Разговори

Това заглавие няма нищо общо с текста по-долу. Привидно. А може би и не само. Не знам откъде ми хрумна, седейки в безизходицата на това да не мога да напиша тези толкова важни неща, които искам. Изведнъж ми се сториха така ненужни, че се ужасих, че през годините съм свикнала с темата за тоталитарното ни минало дотолкова, че съм банализирала ужаса и сега вече не мога да изразя нищо за него. Освен да се изненадам от себе си, че го гледам като износена дреха, която още може да се носи, но от друга страна малко е неудобно ако те види стар познат пак с нея, отпреди примерно 15 години.

Пиша и си давам сметка, че самото време, което мина, тези протяжни 26 години, които белязаха моето поколение, работи срещу темата и паметта ни за нея. Няма по-голям враг на паметта от времето, което просто минава. То замазва, размазва, обърква, слага мъгла, някаква гадна пушилка. Това не е време, което лекува, а време, което разболява още повече. Стеле се, стеле и ни дави в себе си. Не е време, което ние разбираме, а време, което ни поглъща, да за разбираме все по-малко.

Все едно си на разходка в миньорски град, където няма нищо интересно (привидно), само чернилка и съсипани от работа и мизерия хора. Каквото и да напишеш за този град – репортаж, есе, роман, кой ще му обърне внимание.

Игнорирахме темата години наред. Вече станаха десетилетия. Времето мина отгоре й като валяк. Деформира я непоправимо. За първи път наистина го мисля – непоправимо.

Непоправимо се  травмирахме допълнително от това, че времето минава и не говорим за станалото. Забравили сме какво са ни казвали бабите и дядовците, трудно сглобяваме парчета от семейните страдания по време на комунизма и дори гледаме да не ги казваме, или ги шепнем само пред себе си. Но от това тези парчета семейна трагедия се стопяват като тъничко парченце лед, докато го лапнеш и то изчезнало. Уголемихме трагедията си с това, че можем да плачем, ах, как го можем само, (аз поне със сигурност), но не можем да викаме. Не можем да псуваме. Диво и невъзпитано като каруцари. Добавихме камари тежест върху себе си като не спирахме, не спираме и сега, да се вълнуваме от чуждата съдба, страданията и войните наоколо, но забравихме за себе си. Че нито веднъж, или много малко пъти помогнахме на себе си. Поне като говорим, крещим и псуваме правилните хора и на правилното място.

Не знам коя е по-голямата травма – тази да ни се е случило или тази да го наричаме с чужди, хладни и лишени от гняв думи. Да го описваме уморено и безстрастно. И все повече ще е така, изглежда. Вече минаха 27 години.

Честита годишнина от срутването на Берлинската стена!

Точно така. Психотерапията не е гаранция за щастие. Така както лекарят може да ни помогнем да оздравеем, при това без този процес да зависи само и изцяло от него, психотерапевтът може да ни помогне да си помогнем да оздравеем. Оздравяването не е гаранция за щастие. Но здравите хора по-често са щастливи.

Хората често очакват, че психотерапията ще им помогне да бъдат щастливи. Но щастието е нещо много интимно, лично, специфично. Щастието е тайнство. Докато здравето, включително и психичното, е наука, практика, за него има критерии, признаци, ясни ориентири.

Затова, когато се случва да ме питат: Ще стана ли по-щастлив/а?, аз отговарям: Не знам, но можеш да бъдеш по-здрав/а.

Веднъж един пациент ми каза: „Много лесно ги обръщаш нещата. Казваш, че болестта е здраве. Всички представи ми объркваш. Аз съм болен. Точка.“

Мисля си, че ни липсва умението да живеем, осъзнавайки, че в психичния ни свят има много противоречия, но това е нормално. Изпитваме противоположни чувства, на пръв поглед несъвместими едно с друго. Но и това е нормално. Нормално е да сме и болни и здрави едновременно. Както и да си даваме сметка, че едно и също нещо може да ни пречи, може и да ни помага, в различни моменти, при различни обстоятелства. Като мълчанието например. Мълчанието и затварянето в себе си може да бъде предпоставка за правене на дълбок и същински контакт с другите. Мълчанието може да бъде и бягство от контакта с другите. Мълчанието може да е средство за оцеляване в силно нездрава и дисфункционална среда, както по времето на комунизма например.  Бедата е, когато приемем, че само едно от тези неща е вярно. И всеки безценен опит, който животът ни поднася да опознаем и другата страна на някое свое качество или умение, или поведение, ние го игнорираме, защото смятаме, че то няма как да е вярно. Отношенията с хората често ни сблъскват с това да ВИДИМ, да ЧУЕМ, да УСЕТИМ другите страни на своите истини. Възможностите ни да се обогатяваме са около нас. Лоялността ни само към един аспект на нещата обаче, пречи да използваме тези възможности. И затова често сме така объркани. Имаме вече много поводи да знаем, че това, което сме си изградили като представа не е така, че мълчанието например може да е злато, може и да е зло – зависи как се ползвам и как се възползвам от него. Но отказваме да приемем тази нова информация и сигнали.

Тоталитарната държава искаше от нас да бъдем безкрайно и безкритично лоялни към Партията и СССР. В посттоталитарното общество още влачим този предразсъдък и го набутваме в какви ли не взаимоотношения – безумна лоялност към едно нещо, една истина, едно поведение.

Човешката психика е противоречива, динамична, променлива. Така е, за да можем да се адаптираме към сложния свят, да сме гъвкави да се развиваме. Разбирайки противоположностите и позволявайки им да съществуват в нашия свят, ние ставаме не по-объркани, а по-цялостни. Просто по-цялостни.

Програма на поредицата „Женското развитие и идентичност“ до края на 2016

Влиянието на обществения контекст върху ролята на майката – 30 септември, петък, от 18.00 до 21.00 часа. Подробности ТУК.

Психо-соматика на човешките отношения – 28 и 29 октомври 2016. Подробности ТУК.

Непознатото послание на приказката „Пепеляшка“. Загубата и нейното място в живота ни.  – 30 октомври, неделя, от 10.00 до 17.00 часа. Подробности ТУК.

Водещ: Валентина Маринова

Психотерапевтичен институт по социална екология на личността подновява поредицата си от семинари „Въведение в системното мислене“.

Програмата на поредицата през месеците септември, октомври и ноември 2016 е следната:

Темата за насилието в семейството и интервенции през призмата на системния подход – 15. 10. 2016, събота от 12.00 до 18.00 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК.

Диагностична оценка на деца, семейство, групи и индивиди през призмата на системния подход – 21. 10. 2016, петък, от 16.00 до 20.30 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК.

Синдромът на емоционалната злоупотреба и практиката на Патрисия Лав – 18. 11. 2016, петък, от 16.00 до 20.30 часа. Пълният текст на обявата можете да видите ТУК. 

Семинарите са част от обучителната практика на Психотерапевтичен институт по социална екология на личността. Водещ: Валентина Маринова

За информация и записване pisep.institute@gmail.com и 0896753837.

Приказката за Пепеляшка е много позната и дори банална. Има е в различни версии, екранизирана е безброй пъти. Самата приказка като че ли се е загубила в собствената си популярност. Много често тя се приема повърхностно и еднозначно. Аз обаче не смятам така. Открих тази приказка отново чрез работата си с групи и клиенти. Предлагам ви да се докоснете до една по-стара и автентична версия на приказката, която носи дълбоко терапевтично послание и третира по невероятно проникновен начин темата за загубата, страданието и скръбта. Уъркшопът ще ви даде възможност  за практическа работа и да разберете някои от собствените си нагласи и механизми при справяне със загуба и скръбта, до която води това.

Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Водещ на дискусии и групи за жени.

Дата на провеждане 30 октомври, неделя, 2016, от 10.00 до 17.00 часа.

Регистрацията става на ел. поща vkmarinova@gmail.com. Такса за участие 40 лева. Срок за записване 26. 10. 2016. Максимален брой участници 12. Регистрацията приключва при запълване на местата. За повече информация 0896 753837. Място на провеждане София, ул. Княз Борис Първи № 122, етаж 2.