Категория: Обикаляне около кофите за смет

Статията е публикувана за първи път в сайта на Българска асоциация по фамилна терапия.

На Н., която каза: „Това се случи и на мен”.

Толкова дълго пропадах надолу, че започна да прилича на полет. Салман Рушди, „Сатанински строфи”

Отдавна съм запленена от начина, по който хората разказват историите си. Как обясняват и формулират проблемите си, как ги интерпретират и споделят с околните и със себе си. Когато хората търсят професионална психотерапевтична помощ то е, защото обичайният им начин на живот съществено се е променил в негативна посока и опитите им да се справят не дават резултат. Това е, което Пол Ватцлавик[1] нарича „начинът да се справиш с проблема, се превръща в проблем”. Успешни хора, които са постигали много и са стожер на семействата си, започват да имат страхове и да се чувстват несигурни. Тийнейджъри и деца с високи академични постижения стават апатични и незаинтересовани, което ги изправя пред вероятността да провалят плановете си. Всеотдайни родители и грижовни майки стават изнервени, груби и обезценяващи. Всеки от тези примери подлага на голямо изпитание системата от връзки, в която хората участват и възприятието им за самите себе си. Такива житейски ситуации като резултат водят до интензивно чувство на вина и усещане за провал. Желанието е отново да се превърнат в същите хора – успешни, грижовни, уверени – и да поемат по пътя си нагоре. Говорено за преживяванията в такъв труден момент е откъслечно и половинчато, понякога липсват думи и всъщност проговаря тялото чрез разнообразна симптоматика (безсъние, необичаен дискомфорт в различни части на тялото, хронична умора, плач без повод и др.). За тези свои състояния хората също имат думи, естествено, но те са силно негативни, защото не просто не се харесват в такива моменти, те не се приемат. Смятат, че това е нещо чуждо, което им се случва и че това не са те. Виждат и се сблъскват за първи по такъв интензивен и възприеман дори за необратим начин с нещо, от което винаги са се разграничавали и са имали предвид, че не е част от тях. 

Съ-съществуването на противоречия в живота на клиентите (семействата, индивидите и двойките) и в терапевтичната работа би могло да  бъде огромно богатство, но е нужна гъвкавост и зрялост за посрещане и разбиране на тези емоционални процеси. Много често хората опитват да се справят с тези противоречия като елиминират едната част от дихотомията[2] за дълго, надявайки се дори завинаги, в живота си. Ако съм целеустремен, не мога да се нося по течението, ако съм успешен, не мога да не знам как да продължа и да се съмнявам в това, което правя и в правотата му. Дълго време хората прекарват в отричане на промените, които забелязват в себе си и във връзките си. Както казва Карл Уитъкър[3]  „Семействата са майстори на това да преодоляват кризите като снижават тяхната значимост”.  И продължава: „Лъжата в семейството намалява напрежението, но едновременно с това потиска интимността и увеличава дистанцията между членовете на семейството.” Пренесено към индивида това важи по същия начин: отричането, заблудата, разказването на фалшиви версии за това, което се случва, намалява за известно време напрежението, но прави човекът отчужден от себе си и като последица, и с околните, колкото и важни и значими да са те.

Всички хора функционираме като част от системи от взаимоотношения. Също така ние самите като индивиди сме система от сложни психични процеси и взаимодействия с различните части в себе си, някои от които открито подкрепяме и развиваме и други, които скриваме, маргинализираме, опитваме се да поправим. Важно в такъв житейски период е разберем, че функционираме не в едноизмерна реалност, а в многопластова система от обратни връзки, където нашите действия са едновременно следствие и причина от/за определени резултати.

Клиентите често изпитват недоверие дали би могъл да се промени живота им в позитивна посока, ако разкажат историята си по нов начин. Какво ще спечелят от това, че ще признаят какво реално се случва с тях и ще дадат израз на истинските си преживявания. „Печалбата” е в това, че признаването води до подреждане на историята и омиротворение.  Означава да позволим взаимодействие между различните части в себе си, като допуснем, че няма такива, които са само „лоши” или „добри”. Самото наличие на различни части в нас е мощен ресурс за пълноценно функциониране и всяка от тях може да се яви като двигател в процеса на създаване на промяната.

Една от задачите на терапията е да направи тези некрасиви и смущаващи ни части по-познати, истински и близки, с разбирането за това каква функция имат в живота ни, как ни допълват и правят цялостни и уникални. Как също така са свързани с определени физически усещания, с нашия Аз-образ и как взаимодействат с останалите части от личността ни. Друга важна задача е да изследваме откъде идва забраната и отхвърлянето на тези части. Как сме стигнали до това да разделим личността си на черна и бяла половина, а оттам и външния свят по същия начин.

Как сте стига до тук е въпрос с много отговори? Ригидни модели на възпитание; силна идентификация и висока степен на лоялност (понякога неосъзната) с важна фигура от семейството; наличие на теми табу с голяма степен на значимост. А понякога изглежда, че няма никакъв отговор и всеки опит да се стигне до осмисляне на този процес изглежда нерелевантен и удря на камък. Всъщност общото за всички тези възможни отговори е, че те биха могли да са придобили емоционален статут на травматичност в живота. Какво е травма/травматично събитие отдавна е дефинирано от науките за човека. Но често белезите от травматичния опит са извън тази диагностична определеност и в много случаи убягва на самите професионалисти, например училищни и здравни специалисти. А в същото време, както казва д-р Питър Левин[4]: „Хората нямат нужда от дефиниция на травмата. Необходимо е да можем да почувстваме как страдащият усеща травмата, защото много събития остават в сивата зона извън определението за травма”.

Ще се опитам по нататък да свържа този увод с темата за травматичния опит и неговите проявления в психотерапевтичната работа.

Хората с травматичен опит имат силно развита стратегия за оцеляване чрез отцепване на болезнената част от миналото си, части от личността си и стремеж да омаловажат опита си. Независимо дали ще се превърнат в супер успешни „хора-машини”, които постигат много и нямат спирачка в амбициите си, или в пациенти на психиатриите, зад това много често се крие едно и също дълбоко страдание. Използвах думата безстрашен в заглавието на статията, защото те често напълно са се разграничили от страха си и са овладели до съвършенство игнорирането на страха като важна емоция, която ни помага да избягваме опасни ситуации. Те попадат в битки, от които много други хора ще имат  инстинкта да се предпазят, да се подготвят или да преценят какво им струват. Докато не се появи някаква симптоматика, срещу която се оказват безсилни и това буди страх у тях. Или докато не са съсипали много важни неща в живота си с крайно деструктивно поведение (криминални прояви, зависимости, насилие). Така пътят нагоре се превръща в пропадане. Да се обърне тази крайна тенденция на деструктивно себедоказване никак не е лесно. Няма да забравя как един мой клиент не спря да ме пита: „Кое е лошото на това да искам да вървя само нагоре? Всички хора искат това. Аз просто съм успешен”.

Травматичността се случва или натрупва по различни начини. Преживян еднократен тежък инцидент (понякога дори не е нужно да е много тежък), системен тормоз и неглижиране (например в семейството) или дори нормативни кризи, които не са удачно посрещнати и разбрани като такива от значимото обкръжение. Давам си сметка, че това може да провокира недоволство, че едва ли не много лесно определям като травматични събития от всякакъв порядък, дори и такива, които са банални. Но да се върнем пак на цитата от д-р Левин, че придържайки се към медицинското определение за травма рискуваме да оставим в „сивата зона” напълно неразпознати и необгрижени много значими състояния. А в същото време това е, което засилва още повече травмата и което нашите клиенти са правили в голямата част от живота си.

Ще дам пример за изтикване в периферията на травматично преживяване. Ужасяващ инцидент се случва с едно от децата в семейството. Другото дете е оставено с посланието, че то има вина за това. И със забраната да се коментира това, което се е случило. Напълно ясно е, че пострадалото дете е преживяло травмиращо събитие, което има нужда да бъде посрещнато и адекватно интегрирано в живота и историята на цялото семейство. Какво се случва с другото дете? Опитва се да живее, подрежда и развива живота си така че да не личи, че това е травма и за него. Да си даде сметка, че някаква част от това се е случила и на него и макар и в по-малка степен то също се е сблъскало с нещо ужасяващо. Не се впускам в критично важната част как реагират авторитетите в живота на тези две деца (родители и други значими възрастни) в тази сложна ситуация, защото е повече от ясно, че когато става въпрос за деца родителите носят отговорност за тяхното емоционално благополучие. Спирам се повече на това колко необозрими и непредвидими на пръв поглед са отраженията на травмата. И че ако пропуснем този аспект на нейните влияния върху привидно незасегнатото дете, рискуваме да я засилим още повече. „Това се случи (и) на мен” е крачка към милостиво отношение към себе си. То е израз на крайно необходимото разбиране, че аз съм уязвим и изпитвам страх. Вместо това се появява поведение на сила, борбеност, справяне без чужда помощ (всичко трябва да правя сам) и накрая рухване, защото не мога да поддържам тази ескалация безкрайно.

Пропадането надолу, което е толкова дълго, че се превръща в полет, е красива художествена метафора за приласкаване и дружелюбно отношение към една нова тенденция в живота ни. Тази на приемането и зачитането на собствената ни немощ, защото сме пострадали и това изисква състрадание. И че по този път трябва да се научим да посрещаме нехаресваните части от себе си и да изразим автентичното си отношение към хората, които са били свидетели и участници в тази ситуация. Да имаме толерантност  към това, че едновременно сме гневни и обичаме един и същ човек, че се страхуваме за себе си, но и можем да имаме контрол върху живота си. Това не са несъвместими неща. Или да проявим адекватното безстрашие, че можем да се справим и да издържим гнева си към този, който обичаме; да понесем страха си, без това да ни сломи и да се откажем да управляваме живота си; и т. н..

Липсата на готовност у клиентите да приемат, че в крайна сметка става въпрос за страдание, на което имат право и нещо повече – нужно е да си го позволят, за да приемат себе си, такива каквито са, може да бъде афиширано по различен начин. От едната крайност на пълно отричане, че не е станало нищо кой знае какво, до другата – да се разказва с охота и безспирно за шокиращи събития без емоции и по начин все едно говорим за времето. И двете крайности държат човека далече от същинското преживяване и го правят откъснат и несвързан със себе си и с околните.

Разказването и подреждането на историята е много различно от говоренето и понякога безсмисленото себеизмъчване със спомени за това какво се е случило. То е извървяване на нов път, в който има полет и пропадане, лъкатушене и спиране съответно на потребностите във всеки един момент и съобразяване с тях такива каквито са. Това води до по-пълно разбиране на себе си и оттам формира разнообразен поведенчески репертоар за актуалните житейски ситуации. Както казва Бесел ван дер Колк[5] хората могат да се учат от опита си само, когато са в контакт с този свой опит и това не предизвиква ужас у тях. Това прави толкова важно „да се постави травматичното събитие на правилното му място в цялостния наратив на нечий живот” (пак там).

И накрая едно предложение: гледайте филма „Безстрашен” (Fearless, 1993), изключителен израз на способността на човека да оцелява и да намира смисъл и надежда в живота.

[1] Пол Ватцлавик (Paul Watzlawick, 1921-2007), австрийско-американски фамилен психотерапевт

[2] Дихотомия – деление на дадено родово понятие на две противоречиви видови понятия, от които едното представя отричане на другото

[3] Карл Уитъкър (Carl Whitaker, 1912-1995), американски психиатър и фамилен психотерапевт

[4] Д-р Питър Левин, Ан Фредирик, Да събудиш тигъра. Лекуване на травмата.

[5] Бесел ван дер Колк, Тялото помни. Мозъкът, умът и тялото в лечението на травмата

 

Източник: http://www.goodtherapy.org/what-is-good-therapy.html

Има много различни видове терапия. Между тях има разлики, но също така вярваме, че има общи признаци за това коя терапия е здравословна и добра за нашите клиенти. Смятаме, че тези признаци са следните:

1) Не патологизираме – това значи, че виждаме клиента си като нещо повече от неговия проблем. Това разбира се, не означава, че няма проблеми, а че смятаме човека за нещо повече от трудностите, които изпитва в този конкретен момент. Да мислим и работим по този начин, не означава да пренебрегваме болестта, но означава да поставим акцента върху цялостната личност. Например ако работим с човек, който има проблеми с гнева, ние не го гледаме само като гневен човек, а приемаме гневът му само като един от аспектите на неговата личност. Независимо колко деструктивно може да е едно поведение, вярваме, че всеки има в себе си добри части.

2) Опълномощаване – терапевтът, който опълномощава клиентите си вярва, че всеки човек е способен да се развива и израства. Терапията, основана на това вярване смята, че хората могат да допринасят за своята промяна и израстване.  Ако терапевтът вярва, че клиентът му е неспособен да се промени, то той става още по-неспособен да направи крачка към това. Ако терапевтът е способен да погледне отвъд защитите и проблемите на хората, то те са наистина способни да открият и да се доверят на собствената си природа. Някои хора не са способни да преодолеят конкретни трудности в живота си, но терапевтът не бива да се превръща в допълнителна пречка за това.

3) Сътрудничество – в духа на сътрудничеството с клиентите ни са думите на Албърт Швайцер (Albert Schweitzer): „Всеки носи в себе си своя собствен лечител – ние правим най-доброто като терапевти, когато даваме възможност на лекарят вътре в нашия клиент да работи и да свърши своята добра работа”. Това означава да окуражаваме хората, с които работим да станат свои ко-терапевти. Работейки по този начин, ние се доверяваме на това, че всеки човек познава себе си повече от който и да било друг, приемаме тяхната мъдрост и способност да се погрижат за раните си. Този възглед овластява клиентите. Това не означава, че терапията е без посока и ние като професионалисти не знаем накъде се движим или че ще изложим клиентите си на риск.

4) Аз – това е състояние, при което терапевтът може да се олицетвори със своя клиент. То е дефинирано от Ричард Шварц (Richard Schwartz, Ph.D) като състояние на спокойствие, любопитство, състрадание, креативност, увереност, окуражаване, близост и яснота. Това е състоянието, при което терапевтът може да работи подкрепяйки клиента си, без да оказва натиск върху него, без да патологизира състоянието му и без да го ре-травматизира.

5) Отношения – отвъд терапевтичните техники и теориите е областта на човешките отношения. Връзката на едно човешко същество с друго човешко същество, което осигурява основата на терапията. Терапевтът, който може да изпита безусловно позитивно отношение в процеса на преживяванията на клиента си, допринася за засилване на терапевтичната връзка. Без създаване на терапевтична връзка и отношения не може да има терапия.

6) Дълбочина  – нужно е терапията да навлезе в своята дълбочина. Има различни възгледи при практикуването на различните видове терапия: дали се поставя акцент на когнитивното разрешаване на проблемите или на емоционалните и телесни преживявание на клиента. И двата аспекта са важни. Лекуването е повече от това да осъзнаем проблема и постигнем поведенческа промяна. За да лекуваме трябва да изследваме в дълбочина травмите, които подсилват и захранват вярванията, чувствата и поведението на клиентите ни, вместо да стоим далече от това или да компенсираме собственото си страдание. Когато стои далече или на противоположната страна на болката си, това често води до „повече от същото” и до още повече болка. Да лекуваме също така означава да изпитваме чувства. Както знаем “Там където има чувства, там можем да лекуваме”. Много от нашите вярвания, чувства и поведение се поддържа от това, че полагаме усилия да оцелеем, избягвайки болката, която стои зад това. Добрата терапия помага на хората да преминат и да завършат процеса на техните скрити и нескрити рани. Да лекуваме без да навлезем в дълбочината на този процес, е все едно да зашием раната без да извадим куршума, който я е причинил. Раната ще се възпали и инфектира. „Просвещението се състои не в това да виждаме светещите форми, а във възможността да направим тъмнината видима. Последното е по-трудно и затова непопулярно” Карл Юнг.

7) Добрият терапевт не е перфектен – понятието „добра терапия” насърчава една концептуална грешка, а именно, че има такова нещо като чиста добра терапия, процес освободен от всякакви проблеми и въпроси. Както при добрия брак, където се очаква не да няма проблеми, а да се преминава през тях, терапията е процес, при който често срещаме трудности. Няма терапевт, който да е перфектен, нито перфектна терапия, независимо колко добре познаваме теорията. Дори терапевтите, които правят най-доброто, на което са способни, имат в себе си аспекти, които не осъзнават и части, които не са излекувани. Добрата терапия е съчетанието от всички прежинявания, които са резултат от неперфектната психотерапия. Този процес преминава през осъзнаване, израстване, облекчаване на крайните чувства, вярвания и нагласи. И каква благословия е това да се окаже, че и добрата терапия е изпълнена с незнание, грешки, предизвикателства пред терапевтичната връзка. Така че „добър път” за неравностите по пътя на терапията.

8) Понякога не можем да помогнем – като терапевти ние имаме своите ограничения. Ние посрещаме клиентите си с надежда. Прекарали сме много време в това да учим, да свършим своята собствена терапевтична работа, да усъвършенстваме техниките си и да се учим в това да бъдем с клиентите си. Ние искаме да свършим добра работа. И въпреки това има моменти, когато не можем да помогнем. Ние вярваме, че добрият терапевт не се разделя с надеждата, че клиентът му има шанс да се справи със своите затруднения. Но това може да не стане с нас, в този момент, може клиентът ни да не е готов за промяната по различни причини. Добрата терапия означава да се откажеш от очаквания за резултати към себе си и клиента, но въпреки това да не се разделяш с надеждата, че това е възможно.

Превод със съкращения Валентина Маринова

 

 

^{Посвещавам на родния си град Сливен, който обикнах наново преди 3 години. Тъкмо го обикнах и загубих баща си, а Старият бряст умря буквално дни по-късно. Или беше умрял буквално дни по-рано. Не помня кой от двамата беше първи. Сега го обичам още по-силно. Сливен.}

 В хралупата на Стария бряст живееше стар плъх. Живееше е силно казано, защото едва креташе. Беше свикнал с него и много го обичаше, но познавайки го много добре разбираше, че той умира и вече няма как да бъде негов дом. Голямото силно дърво изсъхваше и вече нищо не беше като преди. Плъхът се беше заселил отдавна в този дом, намерил топлина и уют. Всички други от семейството бяха някъде навън.

Никога не беше мислил как ще продължи живота си, когато настъпи Момента. Възприемаше себе си и дървото като обща екосистема, която функционира по своите правила безотказно, осигурявайки съществуването им. За първи път се замисли за несъразмерността на това съжителство. Дървото беше голямо, силно, древно. Смучеше със здравите си и дълбоки корени храна от вечността и не се огъваше пред бурите и ураганите. А той? Той беше малък и нищожен и нищо не зависеше от него.

Имаха си свой начин да разговарят. Ако дървото проскърца тежко, той разбираше, че нещо го мъчи, притихваше и тихичко запяваше. Пееше хубаво, особено, когато го правеше за Бряста. В радостните моменти, при разлистването на короната, двамата си разменяха кратки и възторжени шумове, с които си подсказваха, че радостта е обща. Но все пак сега, когато идваше края на дървото, той се стресна колко наивен е бил да не разбира, че неговото припяване е било просто компания и нищо повече. Осъзнаването на тази безцелност предизвика прилив на енергия в тялото му. Старата кожа се затопли и краката му се изпълниха със сила, която никак не беше обичайна за него, предвид възрастта му. Отчаянието може да бъде като гориво за автомобил, което го зарежда за поредния пробег. Спомни си как разчиташе звуците на дървото и се засмя (наистина е много смешно) как импровизираше.

– Добро утро! Сънувах нещо. Да поговорим за това?

– Добро утро! Разбира се. Чаках те да се събудиш.

– Сънувах майка си, с бяла рокля. Никога не е имала такава. Каза ми: „Светлината ще те ослепи. Дръпни се. И се пази повече”. Какво значи това?

– Ти разбираш смисъла. Нямаш нужда от тълкуване. Питаш само, за да водим разговор.

– Разбираш ли, когато се преструвам?

– Винаги.

Последва размяна на радостни звуци и после тишина.

Още толкова десетки „разговори” си припомни. Слабостта му ставаше все повече и повече. Сякаш всеки спомен го подсичаше. Кръвта му изтичаше. Спомени-убийци, спомени за помен, спомени за спазми. Смотолевяше думите, които му минаваха наум, за да са неясни. Брястът можеше да разчете дори кардиограма. Толкова войводи е люлял. Ураганите му се покланяха. Знаеше много езици: турски, сливенски, комунистически, любовен. И езика на Художествената гимназия. Някъде там вече паметта започна да му изневерява и нови езици не беше научил, но и тези му стигаха да разбира хората.

Старият бряст живееше в унес. Кръвообращението му, което преди летеше с бясна скорост през пролетта и хранеше огромната корона, сега едва полазваше, колкото да породи още някоя болезнена тръпка в кухото му тяло. Вече не чуваше, нито усещаше шумовете на плъха. Това му се стори по-страшно дори от собствената му смърт. Така обичаше това игриво момче. Вече нямаше спомени, те изстиваха и замръзваха заедно с напуканата му кора. Може ли да се каже, че имаш спомени, когато си тук отпреди всички. И няма кой да потвърди столетията ти, освен ученитe? Всички векове, които помнеше чрез шумовете, атмосферата и лудешкият живот на стария му приятел, бяха като недействителни. Последното, което му напомняше, че още е тук, беше мисълта, че не иска стария плъх да умре преди него.

Чуваше се превъзбудена глъчка от улицата, хората бързаха и понякога се спираха да направят снимка на вече загиналото дърво.  „Но мен все още ме има” – помисли си Плъха и реши да надникне навън. Като стрела покрай него мина шума от детски смях. Все едно този смях се заби смъртоносно в сърцето му и нямаше как да се върне обратно. Последните крачки на ранения винаги са напред.

Без прилагателни

Прилагателните ни разсейват. Опияняват ни, разчувстват ни и ни размиват. Като красив акварел, в който формите преливат една в друга. Прилагателните са за други ситуации. За края и за любовта без тях е по-истинско.

Старците, седнали на пейките, са живота, който никога няма да разберем напълно. Съчките, които пукат под краката ни, са живота. И мъртвите охлюви, които са излезли да се разхождат в дъжда и са изпукали под нечия стъпка. Плъхът е навън, не защото брястът вече е мъртъв и няма храна. Той е навън, защото страда за приятел. Излезе навън, защото току-що е бил на погребение. Остави го да почива в това отвъд, за което нищо не знаем.

Последните крачки на ранения винаги са НАПРЕД.