Терапевтите често сме в ролята на правозащитници

For healing to take place, the injustice must be corrected [1]Cloe Madaness (Кло Маданес е американски психолог и фамилен психотерапевт, един от пионерите на фамилната психотерапия, известна с приноса си за защита на правата на децата в САЩ, за което е удостоена с награда)

Всички ние, които сме психотерапевти, сме хора понесли своите собствени рани – от несправедливости, кризи, насилие. Затова в квалифицираното обучение на психотерапевтите съществена част е тяхната собствена психотерапия, наред с развиването на уменията им да работят по специфичен, избран от тях начин, с клиенти, които преживяват огромни трудности, травми, конфликти и болести. Далеч преди да стане възможно да лекуваме хората, които ни се доверяват в толкова уязвим период от живота си, ние самите сме били угнетени, разбити и объркани личности. В срещата на клиентите ни с нас имаме задача да изследваме, отрием и назовем по автентичен начин надеждата в процеса на израстване и справяне с трудностите. При това да го направим дори и в тези ситуации, когато отчаянието е взело връх, вероятно съвсем основателно и разбираемо. Ние самите сме надежда за нашите клиенти, не заради изключителната ни компетентност и експертиза, а заради познаването от първо лице на страха, самотата, отчаянието. Защото сме хора, които сме изминали този път, а не защото сме технократи, овладели виртуозни техники за интервенции. Защото сме човешки същества, които не са забравили болката си, а са научили нещо съществено за нея и за себе си чрез нея и са се посветили на това да се развиват по начин, който им дава право да помагат. Именно начин, който ни дава право да помагаме. Тъй като да си ранен не е достатъчно. Всеки човек има своите рани. Това, което ни прави годни да бъдем терапевти не е само собственото  ни излекуване и порастване. В този случай бихме били пълноценни хора. За да бъдем терапевти, е необходимо да се посветим именно на това да правим възможно хората да се срещат по автентичен начин с  надеждата, с ресурсите на личността си и на средата, в която живеят, да се развиваме постоянно, да се променяме, да бъдем верни на етичните императиви на професията ни, да сме решителни и нежни, да зачитаме човешкото достойнство (може би и още важни неща пропускам). В някакъв смисъл терапевтите често сме в ролята на правозащитници, но не в съдебните зали, а в сигурното пространство, което предоставяме на клиентите си за техните трудности и проблеми. Защо често сме в ролята на правозащитници?

В терапията са малко моментите, в които имаме право да използваме послание, което започва с „ТРЯБВА“. Всички ние знаем, че процесът на терапия е богат, сложен и креативен. Колкото и много да знаем и да имаме опит, в крайна сметка ние импровизираме всеки ден. За това се иска да сме развили голямо уважение към разнообразието и да имаме висок толеранс към несигурността. Защото за да бъдем адекватни на всеки един от нашите клиенти, ние трябва да приемем с уважение всекидневната си несигурност за това кое е най-доброто, което да направим за клиентите си. Така че практиката ни постепенно ни прави все по-гъвкави, умерени, на моменти плахи (мисля, че опитните терапевти често са плахи), именно защото знаем, че са малко моментите, в които има „трябва“. Има много начини да се справи един човек със своите болезнени и хронични симптоми, да се научи да създава връзки, които го удовлетворяват, да прекрати зависимото си поведение, да бъде адекватен родител. И никой терапевт няма монопол върху тези начини. Затова професията ни е толкова сложна и натоварваща – няма твърди алгоритми и протоколи, а дори и когато ползваме такива, те биват адаптирани към конкретния човек, семейство, група.

В терапията също така обаче има и случаи, в които нямаме право на разнообразие. Тогава имаме не много възможни подходи за лекуване, а една задължителна  и единствено правилна първа стъпка. Това са случаите, в които работим с насилие. Насилието е такъв момент в работата ни, когато се изисква да вземем страна и да посочим до кого заставаме. Кой ще обвиним и кой ще защитим? И всяко колебание в един такъв момент ни делегитимира като терапевти. Поне на този случай и в този момент. Ако усетим в себе си в такъв момент колебание, стремеж към неутралност или търсене на баланс, тогава етиката изисква да се откажем да работим. Може да имаме вътрешни пречки и да блокираме, всички сме хора. Но е непростимо да не спрем и да си мислим, че можем да продължим и дори да имаме претенция, че помагаме. Затова психотерапевти от такъв ранг като Кло Маданес казва, че има ситуации, в които не можем да лекуваме, ако преди това не сме поправили несправедливостта.  Темата за насилието е много сложна, когато се сблъскаме с аспектите на емоционалната злоупотреба, но аз няма да се спирам на това. Искам да направя връзка с всичко казано до тук в контекста на войната, която Русия започна в Украйна. И в контекста на това, че в нашето българско общество виреем от десетилетия в ситуация, която толерира несправедливостите и оттам и насилието по един брутално нецивилизован начин. Това е предпоставка, колкото и да сме убедени в етичния си кодекс, да сме по-нечувствителни към несправедливостите и лесно да се подвеждаме по идеята за баланса и двете гледни точки. Сега, когато имаме тази война, която не е дори война, а терор, маскирана под определението на насилника като „специална операция“ давайки си сметка или не, ще бъдем все по-близо до необходимостта да се определим на чия страна заставаме. Защото тази война ще ни промени необратимо – нас, целия свят, светогледите ни, живота ни. Хората, които работим с чуждата болка всеки ден имаме задължението да бъдем ресурс на нашите общности в такива критични моменти, именно защото би трябвало да е трудно да бъдем подведени в това каква е първата и единствена крачка в този дълъг процес, който ни чака. В терапията в тези моменти се взима страна. Категорична, безусловна, решителна, екстремна. Посочва се кой е виновен и чия е отговорността насилието да спре и после се прави всичко останало. Без тази първа крачка не може да има лечение. Русия нападна вероломно и жестоко Украйна. И всичко встрани от тази дефиниция вече ни прави отговорни към засилване на страданието на жертвите на тази война. Отделно, че нас като терапевти тази война ни поставя пред много значими въпроси и за българските семейства, с които работим – за отделянето, автономността, диференциацията.  За правото да имаш собствена съдба, да си отделен, автономен, за изборите, на които имаме право, за границите ни, които трябва да бъдат зачитани и ако се наложи да браним с всички средства. Ако като формиращи се терапевти не сме преминали тази крачка в личната си история, с терапевт до нас, който е взел страна в този момент и ни е защитил, ще е трудно да се окажем в позицията на терапевти-правозащитници на своите клиенти сега, когато трябва да работим и да бъдем решителни. И тогава трябва да се върнем наново в този момент от личната си терапия и да го довършим или да го започнем наново, не знам. Ако и като общество не сме свършили тази крачка – да сме наясно с несправедливостите, с правата си, с насилието и кой е отговорен за него в нашето минало и настояще, ще ни бъде още по-трудно.

Да бъде свободна Украйна!

Двама мои колеги ме вдъхновиха да напиша това  – Иван Павлов, с който работим заедно и създадохме Института по системна психотерапия и Анна Жукивская. Иван е наполовина руснак, а Ани – наполовина украинка. Тяхното поведение и реакции в тези тежки и мрачни времена, когато Русия води брутална война в Украйна, са искрата, която ми дава надежда. Благодаря ви!

[1] За да има лечение, трябва да се поправи несправедливостта