Категория: Обикаляне около кофите за смет

Откъс от дисертационно изследване „Структура и функции на семейство с дете, което употребява психоактивни вещества”

Автор Валентина Маринова

Моделът на института за изучаване на човека „Анторопос” (АКМА), Гърция, създаден от д-р Джордж Василиу и д-р Васо Василиу, описва четири етапа,  през които преминава партньорската връзка. Институтът „Антропос” е известен с практическата си работа по откриването на общите (изоморфни) характеристики между индивид, семейство и общество. Описаният от тях модел на взаимодействие води началото си от изследванията на унгарския лекар и по-късно психоаналитик Маргарет Малер, която работи с деца с нарушения. Джордж и Васо Василиу   адаптират и обогатяват този модел към практиката на системните терапевти и правят връзка между фазите на развитието на отношенията между майката и детето и фазите на развитие в партньорската двойка.

Първият етап е свързан с привличането и харесването. Откриват се общите неща, които свързват двамата партньори и им доставят истинско удоволствие от общуването един с друг. На този етап различията между тях не само, че не пречат, но дори допринасят за сближаването, те се приемат като предимство, като всеки открива в другия нещо, което е важно за самия него. Това е етап свързан с удоволствени преживявания и взаимност, като и у двамата партньори има усещането, че това винаги ще е така – т. нар. романтичен етап на взаимоотношенията. В този момент дори и да има трудности, те се преодоляват с лекота и не водят до конфликти. Този етап е изключително важен, защото поставя основата на връзката. На този етап двойката се диференцира от предишните си контакти (семействата по произход и собствената приятелска среда на всеки от партньорите) именно за да осигури пространство и време за създаването на новата диада. Това е моментът на затварянето на границите към влиянията на външния на нея свят и поставянето на първо място на контакта с другия.

На втория етап от развитието си двамата партньори имат преживяване за това, „че все едно аз съм другият”, че са се слели и като че ли са едно цяло. Започва да се появява въпросът дали партньорството с другия не лишава партньорите от тяхната уникалност като самостоятелни личности. 

При третия етап двойката започва да се сблъсква все повече с различията, като те вече са  източник на сериозни проблеми. Започва „преразглеждане” на правилата на партньорското взаимодействие, общите норми, ценности и светоглед, които свързват двамата. В този процес различията започват да излизат на все по-преден план, което е естествен процес и също необходим етап, подготвящ двойката да се справи със следващите си житейски задачи. Как двамата партньори ще посрещнат своите разногласия и различия и как ще се справят с конфликтите, е от изключителна важност за по- нататъшното развитие на отношенията им. Много често двойките решават да си спестят конфликтите и тъй като не могат да ги избегнат, или се разделят, или правят „фалшиво съгласие”, като отказват да се сблъскат с болезнения въпрос дали могат да бъдат заедно не само на базата на общите помежду им неща, а и да интегрират във връзката си своите различия. Този етап подготвя двойката за бъдещия момент, когато ще се появи детето и пред семейството ще стои задачата да „направи място” на новия член на семейството. Подготвя ги за етапа, в който родителите помежду си ще имат различия относно възпитанието на детето и ще трябва да се справят с това по един конструктивен начин. Ако в двойката има правило, че конфликтите трябва да се избягват и тя на практика не пристъпва към разрешаването им, а към тяхното подминаване, по-късно, когато се появят конфликти със самото дете, този модел отново ще се задейства и съпрузите, вече в ролята си на родители, ще бъдат в невъзможност да се справят.

Четвъртият етап от развитието на двойката е изключително болезнен и има задачата да научи всеки от партньорите, че някои конфликти не могат да се решат лесно, както и че разрешаването на противоречията не зависи единствено от мотивацията за това. Това значи, че ако един конфликт не може да се разреши, въпреки усилията и желанието и на двамата, то много е важно да се издържи на това напрежение и да се отложи разрешаването на противоречията, вместо да се взима решение, което е формално и ще остави неудовлетворение в съпрузите. В този момент най-важното е двойката да се запази, но всеки от двамата да се обърне към себе си, към свои лични задачи, проекти, занимания, да погледне в себе си и да обърне внимание на личните си преживявания. Този етап изисква да се разделят с очакването, че другият ще се промени и да потърсят възможната промяна в себе си.

Тези етапи, описващи развитието на брачната/партньорска двойка, са валидни и за отношенията родител/дете. В началото родителите са напълно свързани с него. Те са длъжни и с готовност откликват на всичките му нужди, за да може то да оцелее. Като интензивност на връзката и усещане за свързаност и споделеност това усещане е много близко до първия етап на двойката, когато двамата партньори имат основна грижа да се обособят и да създадат своето общо пространство. Тогава те са много по-затворени към влиянията на външния свят и отворени към своите собствени преживявания и с готовност откликват на потребностите на другия. Майката има чувството, че е едно цяло с детето си и че винаги ще е така. От гледна точка на психичното здраве е ясно, че не може този етап да продължи винаги и че след него естествено следва другият етап, когато детето от една страна и родителите, от друга, трябва да се обособят като отделни личности. Детето трябва да изгради своята автономност и собствената си идентификация, подкрепено от тях. Именно затова е толкова важно всяка двойка първо помежду си да е преминала този процес: харесване, сливане, изразяване на различията, конфликти, криза и отново харесване, сливане и т.н. Това подготвя родителите да приемат, че детето им така, както е имало нужда от безрезервната им обич и подкрепа в детството си, в по-късен етап ще има нужда също и от собствено пространство, от обособяване и отграничаване от тях. Това е същият процес, който всеки един от членовете на двойката преживява на четвъртия етап – „обръщам се съм себе си, за разбера кой съм аз”, но не само и единствено чрез съизмерването си с другия, а чрез търсенето на собствен идентитет и смисъл. 

Успешното преминаване през тези етапи води двойката отново към първия етап, който се преживява като „нова среща”, „ново опознаване”. Това е цикъл, който се повтаря през целия съвместен път на съпрузите, като успешните двойки се научават не да нямат кризи и конфликти, а да преминават през тях по-бързо и безболезнено.

Така е и при отношенията родител/дете. Те преминават през конфликти и кризи и отново се връщат на етапа, в който детето е близко с родителите си, но по един нов начин – пораснало и напуснало ролята си на дете. Появяването на симптом при детето може да се случи във всяко едно семейство. Но готовността за посрещане на този проблем и неговото разрешаване зависи в голяма степен от опита, който родителите са натрупали да се справят с процеса на: създаване на близост и умението за отдалечаване/дистанциране в собствените си отношения като съпрузи/партньори; приемане на различията и интегрирането им в семейния живот, така че те са бъдат оползотворени в съвместното им развитие; реагиране при криза и умение да бъдат автономни в рамките на взаимосвързаността си с другия.

 Автор Валентина Маринова, 2014

Един от най-значимите белези на психично здраве, ранжиран като втори поред в класификацията на английския лекар психиатър и психотерапевт д-р Робин Скинър, е нагласата на семейството към раздялата, обособяването, диференцията и автономността. Семействата, които имат висока степен на уважение към отделянето и обособяването, отглеждат здрави деца, в противовес на семействата, които демонстрират очакване за конформизъм и съгласие. Приносът на тази класификация не е само в самото формулиране на белезите на здраве и дисфункция, сами по себе си изключително полезни с това, че могат да се приложат към семейства в различен социален и културен контекст. Значимостта на неговата работа е, че той отнася тези признаци към семейството като цяло, разглежда ги като характеристика на цялата семейна система, а не на отделните нейни членове. Т.е. не е достатъчно един от родителите да има позитивна нагласа към отделянето и обособяването и ценене на автономността и индивидуалността. Този признак трябва да е характеристика на семейните взаимоотношения и на взаимодействията, които формират ценностите и правилата в семейството. Никой сам по себе си не би могъл да бъде самостоятелен и автономен. Всеки от нас научава това във и чрез взаимоотношенията си в семейството. Това обяснява защо има деца, които са доста протестни, непослушни, не се подчиняват и общо взето възрастните ги определят като деца, които “нито се водят, нито се карат”. Но пораствайки тези деца не стават самостоятелни и автономни, каквото е очакването. “Той никой не слуша, винаги си има мнение и се налага, никой не признаваше за нищо, а сега как стана толкова несамостоятелен и зависим”. Поведението, което виждаме,  никога не е достатъчно, за да разберем напълно какво става с определена личност или семейство. Понякога и не рядко, съвсем противоположни поведения са подхранени от напълно еднакви или сходни нагласи и емоционални потребности. Затова и послушните и протестните деца могат да се формират като зависими личности. Не тук е отговора на въпроса какво подкрепя децата да бъдат автономни в живота си на зрели хора.

Все повече в практиката си като клиничен психолог и психотерапевт консултирам хора, които до късната си зряла възраст вярват, че можеш да създадеш свое собствено семейство без да си се разделил с родителското си семейство. Дори вярват, че да създадеш своя партньорска връзка и едновременно да си останеш дете на майка си и баща си, е най-зрялото и отговорно поведение на възрастен човек. И капанът щраква. Един от най-зловещите капани, в който можем да се хванем. Порастването е един процес, който не можем да си спестим. Налага ни го природата и мъдростта на съзидателната сила, която имаме в себе си. От самото си раждане сме обречени да пораснем. И това става чрез преминаване на различни етапи в развитието си. Когато ни пораснат зъбите, се разделяме с майчината гърда, когато детето се научи да ползва гърне, се разделя с пелените и т.н. и т.н. Всички тези етапи имат една обща характеристика –  имат начало и край и ново начало и край. За да овладеем добре едно ново умение, трябва да се разделим с нещо от стария период и етап, да направим място и пространство на новото. Това става разбира се с подкрепата на възрастните, с многото фолклорни ритуали, които отбелязват развитието на децата, именно, за да се приема тази промяна с радост, с надежда, с благодарност, че детето се развива и расте. Всичко това важи не само за физическото развитие на децата, а и за тяхното емоционално и психическо порастване. Там нещата са много по-сложни, защото са невидими и трябва да се ориентираме за белезите на порастването според нагласите и ценностите, които сме приели за водещи в нашия живот. Именно затова уважението към отделянето, обособяването и автономността е белег за семейно здраве. Това означава, че семейството ще отгледа деца си така, че ще посрещне с готовност неговия стремеж към напускане на дома, въпреки болезнеността на този етап. Това, че изпитваме болка не прави този етап неуспешен. Болката е белег за здраве също. Дори и най-примитивните едноклетъчни организми изпитват болка и реагират, когато им се причини такава. Това е най-важното им свойство, което ги причислява към живата природа. Успехът на отделянето е резултат тогава, когато родителите не позволяват на своята болка да се превърне в пречка за отделянето на детето им от тях. И когато го насърчат да се справи със своята болка с ресурсите, които има в себе си и своята собствена житейска и приятелска среда.

Как изглеждат нещата на нивото на обществото и в социалния ни контекст? В най-близкото ни минало, това, което помним всички, тоталитарното ни минало, напускането на страната беше преследвано като най-голямо престъпление, като повод да се превърнеш в “невъзвръщенец” и беше наказвано като предателство. Посланието беше, че да искаш да напуснеш, да се разделиш, да потърсиш смисъл и щастие на друго място, означава, че няма да имаш право да се върнеш. Това се наказваше като измяна. Ако напусна, значи съм лош и неблагодарен. Ако напускам значи не обичам. Това е нагласа, която изключително убедително и автентично ползват и съвременните български семейства, независимо към коя генерация принадлежат. Коренът на думата “привързан”, дума, която е натоварена изключително с позитивна конотация, идва от “връзвам”. Подобни примери има и в други езици. Можем ли от привързани да станем свързани. От зависими автономни. Отговорът е “да”, ако можем да се разделяме, ако не ни е забранено да си тръгнем, ако не се плашим от “отвързването” и напускането.

Гражданската война в САЩ, която завършва с отмяната на робството и прокламиране на свободата като основна ценност в американското общество, започва като сблъсък на ценности. Искането за свобода за чернокожото население, започват от белите американци, които знаят какво е свобода и отказват по принципни и религиозни съображения да признаят робството като институция. Наличието на несвобода в обществото вече става проблем не за заробените, а за свободните. Автономната личност може да бъде отгледана в семеен контекст, в който самите родители се чувстват зрели и автономни личности. Което значи да са напуснали (метафорично) родителските си семейства, да са изпитали болката на този процес и да са изпитали удовлетворението на това да си свързан, а не зависим или разкрачен между това и онова, между старото и новото, между това да съм дете за цял живот на родителите си и това да съм родител на собствените си деца.

Така както има семейно здраве, има и обществено здраве. При нас за съжаление то не е завидно, най-малко заради това, че категорично отказваме да се разделим с носталгията си по тоталитарното си минало. Някои хора не порастват просто защото не могат да си представят да не бъдат деца на родителите си. Това за тях ще значи, че не ги обичам и че не съм им благодарен. Всеки знае за какво изпитва благодарност на родители си и за какво изпитва гняв, с какво от стария му семеен модел иска да се раздели и да не пренася в своето семейство.

В тоталитарния ни период ние бяхме деца и като всяко детство, нашето също беше красиво, пламенно и пълно с невероятни преживявания, които ще помним цял живот. Но ако се запитаме дали бихме искали такова общество за нашите деца, със сигурност ще отговорим, че не искаме те да живеят в тоталитарна държава. Ето с това трябва да се разделим. За да можем да направим възможно да има нови и пълноценни модели на порастване в нашето съвремие, е от критична важност да се разделим категорично и безприкословно със стремежа ни да търсим позитивни неща в един напълно деструктивен обществен модел. Децата са изключителни сървайвари. Те имат способността да оцеляват и да се радват и да бъдат щастливи дори при най-брутални и жестоки обстоятелства. Децата на Сирия го показват всеки ден. Това не значи, че войната е хубаво нещо, нали?