Нищо от това не става изведнъж

Има изречения, които ни приковават. Например това:

„Страшно беше, скучно стана – пушех и мълчах, мълчах и пушех…” [1].

Или „Една дъждовна вечер от тъга, от самота и от не знам какво реших да прочета на глас написаното през деня стихотворение”[2].

Но най-вече „Много рано в моя живот всичко стана твърде късно”[3].

Или пък не само от книгите, а и ехо от сънищата ни „Ще има още много неща, от които да се срамуваш”. Заобикалят ни думи, подредени в мисли, които чегъртат душите ни. Опустошават телата ни. Обезобразяват ни.  „Неистово ми се викаше, но не можех. Някой беше взел гласа ми”. Въртим се наоколо и създаваме изречения или помним чужди такива, които пресушават реките и земята страда напукана. Пораждат се състояния и преживявания, които наричаме отново с думи …

Има и изречения, които ни възвисяват.

„Никога не сме били сами. С толкова много любов сме създадени”,

или „Ще дойда, чакай ме. Чакам те”.

Думите извайват телата ни, насочват ръцете ни, спират дъха ни. Тичаме след тях. Когато нямаме думи, спираме объркани и не знам как да продължим. Казваме: „Глътнал си е езика”, когато някой не само не може да говори, но и не може да обясни, не може да проумее, когато е объркан и никой не го разбира. 

Защо има изречения, с които се отъждествяваме? Ние сме като направени от думи много повече, отколкото от плът. Замръзнали или изгорени, търсим лечебния крем, който да покрие белезите.

Има истории като океан. Може би ще мога да разкажа една от тях. 

Някой, който страда, разказва

Той не знаеше колко дълго още ще помни този ден. Нямаше надежда, че може да забрави. През всичките тези години мислеше ту, че този спомен го убива, ту, че живее благодарение на него. 

Беше ден, слънчев и красив, като повечето дни от детството. Детство, което много отдавна беше намразил, а в същото време не искаше да напусне. Отдавна, много отдавна потискаше всичко, което растеше в него: режеше си косата, глезеше се, когато беше нужно да е сериозен, притискаше пениса си,за да остане детски. Най-вече това не искаше да расте. Да става силен, да става мъж. Още тогава това силно го отвращаваше. Завиждаше на кучетата, че бързо порастваха, а някак оставаха завинаги децата в семейството. Оставаха игриви, гушливи и любвеобилни цял живот, сякаш никога не ставаха възрастни.

Беше ден, слънчев и красив като повечето дни от детството. Имаше нещо страховито много преди да дойде този ден. Може би това бяха очите му, щастливи и засмени, както казваха всички. Те ги виждаха като сияещи очи. Но не знаеха, че той вижда и чрез тях разбира всичко, абсолютно всичко. За него бяха по-скоро като пропасти. Често ги присвиваше. Сякаш да намали всички тези образи и думи, които нахлуваха оттам и се наместваха удобно в гънките на мозъка му. За него очите му бяха като врати. Не врати към сърцето му. Никой не погледна в сърцето му, за съжаление. Бяха врати, през които идваха неканени демони. Всяка въздишка, скърцането на вратата, студенините гласове – всичко това той не го чуваше, виждаше го. Очите му се бяха уголемили, като дупки – от превръщането на звуците в образи и поглъщането им. Без да иска. Наистина не искаше.  Както мускул, който расте, когато го тренираш. Не знаеше дали така се е родил или се беше научил да го прави. Но не можеше да спре. Ставаше от само себе си. И постепенно намрази очите си. Те не му носеха радост, а само образи, които го измъчваха. Виждаше всяко движение в къщата. Всеки трепет. Виждаше и мислите на другите. Започна да събира тъмнина вътре в себе си. А навън очите му искряха като слънчеви лъчи. Живееше в магия. Слънчев град, слънце, толкова много слънце и тъма навътре. Беше си създал собствена екосистема. Звуците ставаха образи, образите будеха страх, страхът образуваше тъма, тъмата излизаше в зениците му като смях и светлина. Околните виждаха едно щастливо и лъчезарно дете, което носи радост и престанаха да се тревожат, че могат да го наранят. И следваше нов цикъл: студените звуци, образите, тъмата, светлината.  Ужас…..
-Къде отиваш, мамо?
-Не мога да ти кажа.
-Кога ще се върнеш?
-Не знам.
-Какво да правя?
-Не знам. Вече си голям.

Утихна всичко. Тихо, тихо, тихо. Може да се върне, ако не говоря. Може да не се е случило, ако не дишам. Може да се родя отново, ако не порасна.
-Къде отиваш, тате?
Мълчание.
-Да дойда ли с тебе?
Мълчание.
-Искам да се върнеш.
Вече си голям.

В стаята на брат му – тишина и забрана да пристъпва прага. Молеше се за малко светлина, а дочу единствено ключалката как щраква вътре. Всички ключалки се превъртяха. Окончателно. 

„Това е денят, когато искаш да се махнеш, а вместо това всички те напускат. Твърде малък си, за да си тръгнеш, а вече достатъчно голям, за да разбираш. Почваш да се съмняваш в сетивата си – така ли беше, чух ли го, видях ли го, лош ли съм, добър ли съм. Какво не направих, че стана така? Какво направих, че се затръшна входната врата? Ако ме обичаше, тя щеше да остане. Ако ме обичаше, той щеше да е друг. Всичко почва да тежи неимоверно много. Най-много тежи това, че е необяснимо. Никой не разбира колко уникално е това преживяване, случвало се милиарди пъти на всички хора по света от както свят светува. Баналността на тази драма, всъщност е самата драма. Никой не усеща вече станалото ежедневие. Баналността ни покварява”.

Тя слушаше тази история отново и отново, нямаше нищо, което да я изненада вече. Дори не можеше да я съпреживее. Стоеше настрана, не за да се пази, а защото я беше преживяла още преди да можеше да слуша чуждите истории. Погледна го и каза:
-Как ще продължиш? Можеш да разказваш вечно.
-Искам да разказвам на някой, който не го боли. Всички други около мен умряха. Всеки ден ги убивах, за да не може вече никой никога да не си тръгва. Животът ми стана като пиеса, в която има само едно действие, скучно, мрачно, недовършено. Никак не е интересно. Затова и няма зрители. Постановката е адски скучна. Всички зрители напуснат залата. Аз защо не мога да си тръгна? Нямам отговор. Ти знаеш ли?
-Повечето хора питат как да го направя? Как да си тръгна? Не те ли интересува това? Ти питаш защо не мога да си тръгна.
-Защо не мога? Помогни ми да разбера. Това е, което искам. Имам спомен как започна всичко, но не знам защо. Искам това да има смисъл, да го проумея. Аз не съм решил да правя нещо. Нужно ми е да знам. Защо стана така? Ти не може да не знаеш? Или може би не знаеш? Ти наистина не знаеш. О, да, ти не знаеш. Затова все задаваш невъзможни въпроси.

Този, който слуша си тръгва

Тя заключи и си тръгна уморена. Всеки ден си тръгва не сама, а с много хора, стигнали до нея. Живее с чувството за постоянна навалица. Става тясно, душно, непроветно. Крачките са като ускорител. Сякаш са двигател и могат да те изстрелят като ракета в космоса. Можеш крачейки да се отдалечиш безкрайно много. Нейната почивка е в това. Да излети, крачейки отново по познатия маршрут. Маршрута на улиците, на реенето, на чакането, на разказването. Стотици хиляди маршрути, които беше извървяла. Колкото по-дълго крачеше, толкова по-малко хора имаше наоколо. Стига да не се умори, ще може да стигне там, където е сама. Има дни, в които това ставаше лесно, като кросовете, в които понякога чувстваше, че не просто тича, а лети. Истински лети. Като някак недовършила еволюцията си птица, която по случайност няма криле. Но въпреки това е птица, много повече рееща се сред въздушните течения, отколкото ходейки по земята. Но имаше и дни, в които не стигаше доникъде. Вървеше, вървеше, а наоколо не спираше да има хора, толкова много, шумни и изискващи. Самотните маршрути водеха до лекота, обич, толкова много обич към себе си. Лекотата, че всичко ще бъде наред, че нищо лошо не може да се случи. Лекотата, че това наоколо не е единственото важно, защото има и други посоки освен наоколо. Това беше удивителната способност да се радваш на възможното бъдеще, което само ти самия познаваш и няма нужда да говориш за него.  Бъдеще, което е по-скъпо от миналото. Бъдеще, в което ни има.

В къщи. Топло и прекрасно. Мирише на любов.

Той:
-Забави се. Чакаме те с нетърпение.
Тя:
-Понякога не мога да си тръгна бързо. Знаеш ли колко е трудно понякога да си тръгна.
Той:
-Казвала си ми. Но знам ли?

Мълчанието

Влезе за пореден път. Каза тихо и почти безмълвно.
-Идвам за последен път. Ще постоя. Така ще ти кажа сбогом. Имам нужда от това.

И замълча. Мълча. Мълча минута-две. Мълча пет-десет минути. Кой ли щеше да продума? Тя видя ръцете му, очите му, позата, обвит целия в мълчание, изрязан от мълчанието както никога досега. Ръцете му – бели и нежни, запазени от бурите на времето. Очите му – помръкнали, вглъбени. Не бяха тъжни, а избягали нанякъде очи. Тялото му – толкова притихнало, отпуснато, без потрепване, само леко дишане. Кой изобщо щеше да продума? Някога това ще свърши ли? Как ще разбере, че е достатъчно? В тези мълчаливи мигове тя пое „навън”. Ненадейно и непреднамерено „напусна” стаята. Стана за секунди. Без усилие. Озова се на брега на океана. Преди 4 години. Усети се разтворена в прекрасното изживяване на една десетилетна мечта. Да се свързваш с преживените мечти е нужно също толкова, както да се свързваш с провалите и пропаданията надолу. Как тъкмо днес се озова на брега на океана? Чуй си спомена. Чуй го. Чуй се….

Водата беше студена все още, а слънцето жарко. В онзи слънчев ден, когато всички изгоряха, но не искаха да си тръгват, запленени от вечната игра на океана със слънцето. Две момчета се заливаха от смях. Бутаха се и се бореха с вълните. На самия бряг тя усети, че се слива с безметежността и спря да хвърля погледи към тях. Дали са наблизо, да не би да се подлъжат и да стигнат до дълбокото? Да им подвикне да стоят по-близо. Напрежението ѝ изтече в пясъка. Наоколо се носеха звуци, миризми и капчици, изпълнени с наслада. Чиста наслада от слънцето и топлината. Онзи миг, знаете го всички, когато затваряш очи и имаш чувството, че целият свят се състои само от глъчка на радост и плисък на вълни. Беше сигурна, изведнъж усети сигурност, че няма нужда да ги пази повече.

Във всяка история има по някое „изведнъж”. А истината е, че нещата, за които говорим, никога не стават изведнъж. Изведнъж е просто моментът на първия път, когато си разбрал и осъзнал видимото, без да се съпротивляваш повече. Изведнъж е проумяването, че може и по друг начин. Изведнъж е просто трик на разказвачите. Всъщност нищо от това не става изведнъж.  

И днес тя стигна там, на брега, където има толкова много любов, за която да страдаш и която да пазиш наоколо. И изведнъж се беше оттеглила без да страда и да пази. Само топлина. И вечен спомен за океана. Завинаги.     

Кой ще наруши мълчанието?

Децата, които са били напуснати, не могат да си тръгнат, защото няма от кого. Те чакат някой да се върне и не се подготвят за заминаване. – Каза тя много уверено. Преди това така беше пресъхнала, че чак беше трудно да си представи, че може да говори. Каза го така все едно самият океан говори. Като гръм и стон едновременно, нежен плисък и оттегляне.
-Благодаря! Това ми казва много.

Писмо от него след 6 месеца

Здравей!
Добре съм. Планирам да напусна къщата. Но все отлагам. Няма го началният ми подтик. Мисля, че това е апатия. И навик. Но знаеш ли? Всеки ден е по-различно. Никога не съм бил толкова вън и не съм мислил, че това е лесно. Някак все изчаквам, но не е като оправдание. Вече съм готов и само се ослушвам. Малко ми остана. Да, добре съм. Няма как да ти го обясня по-убедително. Просто го усещам.
Л.

Писмо от нея след 5 дни

Скъпи Л,
От последната ни среща нито веднъж не съм била разколебана, че си добре. Помня как си тръгна. Истински. Като човек с посока. Има много голямо значение как си тръгваш. А при тебе беше толкова категорично тръгване. Сякаш следваше някакъв известен само на тебе зов. Знам, че си добре и бих се радвала на още новини.
Поздрави!
В.  

Писмо от него  след още 2 месеца

Здравей!
Пиша ти от океана. Бил тук съм и преди. Спомних си, че имаше такъв момент в живота ми. Не съм ти казвал. Имам чувството дори, че на последната ни среща някак смътно усетих полъх и вълни. Като получих писмото ти, щом стигнах до думата „зов” и се разплаках. Толкова щастлив не съм бил никога. Плаках с часове и все повече разбирах, че съм бил щастлив и си припомних колко много щастие съм заровил непокътнато. Най-силно ме завладя онзи спомен, за който не съм споделял, за океана. Бил съм тук така отдавна, все едно не е било. С хората, които толкова обичам и са ме обичали. Затова се върнах тук отново. Докато пътувах, сякаш аз самият летях, а не самолета. Носех се по въздушните течения и се чувствах като птица много повече, отколкото човек. Бях щастлив неистово. И сега съм на брега. Вчера бях, днес също. Всеки ден ще идвам. Гледам как вълните следват своя ритъм. Как донасят малки камъчета и миди на брега и после взимат и отмиват други. Идват и си отиват. Толкова много научих, гледайки това идване и отиване, носене и взимане, прииждане и оттегляне. Плача почти всеки ден. Толкова съм свободен и щастлив сега. Нещо стана там на океана, в онзи спомен. Бях дете, но знаеш ли, почувствал съм го. Бяхме всички заедно, а аз усетих, че съм сам. Сам, красив, силен и дори божествен. Бях се превърнал сякаш в самата океанска пяна. Нищо не беше страшно и по мен течеше сила, непозната досега. Мисля, че това е било такова чудно преживяване на пълно сливане с природата, когато всяка капка, песъчинка, слънчев лъв е приятелски настроен. Всичко наоколо те обича и сякаш е създадено за теб. Радостта прелива и изглежда непонятно как е възможно да има друго освен радост. Скоро ще се върна в къщи. Свършват ми парите и ме чака работа.
Ще те помня винаги!
Л.

Още малко пояснения

Травмата не е съдба. Тя е само част от всичко.  




[1] Интервю в утробата на кита, Павлов, К.

[2] Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки, Павлов, К.

[3] Любовникът, Дюрас, М.