През месец април 2005 имах уникалната възможност да посетя един от водещите световни институти по фамилна терапия. Той е създаден през 1963 година, в Атина от д-р Джордж Василиу и от д-р Васо Василиу. Днес института има изключителна популярност в цяла Европа. Това, на което изключително се набляга е превантивната работа в общността, обучение на професионалисти от помагащите професии, професионални супервизии на институции, работещи в областта на психичното здраве и психотерапевтична работа със семейства. Впечатление прави това, че всички програми на АКМА са дългосрочни: и обучителните, и превантивните и терапевтичните.
Програмата ми беше богата и интензивна. Участвах в 4 семинара за професионалисти, в терапевтична група, семейна сесия, учебна супервизия и няколко вида родителски групи. Искам да споделя гордостта си от това, че като принципи за обучение и за работа с клиенти същия модел го има и в София в лицето на Психотерапевтичен Институт по Социална Екология на Личността. Със същия висок професионализъм и отговорност към професията. Едно от нещата, което видях е, че професионалистите от АКМА отправят своите послания към хората, с които работят по метафоричен и индиректен начин. Пример за това е една среща за родители, на която чух следната притча:
Имало едно време един човек, който видял една какавида. Какавидата имала малка дупчица и се чувал шум отвътре, от това, че бъдещата пеперуда се опитва да излезе. Той бил добър човек и много искал да помогне и затова взел нож и разширил този отвор. Пеперудата излязла, но… не можела да лети. Никога не се научила, защото той не й позволил да опита. Тя за цял живот останала със слаби криле. Този човек не знаел, че да опитваш те прави силен. Много често това, от което имаме нужда в живота е да положим усилия. Ако растем без да полагаме усилия и без ограничения ще пораснем всъщност много ограничени. Няма да сме силни, няма да можем да летим.
И по нататък:
Аз поисках от Бог сила и той ми прати трудности, с които да се справям. Аз поисках мъдрост и Бог ми прати проблеми, които да разрешавам. Аз поисках добър живот и Бог ми прати разум и силни ръце да работя. Поисках да се науча да летя и Бог ми прати препятствия. Поисках любов и Бог ми прати хора, на които да мога да помогна. Аз не получих това, което исках, но получих всичко, от което имах нужда.
Тази история беше разказана на родители, чиито деца посещават група за развиване на личността и умение за ефективно общуване. Групата е за ученици между 13-15 години и работи два пъти месечно по три часа. Родителите бяха дошли в института, за да получат обратна връзка за работата с техните деца.
Д-р Васо Василиу им каза: „Ако разберете всичко това, ще разберете и какво правим ние тук, работейки с вашите деца.”
Още в началото тя направи уговорка с тях, че няма да говори за всяко едно дете поотделно, а само за групата като цяло. През цялото време, повече от два часа, не чух името на нито едно дете. За никой не беше казана персонална информация и никой от родителите не попита: “А как е нашия Петрос?”. Поднесената информация беше изключително и само в контекста на групата, важните теми, които децата поставят, но не поотделно, а като едно цяло. Без заявка за конкретен проблем по отношение на тези деца, родителите им всъщност получиха едно терапевтично по смисъла си послание. Ние живеем в контекст от взаимоотношения и да се опитваме да намерим обяснение на дадено поведение само в неговите индивидуални характеристики ни лишава от богатството на реалността. Самите деца се научават да гледат на участието си в група (училищен клас, семейство, клуб по интереси) като на нещо, което всеки от нас създава и има принос за всичко, което става като резултат. Това, че днес говорим за секс, например не е защото Петрос попита, а защото всички ние имаме нужда да чуем нещо по тази тема и тя ни касае по същия начин, както и него, макар че в момента той поставя този въпрос. Можете ли да си представите какъв ефект би имало това ако в класа на тези деца има един, който е „черната овца” и сред учители и родители назрява идеята този ученик да бъде изключен от училище за неговите провинения? Родители и деца, сблъскали се с такова разбиране за отношенията между хората трудно ще се хванат на елементарното обяснение „това дете е проблемно и по-добре да го няма”. Подобни ситуации в българските училища са все повече. Ако такива ситуации биват отработвани и използвани, за да дадат пример за това, че този наш съученик е сред нас и всеки ден ние общувайки с него сме част от нещата, които той изразява, по най -силен и вероятно наистина неподходящ и неадекватен начин, ще бъде всъщност превенция на етикетизирането и ресурс за децата да растат пълноценни и богати личности.