Научих, че скоро е имало радио предаване, посветено на темата за паметниците от миналото. В предаването се появил въпроса, „Защо трябва да мразим тези паметници (на комунизма)”. И предаването е продължило с примера от Хасково, където има огромна скулптура на Богородица. Най-голямата в света, вписана в книгата на рекордите на Гинес. Издигната е върху постамента, на недовършения повече от 20 години Пантеон на ремсистите. Това е положителен пример за трансформация и креативност, според гостите в студиото.
Ето как аз виждам ситуацията.
„Защо трябва да мразим паметниците?” е реакция на човек, който мисли в категориите трябва/не трябва за неща, които са автономни и няма как да отговорят на такова условие. Това именно води до такова мимикриращо решение – един партизански паметник да се превърне в „паметник на Богородица”, както той сам е нарекъл тази причудливост. Защото не е променено нищо от манталитетната нагласа към реалността. Една реалност, в която има единствено „трябва” и където всяко човешко поведение и отношение се третира през тази призма. Тогава резултатът винаги ще е продукт, който се опитва да свърже и съчетае взаимно изключващи се неща. НЕ ТРЯБВА да рушим старото, но ТРЯБВА да съградим ново, като ТРЯБВА да ги съчетаем в едно, защото НЕ ТРЯБВА да се разделяме в обществото и ТРЯБВА всички да са доволни. Работейки с една малка група върху социално-психологическите измерения на комунизма и неговите отражения в днешно време, първата асоциация, която имаха участниците с темата, беше думата „трябва”. Трябва да бъде така или иначе, трябва да правиш така и така, „трябва” е над всичко, „трябва” е аргумент номер 1. Това „трябва” се разпростира до семейството, интимните отношения, навсякъде. Но най-важното „трябва” е: Трябва всичко да е хубаво и да е наред. Да се опитваш да живееш все едно е наред, защото „това” (комунизмът) ще е вечно.
Тези паметници бяха издигнали под натиска на същото това ТРЯБВА. Те стигнаха и по-далеч: трябваше да се изпитват определени чувства по отношение на тях – на признателност, на гордост, на благодарност. Пренасянето на това ТРЯБВА от тогава до сега, се явява пречка дори и за най-креативния артист да предложи искрена и автентична идея. „Защо трябва да мразим паметниците?” – някой/нещо е накарал тези хора да ги мразят. Те ги мразят, защото така ТРЯБВА. Те изпитват това чувство, защото така ТРЯБВА. Човекът, който задава този въпрос дълбоко в себе си е приел догмата, че чувствата се пораждат от нечие чуждо изискване, от нечии ТРЯБВА. Трудно му е да погледне на чувствата на хората към паметниците от комунизма като на искрени, защото знае, че неговите собствени не са такива. Това е тоталитарен подход – трябва да обичаш, трябва да изпитваш това чувство, трябва да си благодарен, трябва да искаш да градиш светлото бъдеще, трябва, трябва, трябва….
Тези паметници затова и трябва да се махнат. Дори не е лоша идеята за известно време на тяхно място да няма нищо. Нека решението какво да има там да бъде взето след известно време, след пауза и поглеждане на това вече освободено пространство като на възможност, а не веднага да го запълваме с нещо друго. И тогава ще се появят истински предложения, изпълнени с креативност и фантазия. Не сме свикнали обаче да издържаме на неяснота, празнина, на колебание. Където е възможно да се породи свободна идея, свободен човек, свободно общество. Свикнали сме да живеем в условия на окупация, на „тиха окупация”, без танкове и войски по улиците, както в Чехословакия например, но в страна, осеяна с паметници на окупатори. Затова и основният ни поведенчески модел за справяне с конфликти в днешно време е пасивно-агресивният. „Тихата окупация” спира и убива в зародиш възможността за директна, ясна и смела конфронтация, която да проблематизира, изяснява и в крайна сметка осмисля, различията помежду ни.
Бих попитала: Защо пък трябва да не мразим паметниците на комунизма? Ненавиждам комунизма и всичко, което той остави след себе си. Имам право на това. Това не е импотентна ненавист, която ме парализира и не ражда нищо друго. Това е чувство, което ме води към премисляне, утихване, изригване, търсене на начин да го изразя и действие, с което да заявя правото си да поискам промяна. „Тихата окупация” ни подтиква да търсим абсолютните и единствено верните отговори, като че ли такива има, натрапчиво и да ги налагаме, или да си ги самоналагаме дори в сфери, където няма нужда, напротив важи обратното. При „тихата окупация” окупаторът е замаскиран, правилата са неясни и поради това напълно произволни и непредвидими. Дори поколението, което няма никакъв жив личен спомен от комунизма може да се окаже в капана на това ТРЯБВА и да спре да се уповава на своите вътрешни усещания, интуиция, опит, сковано от страх дали няма да сгреши. Защо дори те, които не познават догмите на тоталитарната държава често имат такъв страх? Защото са израснали в среда, в която родителите им са се отказали да се позовават на вътрешния си усет, защото е трябвало да оцелеят в човекомелачката на тоталния произвол. Където отгатването на верния отговор, поставянето на вярната усмивка, унизителното приемане, че си сгрешил, дори когато не е така, е било начин на живот. Било е норма и стратегия за оцеляване. И се утвърди и затвърди като модел дори след рухването на тоталитарния строй с това, че те първи започнаха да правят това, заради което наказваха и тероризираха десетилетия наред – да ходят на църква например.
И сега бих казала, се намираме в същото състояние на тиха окупация. Когато ние искаме да говорим за комунизма и неговите ужаси, понякога просто така, за да разтоварим този огромен товар от спомени, все ние трябва да отстъпваме и да мълчим, за да не обидим някой. Ако спорим, или защитаваме позицията си, в телевизионно студио например, все ние сме лудите, които се интересуват от минали неща, все сме крайните, все сме лошите. Ако искаме да се демонтират паметниците от тоталитарната епоха сме фашисти и неблагодарници. Окупирани сме тихо по всички фронтове – можем да си говорим каквото мислим, но с цената на това да бъдем постоянно маргинализирани, осмивани, етикетизирани.
В спора за комунизма вършим престъпление още с това, че изобщо има спор. Тоталитарните режими са безспорно зло. Тяхното коментиране от друга гледна точка е недопустимо. Цялото ни просмукано с насилие общество прави, коментира и дебатира по това, което не трябва и не взима категорично отношение по това, което трябва. Така сме размили границите на нормалното и ненормалното, че живеем в реалност от НОРМАЛИЗИРАНО НЕНОРМАЛНО.
Паметниците и всички символи на тоталитарната държава няма нужда да бъдат мразени или обичани. Макар че всеки има право на своите чувства към тях. Те обаче трябва да бъдат демонтирани, хладнокръвно и систематично, независимо дали ни харесва или не. Писъкът от тази раздяла със символите не е толкова, че много ни трябват или значат нещо за нас. Повече е заради това, че така сме се сраснали с тоталитарния манталитет, с тоталитарното мислене на всяко ниво от ежедневието си, че все едно демонтираме самите себе си. А всъщност е тъкмо иначе – разделяме се с тях, за да останем ние, истински и живи, наранени тук и там, разочаровани и мрачни вероятно, но разчистили обора на душите си.
Някои неща от живота ни просто са за изхвърляне.
Едно от най-значимите неща, които постигна оцветяването на паметника на съветската армия в София в розово по повод годишнината от окупацията на армиите от Варшавския договор на Чехословакия, както и изрисуването на Украинското знаме преди дни върху същия този паметник, е най-изгубеното нещо в годините след падането на Берлинската стена. Загубихме солидарността помежду си, в стремежа си да наваксаме и бързо да станем като страните от Западна Европа. Наблегнахме на това да покажем, че вече няма да имаме нищо общо едни с други и че се срамуваме от общото си минало, затова ще станем нови, други, западни….