Психотерапия, обучения, супервизия
 

География на скръбта

Франсис Уелър
Франсис Уелър

Това прекрасно интервю на Тим МакКий е направено с Франсис Уелър през октомври 2015 за сайта The Sun Magazine. Преведено е с незначителни съкращения. Източник thesunmagazine.org

Франсис Уелър за навигацията на нашите загуби

Франсис Уелър има бакалавърска степен от университета в Уисконсин и две магистърски степени – по клинична и по трансперсонална психология. Той е обучаван от лечителя от Западна Африка Малидома Соме за 2 години в САЩ и след това придружава Соме обратно в Африка, в Буркина Фасо за последващо обучение. Соме и Уелър преподават заедно 5 години.

В допълнение към своята практика Уелър работи в  програма за помощ на хора с онкологични заболявания. През 2002 той основава Мостът на мъдростта (Wisdom Bridge), който търси и комбинира мъдростта на традиционните култури и прозренията на Западната духовна перспектива. Той ръководи ритуали, които помагат на участниците освободят своята скръб чрез писане, пеене и движение.

McKee: Ти казваш, че нашето общество се отнася с неохота към скърбенето. Какво имаш предвид?

Weller: Изразяването на скръб винаги е било предизвикателство. Главната разлика между нашето общество и обществата в миналото, e колко лично приемаме процеса на скърбене. През по-голямата част от човешката история скръбта е била общностно събитие. Например народът на Пуебло са имали „песни за плач”, с които са помагали скръбта да излезе навън.

Днес от нас се изисква – понякога дори се оказва натиск – да понесем скръбта като самотно бреме. Но психиката ни знае, че ние не можем да понесем това в изолация. Така че тя се връща отново обратно, когато условията са подходящи, макар че те рядко са такива. Посланието е: „Преодолей го. Върни се обратно на работа”. Отново и отново в практиката ми идват хора, които имат депресия, която повече прилича на потиснатост, резултат от много години на скръб, която не е била докосната с нежност и състрадание в общността. Съвременният човек е оставен в една неудържима ситуация: да се опитва да носи сам този сак с мъка на гърба си, без да знае какво да го прави.

В традиционната култура хората са оставяне поне година да имат време да „смелят” тежка загуба. В древна Скандинавия е било обичайно да прекарват продължителен период, „живеейки с праха”. Не се е очаквало много от човек, който скърби и се опитва да трансформира мъката си в нещо ценно за общността. В еврейската традиция има една година, в която се скърби и през тази година се изпълняват различни ритуали, които да помогнат на скърбящия да остане в контакт с мъката си и да не я остави да се оттегли далече от него. Повечето хора днес имат една седмица за своята тежка загуба и после се очаква всичко да е наред.

В нашата култура ние компулсивно избягваме трудните неща и сме подчинени на това да се разсейваме. Понеже не можем да признаем скръбта си, ние сме притиснати да останем на повърхността на живота. Поетът Kahlil Gibran казва: „Колкото по-дълбоки прорези оставя у нас скръбта, толкова повече радост сме способни да изпитаме”. Ние изпитваме рядко автентична радост, защото избягваме дълбочините. Ние сме култура на въздигането. Обичаме издигането и се страхуваме от слизането надолу. Като резултат ние намираме начини да отричаме реалността на тази богата, но трудна територия. И ние изтъняваме физически. Ние живеем в това, което аз наричам плоска/едноизмерна култура, където пространството, оставено за дълбоките преживявания е съвсем тясно.

McKee: Как да станем по-възприемчиви към нашето пътуване надолу?

Weller: Имаме културни пристрастия срещу това. Християнската митология ни учи, че въздигането е подходящата посока за нашия духовен живот. Земята се възприема като паднало място и нашите тела са паднали обекти, което може да се изкупи само чрез това душата ни накрая да напусне това паднало място и да се премести към своето финално възмездие. Ти се въздигаш, ставаш по-добре, по-високо и по-светло. Но отиването назад и надолу, пропадането и воплите не са по-малко свещени. Поетът Рилке пише: „Без значение колко дълбоко отивам в себе си, моят Бог е тъмен и аз харесвам ремъците, направени от стотици корени, които всмукват влага в тишина”.

Точно сега твоето сърце бие в най-тъмната част на гърдите ти. Ние сме заченати в тъмнината на майчините си утроби. Всичко, което се случва отгоре е поради това, което се случва отдолу, в сенките. Ние трябва да слезем в тъмнината, докато продължаваме да се опитваме да се изкачим нагоре. В „Бракът на рая и ада” Блейк казва, че трябва да отидем в рая за формата и в ада за енергията и да направим съюз от тях. Има виталност в това движение. Забелязвам нещо като анемия в тази наша нова духовност. Няма достатъчно кръв в нея. Липсва черната земя на това, което на испански се казва duende: еротичната, сочна енергия, която прави нещата блещукащи. Блейк знае, че много от тази енергия е отрязана от живота ни и е приписана като характеристика на ада. Така че ние трябва да отидем при сенките и да ги вземем обратно. Нашите хиперпозитивни тенденции ни карат да заобикаляме смесицата от всичко това, но в тази смесица ние сме повече хора.

Издигането и пропадането трябва да се подхранват едно друго: когато ги разцепим и противопоставим, ние наричаме едното „добро”, а другото „лошо”. Ние се молим за успех и се отчайваме от провалите. Ние ценим силата и не ценим слабостта. Но тогава всеки път, когато се срещнем с поражението, неадекватността или загубата, ние сме във война със себе си.

Помислете колко енергия хабим, опитвайки се да отричаме и избягваме тези части от себе си. Какво ще стане ако цялата тази енергия отново е налична за нас? Ние ще се смеем повече. Ще изпитваме повече радост. Животът изисква от нас да го посрещнем такъв какъвто е, не какъвто ние искаме да бъде. Ние се опитваме да поставим под контрол всеки детайл, но животът е твърде непредвидим, твърде див. Ние просто не можем да избегнем загубите, раните и провалите, които има в живота ни. Това, което можем да направим е да проявим състрадание към всичко, което пристигне пред прага ни и да го посрещнем с нежност и симпатия. Трябва да сме добри домакини.

McKee: Ти каза, че анестезията и амнезията са двата белега на нашето модерно общество.

Weller: Ние сме вцепенени, опитвайки се да се справим с факта, че нямаме гаранции, че ще успеем. Можем да срещнем много зависимости в нашето общество и аз не говоря само за алкохола и дрогата. Тук имам предвид и пазаруването, секса, работата. Зависимостите са начин да се справим с непоносими състояния. Имам предвид да допуснем да имаме повече чувствено, фантазно и креативно съществуване. Като деца ние сме омагьосани от света, но като възрастни приключваме с това. Това е анестезия.

McKee: А амнезията?

Weller: Ние живеем в това, което писателят и културен критик Даниел Куин нарича Великата Забрава. Много от нас са забравили, че ние сме част от екосистема. Ние сме забравили, че сме като всички останали животни. Забравили сме, че се нуждаем един от друг. Забравили сме това, което аз наричам „общности на душата”.

Хиляди години ние сме отглеждани като част от общност, събирайки се около огъня, слушайки историите на по-възрастните, усещайки подкрепа по време на загуба и скръб, даващи благодарност, пеейки заедно, споделяйки храна вечер и сънищата си сутрин. Наричам тези неща „първично удовлетворение”. Ние искаме да имаме това, но само малцина го получават. Запълвайки тази липса ние се обръщаме към вторичното удовлетворение, което е такова, че никога нямаме достатъчно от него. Винаги искаме повече. Но веднъж ако намерим първичното удовлетворение, ние не искаме повече другото.

Това първично удовлетворение е рядкост в нашата култура. Ние можем да помним какво е усещането от него и да позволим на нашия копнеж по него да ни бъде компас, да ни казва коя посока трябва да поемем, за да се завърнем към него. Можем да го намерим чрез приятелството, време сред природата, като рискуваме да се покажем уязвими с някой, на който имаме доверие.

McKee: Преди малко ти говореше за „душата”. Как дефинираш това?

Weller: Аз не използвам душа в религиозния смисъл, а по-скоро по начина, по който Карл Юнг и Джеймс Хилмън и романтичните поети като Кийтс и Блейк: да говорим да преживяването на дълбочина в нашия живот. Душата кани маргиналното, изключеното, отречените части от нас и насочва към тях вниманието ни. Душата ни отвежда надолу към местата на нашата споделена човечност, като скръбта и копнежа, болката и смъртта. Душата изисква да бъдем автентични, разкривайки какво лежи зад образа, който се опитваме да покажем на света, включително нашите недостатъци и странности. Душата изобщо не се интересува от перфекционизма или да правим нещата правилно. Тя се интересува от участието. Душата се разкрива в сънища и образи, в нашите най-интимни разговори и в нашето желание да живеем със смисъл.

McKee: Ти каза, че ние сме силно свързани да искаме първично удовлетворение. Означава ли това, че то е част от нашето еволюиране?

Weller: Да. Нашата биология и нашата психология са оформяни заедно за много дълъг период от време да ни помагат да оцелеем като вид. През по-голямата част от човешката история ние сме живеели в племена и села. Това е мястото, където нашето първично удовлетворение се е оформило. От момента, в който се родим, нашето очакване е да бъдем част от племе. Да излезем от нашата ограда на сутринта и да видим много чифтове очи около нас, които ни гледат; да намерим сред тях хората, които ще срещнем, за да ни утвърдят. Да отидем и да събираме храна с тях, да запалим огън и да изпълним ритуалите, от които има нужда общността ни. Когато това не се случва, ние изпитваме голяма празнота, дори когато не осъзнаваме това. И след това ние се обвиняваме за тази празнота, питайки себе си: Какво не е наред с мен?

Аз прекарах време с лечителя от Западна Африка Малидома Соме в неговото село в Буркина Фасо. Когато там се роди дете, всички деца се събират около къщата, за да пеят песни за добре дошъл.

Днес има много племена, които водят активен ритуален живот. Техните членове не трябва да се справят сами със загуба, страдание, болест или смърт. Помислете колко по-различно е това да отидете на частен терапевт.

Когато бях в селото на Малидома, всяка вечер се събираха познати хора и се смееха и плачеха и споделяха истории, пиеха бира, децата играеха наоколо, докато заспят. Всяко малко дете, което имаше нужда да бъде кърмено, можеше да бъде накърмено от която и да било жена, която има мляко. Ние тук имаме „happy hour”, когато можем да отидем на бар и да пием на половин цена. В селото на Малидома наистина имаха „happy hour”.

Когато съвременните хора участват в ритуали за скръб, те често казват, че се чувстват познато, все едно са правили това и преди. Да, правили сме го, цели 200 хиляди години. И сега, в последните 500 години, това на практика е изчезнало. Това е много значима загуба.

McKee: Какво ни дават ритуалите?

Weller: Те ни измъкват от познатото ни състояние на функциониране и ни водят до променено състояние на съзнанието. Да стане това не е лесно. Преди да се науча да изпълнявам ритуали, които помагат на хората да изразяват скръбта си, аз трябваше да участвам в много такива. Едва при третия път аз пролях първата си сълза. Аз носех огромно количество мъка в моето тяло, натрупана от десетилетия на срам. Понеже не бях осъзнат аз се опитвах да държа това под похлупак. Преди всичко аз бях терапевт и да го пусна да излезе ме ужасяваше.

По време на първите два ритуала, когато видях 50 човека заедно, които плачат, това задвижи някаква родова памет у мен, но не можах да намеря своите сълзи. На третия път все още се чувствах скован, когато един мъж дойде при мен и сложи ръка на рамото ми и това беше: паднах на колене и плаках с часове. Оковите бяха счупени.

По време на ритуалите за скръб ти вадиш от себе си сълзите и когато се върнеш, групата те поздравява с добре дошъл и ти благодари за помощта да изпразниш чашата с мъка на общността. На колко от нас им е била изказана благодарност за тяхната скръб? Ние мислим за скръбта като за бреме на някой друг. Но какво бихме казали ако това е всъщност подарък?

Разбира се, сълзите може и да не се появят. Трудно е да плачеш по задължение. В кръг от 30 човека, вероятно малцина от нас ще скърбят. Но другите могат да подкрепят този човек и да му благодарят сърдечно – защото те помагат на всеки. И следващият път може да си ти или аз. Ние трябва да се научим да мислим като село. Ритуалите не са просто за мен, да свърша собствената си работа; те са за да направим възможно другите да свършат тяхната работа също. Ние всички се нуждаем от вниманието на групата; това не е лошо. И ние също трябва да доставим внимание, да бъдем свидетели.

Не е нужно да чакате ритуал по скръбта, за да работите по своята мъка. Поканете няколко приятели да споделите истории и просто се слушайте един друг – не да предлагате съвети, а да направите пространство за неоценените части от нашия живот.

McKee: Има ли конструктивни начини да понесем болката лично?

Weller: Неизбежно ние сме сами със скръбта си в голяма част от времето и тази самота може да бъде богата, толкова дълго колкото сме наясно, че ние сме свързани някъде, по някакъв начин с другите. Нашите приятелства и нашите общности ни дават сили да минем през тези тъмни места сами.

Аз мисля за скръбта като за визита: нещо, което идва при нас. Защо да не се отнасяме с нея като с нещо ценно?

McKee: Аз имах една от тези визити наскоро. Аз, съпругата ми и нашият 9 годишен син направихме олтар за нашите починали близки за Деня на мъртвите. И изпитах тъга за това, че ги няма, но и за щастие усетих, че те са били част от живота ми, дори и за кратко. Когато заспивах се чувствах жив и пълен.

Weller: Ако ние имаме и адекватни придружители в нашата скръб и периоди на самота, които не са изпълнени с разсейване и избягване, тогава скръбта ще се трансформира в нежна меланхолия. Животът, който имаме е невероятно кратък, но ние сме благословени с него. Когато затворим скръбта си, ние забравяме това. Скръбта ни помага да сме много тук и сега и да изпитваме горчиво-сладката реалност на живота, който винаги включва и загуби. Няма начин да имаме щадяща загуба. Дори не бих пожелал такова нещо на някого. Но не бива да се сковаваме в загубата си. Това не е някакъв постоянен адрес, а придружител, който крачи редом с нас. Всичко, което обичам, ще го загубя. Това е грубата истина. Или трябва да изключите сърцето си – и да пропуснете любовта, която е около вас – или да се борите с тази истина и да излезете от другия край. Наистина има такова нещо като радостна скръб.

Задачата на зрялата личност е да носи скръбта в едната ръка и благодарността в другата. Колко скръб мога да нося? Колкото благодарност мога да дам. Ако имам само скръб, ще тръгна към цинизма и отчаянието. Ако имам само благодарност, ще превърна живота си в нещо сладникаво и няма да развия съчувствие към болката на другите. Скръбта поддържа сърцето флуидно и меко, което прави възможно състраданието.

Но ние трябва да имаме също и милост към себе си. Когато водя уъркшопи за себе-състрадание, аз започвам като казвам: Това е уикенд за не-себеразвитие. Толкова сме ангажирани с това да ставаме по-добри през цялото време, защото колкото по-добри ставаме, толкова повече хора ще ни харесват. Ние сме толкова безпощадни към себе си за нашите загуби, нашите провали, нашите рани, за тези части от нас, които не могат да се измерят.

McKee: Моят син е бил на 5 погребения, от 5 годишната си възраст насам: на дядо му, на прадядо му, леля му, наш съсед и на новородено на наши приятели. Някои хора намират за странно, че ние го водим на погребения, но на мен ми се струва по-странно да не го заведем. Трябва ли да защитаваме децата толкова много?

Weller: Хора са ми казвали, че като са били деца и не са били допуснати да отидат на погребение на близък роднина все още са ядосани за това. Те са искали да се сбогуват. Работил съм с пациенти с онкологични заболявания, които също така са и млади родители и повечето се опитват да запазят смелост пред децата си. Аз ги питам дали мислят, че тяхното дете би се почувствало объркано ако вижда майка си да се усмихва, като в същото време знае, че не е добре. Детето може да почне да се колебае в собствените си преживявания. Аз не казвам, че родителите трябва да товарят детето с тежки емоции, но децата трябва да знаят, че това, което усещат е истинско, че тъгата и тревогата, която изпитват е адекватна.

Погребението е, за да уважи нашата скръб и да я върне обратно в обществения контекст, към който принадлежи.

McKee: По време на погребението на новороденото на нашите приятели, тяхното тригодишно дете започна да ридае, толкова малко дете, а такава огромна скръб. Тъжно ми е да си спомням за това, но също така беше красиво.

Weller: Малко са емоциите, чието изразяване е по-истинско от плача, когато скърбим. Не трябва да се чудим какво изпитва в такъв момент човек. Душата се разкрива: Сега аз съм разбит на парчета от моята загуба.

McKee: Можеш ли дадеш пример какво бихме могли да постигнем чрез свързването си със скръбта?

Weller: Спомням си за мъж, с който работех, който се бореше със своята зависимост и депресия. Той имаше съпруга и дете, но се чувстваше изолиран от семейството си. Той също носеше много срам със себе си, което го затрудняваше да има приятели и да е по-близък със съпругата си. Той сподели, че когато е бил малък неговите родители са се развели и след това той съвсем рядко е виждал баща си. Бих казал, че скръбта беше направила дупка в сърцето му и той нямаше начин да я излекува, така че чувството за ненужност беше заело тази празнина.

Един ден, докато работехме, мъжът сложи ръка на гърдите си, аз предположих, че той иска да спрем и забелязах, че нещо се случва. Той каза, че чувства стягане. Помолих го да послуша това стягане и да види за какво може да се отнася. След малко той ми каза, че е видял малко момче в гората, което играе на криеница и никой не идва да го намери. Не можа да си спомни дали това е реален спомен или не, но в това имаше истина: никой не беше дошъл да го види в неговата мъка и той беше скрит от всички все още. Беше възможно той да каже на момчето, че той е там и че го е намерил. И той успя да занесе този опит в къщи и да го сподели със съпругата си. Така че скръбта води до интимност.

McKee: Д-р Габор Мате смята, че потискането на тъжните емоции в детството е силно свързано с нарастването на риска от зависимости, рак, сърдечни проблеми и самоубийство по-късно в живота.

Weller: В нашата страна най-много хора умират от сърдечни заболявания. Физически ние трябва да се погрижим за диета си и за начина си на живот, но можем да погледнем на това и като метафора. Нашите сърца страдат, защото ние не метаболизираме скръбта си. Вместо това я избягваме, пренебрегваме, избутваме в ъгъла.

McKee: Ти каза, че има тъга, която е по-малко видима, отколкото тъгата при смърт на любим човек. Тъгата, която идва от „местата, които не познават любовта”. Може ли да поясниш?

Weller: Ние сме израснали в култура, чиито системи – образователна, фамилна, религиозна – определят част от нас като неприемливи. В моето семейство, ако аз искам да спечеля одобрение, аз трябва да отцепя гнева, чувствителността, ентусиазма и мъката. Когато ни карат да се срамуваме заради нашите чувства, ние губим връзка с тази жизнена част от себе си. И не можем да страдаме за тази загуба, защото няма как да скърбим за нещо, към което изпитваме презрение.

Срамът е този, който разкъсва свързващата тъкан с хората, които са важни в живота ни. Помня как веднъж малкият ми син влезе в кухнята, пълен с енергия и крещейки: „Татко, татко”. Аз се обърнах към него и казах: „Престани”. И той изтича в стаята си разплакан. Разбрах още тогава, че съм го засрамил. Затова отидох в стаята му и му казах: „Ти искаше нещо от мен, но аз не ти го дадох”. И той ми каза, че се е почувствал, че не искам повече да съм му баща. Ето колко бързо се появява разкъсването. Казах му, че съжалявам, че съм му се ядосал, че той е добър и прекрасен. И ние се прегърнахме. Като излизах от стаята му, си помислих: Какво би станало, ако не бях дошъл? Той щеше да остане с идеята, че аз не искам повече да съм му баща. И още по-лошо, че той е виновен за това.

Чрез травматични преживявания, отхвърляне, изоставяне, неглижиране, неприемливите части от нас се превръщат в това, което наричам „пустош”. Те стават наши отхвърлени братя и сестри. Когато за първи път отидох на терапия, аз казах, че имам части от себе си, от които искам да се отърва.

McKee: Когато бях в гимназията, отидохме на пътешествие с класа. Беше трудно, имахме много тежки раници, ходехме в сняг и дъжд. В последната нощ, нашите учители направиха огън и предложиха, всеки да разкаже по нещо, докато печем месото. Повечето от нас говореха повърхностно. Тогава едно момиче каза, че минава през много труден период в къщи. Тя се свлече и започна да плаче. Всеки, който говори след нея, говореше от сърце. Накрая всичките 75 ученици плачехме.

Weller: Тя е счупила веригата. Ние жадуваме да отидем в тези скрити места и да ги разкрием. Това момиче не е можело да помогне на себе си – нейната чаша е била толкова пълна, че е трябвало да я излее. За щастие в онзи момент е имала позволението на всички хора в кръга. „Това съм аз. Това е, което аз нося”. Това е променящо живота, спасяващо живота събитие.

McKee: Не всяко място е защитено за изливане.

Weller: Да. Трябва да сме внимателни къде споделяме тези болезнени части от себе си. Важно е да сме достатъчно мъдри, за да знаем кога, с кого и къде да говорим. Понякога страдаме от това, което аз наричам „преждевременно разкриване”.

Но срамът държи настрана повечето хора изобщо да не споделят. Моите клиенти често казват, че не искат да натоварват другите със собствените си проблеми. Питам ги какво биха направили ако приятел им се обади и каже: „Днес ми е много трудно. Искам да поговоря с някой”. Повечето казват, че биха се почувствали уважени и зачетени, защото имат доверието на приятелите си. Но в същото време не могат да си представят обратното. В здравата култура болката на някой е възможност за друг да получи лекарство. Ако останете мълчаливи за своята скръб, вашите приятели ще останат духовно незаети.

Момичето от твоя клас инициира вик и отговор едновременно. Тя казва: „Боли ме” и останалите сте ѝ отговорили.

McKee: Виждате ли някакви разлики в това как мъжете и жените преживяват скръбта?

Weller: Има по-скоро някакви тенденции.

Мъжете от поколението на нашите бащи са вероятно едни от най-самотните, които са ходили на тази планета. Това е част от горчивото наследство на грубият индивидуализъм. Като мъже в тази култура, ние имаме архетип, който следваме, този на самотния герой. И никога не знаем кога да го сложим на мястото му. Така че имаме мъже, които са достатъчно възрастни, но в същото време се държат като глупави млади бабаити. Ако най-важната грижа на повечето мъже на 50-60 години е техният ранг или статус, то ние имаме сериозен проблем.

Жените имат малко повече свобода да нарушават потискащата тишина, особено сред други жени. Но един от основните въпроси, които чувам в практиката си от жени е: „Аз струвам ли нещо?” Каква голяма загуба. Жените са критично ценни за общността, а те се съмняват в собствения си статус.

McKee: Ти наричаш скръбта акт на протест срещу живеенето „скован и малък”. Какво имаш предвид с това?

Weller: Много от нас свързват скръбта със състояние на вцепененост, но това изобщо не е така. Скръбта е дива, неопитомена енергия. Така че, когато хората се отварят за скръбта, последното, което правят е да действат по любезен и социално приемлив начин. Това е вулканично състояние. Нуждаем се от достатъчно време да изразим цялата мъка, която носим със себе си.

Едно от най-важните неща, които можем да направим тук, в тази култура, в която живеем, е да протестираме срещу колективната договорка да обръщаме гръб на това, което се случва. Просто погледнете заглавията: земетресения, причинени от фракинга; все повече икономическо неравенство; повишаване на нивата на въглеродния двуокис. Лесно е да се затвориш, да изключиш. Нуждаем се от хора, които искат да чувстват и да отговорят на това.

Красотата на работата със скръбта е, че бързо разбираш, че това не е само твоята скръб. Аз мога да имам лични истории на скръб – всички имаме – но аз съм толкова разстроен и за това, което става с горите. Аз искам да знам за загубите на света около мен, да мога да бъда адвокат на земята.

Все още няма расова и икономическа справедливост. Богатите купуват избори. Климатолозите предполагат, че човечеството може скоро да се сблъска със своето изчезване. Това, което е било солидно и надеждно, става нестабилно и непредвидимо. Нарастването на всички тези тревоги е потресаващо. Ние изпитвахме подобни проблеми по време на Студената война, но разликата сега е, че много повече заплахи допринасят за страховете ни. И независимо с какви обстоятелства се срещаме, ние трябва да свършим нашата лична и тази на общността ни вътрешна работа, за да можем да разпознаваме кризите .

Anima mundi – душата на света – се опитва да говори. Тя ни казва, че нейният капацитет да се възстановява е в риск. И ние сме част от Anima mundi, свързани с тази мрежа от събития. Ние мислим, че сме нещо различно от природата, защото живеем в градове, караме коли и гледаме в екрана на компютъра цял ден, но ние сме силно свързани със земята. Michael Sendivogius, алхимик от 15 век, казва: „Най-голямата част от душата ни, е вън от тялото ни”.

McKee: Какво мислиш за взимането на антидепресанти и транквиланти, за да се справим със скръбта?

Weller: Те имат място в живота ни. Депресията е сериозно заболяване. Понякога, ако носим много емоционална болка в тялото си за дълго време, това започва да се отразява и на физиологията ни. Антидепресантите и транквилантите не решават проблема, но могат да направят възможно да се работи по него. И за щастие, необходимостта от медикаменти е временна.

Но другото нещо, което аз казвам на клиентите си е, че аз не се интересувам от подобряването на техния живот. Това, което искам е да задълбоча техния капацитет да слушат какво им казват симптомите. Независимо дали това е рана върху кожата ни, или емоционална болка, тя ще се влоши, ако я неглижираме. Хилмън казва, че депресията е симптом на една култура, която е зависима към скоростта и действието. При депресията психиката ни казва: „Не мога да направя повече нито крачка напред. Спирам тук и няма да продължа, докато не ми обърнеш внимание”.

McKee: Веднъж бях на психотерапевт, който забеляза, че всеки път, когато говорим за нещо емоционално, аз имам тенденция да се отдръпвам. Моят рефлекс е бил да остана хладнокръвен.

Weller: Този рефлекс идва от това, че не съм видян в момент на болка и мъка. Когато до нас няма някой, който да каже, „Виждам болката, която изпитваш”, някои части от нас се счупват. Ние се разграничаваме от тези части и те оставах смълчани, докато не срещнем нещо, което да резонира на тях. Тогава тя може изведнъж да ни поеме, да ни владее в известен смисъл. И изведнъж ти ставаш 5 годишно дете, което се опитва да задържи сълзите си в корема и да не покаже, че се страхува или е наранено.

Няма значение на каква възраст сме реално. Дори да съм 59 годишен мъж, аз бързо мога да се превърна в 5 годишно дете.

В моята работа аз се опитвам да пренеса мъката от детските ръце в ръцете на възрастния човек. Ако този млад Аз вътре във вас е единственият, който отговаря на болката, тогава трябва да направим това, което наричам „рециклиране на скръбта”, защото този млад Аз няма капацитет да се справи с това.

McKee: Откъде идва твоят интерес към скръбта?

Weller: Аз често казвам, че не съм в тази работа като доброволец, аз имам лични причини да го правя. Първото беше, когато баща ми получи масивен удар. Тогава бях на 15 години. Той загуби способността си да говори. Това беше краят на младостта ми. Не мисля, че с него съм имал истински разговор и сега никога не бихме имали. Той почина, когато бях на 23 години. Години по-късно аз можех да започна да плача, дори когато изобщо не мислех за него. Наричах това „атаките на татко” и нямах защита от тях.

Другата загуба беше чувството ми за себе си. В по-голямата част от живота си като възрастен аз се чувствах несвързан, ненужен, не истински участник в живота. Аз изпълнявах ролята на Франсис, изпълнен със задължения син, съпруг и баща. Опитвах се да бъда това, което се очакваше от мен. Моята единствена грижа беше одобрението. Правя ли нещата добре? Дали посрещам очакванията на другите? Не можех да кажа от какво имам нужда. Не можех да понеса да бъда сам, но и не исках да допусна никой близо до себе си. Дали ме харесват? Дали ще ме отблъснат? Помня, че един мой приятел ми каза: „Ти никога не ме гледаш в очите”. Беше вярно. Бях твърде засрамен. Не можеха да поема отговорността да ме види колко ужасен се чувствам отвътре.

Накрая, помолих приятели да ми помогнат да разкъсам затвора, в който живеех. Те ме съпроводиха в интензивен  ритуал, който ме пробуди. Трябваше да изразя цялата тъга, която бях потискал. Плачех всеки ден месеци наред. Беше интензивен период, но от тогава аз живея наистина живота, който ми е даден.

Моят провал да живея живота си за толкова дълго време, се превърна в източник на огромна мъка за мен, да съм пропуснал 4 десетилетия от и без това краткото ни съществуване. Помня как стоях на канапето със съпругата ми, ридаейки и казах: „Аз току-що стигнах до тук и вече е почти време да тръгвам!”

Като терапевт започнах да виждам скръбта в почти всеки проблем, с който хората идваха в офиса ми. Независимо какво се беше случило в живота на клиентите ми, загубите пресичаха живота им: по време на детството им, в отношенията им, здравето им, брака им. Аз знам как да адресирам тази загуба в терапията, но това не беше възможно преди да започна да уча за ритуалите, които имат архитектура, хореография, които позволяват на скръбта да излезе напълно. Ние имаме нужда от сигурна среща с това, което е най-уязвимо в нас. Трябва да го вземем в нашия всекидневен живот. Има неща, които могат да се случат само в контейнера на ритуала, където потиснатите части от нас могат да говорят.

McKee: Как се промениха отношенията ти, когато разчупи това?

Weller: На няколко месеца аз се срещам с трима приятели, за да похапнем и да споделяме поезия. Не си намираме извинения да не отидем на срещата. В миналото не позволявах никой да ме види в уязвима позиция. Сега аз позволявам същността ми да бъде видяна, без значение какво е в сърцето ми.

Преди време получих мейл, в който ми съобщаваха, че човек, който познавам се е застрелял. Отидох в дневната и съпругата ми като ме видя каза: „Изглеждаш съсипан”. Бях. През следващите дни чух за още 4 самоубийства. По това време почина чичо ми, моята котка и издателя на книгата ми, който обичах. Плувах в море от смърт. Преди бих се опитам да се справя сам и никой да не разбере, но сега аз казах на моите приятели за това. Намерих сили в това да погледна лицето на загубата.

Скръбта не е нещо абстрактно. Трябва да имаш физическа среща с нея. Това е преживяване на тялото. Трябва да усетим стягането в гърдите или корема преди да се свържем с нея по значим начин. Загубата може да се е случила преди много години, но тези болки да не са били забелязани и отминават. Но когато аз стигна до скръбта, аз съм почти обратно отново в този момент, просто косъм ме дели от нея, но тази малка дистанция е много важна. Юнг казва, че не можем да лекуваме това, което не можем да отделим от себе си. Ако отново съм захванат в загубата, тази част от мен, която първо я е изпитала, ще отговори. Но ако мога да имам малко дистанция, тогава аз съм с преживяването, не в него.

Трябва да имаме точните отношения със скръбта. Ако се давим в нея, нищо не се случва. Ако сме твърде отдалечени, нищо не се случва. Ние имаме нужда от точния момент на внимание и отделяне, за да превърнем тъгата си в нещо витално и животоспасяващо.

McKee: Какво ако не можем да назовем източника на нашата болка? Можем ли все още да сме с нея?

Weller: Корените на скръбта могат да са неясни и понякога не е необходимо да бъдат открити. Но дори и да не могат да бъдат назовани, ние имаме усещане в тялото си. Мога да задържа това с милост и да не гледам с лупа какво има там. Източникът на тъгата ни може и да се разкрие, но по-важното е, че му отдавам вниманието, което иска.

McKee: Аз живях в Южна Африка 5 години и забелязах, че въпросът „Как си?”, особено в селските райони, често предизвиква дълъг и задълбочен отговор, защото хората не се притесняват да дават „твърде много информация”.

Weller: Майкъл Мийд казва, че има 3 нива на преживяването. Първото е социалното ниво: „Хей, как си?”. „Добре съм. А ти как си?”. Следващото ниво са трудните емоции като тъгата, гнева, завистта, насилието. Третото ниво е дълбокият духовен контакт, истинската интимност. Мийд казва, че не можем да стигнем до третото ниво, без да минем през второто, а ние се опитваме да избегнем второто на всяка цена. Ние оставаме на повърхността, където говорим за времето. Ние имаме нужда от начин, от общност, за да минем през второто ниво. Иначе, когато има трагедия, как ще се справим с нея? Ако не поемем това, то ще ни погълне.

McKee: Ти казваш, че скръбта може да бъде предадена на следващите поколения. Как става това?

Weller: Повечето от нас в тази страна имат селско потекло: езикът, храната, традициите, специфичната география, където нашите предци са живели хиляди години. Те са познавали този терен митично и духовно и изведнъж става това разместване на пластовете и те са били прехвърлени през океана на друг континент.

В моето семейство родителите ми говореха немски език, но не ни научиха нас децата на езика си. Защо? Дали това беше този срам, който е свързан с Втората световна война? Аз не съм сигурен, но техният роден език остана тайна само за тях. Те говореха на този език, когато не искаха ние да знаем за какво разговарят. Бих казал, че техните разговори често бяха разгорещени, но аз не ги разбирах и се чувствах изключен от техните тревоги и още повече, от моето наследство.

Така че се получава скъсване на семейната линия: ние губим нещо. Аз изгубих ритуалите, които са поддържали културата на моите предци.

Втората част от скръбта за белите хора в САЩ, е това, което много от нашите европейски предци са вършили, когато са дошли тук. Те опустошават коренното население чрез войни и бедствия. Те донасят робството на този континент. Те не са се помирили с местното население или с хората, които са докарали тук от Африка. Тази скръб е все още тук, в нашата колективка психика. Едва-едва сме я докоснали. Някои други страни, с подобна история, започнаха да се справят с тази скръб. Канада скоро се извини на местните хора. Австралия направи някои неща с аборигенските племена. Но родовата скръб е все още плътна в САЩ.

Третата част от родовата скръб е болката, която преминава през поколенията. Виждам това често в практиката си. Някой носи срама, който е започнал в предишната генерация: бременност поради изнасилване, например. Когато детето, родено от изнасилване порасне и има свои деца, скръбта ще премине към тях.

Работех с жена, която се бореше с нейното тяло и сексуалност. Тя се отнасяше с презрение към тялото си и не можеше да поддържа интимни контакти със съпруга си. Един ден ѝ казах, че не смятам, че тази скръб е нейна. Мислех, че тя принадлежи на поколенията преди нея и че сега я виждаме в нейното тяло, защото има нужда от лекуване. Тя прие това и тогава си спомни как нейната майка и баба са отхвърляли и омаловажавали телата си. Тя почувства тази травма, която идва при нея от тях. Тя изпълни ритуал, в който написа всички лъжи, на които беше научена на голяма скала и след това ги хвърли в океана. Така стана възможно да се отърве от тази стара история и да възвърне интимната част от своя живот.

Ние няма да се справим с всичко това: скръбта не трябва да бъде разрешена, тя трябва да бъде поддържана. Дали идва от предците ни или от това, което не сме получили от най-близките си или от тези части от нас, които сме заглушавали, нашата задача е да изстрадаме тази загуба и така да се превърнем в хора, които откликват на света, вместо да оцеляват ден за ден. Ако се опитвам да се справя с всичко сам, аз отново съм в режим на оцеляване. Малидома ми каза, че има дума в неговото село: yielbongura. Тя означава „нещата, които познанието не може да изяде”. Не можете да се справите със скръбта. Знанието не може да ви помогне да я метаболизирате.

McKee: Ти си написал, че има скръб, особено социална, като например промените в климата, робството, Холокоста, които не могат да бъдат отработени. Ние трябва да живеем с тях.

Weller: Това е идея, която идва от двама автори, Мери Уоткинс и Хелън Шулман, които казват, че има изкупителна скръб и такава, която не може да се изкупи. Тази, която не може да се изкупи е скръбта на общности, които никога не биха могли да я забравят и я поддържат в паметта си чрез отбелязване на годишнини, паметници, мемориали като например този на геноцида в Руанда или Холокоста или на ветераните от Виетнамската война. Тези големи загуби не могат да бъдат преминати правилно. Те ни напомнят, че ние трябва да живеем различно, за да не ги повторим отново.

McKee: Как другите култури интегрират скръбта и загубата в техните общества по-ефективно?

Weller: Ирландците все още спазват традиционното будуване и полагат тялото на починалия в къщи и заедно с това празнуват преминаването на човека отвъд с тостове, поеми и песни. Тялото никога не се оставя само по време на бдението, което продължава два или три дни. След това то се премества в църквата за погребението.

Мексиканският Ден на мъртвите е традиция отпреди 3 хиляди години, която идва от ацтеките. Това е начин всяка година да се уважат предците и да останат мъртвите част от нашия живот.

Ние имаме практики в нашата култура, които ни помагат да скърбим. Когато моят баща почина, къщата се изпълни със съседи, които донесоха храна. Това ни даде усещането, че не сме сами със смъртта и че общността е тук, заедно с нас. Приятелството вероятно е най-същественият инструмент, който имаме по време на загуба.

Поезията и музиката могат да играят важна роля при скръбта. Мисля, че поетите са повече в контакт със скръбта, защото те имат по-голямо внимание към психиката. Блус музиката е американска традиция, която ни помага да намерим нашият път през скърбенето.

От нас зависи да създадем наши собствени ритуали. Това, за което скърбим като култура е уникално и ние се нуждаем от специфични начини за нашата епоха. Аз чувствам, че ритуалите изникват от земята. Ако притихнем и се заслушаме в земята, ние ще знаем какво да правим. Аз не искам просто да копирам нечии традиции. Аз уважавам традиционните култури, но аз не мога просто да взема техните форми. Те не са мои. Те не подхождат на моя народ, на моя континент, на моята епоха. Правил съм някои от тези нововъзникнали ритуали с Малидома и след това той ми каза: „ Те са чудесни за твоя народ, но никога няма да ги видиш в моето село”. Нашите ритуали трябва да говорят по специфичния начин, по който ние сме устроени.

Една от ценностите на ритуала е, че той има способността да ни разбърка, да ни отърси от старите форми/конструкции, защото тази подредба, която имаме в момента, просто вече не работи.

McKee: Какво би казал за венчаването, завършването на училище, църковните дейности. Това не са ли ритуали?

Weller: Ние имаме церемонии, да, но ние излизаме от тях почти същите, каквито сме били и преди това. Ритуалите ни свързват с душата. Те могат да ни извадят от обичайното ни състояние на ума. Церемонията работи за поддържане и подновяване на социалните връзки. Нуждаем се и от двете, но рядко имаме достъп до ритуали, които са достатъчно мощни, за да ни разбият.

McKee: Ти си писал за това да бъдем в „постоянен разговор със скръбта”. Това звучи изтощително!

Weller: Това, което имам предвид е, че скръбта е винаги от едната ми страна. Има ежедневен обмен между мен и този мой меланхоличен брат. Мога да чуя тъжна история по радиото, или да видя катастрофа на пътя, докато шофирам. Искам да съм чувствителен към загубите около мен. Да се отдръпна от разговора би означавало да изолирам себе си, а аз не искам повече да го правя. Понякога е уморително да си отворен към скръбта, но от друга страна, никога не съм изпитвал повече радост като сега. Помня какво казах на една жена в Буркина Фасо: „Ти си толкова изпълнена с радост”. И тя ми отговори: „Това е защото плача много”.

McKee: Ти казваш, че изваждането на скръбта и смъртта от зоната на сенките е наш свещен дълг. Защо свещен?

Weller: Мисля, че е наше морално задължение да бъдем ангажирани. Сърцето, което не се справя със скръбта спира да откликва на радостта и мъката в света. Така нашите общности стават студени. Нашите деца остават незащитени. Природата ни ще бъде ограбена от интересите на малцина. Само ако се научим да скърбим, ние ще поддържаме сърцата си откликващи и ще можем да свършим трудната работа да възстановим и поправим света.

Превод: Валентина Маринова

 

Култура на загубата и скръбта

Познато ли ти е чувството, че трябва да тръгваш,

но в същото време ти се иска да останеш още малко.  

Всички ние преживяваме много загуби през живота си – на любов, на материални блага, на приятели или работа. Колкото и да са естествени, подобни събития докосват много болезнено душите ни. Смъртта на близки хора (или неизбежното ѝ приближаване поради тежко заболяване) обаче в най-голяма степен поставя на изпитание личността ни и ни сблъсква с темата за загубата по по-различен начин. Посрещането и преминаването през, нека да ги наречем „нормативните загуби” (работа, партньорство, пари) ни подготвя за посрещането и на такава окончателна загуба, каквато е смъртта. В този смисъл пораствайки, наред с всичко останало ние се учим и да губим. Трупаме опит и зрялост именно чрез трудното преминаване през различните етапи в живота си, за да развием устойчивост в себе си и да можем да интегрираме в биографията си такова събитие като загубата на скъп човек.  Като професионалист в сферата на психичното здраве започнах все по-категорично да се убеждавам колко много хора са пострадали от процеса, по който преминават през загубите в живота си. Това не означава, че има някакъв „правилен“ начин на скърбене, а че процесът на изживяване на загубата може да се окаже по-мъчителен дори от самата загуба, да се хронифицира и да остави неизлечими белези в живота ни. Какво имам предвид?

Загубата на нещо много значимо в живота ни, ни променя и това е напълно предвидимо. Очаква се такива повратни събития да имат трансформираща роля в живота ни, вместо да отричаме болката и промяната. Едно е обаче да се променяме осмисляйки какво се е случило и съграждайки и продължавайки живота си отново. Друго е загубата да ни променя безмилостно и безпощадно по начин, върху който сме се отказали да имаме контрол. Това може да се изрази в конкретно поведение, например да се лъже детето, че баща му работи в чужбина години наред, в обсебване от вещи на напусналия ни завинаги човек (и много други свръхангажиращи поведения) или в хронични психосоматични преживявания като депресия, безсъние, мигрена и т.н., би могло да бъде на практика всичко. Най-травматичното в едно такова поведение, което може да се превърне и в стил на живот, е че загубата ще доминира над всичко останало в живота ни и на практика ще контролира почти напълно нашите решения, нагласи, преживявания. Ще се окажем в капана на смъртта завинаги. В същото време скръбта и болката от загубата или предстоящата такава, може да се превърне в неоценим помощник да изградим отношения на близост и грижа, в които да има споделеност и връзка по един дълбок и интимен начин. Тежкото боледуване и/или смъртта води до изчерпване на познатите личностови ресурси за всички, които участват в този процес. В книгата „Как да работим с хроничната болест”,  авторът Джени Алтшулер казва, че: „изследванията по внушителен начин показват, че от определящо значение при справяне с емоционалната травма е достъпът до:

  • Взаимоотношения, утвърждаващи личността;
  • Област на компетентност;
  • Възможност за саморефлексия (Breardslea, 1989)”.

Взаимоотношенията, утвърждаващи личността са такива, в които страдащият човек има сигурност и спокойствие да споделя, да коментира какво го тревожи и преживява, да изследва и опознава собствената си несигурност и травматични преживявания.

В такъв момент е много важно човек да си даде сметка, че ще има нужда от подкрепа. Това означава да си готов да споделяш поне с най-близките хора: всеки член на семейството, всеки загрижен човек, който обичаме и ни обича, би следвало да знае какво става с нас и че преживяваме нещо трудно. Това прави възможно засегнатият  човек и неговите близки, имайки тази информация, да могат спокойно да разговарят и да задават въпроси: „Добре ли си днес?”, „Има ли нещо ново?”, „Това, което изпитваш нормално ли е за теб или е резултат от преживяното напоследък?” и т.н. „Това, което помага, е да имаш с кого да говориш, някой, който да съпреживява чувството на загуба и да осигурява успокоение и подкрепа” (пак там).

Отдръпването от приятелския кръг или поддържане на формални отношения („Добре съм”, „Всичко е наред”, „Не се притеснявай”) може задълго да превърне дори близки отношения в пропаст, недоверие, отчуждение. Прикриването на същинските чувства, за да не притеснявам другите, всъщност води до това, че те се притесняват много повече, защото нямат информация какво се случва. Появява се гняв и в крайна сметка отказ да се поддържат отношения. Започват да ни избягват, защото се чувстват все по-несигурни дали е удачно да говорят с нас по тази тема и приятелски и близки отношения могат да изстинат и да се деформират непоправимо. Според Джени Алтшулер взаимното внимаване да не нараним другите всъщност води до изолация. Когато се споделя, нещата вече не изглеждат толкова страшни, започваме да мислим и да си представяме по-скоро нужните промени, отколкото само страданието и безвъзвратността. Приемането не е само въпрос на време, което да мине от тежкото събитие. Обратно на това е усещането за провал, мистификации и отричане.  Споделянето на трудни преживявания е доста затормозено в нашата култура. Съществуват убеждения, които пречат на автентичната връзка с другите, като например: ако не говоря за загубата, ще се справя по лесно; с негативните си мисли предизвиквам да се случват лоши неща; ако поискам помощ или се разплача, значи съм слаб; другите ще помислят, че съм се предал и т.н.

Оползотворяване на всички налични ресурси

Дълбоко погрешно и зловредно е схващането, че при наличие на достатъчно средства можем да сме спокойни за здравето и благополучието си. Това ни отдалечава от факта, че има много други ресурси, които да използваме, за да се справим или да подобрим  някакъв здравословен проблем. Това е приятелски кръг, добри съседи и по-далечни познати, любими неща, които сме обичали и обичаме да правим, забавянето на ритъма на живот, търсенето на повече спокойствие, добрият сън, готвенето, канене на гости.

„Мога сам” е много често срещана нагласа в нашата култура. Според мен тя е свързана с трайно и дълго наслояваното недоверие във възможността за подкрепа извън рода/семейството, недоверието в авторитетите и институциите. Свързана е с приемането, че това, което се случва в къщи не бива да се изнася навън. В днешното свръхконкурентно и индивидуалистично общество тази нагласа се е наместила и се е барикадирала в самата личност и се стига до отказ да се споделя дори със семейните членове. „Мога сам” се превръща в това никой да не допусна до себе си. Почива на погрешното убеждение, че човек се справя истински, само когато се справя сам.

Работех с една двойка, в която жената не знаеше, че съпругът ѝ има хроничен симптом в последните две години, тъй като той не ѝ споделял за това. Стана ясно случайно по време на сесия, в която той разказа, че се чувства некомфортно и аз просто го попитах от кога е този проблем. Оказа се, че той също не знае за нейни проблеми и трудности, които среща в живота извън битовите дейности на семейството. И познайте какво: не можаха да се сетят за момент на спонтанна  радост и забавление извън организирани събития като например рождения ден на детето им. Всичко това се е хронифицирало и е станало модел на съвместно живеене, защото и двамата смятаха, че всеки трябва да се справя с трудностите си сам. Моментът, в който ги срещнах като психотерапевт те не споделяха нито радости, нито проблеми по свързващ и емоционален начин.

Област на компетентност

Непредвидимостта на загубата ни поставя в ситуация да не знаем много неща, т.е това е време, в което губим обичайните си компетентности. Това значи да бъдем като изследователи на една нова територия. В непозната територия човек е внимателен и по-предпазлив. Нужно е да се ослушва и оглежда, да не подминава знаците на природата, да е готов да действа. Отнесено към психиката ни, това би значило да имаме готовност за възприемчивост към нова информация. Да не разчитаме непременно на старите познати начини на действие, които сме практикували досега. Означава да взимаме решения, колкото и трудни да са те. Да сверяваме реакциите си с хора, на които имаме доверие, да търсим помощ извън обичайния ни кръг. Усещането, че сме компетентни намалява чувството за несигурност.

Възможност за саморефлексия

В такъв тежък момент всеки човек има нужда да се чувства сигурен, компетентен във възможността си да се справи, да усеща, че има контрол върху живота си и болката, която изпитва. Това означава например: търсене на подходяща информация, доверяване на хора със сходен опит, готовност да научава нови неща, правене на малки, но важни промени. Всичко това би било възможно ако е предшествано от разбирането, че животът ми драстично се е променил, че това ще ме промени и мен самия. Тъй като едва ли има хора, които са напълно подготвени за такова събитие в живота си, един от преките пътища към овладяването на нови компетентности е вслушването в и даването на израз на емоциите. Често те изглеждат нелогични, изпитват срам от тях, плашат се от силата, с която ги връхлитат. Много пъти хората са изненадани как са способни на подобни чувства и се опасяват, че с тях се случва нещо нередно. Нищо подобно. Загубата е екстремно преживяване за човешката психика. Това означава, че ще имаме екстремни и непознати за нас до този момент реакции. Първото, което трябва да се има предвид е, че такива емоционални преживявания се отнасят за конкретния момент и те нито ще продължат винаги, нито описват личността ни изцяло. Голямата грешка, която правят хората е, че започват да се анализират, потъват в мисли дали това, което изпитват е правилно, имат ли право да се чувстват така, аз съм лош човек, щом си помислих или почувствах еди какво си. Това дълбоко незачитане на емоционалния ни свят по време на загуба, е всъщност пречката да опознаем себе си, да стигнем до ново и дълбоко познание и да се превърнем в затворници на страдание, от което не произтича нищо. Страданието, както и радостта са ни дадени за това да бъдем пълноценни и зрели личности, които познават нюансите на живота и са толерантни и милостиви към собствената си личност.

Преди да си отиде, баща ми боледува няколко месеца, в които само се влошаваше, при това бързо и безапелационно. Приятели и колеги и знаеха за това и често ме питаха как е и аз разказвах ли, разказвах. Веднъж, тъкмо беше започнало Световното първенство по футбол, един колега ме попита отново за него. Отговорих му, че гледа мачовете, но вяло, не се ядосва, не се радва, не коментира, не е същото, предвид, че е изключителен фен на футбола. Тогава моят колега ми каза: „Пожелавам му да гледа финала на Световното”. Беше толкова хубаво пожелание. Свързано с живота, с нещо, което той харесва. Не беше често срещаното: „Дано се оправи, да се стабилизира”, все невъзможни неща в неговия случай. Беше реално и постижимо. И беше напомнящо по един деликатен начин, че времето му изтича, но че е време, в което все още може да има удоволствие. Гледахме финала на Световното заедно и беше страхотно преживяване. Ако не се бях вслушала в това пожелание, улисана в грижите за болния ми баща и двамата щяхме да изпуснем един неповторим момент.

 

Колкото повече напредват годините, толкова по-щастлива се чувствам тук

В началото на декември 2018 бях в Смолян по покана на колегата Павлина Красина, семеен консултант. Проведох двудневен уъркшоп „Писането и разказването на истории лекува“ и се запознах с 9 невероятни жени, които за моя огромна изненада обичат много града си, радват се, че живеят там и се наслаждават истински на мястото, на което се намират. Това е моето интервю с тях с огромна благодарност, че ми припомниха тази пареща болка на обичта към родното място и корените.

Смолян е малък град  в сърцето на Родопите и е уникален с местоположението си, сгушен в склоновете на планината. Усещането да си тук е сякаш си на „сигурно“ място – защитен, спокоен, изпълнен с вяра и оптимизъм. Пътят до Смолян е като „път без изход“ – с много завои и усещане сякаш никога няма да свършат… Наблизо е ски курорта Пампорово, а на около 60 км от него е и границата с Гърция, което прави бърз достъпа до морето. Градът е заобиколен от невероятна природа, има интересни екопътеки. В центъра му се намира Планетариума,  който заслужава да се посети.  На около 10 километра е Роженската обсерватория. Не далече от града има исторически обекти, като Момчиловата крепост, Смолянската крепост, крепостта Калето и Перперикон. Има и интересни пещери – Ягодинската, Дяволското гърло, Ухловица.

Разкажете ми нещо, което смятате, че отличава вашия град от останалите градове, което е специфично, уникално, неповторимо. 

Смолян е град от селски тип. Красив е, с уникална природа и запазени традиции. Планетариумът е една от отличителните черти и най-посещаваната забележителност в града. Регионалният исторически музей е един от най-добрите в страната. Картинната галерия притежава и представя уникални произведения. Но неповторима и незабравима е най-вече природата. Както всеки град и ние си имаме история. Една от най-интересните, е тази за пребиваването на Орфей по нашите земи. Смятам, че Смолян е различен с това, че е успял да запази идентичността си като град през годините. Намира се в Родопа планина, а родопчани са известни със своето гостоприемство и отношение към всеки новодошъл. Традиционните ценности все още са на почит. Градът е известен с родопската каба гайда, певици като Валя Балканска и се свързва с митичния Орфей. Той е провинциален град в симпатичния смисъл на думата, има ведрост и отвореност на общуването между хората.

Докато бях в Смолян разбрах, че в последните години при външното оценяване на МОН, учениците от Смолян се представят много добре, като взимат първо или второ място за страната. Как може да се обясни това? 

Дължи се на добрите традиции в образованието и на това, че всяко едно училище държи на имиджа си и се стреми да предоставя най-доброто. Близка е връзката между родители и учители – всички лично се познават и се срещат често, дори неформално. Малките по брой ученици в класовете позволяват по-качествено обучение. Родителите на децата много често са ангажирани в училищни мероприятия и това прави децата по-отговорни и мотивирани да се представят добре както в училище, така и в извънучилищни занимания. Добрата семейна среда, която е характерна за смолянчани също е фактор, в семейството се държи на образованието. Тъй като градът е по-отдалечен от столицата и се намира встрани от центъра на България, много влияния не достигат до него. Може би затова е успял да запази своята самобитност. Жителите му са малко и по някакъв начин всички се познават. Това предопределя поведението и взаимоотношенията. Хората държат на доброто си име, достойнство и ценности. Авторитетите се зачитат и учителите се уважават. Тъй като много млади хора се изтеглят към София и към други големи градове, в Смолян има доста детски градини и училища, а децата и учениците намаляват. Затова всяко детско заведение се опитва да предоставя много добра и квалифицирана услуга, за да бъде избрано. Получава се конкуренция, която действа мотивиращо за професионализма на всеки. От друга страна педагозите успяват да обърнат повече внимание на всяко дете поотделно, защото групите и класовете не са препълнени. Това дава възможност за по-добра индивидуална работа с децата. Спокойният начин на живот също оказва влияние.

Какво искате да има повече във вашия град? Какво му липсва или не му достига или просто може да се подобри? 

Тук може да се пише много. Най-вече липсва бизнес средата. Градът не е привлекателен за инвеститорите вероятно поради ред причини. Това води след себе си обезлюдяването, което през последните години е с много бърз темп. Ще отбележа обаче и здравеопазването, нещо което ме провокира в последните дни – липса на персонал в МБАЛ, изключително притеснителна тенденция са застаряващите екипи и опасност от затваряне на отделения като детско и неонатология. Иначе базата е добра. Бих искала в града да има като цяло повече възможности за развлечения за всички възрасти, спортни, образователни и културни, за да се разнообразяват и да изразяват себе си. Иска ми се да има малко повече културни мероприятия, макар че последните години те са все повече. Важно за нашия град  е да има и повече възможности за работа.

Искам да завършим този кратък репортаж с един доста банален въпрос, но много съществен за хората, които живеят в Смолян. Вие се намирате в Родопите. Какво е за вас планината? Как тя участва, има влияние върху атмосферата в града, отношенията между хората?

Обичам я, но понякога ме потиска и искам да изляза нашироко. Хората са прекрасни, гостоприемни, но и като че ли малко затворени.  Планината сякаш е пазител на традициите, приучва хората да живеят при по-трудни условия, да са по-близо до природата и да са по-задружни особено в малките населени места. В Смолян планината е във всяка къща – като се започне от дървото, което присъства във всеки дом (отопление, мебели), така и като стил на общуване и комуникация – спокойствие и търпимост в отношенията, вяра, оптимизъм, лежерност… Безвремието е навсякъде – от обслужването в магазините и заведенията, до шофирането и обслужването в институциите. В този град спокойствието и търпимостта са на почит, оптимизмът и надеждата за по-добър живот също. Пътувайки из България съм се радвала и възхищавала на природата навсякъде, но връщайки се в Смолян и минавайки през гр. Хвойна сякаш започвам по-леко да дишам, душата ми се отваря. Родопа за мен е най-красивата. Родопа е подслон, пази ни от силни бури. Родопа е цветна картина, носеща силен аромат на планина, аромат, който не се забравя. Може би това прави хората по-спокойни и дружелюбни, защото дава сигурност и закрила. Гледката е навсякъде пред очите ни и имам чувството, че зарежда сетивата. Тя е жива и сякаш туптим в един ритъм. Планината помни и знае много. Видяла е и е оцеляла. Дава ни спокойствие и усещаме нейната мъдрост, сила и енергия. Носи живот. Някои го усещат по-осезателно, други го забелязват, без да се замислят. Но тя изпълва сетивата на всички, докоснали се до нея и сякаш ни бележи. И вярвам, че ни прави по-добри. В  Смолян няма как да не си свързан с планината.  Колкото повече напредват годините,  толкова по-щастлива се чувствам тук.  Планината дава усещане за величие и сигурност в мен. Тя е нашият корен. Нейната сила е в нашият дух като родопчани….и това се усеща във всичко…Планината е усещане за Вечност.

*Заглавието е взето от отговорите на един от участниците.

 

 

 

Големият саботаж

На К. и Д., които го направиха

Много хора смятат, че е полезно ако открият и обозначат определени поведения, емоции, ценности в живота си като добри, а други съответно като лоши и че това е достатъчно, за да не правят грешки, да не се отклоняват от правилния път и да имат ползотворни отношения в семейството си. Този черно-бял подход е много разпространен и като че ли, когато хората преживяват кризи, той се втвърдява още повече. Разбира се, че определянето на нещо като „добро”, а друго – като „лошо”, е изключително едностранчиво и валидно за определени ситуации, а за други – не. Няма да се спирам подробно на това как се стига до тук много хора да изградят този подход към живота си. От една страна в някакъв момент в живота им някакви поведения са им вършели работа, от друга страна родителите им са им предали по един догматичен начин модели, които са били успешни в техния собствен житейски път и т.н. Така или иначе тази строга категоризация в някакъв момент би препънала всеки по пътя му, като окови, които от стабилност се превръщат в затвор.

Повод да напиша тези наблюдения е случилото ми се напоследък в работата с едно семейство, което изпитваше сериозни затруднения със своя син тийнейджър. Затруднения, започнали преди 2 години и постепенно ескалирали по начин, който вече сериозно ги притесняваше, като бяха поставени в позиция на безпомощност и  дори безалтернативност. Техният син като много други деца беше посещавал психолог, за да поправи поведението си. Без особен резултат, дори без никакъв резултат. Само 5 месеца по-късно, след 6 семейни консултации, проведени на голям интервал от време (веднъж месечно), в семейството вече имаше достатъчно позитивни промени, в поведението на момчето в училище, в общуването в къщи, в усещането за собственото място в проблема, но и в способностите да се решават трудностите. Когато попитах родителите: „Какво стана, че днес имате тези позитивни промени, резултат, който ви радва и който само преди месеци изобщо не очаквахте?”, те отговориха: „Нищо не сме направили. По-скоро синът ни се промени, защото той така си реши, стига да реши, пак всичко може да се върне назад”. И дори пред прага на тези позитивни промени, пак се стигна до усещането за безпомощност и липса на контрол върху ситуацията. Естествено е, че когато са на ранен етап, промените все още не изглеждат устойчиви. Но от друга страна посоката е вярна и това е нужно да се зачете.

Когато децата имат проблеми, това е семеен въпрос. И в търсенето на отговора какво да се прави, е важно да участват с пълна сила родителите. Значимото нещо, което промениха тази родители е, че разбраха това. И станаха активни участници в промяната чрез себе си. Посещаването на психолог само от детето не върши работа. Посещаването на психолог само от единия родител, когато реално има двама – също. Това може да бъде само начален подготвителен етап, който да направи възможно участието и на двамата. Големият саботаж е, че подхождаме частично към проблемите и отказваме да ги разгледаме в тяхната цялост. Огромен брой деца изпитват затруднения от различен характер. И тези затруднения подлежат на преминаване и намиране на разрешение. Големият саботаж от страна на специалистите е, че се стремят да постигнат промяна за детето, сякаш само то има какво да прави и забравят, че детето има семейство, към което принадлежи, обича и търси опора в него. Големият саботаж от страна на родителите е, че поглеждайки едностранчиво на проблема, например „детето ни е извън контрол и нищо не можем да направим”, запазват този едностранчив поглед дори, когато посоката вече е намерена. „Той/тя се промени, защото така поиска”. И този едностранчив подход им пречи както, когато трябва да се разбере същността на случващото си, така и когато има промени и е важно да се оцени успеха, да разберат как са стигнали до него, да се подкрепят един друг семейните членове и всеки от тях поотделно.

 

Болката и болестта в живота ни

Всичко, което знаем за болката е, че тя се променя – Карл Уитъкър „Болката и болестта в живота ни” беше един петъчен семинар, в прекрасна, топла вечер, която, сигурна съм, никой не иска да изпусне. И въпреки това, към семинара проявиха интерес немалко за този род събития, участници. Разчитам това …

И аз, мамо, се преструвах, че всичко е наред*

cover_vtora koxaДнес се състоя премиерата на книгата на Катерина Стойкова „Втора кожа“ на издателство ICU. Катерина Стойкова като автор няма нужда от представяне, макар че, признавам си, аз самата научих за нея едва през януари т. г. Тя е великолепен, оригинален и неповторим автор. Книгата ѝ „Втора кожа“ обаче има нужда да бъде разказвана, продавана, предавана, филмирана и преподавана. За нея вече има много информация, интервюта, предавания. И все пак мисля, че всеки нов опит да се сподели нещо за тази книга, ще бъде безкрайно нужен и напълно недостатъчен.

Катерина Стойкова е очарователна и много топла. Но аз не познавам творчеството ѝ и би било самонадеяно да напиша дори и ред за нея като автор. За книгата ѝ „Втора кожа“ обаче, мога да говоря, както, ако сме искрени пред себе си, би могъл да говори всеки от нас. Когато я прочетох за първи път в началото на годината, бях болна и не излизах от вкъщи няколко дни. Едва дишах и нямах сили да се движа, болеше ме цялото тяло. Започнах да чета. Четох, четох, препрочитах. Започнах да дишам по-леко и тялото ми се отпусна не съвсем здраво, но със сигурност не така болезнено както до тогава. Тази книга действа на телесно ниво. Това е книга за насилието в семейството, но и за много повече от това. Тя е за неща, които всички познаваме: за травмата, за срама да си различен, за това да няма с кой да споделиш кошмарите си, за преструването, че всичко е наред. Това е книга за насилието, което упражняваме върху себе си, опитвайки се да справим с насилието върху нас. В нея има откровения, които е немислимо да направим много често дори пред себе си. За мен най-вече книгата е явление с това, че разцепва мълчанието. Това ужасно мълчание, което до болка познаваме.

* Заглавието е стих от представената книга.