Още ли е късно вече

„Още ли е късно вече” е феномен, който преди всичко много трудно може да се обясни. Вероятно затова яркото му представяне и разбиране е възможно повече чрез изкуството, за което наскоро дадоха пример кино шедьоври като „Това е само краят на света” на Ксавие Долан и „Хулиета” на Педро Алмодовар. Първият ми въпрос след тези филми беше „Как стана това”? Но въпросът е риторичен. Аз знам как става, вероятно знаем всички, но рядко говорим как. Най-характерното за атмосферата в отношенията при този феномен е убийственото мълчание и многото говорене едновременно. Говорене, за да не се говори. Мълчание, за да се направи опит да се говори, да се намери момента, думите, жестовете, с които да се почне. И не започваш. Вече е късно. Още е късно. Винаги е късно. А никога не е било рано или навреме. Когато това се появи във взаимоотношенията между много близки хора, в семейството например, се получава чудовищно изкривяване на действителността, защото всички взаимодействия започват да обслужват една единствена цел, а именно да не се говори по темата, която се избягва на всяка цена. Неусетно (тези неща винаги стават неусетно) тази свръхценна идея да не говорим за това, за което всички знаем, че е важно да не говорим, се превръща в автоматично поведение. Ставаме като машини и роботи, които обслужват тази обща мегазадача. Повече от всичко останало. Повече от любовта между членовете на семейството, повече от копнежа за близост.

За излизането на бял свят на темата в семейството винаги е късно. Направо става късно. Сякаш изведнъж. Когато вече си дадем сметка и усетим, че нещата са станали непоносими и вече няма как да не ги говорим – станало е късно. Защо е така? Защо направо се оказваме в този момент на разговора, когато така са се развили взаимоотношенията, че е късно. Защото формирането и развиването на подобна емоционална атмосфера е протичало години наред, неусетно, незабележимо, без нищо фрапантно като събитие, което иначе би ни накарало и би ни послужило за стимул да активизираме друга насока на нещата. Това са две основни характеристики на този процес – продължителност и непрекъснатост и неусетност и незабележимост. Другата отличителна характеристика на такава емоционална атмосфера е, че участниците в семейната система до един изпитват дълбоко отчаяние за възможността да бъдат искрени и автентични един с друг по тази конкретна ситуация/тема. Докато осъзнаем, че това се е случило, е изминало толкова време и са се формирали такива взаимодействия, че сякаш вече е излишно да правим каквото и да било. Участниците в системата от отношения се чувстват освен това много самотни и несигурни, че някой би ги разбрал. Че има как да го обяснят. Че могат изобщо да го разкажат и да го предат с думите, които използват в ежедневието си и „езика, на който говорят” помежду си. Страхуват се, че ще изглеждат нелепи и луди. Всъщност за всеки от участниците има момент на осъзнаване на ситуацията, но несигурността надделява и тя спира крехката възможност да разпознаят у другите тяхната готовност, която да ги окуражи да говорят. Има и момент в тази новопоявила се смелост и решителност на съмнение „ами ако не съм прав”. Ако това е само моето изкривено възприятие. Щом само аз го виждам и го чувствам така, значи може би греша аз самият. Това е дълго и мъчително постоянно тестване на себе си и другите кога и дали изобщо мога да направя крачка към разплитане на тази ситуация. Има хора, при които това води до буквално забравяне на много конкретни детайли от по-значими или съвсем нормативни събития, които бихме се учудили как е възможно да не се помнят.

Тази тема за мен е от голям интерес в практическата работа на психотерапевта, който често работи със семейните отношения и със социалния контекст едновременно. В социалното ни съзнание има една камара от въпроси, теми, чувства, усещания, които до ден днешен висят във въздуха и ни заливат, без да можем да започнем разговор. Това е темата за тоталитарния период в България, към който всички имаме съпричастност, отговорност, последици, спомени. Тя се появява винаги като спор, като много говорене, което споменах в началото, надвикване на аргументи, крясъци, които нищо не променят. Какво ни се случи? Как стана така? Как участвахме? Какво направихме и не направихме? Какво правим и не правим сега? Още една отличителна черта на такива човешки взаимоотношения е, че част от участниците отказват да приемат, че това се е случило и на тях. Все едно то касае само едни определени хора и това са само техни въпроси. Отказват да признаят, че самите те също са се оказали в един капан, от който самите те, ако биха поискали, нямаше как да се измъкнат. Отричат, че имат общо със същото болезнено преживяване.  От другата страна постоянно ги убеждават, че това се е случило и сякаш единственото решение е просто да ги убедят. Вярно е, че то се случва на всички. Но е вярно също, че всички си припомняме какво се е случило с травмираната си памет на участници. Аз нямам отговор какво да се прави. Знам, че се опитвам да следвам съвета на Клариса Пинкола Естес, че когато искаш да направиш нещо, което го иска сърцето ти, кожата ти, кръвта ти, душата ти, тялото си, е важно да се обградиш със съмишленици. С хора, които ще те подкрепят. Ако нямаш такива, да отидеш и да ги намериш. И да загърбиш всеки, който би ти попречил и би се опитал да те разубеди. „Още ли е късно вече” може да звучи като „Вече ми е време”.