме с болката за загубения живот на две поколения – нашите баби и дядовци и нашите родители? С кошмара на собственото ни, донякъде пощадено от развоя на събитията, детство. Чакаме Кръстницата да дойде и да направи своите вълшебства, да превърне тиквата в каляска и най-мустакатия и тлъст плъх в кочияш и да отидем на бала. Е, превърнаха се тиквата и плъха в антураж, който да ни съпроводи на бала, но що за бал е това, щом ще участваме в него, обзети от страх да не изпуснем определения час и магията да се развали? Не плакахме на гроба на майка си. И не схванахме, че загубата не може да бъде заменена с отричане и впускане в нови неща. Креативното справяне с болката е възможно, когато първо я признаем.
В обществения ни живот също както и в детските книжки, има две версии на приказката за Пепеляшка. Уви, и тук приказната история е по-позната и предпочитана от терапевтичната.
