Институт по системна психотерапия

Този текст е бърз преглед на основни факти за терапевтичния подход, известен като фамилна терапия и системната практика. Ще е полезен за всеки, който се интересува от него – клиенти и професионалисти, както и овластени политически фигури, които взимат решения в областта на психичното здраве.

Какво е фамилна терапия и системна практика

Фамилната терапия гледа на проблемите, които хората преживяват като част от контекста на взаимоотношения със значимите за тях хора и тяхната социална среда.  Това е добре познат подход насочен предимно към семейната система като социална единица, за разлика от други психотерапевтични подходи, като например когнитивно-поведенческата терапия или психодинамичните подходи, които се фокусират главно върху индивида. Фамилната терапия и системната практика е хетерогенно поле – има различни школи и модели на работа, които споделят общи принципа и водещи разбирания.  Някои от целите на фамилната терапия могат да бъдат например: подобряване на семейното функциониране на различни нива; усилване взаимното разбиране и емоционална подкрепа между семейните членове; развиване на умения за справяне и стратегии за разрешаване на проблеми в различни житейски ситуации и дилеми и т.н.

Традиционно фамилната терапия има като основен фокус взаимодействието между  семейните членове, качеството на семейните отношения, различни аспекти на семейното развитие и функциониране и т.н. Също така фамилната терапия отдава голяма роля и на по-широката система като общността, обществото и културата, към която принадлежи семейството. В последните години семейните терапевти започнаха да наричат себе си системни терапевти тъй като наблягат повече на по-широката система и социалния контекст върху живота на хората.

Системната перспектива – която е в основата на практиката на повечето фамилни терапевти – вижда проблемите на отделния човек във връзка с различните контексти, в които той живее: като партньор в двойката; като член на семейството; като човек със специфични културни и/или религиозни обвързаности, като в същото време имат предвид политическите процеси и социо-икономическите обстоятелства. Системната практика вижда контекста като най-значим за психологическото развитие на индивида и неговото благополучие.

Една фамилна терапевтична сесия обикновено продължава между 60 и 90 минути. Интервалите между сесиите може да бъде от една до няколко седмици в зависимост от представените проблеми, нуждите на семейните членове, етапа на терапевтичния процес и други. Решението във връзка с тези въпроси се договаря заедно с клиентите и други въвлечени специалисти, ако има такива. Средната продължителност на фамилната терапия варира между 6 и 20 сесии, въпреки че това варира и е трудно да се дадат строги параметри.  

Семейните терапевти най-често работят с повече от един от семейните членове, но също така се провеждат и индивидуалните сесии или сесии само с родителите, когато това е подходящо. Някои модели на семейна терапия включват работа с ко-терапевт или екип. Продължителността на терапията и формата (кой ще участва в сесиите) е плод на взаимно решение между семейството и терапевта.  Понякога е възможно терапевтичният екип да направи интервенция в професионалната и/или социалната среда на семейството.

За кого може да е полезна фамилната терапия?

Семейството може да е значим източник на подкрепа, но в същото време може да е и източник на стрес, неразбирателство и болка. Поради това семейната терапия и системната практика могат да са полезни в засилването на способността на семейните членове да си оказват подкрепа. Това е особено ценно, когато семейството се намира в период на преход в своя жизнен цикъл и при стресови житейски събития като например сериозна болест или загуба на семеен член.

Най-общо казано всяка ситуация или проблем, които се отразяват на отношенията между семейните членове и на функционирането на семейството, може да бъде подходящ за семейна терапия. По подобен начин всеки проблем на човек, който се отразява върху неговите/нейните отношения в семейството или в по-широкия контекст, може да бъде подходящ за системния подход.

Включването на други значими хора от семейството или социалния кръг на клиента, помага да се избегне патологизирането на този човек (идентифициран пациент) и да се насочи проблема към по-ефективно разрешаване.

Фамилната терапия може да е полезна по време на криза, както и по отношение на дългогодишни проблеми. Тя също така служи за превенция на проблеми, например поведенчески трудности, които могат да се влошат до делинкветно поведение и психични кризи. Някои от проблемите или ситуациите, при които фамилната терапия може да е от помощ са изброени по-долу:

• Здравословни проблеми, особено хронични физически заболявания
• Психо-соматични проблеми
• Детско и юношеско психично здраве
• Психично здраве при възрастни
• Психо-сексуални проблеми
• Злоупотреба с психоактивни вещества
• Проблеми в партньорската двойка, включително при раздяла или развод
• Приемна грижа, осиновяване и свързани с това проблеми
• Проблеми, свързани с жизнения цикъл на семейството и преходни етапи
• Промотиране на родителски умения и семейното функциониране
• Проблеми, свързани с училището
• Проблеми, свързани с работната среда
• Травматичен опит, загуба и скръб
• Разрушаване на семейния живот поради социални, политически и религиозни конфликти

От 1990 насам има стабилно нарастване на доказателствата за ефективността на фамилната терапия. Има много изследвания, които демонстрират ефективността на фамилната терапия, системните интервенции или работата със семейството при хранителни разстройства, поведенчески проблеми, депресия, зависимости, психози и други проблеми в детството и юношеството.

Обобщение

Семейната терапия, базирана на системна перспектива, е отличителен психотерапевтичен подход, с основен фокус върху семейните и други взаимоотношения на личността. Това е добре проучен подход със силни доказателства за ефикасност и ефективност при широк спектър от специфични състояния, като например:

• Работата, фокусирана върху семейството, е важна за предотвратяване на различни проблеми, които могат да се превърнат в сериозна тежест за обществото като цяло.
• Семейната терапия се счита за основен подход в детството и юношеството, както за предотвратяване, така и за лечение на различни емоционални и поведенчески проблеми.
• Семейната терапия може да помогне на членовете на семейството да използват собствените си ресурси, за да си осигурят взаимна подкрепа в различни стресови ситуации, включително психични и физически заболявания.
• Добре обучените семейни терапевти и системни консултанти могат да използват уменията си в различни контексти, като организации и институции, където могат да насърчават работата в екип и решаването на проблеми. Те могат също така да участват в разрешаване на конфликти и преговори при социални и политически кризи.
• Системната перспектива в най-широкия ѝ смисъл може да допринесе за укрепване на солидарността, толерантността, доверието и сътрудничеството, крайъгълните камъни на едно здраво общество.

Институт по системна психотерапия обявява възможност за включване в група за личностно развитие и себепознание.

Групата е подходяща за специалисти от хуманитарните специалности, които искат да обогатят своите умения за себерефлексия, свързване със себе си и другите и отработване на травматични събития от личната семейна история. Това дава възможност за израстване, развиване на рефлексивност и дълбочина в работата с хора. Преживяването да си част от общо пространство, което създаваме взаимно, допринася за умението да сме креативни и спонтанни, като използваме ресурсите на групата и сме част от един динамичен процес на свързаност и автономност, даване и получаване, близост и диференциация. Осъзнаването и редифинирането на конфликти, които идват от миналото, може да подскаже активни и креативни решения и нов поведенчески репертоар в настоящето. Групата дава възможност човек да пречупва своя опит през обратната връзка и споделянето на всеки един от участниците; да осъзнава и навлиза в собствения си опит отново и отново по начин, полезен и адекватен за житейския етап, на който се намира в момента. Групата се основава на системната епистемология, с използване и на методи от арт-терапията и процесната психология. Внимателно ще бъдат изследвани личностните взаимодействия „тук и сега“ и техните връзки с моделите, които носим със себе си от миналото.

Специфичните очаквания на всеки един от участниците ще бъдат изяснени по време на интервюто.

Хорариумът от групата за личностно развитие и себепознание ще бъде зачетен като част от задължителния минимум за лична работа, ако искате да продължите обучението си по системна психотерапия в Институт по системна психотерапия. Нова обучителна група към Институт по системна психотерапия ще започне след завършване на групата за личен опит и себепознание. Другите два института, които зачитат хорариума са: Институт по фамилна терапия – България и Институт „Бернхард Ахтерберг“ – индивидуална, групова и семейна терапия.

Групата работи един уикенд  месечно – в събота от 10,00 до 16,30 часа и в неделя от 9,00 до 14,00 часа (14 учебни часа).  Такса за участие – 140 лв. на уикенд. Общ брой уикенди – 14.

Водещ: Валентина Маринова – съосновател на Институт по системна психотерапия. Системен психотерапевт, клиничен психолог и доктор по педагогика. Преподава в Институт по системна психотерапия в обучителната програма „Системна психотерапия за индивиди, двойки, семейства и групи“. Редовен член на Българска асоциация по фамилна терапия; Квалифициран член на Българска асоциация по психотерапия; Вписана в Регистъра на психотерапевтите.

Записването в групата става след провеждане на интервю. За записване на час за интервю и за информация и въпроси, използвайте телефон 0896753837 и имейл systemic.institute@gmail.com Краен срок за записване 20 октомври 2025. 

Откъс от дисертационно изследване „Структура и функции на семейство с дете, което употребява психоактивни вещества”

Автор Валентина Маринова

Моделът на института за изучаване на човека „Анторопос” (АКМА), Гърция, създаден от д-р Джордж Василиу и д-р Васо Василиу, описва четири етапа,  през които преминава партньорската връзка. Институтът „Антропос” е известен с практическата си работа по откриването на общите (изоморфни) характеристики между индивид, семейство и общество. Описаният от тях модел на взаимодействие води началото си от изследванията на унгарския лекар и по-късно психоаналитик Маргарет Малер, която работи с деца с нарушения. Джордж и Васо Василиу   адаптират и обогатяват този модел към практиката на системните терапевти и правят връзка между фазите на развитието на отношенията между майката и детето и фазите на развитие в партньорската двойка.

Първият етап е свързан с привличането и харесването. Откриват се общите неща, които свързват двамата партньори и им доставят истинско удоволствие от общуването един с друг. На този етап различията между тях не само, че не пречат, но дори допринасят за сближаването, те се приемат като предимство, като всеки открива в другия нещо, което е важно за самия него. Това е етап свързан с удоволствени преживявания и взаимност, като и у двамата партньори има усещането, че това винаги ще е така – т. нар. романтичен етап на взаимоотношенията. В този момент дори и да има трудности, те се преодоляват с лекота и не водят до конфликти. Този етап е изключително важен, защото поставя основата на връзката. На този етап двойката се диференцира от предишните си контакти (семействата по произход и собствената приятелска среда на всеки от партньорите) именно за да осигури пространство и време за създаването на новата диада. Това е моментът на затварянето на границите към влиянията на външния на нея свят и поставянето на първо място на контакта с другия.

На втория етап от развитието си двамата партньори имат преживяване за това, „че все едно аз съм другият”, че са се слели и като че ли са едно цяло. Започва да се появява въпросът дали партньорството с другия не лишава партньорите от тяхната уникалност като самостоятелни личности. 

При третия етап двойката започва да се сблъсква все повече с различията, като те вече са  източник на сериозни проблеми. Започва „преразглеждане” на правилата на партньорското взаимодействие, общите норми, ценности и светоглед, които свързват двамата. В този процес различията започват да излизат на все по-преден план, което е естествен процес и също необходим етап, подготвящ двойката да се справи със следващите си житейски задачи. Как двамата партньори ще посрещнат своите разногласия и различия и как ще се справят с конфликтите, е от изключителна важност за по- нататъшното развитие на отношенията им. Много често двойките решават да си спестят конфликтите и тъй като не могат да ги избегнат, или се разделят, или правят „фалшиво съгласие”, като отказват да се сблъскат с болезнения въпрос дали могат да бъдат заедно не само на базата на общите помежду им неща, а и да интегрират във връзката си своите различия. Този етап подготвя двойката за бъдещия момент, когато ще се появи детето и пред семейството ще стои задачата да „направи място” на новия член на семейството. Подготвя ги за етапа, в който родителите помежду си ще имат различия относно възпитанието на детето и ще трябва да се справят с това по един конструктивен начин. Ако в двойката има правило, че конфликтите трябва да се избягват и тя на практика не пристъпва към разрешаването им, а към тяхното подминаване, по-късно, когато се появят конфликти със самото дете, този модел отново ще се задейства и съпрузите, вече в ролята си на родители, ще бъдат в невъзможност да се справят.

Четвъртият етап от развитието на двойката е изключително болезнен и има задачата да научи всеки от партньорите, че някои конфликти не могат да се решат лесно, както и че разрешаването на противоречията не зависи единствено от мотивацията за това. Това значи, че ако един конфликт не може да се разреши, въпреки усилията и желанието и на двамата, то много е важно да се издържи на това напрежение и да се отложи разрешаването на противоречията, вместо да се взима решение, което е формално и ще остави неудовлетворение в съпрузите. В този момент най-важното е двойката да се запази, но всеки от двамата да се обърне към себе си, към свои лични задачи, проекти, занимания, да погледне в себе си и да обърне внимание на личните си преживявания. Този етап изисква да се разделят с очакването, че другият ще се промени и да потърсят възможната промяна в себе си.

Тези етапи, описващи развитието на брачната/партньорска двойка, са валидни и за отношенията родител/дете. В началото родителите са напълно свързани с него. Те са длъжни и с готовност откликват на всичките му нужди, за да може то да оцелее. Като интензивност на връзката и усещане за свързаност и споделеност това усещане е много близко до първия етап на двойката, когато двамата партньори имат основна грижа да се обособят и да създадат своето общо пространство. Тогава те са много по-затворени към влиянията на външния свят и отворени към своите собствени преживявания и с готовност откликват на потребностите на другия. Майката има чувството, че е едно цяло с детето си и че винаги ще е така. От гледна точка на психичното здраве е ясно, че не може този етап да продължи винаги и че след него естествено следва другият етап, когато детето от една страна и родителите, от друга, трябва да се обособят като отделни личности. Детето трябва да изгради своята автономност и собствената си идентификация, подкрепено от тях. Именно затова е толкова важно всяка двойка първо помежду си да е преминала този процес: харесване, сливане, изразяване на различията, конфликти, криза и отново харесване, сливане и т.н. Това подготвя родителите да приемат, че детето им така, както е имало нужда от безрезервната им обич и подкрепа в детството си, в по-късен етап ще има нужда също и от собствено пространство, от обособяване и отграничаване от тях. Това е същият процес, който всеки един от членовете на двойката преживява на четвъртия етап – „обръщам се съм себе си, за разбера кой съм аз”, но не само и единствено чрез съизмерването си с другия, а чрез търсенето на собствен идентитет и смисъл. 

Успешното преминаване през тези етапи води двойката отново към първия етап, който се преживява като „нова среща”, „ново опознаване”. Това е цикъл, който се повтаря през целия съвместен път на съпрузите, като успешните двойки се научават не да нямат кризи и конфликти, а да преминават през тях по-бързо и безболезнено.

Така е и при отношенията родител/дете. Те преминават през конфликти и кризи и отново се връщат на етапа, в който детето е близко с родителите си, но по един нов начин – пораснало и напуснало ролята си на дете. Появяването на симптом при детето може да се случи във всяко едно семейство. Но готовността за посрещане на този проблем и неговото разрешаване зависи в голяма степен от опита, който родителите са натрупали да се справят с процеса на: създаване на близост и умението за отдалечаване/дистанциране в собствените си отношения като съпрузи/партньори; приемане на различията и интегрирането им в семейния живот, така че те са бъдат оползотворени в съвместното им развитие; реагиране при криза и умение да бъдат автономни в рамките на взаимосвързаността си с другия.

Автор: Валентина Маринова, клиничен психолог и психотерапевт, доктор по педагогика

„Излекуването  включва различни етапи на криза и трансформация“. Фритьоф Капра

Възможно ли е да има нещо, което не знаем за депресията? Това е едно от най-срещаните и познати на съвременните хора емоционални разстройства. Можем да кажем, че няма как да не сме имали приятел, колега, роднина, който да е изпитвал симптоми на депресия. Това е причината донякъде да сме банализирали депресията в нашата култура, като често можем да подминем това преживяване с вдигане на рамене „Ще мине“. Реално такава нагласа не е лишена от основание, защото много често депресивната симптоматика може наистина да отмине спонтанно, в резултат на промени в начина на живот, намаляване или изчезване на някои от стресогенните обстоятелства в средата, наличие на подкрепа, която може да „извади“ страдащият човек от това състояние. Това, което обаче е важно да знаем е, че депресията е сложно и многопластово явление, което може да се задълбочи незабележимо. Като всички останали психични разстройства в началото депресията може да се обърка с характерови особености на конкретния човек, да се неглежира като „просто умора“ или да се приеме за нормална реакция на стрес. Именно тези причини водят до това хората да не търсят помощ навреме или изобщо да отказват да потърсят помощ, приемайки, че това състояние ще отмине от само себе си.

Депресията е заболяване, което засяга всички сфери на живота ни – работата, приятелската среда, семейството, вътрешният ни психичен живот, може да се отрази и на соматичното ни здраве. Бих искала да адресирам тази статия най-вече към близките на хората, които отключват депресия, защото те са основния ресурс за този, който страда. Отключването на депресивно разстройство няма нищо общо с това доколко някой е зрял, силен и като цяло справящ се човек. Бих казала дори, че колкото повече е така, по-тихо и подмолно се развива депресията, защото никой не очаква от хората, които се справят добре с трудностите на живота, да рухнат. От депресия могат да се разболеят хора, които цял живот са били опора на семействата си, преминавали са през различни изпитания и са стожер на близките си. Понякога едва, когато се появи депресията в живота им, за първи път си дават сметка, че има неща, които не могат да правят. „Не мога“ е една много ценна и зряла нагласа, която е важно да сме интегрирали в отношенията си с хората, както и във вътрешния си психичен свят. Но хората често  свързват „не мога“ с проява на слабост и поради това отказват да приемат, че са уязвими. Както при всички проблеми от сферата на психичното здраве и при депресията има силно чувство за срам и вина, че това се случва и че не сме в състояние да справим сами. Има и период на отричане, че имаме нужда от помощ и че вече не става въпрос за волево решаване на определени проблеми. Много е важно да знаете, че депресията не е непременно да не ставате от леглото и да изоставите обичайните си задължения. Тогава тя е видима и колкото и да е тежко това състояние, то поне не можем да го скрием. Има депресивни състояния, които протичат различно от това, което е популярното разбиране. Възможно е човекът да е отдаден на работата и семейството си, но да не се грижи за себе си; да не се радва на живота; да плаче често, но да успява да се съвземе бързо и да продължи напред. Едни от най-често срещаните описания, когато хората разказват за своите депресивни състояния са мрак, вътрешна празнота и пустота, изчерпване и крайно емоционално изтощение, постоянна душевна болка, която не може да бъде обяснена и разказана с думи.

Непременно говорете с грижа и внимание с вашия близък ако усещате, че страда, дори и да не знаете причината за това или да няма такава според вас на пръв поглед; ако забелязвате, че неговата естествена енергичност и живост трайно се е променила и е заменена от състояние на апатия и базрадостност. Членовете на семейството, приятели, колеги могат да направят много за мотивирането на човек с депресия да потърси помощ. Важно е да не отминете сигналите, които виждате във вашия близък и да го окуражите да се довери, да сподели и спре да пренебрегва състоянието си. Депресията няма да отмине от само себе си. Състоянието на страдащия човек ще се усложни и ще нанесе сериозни щети на качеството му на живот. Психичното здраве трябва да бъде важен приоритет на всеки човек, така както се грижим и за соматичното си здраве.

Потърсете помощ – квалифициран психотерапевт, лекар-психиатър, клиничен психолог. Квалифицираните психотерапевти са обучени в някоя от терапевтичните модалности, признати за научно ефективни, които са изброени на страницата на Българска асоциация по психотерапия. Там е и Регистъра на психотерапевтите в България, които отговарят на минималните изискания на Европейската асоциация по психотерапия за практикуване на професията. Много от терапевтичните модалности също поддържат свои регистри на професионалистите, които са обучени, така че можете да посетите и техните сайтове. За да има право на практика един психотерапевт трябва да е преминал обучение от 3200 часа, което обикновено отнема 7 години. В процеса на своето формиране като психотерапевт обучаемите преминават и през дискутиране, разбиране и осмисляне на етичните аспекти на професията, което е критично важно за практикуването на тази професия. Без приемането на етичния кодекс на професията, никой не би могъл да помага на хора, които са в уязвима ситуация, а вероятността да се навреди, е огромна. Свързването с професионалист, който е част от професионална общност гарантира поне отчасти защита на клиентите, защото ако имате съмнение за етиката на вашия терапевт, можете да отправите питане или да подадете сигнал до съответната асоциация или сдружение.

Често хората, които имат симптоми на депресия се обръщат за помощ към личните лекари и тогава лекарят може да започне симптоматично лечение, например при проблеми със съня. Добрата грижа изисква да посетите лекар със специалност психиатрия, които имат опит и разбиране на сложните проявления на депресията. Не е добър вариант да взимате бензодиазепини за дълъг период от време, защото това са лекарства, към които се развива зависимост. Често се случва лекари, които не са тесни специалисти да изписват именно бензодиазепини. Добре е също да потърсите мнение от приятел или познат за лична препоръка на специалист, който е бил полезен за самия него.   

Запомнете – депресията не е присъда. Чака ви път на приемане, разбиране и изцеление. Да откриете заедно с помощта на другите вашата собствена рецепта за справяне. Да посрещнете процеса на собствената си уязвимост, да го опознаете и да му позволите да ви помогне да се промените.