Интервю с Robert King, Jan Dworkin
Източник на публикацията The Hollow Bone
Превод и адаптация Валентина Маринова и Гергана Дженкова
Въведение
Бях много въодушевен, когато Jan Dwarkin, моя партньорка в живота и най-голяма муза, ме попита дали би могла да ме интервюира за изкуството ми за настоящия брой на The Journal of Process Oriented Psychology, тъй като неговата тема Духът и същността много точно отразява качествата, които търся да обединя в работата си. Ян ме познава от 17 години и си спомням, че съм ѝ показвал някои спонтанни рисунки още през 1984, когато станахме приятели. Още тогава чувствах, че Ян можеше да се свърже с творбите ми на дълбоко ниво, въпреки че образите, които идваха от моето несъзнавано бяха едновременно сюрреалистични и обезпокоителни. Нейната способност да ме утвърди като човек на изкуството беше решаваща за развитието ми. Тя е художник, което означава, че не само може да оцени работата ми, но също и да ме предизвиква по конструктивен начин. Ян, също така, е и художник по отношение на думите и оценявам помощта й в създаването на структура, с която да изразя преживяванията си. Това наистина беше творческо сътрудничество.
ЯН: Когато гледам рисунките ти, те говорят на нещо толкова дълбоко в мен, че не съм в състояние да облека преживяването си в думи. Отвеждат ме някъде, където не мога да отида с концепции. Твоята работа се ражда от онова място на неразрушима цялостност, което Arny Mindell нарича „царство на съзнателността“. [i]Бих искала да поговорим за изкуството, което създаваш, какво точно правиш и как си стигнал там. Нека да започнем с малко предистория. Как попадна в сферата на изкуството?
РОБЪРТ: Беше като потребност за оцеляване. Като дете изкуството ми даде отдушник за изразяване на неща като насилие, странни сексуални фантазии, всичко онова, за което се предполага, че добро момче не би трябвало да изразява. Обичах комикси, особено Mad Magazine. И копирах от комиксите. Научих се да рисувам просто като копирах едно нещо отново и отново. Въпреки че започнах да получавам признание и да печеля награди в ученическите си години, се възприемах просто като късметлия, като подражател, но не и като художник.
ЯН: Какви картини рисуваше тогава?
РОБЪРТ: В началото много анимационни герои – Мики Маус, Доналд Дък, герои на Дисни. Военните комикси дойдоха по-късно. Взривени войници, танкове, картечници. В прогимназията започнах да си падам по престъпници и бог. Всички сенчести и духовни неща, от които не трябваше да се интересувам. Родителите ми бяха загрижени за мен. Разбира се, те никога не видяха някои от рисунките ми. Рисувах извратените си сексуални фантазии и след това унищожавах нарисуваното. Не можех да изляза и да си купя Playboy, затова си рисувах свой собствен. А след това накъсвах рисунките, защото бях ужасен, че могат да бъдат намерени. Освен някои наистина добри – тях криех и пазех. Като пораснах, осъзнах, че в същността на желанието ми да правя тези тайни рисунки е стояла задачата да шокирам другите и да наруша статуквото. Искам да извадя нещата, които обикновено биват избутвани настрани. Днес ми е приятно да споделя тези образи с теб, Ян. Готов съм да ги споделя и със света.
ЯН: Защо не продължи да се занимаваш с изкуство професионално? Казвал си ми, че родителите ти, приятелите и учителите ти са мислили, че ще станеш художник, който рисува за пари. Но ти никога не си търсил такава кариера. Връщайки се назад, мислиш ли, че е имало някакво специално предназначение в това да избереш различна кариера, която не е била очевидна по онова време?
РОБЪРТ: Сега разбирам, че съм се опитвал да защитя изкуството си. Ако бях тръгнал по пътя на професионалния художник, щях да рисувам с търговска цел и да продавам картини. Нямаше да съм свободен да следвам сънуването.[ii] Освен това, момчетата от работническата класа не бяха съвсем добре приети в арт средите. Трябваше да си изкарвам прехраната. Комерсиалното изкуство щеше да бъде насочено повече към консенсусната реалност[iii]и да бъде унищожено от вътрешния ми критик, или пък завзето от майка ми, която искаше да бъда много успешен, да съм илюстратор за Disney. Тя искаше да печеля много пари, да й купя голяма къща и да я изкарам от работническата класа. Трябваше първо да се захвана с психологията, да поработя върху себе си и да отработя някои от проблемите си, да разкарам егото и самокритиката от пътя си. Но е възможно и да съм сбъркал, смятайки, че психологията е моята житейска пътека и сега бавно се завръщам към изкуството. Мислех, че психологията е крайната цел, а не средството. Когато бях дете, изкуството за мен беше убежище. Предпазвах се от невероятно силния критичен глас вътре в самия мен, който щеше да изземе контрола изцяло, ако бях станал професионален художник. Така бях свободен. Можех да рисувам каквото си поискам.
ЯН: Защо, мислиш, си се отказал от това?
РОБЪРТ: В един момент разбрах, че не мога да бъда „куха кост“. Това e индиански израз за чист канал, чрез който се прави връзка с Великия дух. Егото ми започна твърде много да зависи от това, особено когато получавах и силно признание.
ЯН: Забелязах, че не подписваш работите си. Свързано ли е с „кухата кост“?
РОБЪРТ: Не е съзнателен избор. Не мисля за това. Просто никога не подписвам работите си. Не ми се струва правилно. От една страна може да изглежда като недооценяване от самия мен на това, което правя. От друга – не „Аз“ е това, което прави изкуство.
ЯН: Какво ти позволи да се върнеш към изкуството си в този момент от живота си?
РОБЪРТ: След като завърших училище имаше десетгодишна пауза, когато не рисувах изобщо. Учих Социална работа и Психология. След това, през 1974, изкуството се върна отново при мен. По това време преминавах през много голяма криза – развод, живеех сам за първи път през живота си – и установих, че ако позволя на нещата да се нарисуват от самосебе си, образите се появяваха на листа, което ме изненадваше и обезпокояваше. Тези образи имаха значение за мен. Открих, че обичам да рисувам човешкото тяло. Изкуството отново беше убежище за мен. То ме подкрепи в трудностите и ме потопи в нещо тайнствено, неща, които рационалният ми ум не е в състояние да обясни. Рисунките ми ме отведоха при Юнг, когото, до тогава, бях смятал за мистик и ексцентрик. После дойде ти. Твоето насърчаване, предизвикване, любов, отваряне на пространство, подкрепа, даване на пример, преследване на собственото ти артистично изразяване. Всички тези неща запалиха отново огъня, който почти беше изгаснал. Това, че рисувах за други, също ми помогна да се завърна. Направих рисунките за “The Shaman’s Body” на Arny Mindell, след това заThe Journal of Process Oriented Psychology, за книгата на Amy Mindell “Coma: A Healing Journey”. Можех да го правя за другите, но не можех да го правя за себе си. Може би това беше началото на модел: кухата кост, която работи за нещо по-голямо от мен самия.
Мога да споделя една интересна история в тази връзка. Спомняш ли си когато бяхме в планината Wallowa, движейки се по следите на една пума? Това е моя фикс идея – да преследвам пуми. Лудост! Него ден стигнахме до място, където усещахме силно присъствието на пумата и пощуряхме. Аз станах пумата и тя говореше чрез мен, казвайки че трябва да рисувам всеки ден, иначе ще ме убие. Тази пума се превърна в един от най-голeмите ми съюзници.
ЯН: Помня много добре! Мен ме е страх от пуми много повече, отколкото теб. Последва ли съвета на пумата?
РОБЪРТ: Това беше през 1997. В деня, след срещата ми с пумата, Amy Mindell ме помоли да направя рисунките за нейната книга, посветена на комата. Трябваше да нарисувам 80 рисунки от снимки за два месеца. Съгласих се да го направя и трябваше да рисувам всеки ден за доста дълго време.
ЯН: Изигра ли Process Work роля за завръщането ти към изкуството?
РОБЪРТ: По време на първия си сън, който имах, след като започнах да се интересувам от Process Work, видях рисунка с пясък на индианците Навахо – червено слънце и зелена змия. Главата на змията пронизваше слънцето като сперматозоид яйцеклетка. В съня си бях много развълнуван, подскачах нагоре-надолу. Arny Mindell беше направил рисунката и постоянно казвах: „Тази е моя, рисувал съм съвсем същата.“ По това време не виждах рисунката с пясък да е свързана с моето изкуство, но рисуването с пясък е форма на изкуство на Навахо, използвана и за лечение. Нещо в моето изкуство беше източник на лечение. Мисля, че по-дълбокият ми мит, свързан с Process Work, се отнася до лечението чрез изкуство, може би дори повече, отколкото просто да бъда терапевт. В Тибет също използват рисунките с пясък, но при Навахо те се правят за лечение. След като рисунката изпълни предназначението си да излекува, тя се унищожава. Аз все още не съм постигнал тази дистанцираност от творбите си. Наистина съм привързан към работите, които съм правил напоследък.
ЯН: Към какво си привързан в настоящата си работа?
РОБЪРТ: Продължавам да се връщам към рисунките си и да ги гледам по начин все едно не мога да повярвам, че аз съм ги нарисувал. Аз ли съм направил това? Да, аз. Но също така и не съм аз. Нещо ме използва като молив. И двете твърдения са верни. Улавям се, че постоянно гледам работата си. Като че ли нещо се опитва да рефлектира върху самото себе си. Това е идеята на Арни за [iv]mastermind, Вселeната, която наблюдава самата себе си. Нещо се нуждае от нивото на дуалността, за да рефлектира върху собствената си природа през моите очи. Без тази дуалност няма как субектът да оцени обекта. Ако всичко е едно цяло, има само непосредствен опит, има единствено „сега“. Няма оценяване, няма любопитство. Чрез очите на учения mastermind може да бъде любопитен за самия себе си; чрез очите на човека на изкуството mastermind може да оцени собственото си величие и красота. Детските очи са способни на това специално чудо – могат да правят и двете.
ЯН: В момента рисуваш доста потрети на индианци. Това процес на саморефлексия ли е за теб?
(Робърт отговаря на въпроса и в този момент един човек в кафето се спъва в кабела на компютъра ми, който се изключва от мрежата. Опасяваме се, че цялото интервю може да бъде загубено. Преди да разберем дали работата ни е била запазена или изгубена, Робърт отбеляза: „Като рисунката с пясък. Изтрива се.“ Всъщност всичко беше съхранено с изключение на първоначалния отговор на този последен въпрос.)
РОБЪРТ: Ако трябва да си представя, че аз съм човека, който се спъна в кабела и да се запитам защо го направих, бих отговорил: Бих искал да изтрия част от егото си. Как би ме направило да изглеждам това интервю? Имам ли нещо важно за казване за изкуството и съзнанието? Звуча толкова самодоволно, говорейки за нещата. Ако изтрия това късче собствена значимост, се доближавам до едно по-дълбоко чувство. Гледайки картините си, се връщам в спомените си от най-ранните детски години – малко дете, поразено от гледката на пролетното слънце, проникващо през прозореца. Когато наблюдавам океана или планините, се чувствам по същия начин. Или когато се взирам в ахатовите камъчета, които намирам на брега. Ти знаеш, че събирам ахати. Напоследък съм напълно завладян от това. Когато погледна слънчевата светлина, озаряваща камъните, сърцето ми подскача от радост и получавам най-дълбоките уроци за живота. Помня, когато намерих най-красивия ахат. Всъщност цяла дузина. И забелязах, че искам още. Станах алчен и се критикувах за това. Мислех си, че трябва да оценя подаръците, които ми бяха дадени от океана и да не искам повече. Но тогава, посягайки да взема още камъчета, неочаквано ахатът ме научи на нещо: трябва да сграбча живота сега, каза той. Трябва да се възползвам от всичко с цялата енергия, на която съм способен. Това е като да гледам портретите на тези красиви индианци, които съм нарисувал. Част от мен се чувства виновен и алчен. Искам да рисувам още и още картини. Чувствам, че ги използвам, за да удовлетворявам собствената си натраплива идея. Но ахатите ми казаха да продължа. Да хвана всичко. Да хвана момента и красотата, която виждам. Начина, по който са разположени челюстите им, начина, по който дългите им кичури коса падат от двете страни на главата. Начина, по който кожата е огъната около костта. Извивките на тялото. Мускулите, плътта. Духа, който виждам да извира дълбоко от очите им. Нещо, което е било игнорирано, потискано и недооценено от моя народ, иска да бъде видяно и разпознато в собствения му блясък. Може да звучи прекомерно политически коректно, но това е което виждам с моите ахатови очи. Колко бели хора гледат на индианците с такива очи? Ахатовите очи искат да отразят този образ към целия свят. Тогава собствената ми важност се завръща. Звуча като човек, който мисли, че работата му е много красива.
ЯН: Рисуваш и от снимки. Споменавал си по-рано, че се критикуваш за това, че копираш като дете. Като художник, аз често се критикувам за това, че работя със снимки. Имаш ли затруднение с това?
РОБЪРТ: Това е един от най-големите ми препъни-камъни. Понякога отхвърлям работата си като копиране. Гледам на себе си като на фотоапарат и мога да направя снимка. Но съм научил за себе си, че съумявам да хвана нещо от същността, което може да не е изразено в снимката. Amy Mindell ми помогна да открия това, когато правих рисунките за нейната книга. Каза ми, че улавям същността на чувството от снимките. Това ме накара да правя повече от нещата, които в момента рисувам.
ЯН: Ти работиш със снимки на Edward Curtis от началото на века. Неговите снимки са противоречиви. Той е карал моделите си да позират като индианци в тяхното традиционно облекло и т.н. Според мен твоите рисунки изваждат нещо, което не е предадено чрез снимките. Рисунките ти са толкова по-въздействащи и живи. Те ми въздействат толкова дълбоко, по начин, който не мога да опиша с думи.
РОБЪРТ: Да, снимките на Curtis са противоречиви. Но той е пътувал из цялата страна и то за своя сметка, защото е искал да запази нещо, което е смятал, че изчезва. Без неговите фотографии, нямаше да имаме почти никакъв снимков материал. Трябва да му отдам заслуженото за това. Но и съм съгласен, че нещо липсва в работите му, което моите рисунки правят видимо. Това е нещо живо, което не се среща в снимките. Някои индианци смятат, че ако те снимат, отнемат душата ти. Може би аз помагам да се възстанови малка частичка от това. Духът ме призовава да дам живот на тази най-дълбока същност, за да може тя да бъде оценена от другите така, както и аз я оценявам. Ако мога да го правя, то значи аз правя онова, което Духът ме моли да правя.
ЯН: Когато казваш „най-дълбока същност“, имаш предвид „съзнателната същност“, за която Arny говори?
РОБЪРТ: Може би. Смятам, че по някакъв начин индианците са по-близо до този свят (на „съзнателната същност, която поражда“ – бел. прев.) Те вярват във взаимосвързаността на всички неща и че всичко има свой собствен дух. В снимките виждам тази искра, тази същност. Фотографиите са като неблагородни метали, от които се опитвам да добия злато – безценния величествен дух. Да. Мисля, че това е съзнателната същност. Защото думите не стигат тя да бъде изразена. Ежедневният ми „Аз“ ми казва, че проектирам. Правя това, което белите хора винаги са правили – използвам индианците за собствените си нужди. И в известна степен е вярно, че трябва да си „взема обратно“ проекциите. Но има и нещо повече от това. Това не е всичко, което правя. В работите си показвам нещо, което е съзнателно, чувстващо и на това ниво на съзнателна същност няма „аз“ и „те“.
ЯН: Значи ти разбираш изкуството като политическо изявление?
РОБЪРТ: Да, то е лична позиция и част от моя социален активизъм. Но преди всичко това е усещане за красота, което искам да предам. Не възмущение или чувство за несправедливост. Има други форми на активизъм, които предават възмущението по-добре. Не това е намерението на моята работа. И не искам те да бъдат благородни индианци, всички облечени в стереотипни дрехи и в стереотипните пози. Искам да рисувам обикновени, нормални, земни хора. Красотата е и там. Все още не показвам това. Следващата ми стъпка е да нарисувам този дух, когато се проявява по обикновени, ежедневни начини или по начини, които първоначално може да изглеждат негативни.
ЯН: Често слагаш на едно място под формата на колаж странни, коренно различни образи. Каква е целта на колажа за теб?
РОБЪРТ: Ето тук вече идва „сънуването“. Чувствам се близо до същността и позволявам тези странни образи да се проявят. Веднъж вече като е на листа, то повече прилича на сън с фигури и части. Езикът на рисуването не е линеарен. Винаги съм обичал да сглобявам неща, в които няма логика, но изразяват моята загадъчност. Този сюрреалистичен стил ме вдъхновява най-много. Да събера на едно място тела, змии, дървета и наполовина човешки, наполовина животински митични образи.
ЯН: Тази картина на младата жена Хопи, танцуваща със змии (страница 29), съдържа множество странни образи – гола жена, глава на гарван, танцьор-гарван от племето Хайда, скачаща жена. Има ли име картината?
РОБЪРТ: „Божествена лудост“. Тя пресъздава екстатичния танц на духа през героите от картината. Подскачащата жена, танцьорът с глава на гарван, нежно положен върху женска гръд. Той е подкрепен от сърцето ѝ. Тези образи изразяват великото тайнство. Всичко това е абсурдно. Откачено. Откъснато.Причудливо. Но божествено. Това е хитрецът. Изразява божественото в екстатично състояние. Но все още не разбирам за какво точно се отнася тази картина!
ЯН: Знаеше ли какво правиш като събра на едно място всички тези образи? Планира ли го?
РОБЪРТ: Не. Следвах го. Никога не планирам. Превръщам се в тази куха кост. И тогава едно нещо води до друго. Имам само смътно чувство и след това то приема своя собствена форма.
ЯН: Нека да поговорим за рисунката, която си нарекъл „Корените на саморефлексията“. Когато гледам тази картина, влизам в променено състояние на съзнанието. Изглежда, че тя има пряка връзка с настоящия брой на The Journal of Process Oriented Psychology – Дух и същност. Можеш ли да изразиш с думи за какво се отнася тази картина?
РОБЪРТ: Бог. Да се опитам да го изразя с думи. Трудно е. Дървото представя трите нива на съзнателност, които Arny Mindell коментира в книгата си Quantum Mind: консенсусна реалност (consensus reality), поле на сънуването(dreamland)и царство на съзнателността (sentient realm).[v] Аз се идентифицирам преди всичко с жената, която гледа в огледалото, отразява себе си и се опитва да стане съзнателна. На нивото на консенсусната реалност има опасност тя да се превърне в нарцистична личност, гледайки в собственото си отражение. Ако стане твърде подвластна на индивидуалния си, отделен „Аз“, това ще потисне вродения ѝ, естествено присъщ дух. В този смисъл тя се явява потисник на духа. Можеш да я видиш стояща върху тази фигура в дървото.
В полето на сънуването всички елементи на рисунката са елементи от самата жена. Ако слезе на по-дълбоко ниво от това на консенсусната реалност, тя ще преживее себе си като стояща върху корените на дървото. Заплетен в корените на дървото е естествено присъщият дух, един индианец. Той е част от нейните корени, от нейната наследствена линия и тя е стъпила на раменете му, за да получи подкрепата му и мъдростта. Неговата подкрепа идва от царството на съзнателността, мястото където всички корени са преплетени. Ако тя навлезе достатъчно надълбоко, може да използва тази вродена, естествено присъща мъдрост и насочване, за да се свърже по-силно със света на съзнателността. На нивото, което наричаме свят на съзнателността, тя се превръща в Природата, отразяваща себе си. Затова и прилича на земята-майка. Тя е едновременно Природата и човекът. Тази рисунка също така отразява и темата за моята „кариера“ или некариера като художник, за която говорих по-рано. Свързано е с това да бъдеш „куха кост“. Ако изкуството се превърне в нарцисизъм и го използвам, за да се чувствам специален, това потиска вътрешно присъщия ми дух. Никак не ми се иска да ограничавам нещата до думи, защото картината казва много повече. Когато обличаш нещата в думи, те вече не са онази „съзнателна същност“, за която говорим. Затова и я рисувам. Това е най-добрият начин, по който мога да изразя моето преживяване за царството на съзнателността.
ЯН: Изумена съм от начина, по който използваш цветовете в тази рисунка. Повечето от нещата ти са в черно и бяло.
РОБЪРТ: Използването на цветове е нещо много трудно за мен. Опитах се да вкарам цвят и си помислих, че съм развалил рисунката. Бях толкова разстроен, че смятах да я изхвърля. Но се случи така, че имах терапевтична сесия с Arny Mindell същия ден, взех рисунката със себе си и работих с него върху нея. Дадох си сметка, разбира се, че грешката беше вторичен процес[vi]. Грешката беше едно ярко оранжево, което въобще не пасваше на останалата част. Същността на грешката беше свързана с пускането, с освобождаването от нещо. С това да не се старая да контролирам работата си в услуга на вътрешния ми глас на перфекционист. Трябваше да вкарам повече от онзи мой художнически темперамент, който не ми беше особено познат до момента. Експлозивната енергия, която наистина да се отприщи. Когато влязох в нея, исках да накъсам листа на парчета. Така че върнах енергията в рисунката си под формата на цвят. И сега вече използвам точно тази енергия много повече и в работата си като терапевт и групов фасилитатор.
ЯН: Винаги ли работиш по картините си психологически? Те дават ли информация за собствената ти вътрешна работа?
РОБЪРТ: Да. Има един „Аз“, който се развива чрез идентифициране с частите от рисунките. Колкото повече мога да ги видя като части от самия себе си, колкото по-осъзнат съм за тях, толкова по-лесно е да пусна и да стане съд за нещо, което се опитва да твори чрез мен. Тогава ставам кухата кост. Ако има твърде много мои неща в този процес, тази кост се запушва и ахатовото око се замъглява. Психологическата работа е важна. Тя ме учи да получа подкрепа и насока от туземската част от самия мен. Картините свързват различни светове. Те ми дават моя основен начин, по който да правя тази връзка. В същото време много е трудно и важно за мен да имам повече его и да се чувствам добре по отношение на работата си. Имам нужда да се идентифицирам с него, да му придам стойност и да ценя артистичните си способности. Тъй като мисля, че егото е нисшестоящо, зная, че това означава, че имам нужда да уловя и това. За мен върху една картина може да се работи с години и винаги има какво още да извлека от нея. Може да бъде като сън от детството или като хроничен симптом – показва ми устойчив, дългогодишен модел. По време на процеса на работа върху „Корените на саморефлексията“ се свързах с аспект от личността си, с който обикновено не се идентифицирам – дива, непостоянна емоционална част от самия мен, която ми е страшно важна. Ако работя само психологически, това би отслабило нещата. Съдържанието на рисунката се отнася до този дълбок духовен мой процес, в който се превръщам в куха кост и ахатово око.
ЯН: Въпреки, че рисунките ти казват всичко, има ли още нещо, което искаш да споделиш с нас?
РОБЪРТ: Рисунките ми не са просто лични. Те са нещо, което искам да покажа на другите. Трябва да покажа на другите. Използвай очите ми. Виж това, което аз виждам. Не е ли това най-невероятното, красиво и дълбоко изразяване на духа, което някога си виждал?
Бележки:
- Нарисувано по Edward Sheriff Curtis: Visions of A Vanishing Raceот Florence Curtis Graybill и Victor Boesen, първоначално публикувано от Houghton- Mifflin, Boston, Massachusetts Copyright © 1976 от Florence Curtis Graybill and Victor Boesen. University of New Mexico Press, Albuquerque, издание от 2000 по договаряне с Multimedia Product Development, Inc., Chicago, IL.
Jan Dworkin, Ph.D., е сертифициран практик в областта на Process Work, която живее в Портланд, Орегон. Работи като преподавател, терапевт и групов фасилитатор. Води обучения по целия свят. Понастоящем Ян пише мемоари за Process Work като духовна пътека. Тя се старае да следва наставленията на духа във всичко, което прави.
Robert King, M.S.W., е сертифициран практик в областтана Process Work с частна практика в Портланд, Орегон. Има задълбочена подготовка като гещалт терапевт и в биоенергиен анализ. Робърт преподава Process Work в САЩ и по света. Чрез изкуството си, той едновременно изследва връзката между западните психотерапии, шаманизма и източните духовни традиции и изразява безумно голямата си любов към Бог.
[i] Царство на съзнателността – виж по-долу
[ii]Сънуване – виж бележките за Вторичен процес
[iii]Консенсусна реалност – виж по-долу
[iv]Mastermind/Quantum Mind/The Mind of nature – Вселенски ум или Квантов ум – не-консенсусно, не-логично, не-временно преживяване на много дълбоко ниво на съзнателност. Това, което Айнщайн нарича „мислите на Бог“. Безграничното.
[vi]Вторичен процес
Dreambody – Съновно или Сънуващо тяло – е връзката между нашите сънища и нашите телесни преживявания: всеки сън се отразява в някакво телесно преживяване и обратно: всяко наше телесно преживяване обикновено се проявява в сънищата ни през нощта. Сънуващото тяло е цялостната, истинна природа на човека. Под повърхността на всички наши преживявания лежи по-дълбок, по-универсален процес, който има нужда да се случи чрез нас. Той се нарича процес на сънуване (dreaming process)
Сънуващото тяло се поляризира в нашите първични и вторични процеси (Primary and Secondary). Първичните процеси са преживяванията, които ние приемаме, с които се идентифицираме. Първичните ни процеси произхождат от системата ни от вярвания, културата, възпитанието, рационалността и логиката ни. Ние сме осъзнати за първичните си процеси или ако не сме, лесно можем да си дадем сметка какво точно се случва в даден момент. Вторичните процеси са тези части от нас, с които не се идентифицираме, които отхвърляме и потискаме. Те често се преживяват като нещо, което се случва отвън, нещо, което „обезпокоява“ нашите първични процеси. Двата вида процеси са допълващи се: те се опитват да се балансират едни други и да ни правят осъзнати.
[vi] Нива на реалност
Според Armold Mindell има три нива на реалност и три форми на осъзнатост, които кореспондират с тях. Тези три нива се отнасят до всички видове симптоми, без значение дали са физически, наблюдаеми факти или субективни чувства и пред-сигнали.
|
Нива на съзнателност
|
Нива на реалност: сигнали и преживявания |
|
Консенсусна реалност Време, пространство, тегло, температура
|
Физически симптоми Реални обекти, диагнози, време, пространство |
|
Неконсенсусна реалност/Поле на сънуването Неконсенсусна реалност
|
Субективни преживявания Усещания в тялото, чувства, болки, фантазии, треска, натиск, тремори, потрепервания |
|
Царство на съзнателната същност Тенденции, полета на възнамеряването
|
Пред-сигнали Тенденции, неформирани импулси, внезапни „подръпвания“ за нещо, „флиртове“ |
Sentient Essence Realm/Essence World -Царството на съзнателната същност/Ниво на същността – е най-базовото ниво на реалността. В различните традиции се нарича Дао, Бог, Брахман или Природа. Това е нивото, на което се появяват тенденциите, склонностите ни. Те преминават в пред-сигнали и след това във „флиртове“, които се опитват да привлекат вниманието ни. Пред-сигналите и „флиртовете“ са трудно уловими, фини, нерационални и по тази причина, ние най-често ги игнорираме. Ако продължително време биват игнорирани, те се превръщат в симптоми.
Dreamland/Nonconsensus Reality – Неконсенсусната реалност или Полето на сънуването – се отнася до съноподобните измерения на тялото – нивото на субективните чувства, мечти, фантазии, болки, напрежения и т.н. Те произлизат от Царството на съзнателната същност и тук да се пооформят, въпреки че все още не са ясни. За да ги изразим, често се нуждаем от метафори, символи, звуци или поетичен изказ.
Consensus reality – Консенсусната реалност – се отнася до обектите, до физическата реалност, която всички познаваме с линеарното време и предметите, които могат да бъдат измерени и локализирани в пространството. Това е нивото, на което можем да измерим тялото си и можем да излекуваме част от заболяванията си, благодарение на постижения на класическата медицина като диагнози, тестове, операции. Ако съществуваме само на това ниво, ние сме „болни“ само от био-медицинска перспектива, но от гледна точка на Process Work зад симптомите стоят по-дълбоки процеси, чието интегриране води до излекуване на тялото и душата и до развитието ни като личности.