Неграмотен през 21 век няма да е този,
който не може да чете и пише, а този,
който не може да учи, да се отучи и
да се учи отново.
Алвин Тофлър
Все повече статии и книги се появяват в последните години на тема мъдростта на предците ни по теми, свързани с човешките отношения, здравето, отглеждането на деца, справянето с различни проблеми. Оттам се извличат примери за това как да посрещнем кризите, през които преминаваме в семейството си, отговори на екзистенциални въпроси, послания за развитието ни и израстването ни като личности. Поводът да споделя своя опит като терапевт по тези мъчителни предизвикателства в съвременността ни, е че намирам някои от тези опити, добри като цяло, за твърде крайни. И наблюдението ми е, че те често ни отвеждат не към по-адекватно посрещане на динамичната ни реалност, а към поставянето на болезнени и неизпълними очаквания, които генерират още повече стрес и неудовлетворение.
Изстрадан опит е, че когато правим обратното на това, което не ни харесва и имаме негативен опит с него, ние не „поправяме“ ситуацията, а по-скоро „тъпчем на едно място“. Това са всички тези до болка познати възклицания, които сме чували от близки и познати хора, като например: „Винаги съм се стремяла да не приличам на майка ми, а в крайна сметка станах нейно копие“. Или: „Исках да имам добро семейство, да спестя всички мои емоционални лишения и страхове на децата си, а сега виждам, че се повтарят същите неща, които и аз съм преживял“. Подобен подход прилагаме и към социалната културата, в която живеем. Понеже тя е твърде изискваща, съревнователна, консуматорска, има силна тенденция да се опитваме да въведем практики от минали епохи в днешния ден. Това са опитите да живеем здравословно в една индустриална среда, да създаваме отношения, основани на опита от традиционните култури, когато семействата и общностите са оставали заедно през целия жизнен цикъл на човека и не са се сблъсквали с почти никакви значими промени векове наред. Най-забележима е тази тенденция в новите подходи за отглеждане и възпитание на децата, които стъпват на разбиранията на традиционната култура. В традиционните общности ролите и отговорностите на майката и бащата се регулират от правилата на общността и затова там важи максимата, че за да се отгледа едно дете е нужно цяло село. Културните и емоционалните специфики на семействата в племенните култури не само, че не са били от значение, а изобщо не ги е имало. Самото разбиране за семейство в смисъла, в който го познаваме от индустриалната епоха, не е съществувало. Това е радикално различен контекст от този, в който живеем днес. Неговите изпълнени с дълбок смисъл и мъдрост послания, са били валидни и адекватни за начина на живот на нашите предци. Тогава всичко е било различно – ролите, отговорностите, разбирането за емоционалните граници, значението на личността, на семейството, задачите, с които общността е трябвало да се справя. Изследването и на личното ни минало, и на миналото на културата ни, има своя смисъл. Това помага да имаме автентично познание за това от къде идваме, да се чувстваме цялостни личности и да имаме привилегията да разгледаме един толкова сложен процес като развитието от дистанцията на времето. Изследването на миналото може да бъде един изключително животворен процес и за това да намерим своето лично разбиране за трудни и необясними събития и явления в семействата ни. За обществото това би могъл да бъде процес на съзряване и пазене на паметта за достиженията и грешките на миналите поколения и епохи, така както такава задача ще имат по отношение на нас, поколенията, които ще ни наследят. Този процес може да ни донесе омиротворение и да ни помогне да направим своя личен синтез между миналото и настоящето. В същото време пресъздаването на отношения едно към едно от традиционната култура към нашата съвременност, е не само унищожителен натиск, на който се подлагаме почти без успех, а е и болестотворно, тъй като ни отдалечава от природната ни адаптивност към заобикалящата ни среда. Става така, че ослепяваме за изискванията на света, в който живеем, мечтаейки да живеем в свят, който вече го няма. Днес повече от всякога имаме нужда да принадлежим към общности, които са съзидателни и ние се чувстваме техен активен и значим член. Имаме нужда да стимулираме децата да развиват своите приятелства и кооперативност. Имаме нужда да даваме от своя опит и умения не само на семействата си, но и на обществото, в което живеем, защото в противен случай обедняваме духовно. Но не бихме могли да живеем с разбиранията за здраве, семейство, личност, изцеление, любов, такива каквито са било в племенните култури.
Синтезът, за който по-горе стана въпрос, е изстраданото намиране на смисъл какво е добре за мен днес, в този свят, в който живея, защото по-различен нямаме. Синтезът е да можем да бъдем тук и сега пълноценно и истински, без да се отказваме и да пренебрегваме опита на миналите поколения и нещо повече, без да ги сравняваме и оценяваме като добро или лошо. Синтезът е да можем да бъдем свързани с тези общности и култура, към която принадлежим днес, а не да се връщаме автоматично към сигурността на родовите отношения, дори когато разбираме, че това ни вреди и коства личните ни потребности и развитие.
Днес е много по-важно да развиваме своята сензитивност към реалността, в която живеем, към разбиране и оползотворяване на функционирането на непосредствения (тук и сега) контекст, неговите различни аспекти и специфични качества, фази на развитие и ниво на комплексност.
Това значи да възстановим личността като полезна за себе си и за останалите членове на групата/обществото, не чрез зададени дефиниции на ролеви и поведенчески очаквания, както е в традиционната култура, а като резултат на процеса на самоуправление, който постоянно се предефинира и препозиционира във всеки конкретен момент. В това отношение основната цел на развитието на съвременния човек, е умението за отвореност и научаване как да бъдем в състояние да преформулираме и изработваме свой личен компас като инструмент, който да имаме под ръка в един бързо променящ се свят (Polemi-Todoulou et al. 1998).
Вътрешният диалог, който всеки от нас води и който често разчитаме единствено като обърканост, провал и несигурност, всъщност е благодатната почва, в която можем да посеем семената на своята интегрираност като личности. Обратното означава копнеж по едно минало, което не можем да върнем и отказ да присъстваме в настоящето. Когато прибавим към това и отказа да приемем комплексната природа на днешния свят и стремежът да опростим реалността, за да бъде тя по-лесна (както погрешно си мислим, че е било в предишните епохи), стигаме до огромния разцвет на конспиративни теории. Общото за всички тях (конспиративните теории) е, че ни предлагат лесно обяснение за сложните процеси в глобалния свят и ни подвеждат, че е възможно да контролираме и предвидим бъдещето по начин, който да ни донесе гарантирана сигурност.
Изкушението да се връщаме назад бихме могли да трансформираме в осъзнато пътуване и търсене какви искаме да бъдем днес и от какво имаме нужда, за да бъдем пълноценни личности в общностите, към които принадлежим.
Валентина Маринова