Етикет: Валентина Маринова

Да живееш в комунизъм, това е да си със затворени очи.

Участник в групата

Искам да разкажа за премълчаното насилие на комунизма. Чрез историите на една малка група, която работи в продължение на 3 групови сесии по 3 часа. Участниците в тази група се познаваха слабо отпреди, а една от тях дори не познаваше никого.  И въпреки това споделянето по темата започна бързо и навлезе в дълбочина, която трудно може да се постигне сред непознати още в първия час. Установих, че по темата за комунизма всъщност може да се говори с лекота, предвид болезнеността на темата. Това е така, защото не е някаква лична травма, която засрамва и създава чувство за ненормалност. Да се чудиш как да я кажеш, дали изобщо някой може да те разбере. Комунизмът е общо преживяване, което прави възможно да говорим за него с повече  откритост, отколкото лични травматични случки.  Не мисля, че си даваме достатъчно сметка за това. Колко по-трудно биха говорили хората, ако разказват за насилие в своето семейство като деца, например. Като психолог знам, че е ужасно трудно. Разказите за комунизма обаче са разговор едновременно за нас самите, но и за нещо, което не зависеше от нас. Това е травма, която не подмина никого. И в този смисъл не ни създава усещането, че ние лично нещо сме сгрешили. Това може много да подпомогне един такъв разговор в обществото ни. Вместо това обаче тази тема е съпроводена от много лични спирачки, тъкмо защото не говорим, години наред сме я отбягвали, за да не влизаме в конфликти с околните, за да не отваряме стари рани, и поради личната ни гузност, че сме направили или ненаправили нещо. За престъпленията по време на комунизма, разбира се, има виновни. Но тъй като не успяхме да осъдим нито един от тях, някак тяхната вина се разнесе и пое малко по малко от всички ни, разпредели се срама, който те трябваше да носят, и ние останахме безмълвни и нечути за дълго време.

Тъй като никой от участниците не знаеше колко ще е голяма групата, преди да дойде, малкият формат бързо стана повод за разговор. Една от участничките сподели, че малката група те лишава от възможността да се превърнеш в невидим, докато по-голямата група дава възможност за такъв „комфорт”. Нейни са думите, с които започнах това есе, че комунизмът това е да си със затворени очи. И продължи: „уж свързвам това време със забраната да се говори, това ми е много силна асоциация, но сега като се замисля, като си затворя очите, за да ми се появи образ и си представям затворени очи, а не затворена уста”. Вдъхнови ме изказването на тази жена, че комунизмът това е затворени очи. И дълбоко ме разтърси. Затваряли сме очите си, с надеждата, че няма да ни виждат и така ще можем да си осигурим поне малко невидимост. Затваряли сме ги, за да не виждаме какво става. За да не знаем какво се случва наоколо. Мислейки примитивно като бебето, че светът изчезва като си затворим очите и ужасът го няма. При бебетата обаче това е една прекрасна игра, а при възрастните хора какво е?

В медицината са описани, макар и рядко, състояния на загуба на зрението, без за това да има някаква органична или физиологична причина. Нарича се дисоциативна или психогенна слепота и настъпва в следствие на преживяване на нещо ужасно.  По време на комунизма не можехме да бъдем невидими. Искаше ни се, обаче знаехме, че ни гледат отвсякъде.  Има описани безброй спомени за това, как ченгетата на Държавна сигурност са дори на сватба, погребение, кръщене. В резултат на терапевтичната ми работа и на работата ми с тази група, стигнах до разбирането, че да бъде невидим е дълбока незадоволена потребност на човека, който живее в тоталитарна държава. Искрена, човешка потребност, на която всеки има право. Малките деца, когато още не се движат свободно и уверено и нямат нужния социален и познавателен опит, закриват очите си с ръце, когато искат да играят на криеница. Смятат, че ако те не ни виждат, значи и ние не ги виждаме, значи са се скрили. Тази игра е от първите и най-примитивни детски игри, тя е характерна за бебешкия период. Колкото детето расте и се движи по-уверено, започва да се крие наистина, защото вече разбира, че то може да не ни вижда, но ние го виждаме. Защо разказвам всичко това?

За мен темата за комунизма започна с думата „невидим”. Тази дума ме порази, разтърси, осъзнавайки чрез едно лично преживяване, че жертвите на комунизма, че всеки един от нас, бяхме и останахме невидими, не само по време на тоталитарния период, но и дълго след като системата рухна под напора на собствената си несъстоятелност. Това е дума, която носех, отглеждах и пазех в себе си, като най-ценно мое разбиране за това какво се е случвало. Изпитвала съм безброй пъти състоянието на невидимост, безропотно и кротко. След време то пробуди в мен огромен гняв и вече му намерих израз. Едва след работата с тази група, осъзнах, че то не отговаря напълно на преживяванията по време на комунизма, нещо липсваше. След тези три сесии разбрах какво. Ужасът на комунизма ни превърна едновременно в невидими и невиждащи. И докато невидимостта е състояние, което предимно се дължи на жестокостта на системата, те ни го направиха, то невиждането е поведение, което ние сами си създадохме. От една страна да си невидим е адски гадно, все едно си ненужен. В същото време то е и потребност да си скрит от всевиждащите очи на репресивния апарат на партията. Да не виждаме ние самите, е механизъм да оцелеем в този 45 годишен кошмар. Но от друга страна, това е бебешка игра. Това е, заради което не можахме да ги посочим и осъдим. Като сме оцелявали чрез невиждане, как после, когато вече това е възможно, да кажем какво знаем и какво сме виждали? Стигнахме до абсурда да се питаме, да отричаме, да се чудим ама то имало ли е репресии, аз не знаех, ама наистина ли. Това е присъщо за хората, които са живели в тоталитарно общество. Такъв процес е наблюдаван и в следвоенна Германия, когато започва денацификацията и престъпленията на национал-социализма започват да стават видни в пълния им ужас. Мисля си, че така както е възможно да ослепеем от нещо ужасно, което се случва, да затворим очите си задълго, да си изградим защитна стена на невидими и невиждащи, е възможно да си върнем очите и останалите сетива. Германския народ нямаше да е много по-успешен от нас с процеса на денацификацията, ако нямаше външната подкрепа на някой, който му казва какво е ставало, какво вижда. Т.е. невиждащия може да си върне зрението, ако има кой да му разказва какво вижда. Да му го поднесе с ужаса, който това буди у самия него, с отвращението и погнусата от престъпленията. Е, при нас не стана така. За престъпленията на комунизма сме ослепели не само ние, но като че ли целия свят.

Малката група, с която работих, постави като основна темата за страданието на обикновените хора, редовите членове на обществото. Унижението от това да маршируваш с високо вдигнати крака и да ти се виждат гащите. Страхът да изядеш един морков по време на бригада, защото веднага се намира учител, който ти казва да внимаваш, защото знае за произхода ти. Скованият ужас да изпълняваш безсмислени ТРЯБВА, заради които забравяш кой си. В такъв свят и такива отношения няма как да не спреш да виждаш. Никой не може да обвини друго човешко същество, че се опитва да намали болката си.

В последната групова сесия говорихме много за трудните за изразяване чувства. И не мислете, че това са тези чувства, които сме свикнали да наричаме „негативни”. За тях поне е разбираемо, че са трудни. Стана въпрос за благодарността. За това хубаво преживяване, което изпитва човек, когато получава помощ, когато е зачетен, уважен, научен на нещо от някого. И му се иска да благодари. Искрено и без да е длъжен да го прави. А не може. Толкова трудно се промълвява тази дума „благодаря”. Всички се сетиха примери как и до днес им е трудно да изразят благодарност. Благодарността беше чувството през комунизма, с което най-много се злоупотребяваше. Това значи, че го изискваха от нас насила, без да го изпитваме. И ако не го изпитвахме, ни наказваха. Няма друга обществена система, която да наказва своите членове, че не изпитват определено чувство, освен тоталитарната. С благодарността беше наистина нечовешки злоупотребявано. Да благодарим на Съветския съюз и лично на другаря Сталин, че сме освободени от фашизма. Сталин е наш баща, баща на всички народи, Партията ни е майка. Да благодарим и възхваляваме, че „червеното знаме роди ни”. Да благодарим на народната власт, че ни изучи и ни даде работа. В София и много други български градове има монументални символи на тази извратена благодарност, която никой не изпитваше истински. Това са паметниците на съветската армия. Благодарността, както всяко човешко чувство има функцията да изгради собствената ни човешка автономност. Да сме свободни да го изпитваме или не, към кого и във връзка с какво. Да го изразим по начин, който е подходящ за нас. Паметниците на съветската армия са тъкмо обратното. Дори да не спорим за ролята на съветската армия в налагането на комунистическия режим в България, фактът, че ги има и че изказват  благодарност от името на целия народ, вече е достатъчно садистичен. Дори на безспорни национални герои, паметниците не са посветени на това, че им благодарим. И така трябва да бъде. Посветени са на това да ги помним, да черпим от техния пример, да не забравяме какво са ни завещали. Благодарността е личен акт, който всеки решава дали и кога да направи. Като остави цвете, отиде да помълчи, разкаже на детето си. Способността да се благодари искрено и като дълбоко осъзнат личен избор, беше погребана с издигането на многобройните паметници на признателност, която хората реално не изпитваха. И постепенно ослепяхме за тези паметници, вече никой не ги забелязва, макар че ако си отвориш очите ще ги видиш, о, как ще ги видиш само. Ослепяхме и за истинската си благодарност, която вече трудно можем да различим.

В социалната работа и практика също често се случва да се злоупотребява с чувството за благодарност. Много хуманитарни специалисти смятат, че децата, за които се грижат в различни институции, трябва да са им благодарни. Взет от съвсем друг обществен контекст, с много своеобразни специфики, това е на практика пример за същото извратено очакване някой, който е пострадал, преживял е трудни и дори немислими неща да ти благодари, че му оказваш помощ. Помощ, която самия ти си решил и си се посветил да даваш, избирайки професията си. Вместо да благодарим ние на тези деца, че са оцелели при толкова трудни обстоятелства, че чрез тях намираме възможност да коригираме някои големи недъзи на обществото ни, за които всички имаме принос. И да оставим на тяхното автономно решение дали ще изпитат благодарност към нашите грижи, или не. Човек в уязвима ситуация не е длъжен да благодари.

Накрая се сещам за едно от най-известните есета на Георги Марков – „Чувство за непоносимост”. В него той пише ” Почувствах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото, това беше усещане за безизходица”. Ако някога аз успея да напиша есе за благодарността, бих го завършила така: „Повече не бива да понасяме атмосферата на предварително зададена и отровена благодарност. Това ни прави в крайна сметка неблагодарни, когато има за какво и раболепно благодарни, когато няма за какво. Това ни пречи да се радваме, че преминаваме през трудностите си, благодарение на собствените си качества и усилия и на хора, които винаги ги е имало и ще ги има да ни подкрепят. Благодарността не може да се институционализира, тя винаги е лична. Да отворим очи и да спрем да лутаме в тази безизходица”.

Благодаря на групата, с която работих!

 

„Забравянето е активен, а не пасивен акт. Това означава да не въртим безкрайно в ума си едни и същи проблеми, да не се самонавиваме с едни и същи мисли, образи или емоции. Съзнателното забравяне означава да се дистанцираме, да не се обръщаме назад и по този начин да живеем в нова земя, да си създадем нов живот и нови преживявания, за които да мислим. Този вид забравяне не изтрива спомена, а носи покой на свързаната с него емоция”.  Клариса Пинкола Естес „Бягащата с вълци”

Това  ще бъде опит да разкажа за работата на малка група, която се събра да изследва темата за премълчаното насилие на комунизма. Групата се събираше в три поредни месеца за 3 часа. В нея взеха участие четири жени – на 30, 42-43 и 53 години.

Първата сесия на групата започна с рисунка. С какво участниците свързват тази тема: ПРЕМЪЛЧАНОТО НАСИЛИЕ НА КОМУНИЗМА. Има три думи, които могат да ни създадат асоциации поотделно и/или свързани помежду си.

Ето екрана на групата. И споделянето на авторите на рисунките:

И: Нарисувах сграда с петолъчка, майка, баща и двете им деца. Майката и бащата са отделени с преграда от децата си. Това е моето семейство. Уж трябва да сме щастливи, би трябвало всичко да е наред, видимо има семейство, но усещането го няма. Нашият живот не беше наред, но се опитвахме да живеем все едно всичко е наред. Мислехме, че това, което е в момента ще е вечно. Аз и брат ми сме самотни в това семейство.

М: Нарисувах семейство. Децата са вътре между родителите. Всички други са срещу нас. Това ми създава усещане за изолация. И до ден днешен се чувствам така, изолирана от хората. Родителите ми още разграничават НИЕ от ТЕ – ние от семейството и всички останали. В семейството ми има недоверие към света.

Д: Нарисувала съм символ, който се използва в комиксите – за говорене и  мислене. Това, което говориш е различно от това, което мислиш. Не можеш да си позволиш да говориш, каквото мислиш. И днес е така. Със съпруга ми си говорим в къщи по тази тема, но извън семейството – не. Това ще доведе до конфликт с другите – приятели, роднини.

А: Първата ми асоциация е за сив цвят и тягостно чувство. Сетих се веднага за паметник. Един роднина от селото на дядо ми, приживе е поискал на гроба му да има петолъчка. А той не беше комунист. Бях на 12, когато той почина и наистина му сложиха петолъчка на гроба. Има я и досега. Питам се защо го е поискал? Най-реалистичния отговор е, че така се прави. Така са правили другите и той е решил да направи така. Така е трябвало да бъде.

Това е само началото на първата 3-часова сесия по темата, но в това начало са казани и нарисувани най-съществените травми от комунизма и то от малка на брой група, но с хора родени през 10-тина години, които помнят различни етапи от този 45 годишен период. Най-младата от участничките дори няма лични спомени.

Групата започва темата със символите. Петолъчката, сграда наподобяваща Партийния дом и семейство, което е около тях. Тоталитарните режими ревностно държат на това да имплантират своите символи в ежедневния живот на хората. Дотолкова, че да се заличи границата между личното и интимното и обществено-партийното. Помним, че Българската комунистическа партия (БКП) беше наричана и изписвана като Партията, Партия – майка, Партия – закрилница. В детските умове партията е майка и към нея се дължи обич и преданост, както към най-близък и скъп човек. Участничката, която започна с тази метафора даде и друг пример: веднъж брат й излъгал нещо в къщи пред майка им, което освен това е било в неин ущърб. Тя много искала да убеди майка си, че той не казва истината и му казала да отиде и да целуне червената си връзка и тогава да говори. Мислела е, че е невъзможно да излъжеш, ако си целунал този свят символ – пионерската връзка. Майка обаче, репресирана зловещо от тоталитарната власт, политически затворник, само казала „Айде стига с тези червени връзки”. И това малко 10-годишно дете се обърква жестоко. Защо майка ми не вярва и не приема сериозно червената връзка? На кого да вярвам? Майка ми не вярва в това, което ни учат в училище. Тя сподели: „Почувствах се много изоставена”. Отношенията между родители и деца в много семейства са точно като описаните в нейната рисунка – между тях има преграда. Когато единия или двамата родители са репресирани, както е в случая, те не могат да бъдат искрени и директни с децата си. Те познават същността на тоталитарната власт, а в същото време не бива да разказват и говорят с децата си за своите преживявания. В същото време ежедневието поднася ситуации, в които маската на родителите се пропуква, което е напълно неразбираемо за едно малко дете. И става така, че всеки в семейството живее в собствен свят, който никога не може да сподели напълно с останалите. Майката и бащата знаят и страдат собствената си болка, по-голямото дете знае друго, по-малкото знае части от тези преживявания, или по-лошо – досеща се, без да може да си ги обясни, нито да пита. Но дори и да липсва тази драматична част от биографията на конкретното семейство,  говорейки за символите и тяхното присъствие в ежедневния живот, те постигат именно това. Да няма директен, неподправен, интимен контакт в семейството. Интимността значи спонтанност, това влече след себе си искреност, възможност да изкажеш недоволство. Това обаче е опасно. Бидейки навсякъде около нас, символите са за това. Да не забравяме, че никога не сме сами. С мислите си, с любимите си хора, с чувствата си. На външен вид всичко е наред, но не е така. И най-зловещото е, че това е противоречие, което не може да се коментира. Всеки остава недостатъчно разбран, неизказан, малко или много отчужден сред най-близките си хора. И така ще бъде винаги. Другата травматична представа, която тоталитарната власт създава в членовете на своето общество. Как се живее от малък до възрастен с усещането, че това, което е сега никога няма да се промени. Няма да има край. Втората участничка, която е най-млада и няма лични спомени от живота по време на комунизма, също е нарисувала семейство. Тя дава друг аспект от този проблем, как се развиват и оформят семейните отношения в едно следващо поколение. Нейните родители не са разделени с децата си така, както при първото споделяне. Те са силно свързани с тях, отразявайки една друга характерна черта на тоталитарното общество – разделянето на НИЕ и ТЕ. Дотолкова, че да няма доверие във външния свят и това има своите отражения и днес, 26 години след рухването на комунизма в Източна Европа. Можем да погледнем на тези два аспекта от семейните отношения като на два различни етапа: първо партийната доктрина се вклинява в семейството чрез образованието,  символите, изкуството (доколкото изобщо можем да говорим за изкуство), създава среда на напрежение, недоверие, объркване. И следващ етап, при който разпознавайки тази опасност, семейството се сплотява, формира култура на висока степен на лоялност и доверие между семейните членове, но недоверие и подозрителност към всичко външно. Първият аспект е по-характерен за поколението родено, през 50-те години на миналия век, чиито родители са свидетели и помнят или директно са потърпевши на терора на БКП между 1944-1954. А вторият аспект е доминиращ при следващото поколение, когато терорът е утихнал, но властта на Партията е бетонирана, отношенията в обществото се отличават със страх и конформизъм. Третата участничка набляга на това, че тоталитарното общество е такова, в което не можеш да говориш това, което мислиш. Да не говориш е жизнено важно умение. Но тъй като не можеш да не говориш, започваш да говориш НЕ това, което мислиш. Тя също прави препратки към днешния ден, в който макар формално тази забрана вече да не съществува, тя продължава да стои като усвоена, неписана норма в човешките отношения. И четвъртата участничка, която ни казва, че хората в тоталитарното общество правят нещата, защото така трябва, напълно откъснати от техния смисъл и съдържание. Тя завършва темата отново със символите, които са проникнали в най-съкровените моменти на човешкото битие, като смъртта например. Този дядо, който със сигурност помни и е свързан от детството си с християнските обреди за почитане на мъртвите, е побързал още приживе да се застрахова на неговия гроб да има паметник с петолъчка. Верността към партията трябва да се отдаде дори в този последен земен миг, когато вече те няма.

Пълнотата на този анализ е възможна, защото макар и малка, тази група успява да ни поднесе спомени от различни етапи на тоталитарната власт и да извади различни травматични преживявания при три поредни десетилетия. Участниците в групата освен това имат различна семейна биография. Едната жена е от семейство, в което и двамата родители са репресирани от комунистическата власт като врагове на народа, другите две нямат спомени за директни репресии върху членове на семействата им, а една от тях е достатъчно млада, за да даде израз най-вече на последиците от комунизма върху поколението, което е израснало в годините на посттоталитарния преход.

Именно тя започна втората среща с един познат виц. „Двама българи ги водят към бесилото. Единият казва: Хайде да избягаме. Другият отговаря: Недей бе, ще стане по-лошо”. Веднага след това най-възрастната участничка (53 години) каза, че тя действително знае за случай, в който бягството е довело до страшни неща. При нейна съученичка, която е напуснала България и е обявена за невъзвръщенец, е имало жестоки последици върху семейството й, което е останало в страната. И тя завърши „така че наистина е имало случаи, в които бягството е довело до много страшни неща”. В паметта на нейното поколение този виц звучи като реалност. В него не може да се види смешния момент, когато двама души осъдени на смърт, поведени към бесилото, обсъждат, че може да има и по-лошо от това. В нейните преживявания това не е шега, която осмива прекалената търпеливост и нерешителност на героите. Тя приема буквално, че смъртта наистина не е най-лошото, което може да се случи. Има по-лошо от смъртта. И това е да мислиш за бягство. Дори, когато си осъден на смърт.

За десетилетия наред напускането на лагера на социалистическите държави действително се третираше като най-тежко престъпление и последствията от него бяха жестоки. До толкова, че смъртта е по-приемлив вариант. Темата се поде и от една от другите участнички, която разказа, че е имала дядо горянин, който е успял да избяга от България. Страхът от напускане на страната при нея е толкова силен, че е валиден и до ден днешен. Той е напълно необясним на рационално ниво. От тези неща, за които не можеш да говориш, не можеш да ги обясниш, които дори са малко срамни. Тя каза: „Аз никога не съм напускала България. Страх ме е. Не знам от какво, но още ме е страх”.

Това е рисунката на групата от втората среща.

Тя беше направена накрая, след като за първи път се валидизира и се отдели време на темата за установяването на комунизма насилствено чрез съветизация на страната ни, в условия на терор и окупация от Съветската армия.

Това стана възможно поради току-що отминалия 9 май, който на много места из страната е бил честван като Ден на Победата, съпроводен със съветски песни и военни маршове.

Как се променят и допълват символите на участниците от първата, до втората рисунка?

Тази от тях, която нарисува разделеното семейство, в подножието на високо издигнатата петолъчка, сега направи змията, която излиза изпод тежък камък. Младата жена, която нарисува семейството затворено към външния свят, постави човека, който е ограден от телена мрежа. Под него се появи лицето на един блед, измъчен Христос, с капки кръв по челото. Телената мрежа отгоре стана допълнение към този образ и влезе във функцията на трънения венец (лицето на Христос беше добавено от жената, която нарисува змията). Шареният чадър и дъждът наоколо е от жената, която първия път нарисува комиксовия знак за разликата между мислене и говорене. А тази, която нарисува паметник с петолъчка, постави разхвърляни из цялото пространство други символи на тоталитарната власт: нашивки на ученическа униформа, пионерска и чавдарска връзка, медал на военна униформа.

За мен като водещ на този групов процес, с втората рисунка участниците правят опит да променят смисъла на символите и така да трансформират собственото си отношение към тях. От една страна е тази змия, изпълзяла с цялата си мощ, изправена като за атака. Срещу нея е образът на този измъчен Христос, с неговата жертва за нещо по-добро и малкият, обикновен човек, попаднал в затвора на тоталитарната власт.  Тази група демонстрира изключителен усет към художествения синтез на голямата тема за жертвите на комунизма. В този образ е събрано посланието, което не успяхме да изведем и осмислим като животоспасяващо за целия ни народ в годините на прехода. А именно, че образът на страдащия, на жертвата на комунизма съдържа в себе си два еднакво незачетени персонажа – този на хората, които направиха осъзната жертва, като същински личен избор и тази на обикновения човек, който не е направил такъв чутовен избор, но също е жертва. В тази фигура от рисунката ясно може да се види, че по-ярката част е тази на малкото човече, останало зад телената ограда, самото то сякаш направено от тел. Незначително, стилизирано, трагично . Едрото и добре оформено и разпознаваемо лице на Христос е бледо и сякаш е по-скоро допълнение към цялостния образ. Това, което предизвиква болката и разкъсва плътта е телената ограда – силно послание, че това е източникът на страданието, това, което ни нарани най-дълбоко и обезобрази като хора. Ние, всички, които бяхме зад телената ограда сме жертви. Нашият преход не можа да изкаже тази проста истина, не можахме да се обединим около това видно и неоспоримо страдание, че живяхме в затвор. Някои бяха по-привилегировани, други бяха смазани и убити, но всички живеехме в затвор. В средата на картината е шареният чадър, ярък намек за различията и разнообразието, с което сме заобиколени и което е пълен антипод на сивотата на тоталитарната държава. Останалите символи на комунизма – чавдарската и пионерската връзка, медала и нашивката за ученическа униформа, са бледи, не изпъкват и не доминират сред общия сюжет. Все едно вече са прибрани в скрина, или по-скоро безразборно разхвърляни като ненужни вещи. Не могат да вземат връх, да изпъкнат на преден план и вече действително са само спомен. За да разпознаеш някои от тях трябва да се приближиш много към картината, да се вгледаш и после да питаш: „А какво е това?” Също както в цитата от Клариса Пинкола Естес, сякаш вече сме заживели нов живот, в нова земя, и не се обръщаме назад, не защото сме забравили, а защото вече не е важно. И защото вече са на преден план много нови и други вълнуващи преживявания и светове.

В случая групата премина през отчаянието на първата среща и дълбоко потопена в него израсна до умението да създава по един автономен и спонтанен начин символи, които имат трансформиращата сила на надеждата и покълването на нов, лечебен процес.  Много ценя тези моменти в терапията, когато човек не отвърне лице от отчаянието си.

Последната среща на групата беше най-вече като откровение. Имаше радост за всеки от участниците, че тази тема вече е отворена, че са успели да намерят близък, с който да говорят и са разбрали, че макар никога да не са споделяли спомени за комунизма, те са живи в семействата им. Най-младата жена разказа, че за първи път е забелязала истински паметника на съветската армия в София. Че вече знае откъде в нея постоянно се промъква това голямо, ненужно и спиращо ТРЯБВА. „А това, че знам ми носи спокойствие” – добави тя. „Вече мога да го контролирам”. Една от тях определи работата по тази тема като „преминаване през много тясна дупка, след която видях хоризонта”. Казаха, че са научили доста, дори за лични неща. Разбрали са, че този период е вътре в тях, но вече нещо се пропуква. И поставиха един нов и голям въпрос за трудността да благодарим и да искаме извинение. Това ще бъде тема на следващ разказ.

Ден – два след приключване на работата на групата, най-младата жена ми изпрати снимка. Това е паметникът на жертвите на комунизма в Прага. В писмото си тя ми беше написала следното: „Попаднах на него съвсем случайно, разхождайки се из улиците на Прага. В първия момент, когато видях разлагащите се фигури, усещането беше смразяващо. Все още не знаех какво символизират, просто се спрях и ги наблюдавах. Невидима сила ме задържаше там, усещах как нещо тегне, сякаш има нещо живо там, нещо изстрадало и все още страдащо. Прочитайки надписа ме заля втора вълна от емоции. Той гласеше, че паметникът е посветен на жертвите на комунизма, но не само на тези, които са били екзекутирани и изпратени на заточение, а и „на тези, чийто живот e бил съсипан от тоталитарния деспотизъм“. Съвсем ясно си спомням момента, когато прочетох тази част и избухнах в сълзи. След последната ни среща имам по-ясна представа защо се разстроих толкова. С мои думи казано: жертвите на военен режим са подложени на физическо насилие и смърт – нещата приключват там, има завършек, изходът е фатален, но го има, ясен е, жертвите са изброимо число. Докато при тоталитаризма голяма част от жертвите са живи (физически), но не е ясно колко са на брой и колко „живи“ са, травмата е на друго ниво. Не знам дали съм си внушила тогава, но точно това чувство за нещо недовършено, тегнещо, подтиснато, нещо полу-живо витаеше около паметника. Прекарах там може би около час – усещах такава свързаност, състрадание и болка, сякаш някой изрови от съзнанието ми дълбоко заровена рана. Не съм живяла в „онова време“ и за вас може да е странно, че толкова се вълнувам от темата, но според мен историята се „трупа“ подсъзнателно в поколенията и обуславя някакви модели на мислене и поведение. Когато човек има знанието за причините довели до тези модели, едва тогава може да ги контролира или най-малкото да ги приеме. Не можеш да приемеш нещо неизвестно, а трудно се живее с нещо, които не можеш да приемеш”.

С този много искрен израз на емоции тя завърши по един прекрасен начин темата за жертвите. За себе си лично, но и за цялата група. Давайки силен принос в закърнялата ни способност като общество да намерим общото в страданието си, вместо то да ни разделя. А групата направи пространство на това послание с деликатното изслушване на нея – неживялата в онова време. Защото мъдростта е в това да знаем, че следващото поколение има памет за комунизма чрез нас, които го живяхме и го усетихме. Че паметта не се губи. И това е огромната ни отговорност. Да направим чувствата на следващото поколение видими, чути, уважени.

 

 

 

 

 

 

 

 

Съвършеният егоист е човек, който участва в такива отношения, построява така контактите си с хората, че постоянно дава, без да взима нищо от другите. Дава обич, помощ, всеотдайност, грижа. Винаги мисли първо за другите и никога за себе си. Чувства се виновен, ако постави себе си на първо място. Малкото случаи, когато това все пак става, изпитва вина и веднага прави нещо, с което да поправи „грешката“, т.е. отново започва да прави и да се раздава за другите. Нищо не иска за себе си. Толкова не иска за себе си, че забравя, че общуването е двупосочен процес, в който даваш и взимаш. Процес, в който участниците се обогатяват взаимно, чувстват се пълноценни и уверени.

Да даваш, без да взимаш, означава всъщност, че не цениш другите. Не искаш да ти дават, уж, за да не ги натоварваш, уж, защото много ги цениш, а всъщност отправяш към тях посланието, че те не могат да ти дадат нищо значимо. Отвъд познатото обяснение, че хората, които дават, а не искат нищо в замяна, имат ниско самочувствие и не смятат себе си за ценни, погледнете на това и по един малко по-различен начин. Като обезценяване на другия участник в процеса на общуване, като  заемане на свръх протективна и доминираща позиция. Да не искаш да получиш нищо от хората, с които живееш, обичаш и цениш, означава, че несъзнателно се довеждаме до образа на съвършения егоист.

Подготвям темата за псиихо-соматика на човешките отношения за втори път. Още при първото появяване на тази тема, тя провокира голям интерес. Заглавието възникна у мен съвсем ненадейно, но в същото време толкова естествено, сякаш дълго и сериозно съм го обмисляла. Темата е много нужна и това го показва ежедневната ми психотерапевтична практика.  Навсякъде ни заобикалят приятели, колеги, роднини, които преживяват огромен дискомфорт с различна симптоматика. Това може да е главоболие, безсъние, тревожност, панически атаки, високо кръвно, наднормено тегло, хормонални проблеми, алергии, кожни проблеми. Всички те опитват многобройни традиционни и алтернативни начини за справяне с болестта си, някои вероятно доста успешни, а други не. Но има една област, която всички пренебрегват и обръщат най-малко внимание и това е КАК ВЛИЯЯТ АКТУАЛНИТЕ НИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ НА РАЗВИТИЕТО (ПОДОБРЕНИЕ ИЛИ ВЛОШАВАНЕ) НА БОЛЕСТТА.

Предлагам ви да погледнем на болестите, които ни връхлитат и някои от тях за съжаление трайно остават при нас, през призмата на човешките отношения, на актуалния ни контекст, в който живеем и има много потенциал да ни подпомогне в справянето с проблемите. Или пък има нужда да бъде променен, защото пречи на нашето излекуване.

Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Водещ на дискусии и групи за жени.

Дата на провеждане 28 и 29 октомври 2016.

Програма

Първи ден, 28 октомври, петък, от 18.00 до 21.00 – Въведение в темата

Втори ден, 29 октомври, събота, от 11.00 до 17.00 – Практическа работа

Регистрацията става на ел. поща vkmarinova@gmail.com. Такса за участие 50 лева. Срок за записване 23. 10. 2016. Максимален брой участници 12. Регистрацията приключва при запълване на местата. За повече информация 0896 753837. Място на провеждане София, ул. Княз Борис Първи № 122, етаж 2.

Отделянето на това от онова е едно от най-ценните и животоспасяващи (буквално и метафорично) умения в човешкия живот.  Това е умението да бъдем диференцирани, да правим разлика между събития, отношения и преживявания, дори на пръв поглед да няма такава; това е умението „с мръсната вода да не изхвърлим бебето”; умението да намираме ценна информация и познание в различията, конфликтите и някои твърде болезнени отношения. Това е умението да правим конструктивни компромиси, без да се чувстваме прецакани и да защитаваме личните си граници. В крайна сметка това е умението да бъдем зрели и пълноценни личности – партньори, родители,  приятели, личности, които правят дълбоки и смислени връзки.

Освен известната и екранизирана версия на Шарл Перо „Пепеляшка и стъклената пантофка”, има и една друга версия на тази приказка, разказана от Братя Грим. Повечето хора, които харесват тази приказка, са чели или са им разказвали и двата варианта, но помнят и са останали с доминиращи впечатления от този на Шарл Перо. Другата версия е напълно избледняла или често пъти направо непозната. Двете приказки са толкова различни, че всъщност само заглавието им напомня за това, че става въпрос за един и същи сюжет. Разликите са много и обозрими, емоциите, които предизвиква едната и другата са така противоположни, че аз открих в това прекрасна възможност да работя с групи чрез тази приказка и да тръгна по следите на една непозната, а както ще видите и отречена и охулена Пепеляшка.

Когато питам участниците в групата какво си мислят и изпитват след края на приказката, получавам следните отговори. При Шарл Перо има оптимизъм, надежда, спокойствие, радост. При Братя Грим – отвращение, ужас, страх, погнуса. От къде идва тази разлика?

В приказката на Шарл Перо има Кръстница, която помага на Пепеляшка да отиде на бала, като прави вълшебства, които точно в полунощ се развалят. При Братя Грим няма Кръстница, но има птички и дърво,  които Пепеляшка сама призовава всеки път, когато има нужда от помощ. При Шарл Перо основните отношения са между Пепеляшка и нейните заварени сестри, а при Братя Грим – между Пепеляшка и починалата й майка, на чийто гроб детето ходи всеки ден, плаче и разговаря с майка си и посажда лешникова клонка, която пораства в дърво. Пепеляшка на Шарл Перо тайно мечтае да отиде на бала, но не казва на никой, докато Кръстницата й идва сама и сама отгатва какво иска нейната кръщелница. В другата приказка Пепеляшка два пъти ходи да моли мащехата си да я пусне на бала, като накрая я принуждава да каже, че колкото и да се старае и да успява да изпълни поставените задачи, няма да я пусне, т.е. принуждава я да заеме позиция и да откаже. Принцът при Шарл Перо започва да търси своята избраница сред цялото царство, защото не знае нищо за нея и има само нейната пантофка. В другия вариант принцът знае къде живее Пепеляшка и отива да я търси само в къщата, където живее, не се налага да праща глашатаи из цялото кралство. Накрая Пепеляшка на Шарл Перо прощава на сестрите си, че са я тормозили, взима ги със себе си в двореца и им намира знатни благородници за мъже, защото много иска да се обичат и всичко им прощава. Пепеляшка на Братя Грим тръгва с принца към църквата и не взима сестрите си със себе си, те тръгват след нея, като се надяват на същото вероятно, като тези от варианта на Шарл Перо. Само че гълъбчетата приятели на Пепеляшка им изкълвават очите и ги наказват да бъдат слепи до края на живота им. Краят на Братя Грим е решаващият момент, за да се нарича тази приказка „ужасна, отвратителна, изпълнена с насилие”. А също и момента, малко преди края, в който заварените сестри на Пепеляшка, подтикнати от своята майка, в желанието си да станат жени на принца, си отрязват едната петата, а другата – палеца, за да обуят малката обувка, която не им е по мярка.

„Пепеляшка” не е просто приказка. Аз виждам в нея една напълно реалистична история, разказана със средствата на метафорите. Имайки двата варианта пред себе си, едната е приказната история (Шарл Перо), а другата е терапевтичната история (Братя Грим). Както много често в нашите собствени преживявания, когато нещо тежко ни се е случило, ние се опитваме да се справяме, да търсим обяснение на това, което преживяваме, да го поправим, да го преодолеем, да се излекуваме. И както казва Пол Ватцлавик, хората имат сериозни и заплетени проблеми не само поради естеството на самите проблеми, а заради начина, по който се опитват да ги разрешат. Двете истории за Пепеляшка ни дават да разберем именно това – че не е толкова определящо само какво ни се случва, а как ще подходим към него, как ще го осмислим и ще реагираме. И дали ще търсим приказния вариант, пълен с илюзии и бягства от същинските въпроси на живота ни, или ще поемем по терапевтичния път, в който няма Кръстница, но има много лично предприети действия, лична отговорност, активност, и приемане на болката.

Терапевтичната история

Началото

Едно дете е загубило майка си. В крехка детска възраст това е едно от най-тежките неща, което може да се случи. И няма сила на света, която да изтрие тази загуба, все едно не се е случила. Приказката на Братя Грим започва с това, че болната майка вика при себе си единственото си дете, дава своята заръка, казва й, че винаги ще бди над него. После детето всеки ден ходи на гроба на майка си, плаче и дава израз на тъгата си. Зимата минава, идва пролетта и тогава бащата на детето се жени за друга жена. Още от самото начало тук има много силна заявка, че това, на което ще станем свидетели няма да е самоцелно преследване на някаква цел – пък било то и благородна. В това начало има описание на процес, има диалог, има изчакване, следване на природния ритъм. И както е в реалната терапевтична работа, тя започва с осмисляне на етапа, в който се намира клиента. Разбирането на загубата, която преживява, изразяване на всички чувства, които съпътстват този процес. Терапевтът има задачата да подготви клиента си именно за това, че той ще премине през терапевтичен процес. Че терапията не е спасяване от и игнориране на болката, а нейното приемане и оползотворяване в актуалния живот. Това дете разбира загубата си. Разбира, че не може да я премахне и се подчинява на чувствата си. Дава им пълен израз като ходи на гроба на майка си, плаче и се доверява на следването на вътрешната си природа. За разлика от това, при Шарл Перо няма такова нещо. Там смъртта на майката, осиротяването на детето и повторната женитба на бащата е разказана в едно-единствено изречение. И веднага има въведение към следващото повествование – ужасния живот на Пепеляшка с мащехата й и нейните доведени сестри. Цялата мъка от загубата е замаскирана и последвалите страдания в живота й, се отдават на проклетията на новото й семейство. Сякаш ако имаше добра втора майка и мили сестри, нямаше да страда. Това преобръща радикално развитието на сюжета в двете приказки. В приказния вариант на историята, всяко последвало нещастие се свързва с лошотията на мащехата и сестрите. В терапевтичния вариант страданието е изначално лично, то не зависи от външния свят. Да, ако Пепеляшка би имала добри сестри и мащеха, щеше да страда по-малко. Но дори и това е под въпрос. Но няма как да не страда изобщо, защото страданието й е свързано с нейна лична загуба.

Уроците и научаването

Какви са терапевтичните ползи за човек, когато е приел болката си и не бяга от нея?

Първи урок

Момичето при Братя Грим ходи всеки ден на гроба на майка си. Дори при развилите по нататък крайно неблагоприятно отношения в новото семейство, то продължава да ходи. Тази Пепеляшка, която приема загубата си, не може да бъде заставена да стои в къщи и само да слугува по унизителен начин. Тя излиза всеки ден. Всеки ден тя има своето време, в което не е в ужасната къща със сестрите си и не търпи техните подигравки. Само че това при нея не е преследвана цел – това е закономерна последица от уважаването на правото си на страдание. Когато човек цени изразяването на чувствата си по време на загуба, няма сила, която да го спре. И става така, че това момиче има време извън къщата. Има време, в което е себе си. Има време, в което мислено е с майка си и това му дава сила. Проклетата мащеха, която е толкова подла и всесилна, не може да му попречи да излиза. По-късно, когато бащата й донесъл едно лешниково клонче, което тя засадила на гроба на майка си, ходи дори по три пъти на ден да го полива. Тази Пепеляшка е активна. Един невероятен, огромен урок – страданието не е пасивен акт. Други са нещата, които влияят на нашата активност. Но страданието не е непременно пасивен процес, в който нищо не се случва. И така това дете вече не е само слугиня. С другата Пепеляшка се случва нещо съвсем различно – тя изобщо не излиза от къщата и пасивно понася всички унижения.

Втори урок

Идва времето да се ходи на бала в двореца. Пепеляшка се разплаква, защото иска и тя да отиде и решава да попита мащехата си. Мащехата й отказва, „но Пепеляшка настояла”. Уха!!! Пепеляшка настояла! Това бедното, тормозеното, измъченото дете. Тази Пепеляшка не предизвиква съжаление. Тя предизвиква възхищение. Тя не се отказва и влиза в открит диалог и конфронтация с мащехата си. Налага се на тази мащеха да не може да откаже просто така. Пепеляшка е личност, тя е вече фактор в семейството. Тя е директна, искаща, отстояваща се. Тогава мащехата й дава две поредни изпитания, с все по-голяма трудност: да изчисти лещата от пепелта. И тук момичето решава да извика на помощ птиците, които всеки ден са с нея, докато е на гроба на майка си. Тя знае от кого да поиска помощ при трудна ситуация. И птиците започват да отделят това от онова. Тя ги гледа и се учи. Тук също има процес – изпитание, което изисква търпение, послушание, доверяване на чужда помощ, несигурност в крайния резултат. Задачата е свършена и момичето отива при мащехата си. Тя в крайна сметка категорично й отказва да отиде на бала. И заминава с двете си дъщери, оставяйки Пепеляшка в къщи сама. Тогава тя отива при гроба на майка си и иска помощ от порасналото лешниково дърво. Облича красивите си дрехи и отива на бала. Принцът е очарован, танцува само с нея. Когато се стъмнило Пепеляшка поискала да си отиде. Не защото магията ще се развали, а защото се е стъмнило. Бидейки активна и търсейки помощ за отиването на бала, Пепеляшка не е в капана на някаква магия, с която трябва да се съобразява. Тя има своя вътрешна норма, кога да си тръгне след първата си среща. Принцът поискал да я изпрати и така научава къде живее избраницата му. Така и се запознава и говори за първи път с бащата й. За един кратък момент от историята се случват много неща. Принцът харесва избраницата си, танцува само с нея, тя си тръгва, той отива да я изпрати и среща баща й, с който също има разговор. В терапевтичната история всички герои са активни. Те правят събитията, не очакват нещо да се случи поради външна намеса. Този кратък епизод е толкова близък до една реална любовна среща дори от нашето съвремие. В него има и вълнение, и свян, и обет  – дори и да си тръгнеш, аз ще те последвам. Има всичко, което прави двамата млади герои да се изберат един друг без опосредстването на външни намеси. Има научаване на един много важен урок, който терапевтичните общности за зависими например, са превърнали в свой основен принцип – само ти можеш да го направиш, но не можеш да го направиш сам. В приказната история Пепеляшка не прави нищо от това. Тя дори не казва на Кръстницата си защо плаче, тя се досеща сама и започва да действа и да прави магии, докато Пепеляшка стои и не научава нищо. Отива на бала с най-красивата каляска и рокля, чака да стане полунощ, за да си тръгне преди да се е развалила магията, принцът нищо не знае и не научава за нея.

Трети урок

Тъй като принцът вече знае къде живее любимата му, когато тя си тръгва и третата нощ и губи обувката си, той знае как да я намери. Знае дома й и отива точно там. Отива лично. Не праща глашатаи из цялото царство. Отива, чука на вратата и иска всички момичета в този дом да премерят обувката. Пътят на двамата един към друг е много по-кратък, те вече се познават, нещо повече – те вече са се избрали. Естествено първо мерят обувката сестрите. Под натиска на майката едната отрязва палеца си, за да може обувката да й стане, другата отрязва петата си. Много важно послание какво се случва с хората, когато се преследва една цел, превърната в самоцел. Стигат до крайности в готовността да я постигнат. Готови са да режат части от себе си. Това се случва, когато напълно липсва диференцираност между майката и децата й, между нейните амбиции и това какво те искат. Става това, че майката разполага със собствените им тела все едно са нейни. Пепеляшка, която остава без майка израства много по-автономна и зряла. Тя през цялото време полага усилия, но не прави жертви. Това е пряка последица от разбирането на загубата и отказа да я зарови, замени с нещо друго, все едно тази загуба не е важна. При някои хора, преживяли тежка загуба, се получава именно това – те остават зависими тъкмо защото години наред се убеждават, че тази загуба не е толкова важна, защото смятат, че ако дадат воля на страданието им, то ще контролира живота им и затова те избират да не страдат. Разбира се, това е невъзможно. Много клиенти в живота си като възрастни хора имат сериозни зависимости (към вещества, хазарт, отношения с хора) и в тяхната история се открива такава загуба, която ги поглъща като че напълно. Те започват да й принадлежат, вместо я изстрадат и да продължат живота си.

Когато Пепеляшка тръгва към църквата да се венчае с принца, тя не кани сестрите си. Те сами тръгват след нея, заставайки от двете й страни. Тогава гълъбите изкълвават по едното им око. Сестрите пак не си тръгват. На излизане от църквата те са отново с Пепеляшка. Тогава гълъбите им изкълвават и другото око.

Поемане по своя път и правене на избор

В терапевтичната история за Пепеляшка няма щастлив край. Няма веселба, „живели дълго и честито” и т.н. Така както е и в терапевтичната работа. Тази история приключва там, където героите, преминали през доста трудности, вече са направили своите избори. Фактът, че имаме две толкова различни версии на Пепеляшка, означава, че към едно и също събитие хората подхождат по различен начин. И че дори и при много тежки ситуации има възможност за намиране на решение.

Много пъти, в групите, в които сме работели по тази приказка, са ми казвали, че са много разочаровани от това, че бащата не е участвал в нейните неволи и с нищо не й е помогнал. Ако смятате, че бащата от варианта на Братя Грим е бездеен и е лош към дъщеря си, погледнете бащата от варианта на Шарл Перо – него просто го няма никакъв. Всички знаят, че е там, че Пепеляшка е загубила само майка си, а през цялото време изглежда, че е загубила и баща си. Него просто го няма никакъв. Този баща при Братя Грим го има през цялото време. Нито за миг не забравяме, че Пепеляшка има баща. Той й носи лешниковото клонче. Той се запознава с принца. Той го посреща като отива да мери обувката. Да, някои негови реакции предизвикват гняв. Но той не е напуснал живота на дъщеря си и самата тя знае, че има баща. А това е надежда. Той всъщност прави най-важното – не я спира да страда и да ходи на гроба на майка й.

Отделяне на това от онова в обществения контекст

Мисля, че анализът на тази приказка ще бъде непълен ако не се свърже, поне бегло, с обществения ни контекст. Още повече че самата аз открих и видях разликите между двете версии в разгара на протестите през 2013 срещу правителството на Пламен Орешарски.

Ако за едно дете едва ли има нещо по страшно да загуби майка си, то за едно общество няма нищо по-страшно да се окаже в примката на тоталитарната власт. 45 години ни взеха правото да бъдем собственици, да гласуваме, да се движим свободно, да се сдружаваме, да творим, да говорим. Взеха ни душите. Какво направихме ние от всичко това? Отрекохме страданието си като народ, и всеки един поотделно личното си страдание. Заровихме го някъде и наддадохме вой по други, очевидни гадости от обществения ни живот, като нововъзникналата мафия, обедняването, липсата на перспектива. С всичко това напълно съм съгласна. Но дори и преходът да беше се развил по друг начин, много по-конструктивен и ориентиран към развитие, ужасът на изминалите 45 години нищо не може да го заличи. Какво направихме с болката за загубения живот на две поколения – нашите баби и дядовци и нашите родители? С кошмара на собственото ни, донякъде пощадено от развоя на събитията, детство. Чакаме Кръстницата да дойде и да направи своите вълшебства, да превърне тиквата в каляска и най-мустакатия и тлъст плъх в кочияш и да отидем на бала. Е, превърнаха се тиквата и плъха в антураж, който да ни съпроводи на бала, но що за бал е това, щом ще участваме в него, обзети от страх да не изпуснем определения час и магията да се развали? Не плакахме на гроба на майка си. И не схванахме, че загубата не може да бъде заменена с отричане и впускане в нови неща. Креативното справяне с болката е възможно, когато първо я признаем.

В обществения ни живот също както и в детските книжки, има две версии на приказката за Пепеляшка. Уви, и тук приказната история е по-позната и предпочитана от терапевтичната.

 

 

Става въпрос за това да гарантираме, че в един бъдещ контекст няма да се превърнем в следващото поколение виновни. Мартин Симечка[1]

„Вината на оцелелия” за първи път е описан като синдром през 1960 от няколко терапевти, които разпознават сходни характеристики в състоянието на свои клиенти, оцелели от Холокоста. Типично за това състояние са обвиненията на оцелелия към себе си, че е направил твърде малко за да помогне на тези, които не са останали живи. Понякога те обвиняват себе си за смъртта на другите. „Вината на оцелелия” също се нарича „Синдромът на концентрационните лагери”. Характеризира се още с тревожност и депресия, социално оттегляне, разстройства на съня и нощни кошмари, физически оплаквания и емоционална лабилност. Това е краткото и сухо описание на този синдром, впрочем едно от състоянията с най-тежки последици за цялостния живот на хората, които го изпитват. Нелекуван той може да доведе до хронична депресия, отчаяние, загуба на смисъл, зависимост към алкохол и наркотици, постоянно чувство на страх и срам. Подходящ пример за това от практиката на семейната терапия е, когато в дадено семейство едното дете е подложено на физическо или друг вид насилие, а другото дете – не. Пораженията върху „помилваното дете” са огромни. Едно от най-страшните неща, които му се случват е, че в него се срещат едновременно, с огромна интензивност две противоречиви и объркващи чувства: от една страна е омразата, към насилника, който тероризира неговия брат/сестра (сиблинг) и от друга – благодарността към същия този насилник, че не му е причинил това, което се е случило на другото дете. Мащабите на щетите от дългото пребиваване в такъв семеен модел са изключително големи. Съсипани са едновременно отношенията между детето и родителите му и отношенията между него и сиблингите. Съсипията идва от чувството за благодарност и от напълно необоснованото усещане за сигурност. „Мен не ме наби днес, значи и утре няма да ме набие, ще се оттърва и вдругиден и после пак”. Всъщност това дете е подложено на същата липса на сигурност, както и детето, което бият. Защото не е предвидимо кога този, който бие едното си дете, ще набие и другото. Ненабитият е жертвата, която няма право да обвинява, няма право да крещи, да плаче, да страда, защото е „помилван” – временно. За да си осигури по-голяма степен на сигурност и защитеност, от каквато всяко дете има нужда, то става изпълнително, кротко, не протестира за нищо, неуверено, не вярва в себе си, не вярва на другите, апатично и тихо. Замлъква. Не му се чува гласът. Става невидимо дете. Осигурява си спокойствие чрез невидимост. В същото време другото дете става все по-протестно, все по-упорито и все повече си проси боя. И го получава. Тези две деца, понеже са деца, малки и непораснали, не разбират, а и не могат да променят нищо в ситуацията. Стават част от един зловещ модел, който ги разделя, вместо да ги свърже и обедини. Накрая обвиненията, които имат към родителите си, се прехвърлят между тях:

– Защо не спреш да му се репчиш и той ще спре да те бие? Толкова ли ти е трудно, аз как успявам?

– А ти защо не му казваш какво мислиш? Винаги се спотайваш и само мене ме бият.

Асоциациите с живота ни по време на тоталитарния период са силни, нали? Идват бързо и спонтанно. И не само с тоталитарния, а и с посттоталитарния.

Оцеляването в тоталитарна система продуцира огромно количество вина. По един или друг начин, всички ние, сме носители на нещо от този синдром – вината на оцелелия. Като се замисля какъв би бил антипода на този синдром, ми се струва, че мога да го нарека отговорността на живите. Един от начините да си спестим болката е да се опрем на виждането „щом на мен на мен не ми се случи нищо лошо, значи няма как да е било толкова зле и толкова непоносимо”. Ако обаче изберем да изповядваме това вярване, отиваме доста далеч. Значи, че определяме страданията на другите като резултат от тяхната лудост. Те си бяха виновни. И в семействата става така. Битото дете е „черната овца”. То е лошо, лудо, девиантно, непослушно. Всъщност то си е виновно. Защото ето на, другото не го бият, значи не родителите му са виновни за насилието върху него, а то самото. Другото не са го били. Значи си зависи от детето. И така оцелелият има потенциал да се превърне в следващия насилник. Не физически, а духовно. Защото е избрал да си спести болката.

Децата винаги порастват. И стават възрастни хора. И като такива вече имат възможност да правят избор. Това е отговорността на живите. На следващото поколение, надявам се, невинни.

[1] Чешката интерпретация на комунизма, В: списание „Християнство и култура”, брой 1 (36), 2009 г.