На К. и Д., които го направиха
Много хора смятат, че е полезно ако открият и обозначат определени поведения, емоции, ценности в живота си като добри, а други съответно като лоши и че това е достатъчно, за да не правят грешки, да не се отклоняват от правилния път и да имат ползотворни отношения в семейството си. Този черно-бял подход е много разпространен и като че ли, когато хората преживяват кризи, той се втвърдява още повече. Разбира се, че определянето на нещо като „добро”, а друго – като „лошо”, е изключително едностранчиво и валидно за определени ситуации, а за други – не. Няма да се спирам подробно на това как се стига до тук много хора да изградят този подход към живота си. От една страна в някакъв момент в живота им някакви поведения са им вършели работа, от друга страна родителите им са им предали по един догматичен начин модели, които са били успешни в техния собствен житейски път и т.н. Така или иначе тази строга категоризация в някакъв момент би препънала всеки по пътя му, като окови, които от стабилност се превръщат в затвор.
Повод да напиша тези наблюдения е случилото ми се напоследък в работата с едно семейство, което изпитваше сериозни затруднения със своя син тийнейджър. Затруднения, започнали преди 2 години и постепенно ескалирали по начин, който вече сериозно ги притесняваше, като бяха поставени в позиция на безпомощност и дори безалтернативност. Техният син като много други деца беше посещавал психолог, за да поправи поведението си. Без особен резултат, дори без никакъв резултат. Само 5 месеца по-късно, след 6 семейни консултации, проведени на голям интервал от време (веднъж месечно), в семейството вече имаше достатъчно позитивни промени, в поведението на момчето в училище, в общуването в къщи, в усещането за собственото място в проблема, но и в способностите да се решават трудностите. Когато попитах родителите: „Какво стана, че днес имате тези позитивни промени, резултат, който ви радва и който само преди месеци изобщо не очаквахте?”, те отговориха: „Нищо не сме направили. По-скоро синът ни се промени, защото той така си реши, стига да реши, пак всичко може да се върне назад”. И дори пред прага на тези позитивни промени, пак се стигна до усещането за безпомощност и липса на контрол върху ситуацията. Естествено е, че когато са на ранен етап, промените все още не изглеждат устойчиви. Но от друга страна посоката е вярна и това е нужно да се зачете.
Когато децата имат проблеми, това е семеен въпрос. И в търсенето на отговора какво да се прави, е важно да участват с пълна сила родителите. Значимото нещо, което промениха тази родители е, че разбраха това. И станаха активни участници в промяната чрез себе си. Посещаването на психолог само от детето не върши работа. Посещаването на психолог само от единия родител, когато реално има двама – също. Това може да бъде само начален подготвителен етап, който да направи възможно участието и на двамата. Големият саботаж е, че подхождаме частично към проблемите и отказваме да ги разгледаме в тяхната цялост. Огромен брой деца изпитват затруднения от различен характер. И тези затруднения подлежат на преминаване и намиране на разрешение. Големият саботаж от страна на специалистите е, че се стремят да постигнат промяна за детето, сякаш само то има какво да прави и забравят, че детето има семейство, към което принадлежи, обича и търси опора в него. Големият саботаж от страна на родителите е, че поглеждайки едностранчиво на проблема, например „детето ни е извън контрол и нищо не можем да направим”, запазват този едностранчив поглед дори, когато посоката вече е намерена. „Той/тя се промени, защото така поиска”. И този едностранчив подход им пречи както, когато трябва да се разбере същността на случващото си, така и когато има промени и е важно да се оцени успеха, да разберат как са стигнали до него, да се подкрепят един друг семейните членове и всеки от тях поотделно.