Подготовка на студенти за практическа работа в ролята им на помагащи специалисти

Дълбоката демокрация е нашето усещане, че светът е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде цялостен.  Арнолд Миндел

         Една от щекотливите теми и проблемни области, когато говорим за университетско образование в България, е разминаването между подготовката на студентите и изискванията на практиката към тях. Не е тайна, че студентите все повече като че ли са неподготвени за бъдещата си професия и роля на помагащ специалист. Друга тенденция е, че в сферата на социалните услуги и подпомагане има голямо текучество на кадри, което от своя страна води до постоянно занижаване на качеството на предоставяните услуги в сферата на образованието и социалната работа. Една от причините за напускането на полето на професионалната реализация, от една страна, е ниското заплащане на този труд и тежките условия, в които се работи. От друга страна обаче, мотивацията на младите специалисти се снижава и поради техните нереалистични очаквания към ролята им на помагащ, сблъскването с проблеми и трудности, за които те нямат представа и липсата им на умения да се справят с все по-големите изисквания на социалния контекст към тях. Мотивацията на един специалист за реализация е толкова по-голяма, колкото по-адекватна е неговата подготовка, защото успешната подготовка на практика е превенция на синдрома на емоционалното прегаряне, от който специалистите от помагащите професии са така застрашени. Преодоляването на тези проблеми до голяма степен се крие в хуманизацията и демократизацията на университетското образование.

         Демократизацията и хуманизацията в българските университети е пряко отражение на реализацията на тези процеси в цялостния ни обществен контекст. Смятам, че това, което сме постигнали до момента като общество, е въвеждане на закони и наредби, които да регулират отношенията в демократична посока – т. нар. процедурна демокрация. Всички тези документи обаче не водят директно до промяна на нагласите ни като участници в изграждането на демокрацията и затова често те остават само писани правила, без да можем да пресътворим техния „дух” в реалността. Все по-осезаемо ни липсва разбирането за „дълбоката демокрация”. И все по-чувствително се сблъскваме с това, че имаме добри закони, които не успяваме за приложим на практика, имаме стандарти и критерии, съобразени с изискванията на Европейския съюз и въпреки това не съумяваме да демократизираме ежедневните си отношения. Ставаме по-формални и по-малко ефективни, когато трябва да се справим с проблеми в класната стая, с децата, които живеят в институции, със семействата, в които има насилие и т. н.

Ролята на университетите в ускоряването на процеса на демократизация в образованието и в обществото като цяло е безспорна. В сферата на помагащите професии е изключително важно да се създадат условия за развиване на емоционалната компетентност на специалистите от тези професии. От една страна, това е твърде противоречива задача, защото университетското образование е преди всичко академично и неговата отговорност е в това, да даде задълбочена базисна и специализирана подготовка на младите хора по тяхната специалност. От друга страна, игнорирането на емоционалната подготвеност води до „пропастта” между дипломата и практиката. Разбира се, че университетът не може да отговори изцяло на тази потребност от емоционално израстване на студентите. Това е и тяхна лична отговорност и задача, въпрос на вътрешна мотивация и преценка дали искат и могат да поемат това предизвикателство. Така или иначе обаче, университетът е мястото, където трябва да стане ясно, че това е много важна част от подготовката на бъдещите специалисти и че преподавателите, макар и да нямат задача да осъществят тази подготовка напълно, я ценят наравно с академичните постижения.

Д-р Васо Василиу, психолог и фамилен психотерапевт от Атинския институт за изучаване на човека „Антропос”, в края на своите семинари пита студентите си: „С какво животът ви ще стане по-добър от днес с това, че участвахте в моя семинар?” Това веднага превръща процеса на учене и преподаване в едно съвместно преживяване. Такъв въпрос насочва студентите към това, да погледнат първо към самите себе си, едно изключително важно умение, когато навлязат в практиката и всеки ден посрещат клиенти, на които имат отговорността да бъдат от помощ доколкото могат. Подценяването на значимостта на емоционалната подготовка на студентите по време на академичното им образование води до един изключително разрушителен ефект в последващата им работа – те започват да подценяват и да не зачитат собствения си емоционален свят и този на клиентите си. И така се лишават от най-важния „инструмент” на професионалиста – умението да създава „терапевтична връзка”, основата на която е неговата емоционална компетентност.

Професионалист, който е лишен от чувствителност към собствения си вътрешен свят, трудно може да се справи адекватно с потребностите на клиентите си и в крайна сметка стига до неудовлетвореност, липса на мотивация за работа, влошаване на качеството на услугите, които предоставя. Това от своя страна задвижва неудовлетвореност и у другата страна, и чувство за неразбраност. Срещата между професионалистите и хората, за които те работят, става невъзможна. Всеки остава заключен в собствените си предразсъдъци, мисловни схеми и обяснителни модели. И още веднъж хуманизмът си остава понятие без покритие. А първата малка стъпка към хуманизиране  на образованието е това да спрем да бъдем формални: преподавателите към студентите; студентите към преподавателите; младите специалисти към клиентите си.

Да не си формален означава да направиш връзка, да влезеш в контакт, да почувстваш другия. Начинът, по който се посрещат студентите в университета, им дава послание и модел как те след време да посрещнат своите ученици в класните стаи, как да засвидетелстват уважението си към децата и семействата, с които работят. Но за да бъде това уважение автентично и за да е израз на хуманистична нагласа, би следвало да има аналог в самия процес на тяхната подготовка и обучение. Въпросът тогава е: срещат ли се често примери за подобни взаимоотношения в университета, от които да се учат? За съжаление, има отношения в университетите, които рядко излизат извън рамките на формализма и бюрократизма. А в хуманитарните специалности е особено важно ежедневното възпитание на студентите в зачитане на личността. Това може да присъства дори в начина, по който преподавателите отделят време за техните индивидуални заявки за консултация в приемното си време, в начина, по който ги санкционират или поощряват.

Поведението трудно се вписва в категориите на хуманизма, ако е основано само на формално съобразяване с нормите. Една аналогия с отделите за закрила на детето, в които на студентите също им предстои да работят: Там има много и ясни правила, предписания, наръчници и ръководства в полза на социалните работници. И в същото време, един от най-големите проблеми днес в тази система е, че работещите бюрократизират отношенията си със своите клиенти в такава степен, че престават да имат истински, значим и хуманен контакт с тях. Но това престава бъде неразбираемо, ако си дадем сметка, че към същите тези професионалисти в ролята им на студенти е проявявано подобно отношение през годините, прекарани в университета.

Днес, подготвяйки ново поколение специалисти, които трябва да работят в съвсем различни условия от тези през 90-те години на миналия век, в различни условия спрямо последните 5 години дори, е нужна промяна на ригидно установени навици и нагласи. От начина на провеждане на конкурсите за различните образователни степени, изпитването по отделните предмети, до библиографията към конспектите – някъде все още присъстват, понякога дори преобладават съветските автори от 70-те години на миналия век, а напр. цитирането на Ленин през 21 век, в страна, която е член на ЕС, не показва особено желание за промяна. При това става дума не за съотнасяне към историческия контекст на развитието на дадено явление, а като постановки, вероятно приложими в съвременните условия?!

Така се създава един от най-дисфункционалните механизми в моделите на човешкото поведение – ДА СЕ ПРАВИ ПРОМЯНА, НО БЕЗ ДА СЕ ПРОМЕНЯМЕ НИЕ САМИТЕ. Този механизъм в човешките отношения е „отговорен” за едни от най-злокачествените явления – тоталитарни общества, психотични семейства, които са пример за липсата на хуманизъм и демократичност.

В този смисъл, още една аналогия с пример от практиката, в която на студентите предстои да се включат: работейки по темата за семейства, в които има дете, употребяващо психо-активни вещества (ПАВ), описаният по-горе механизъм е едно от първите неща, с които специалистът се сблъсква и трябва да има готовност и опит да преформулира. Родителите обикновено смятат, че ситуацията с тяхното дете трябва да се промени, но не и те самите. Тази тяхна нагласа на практика блокира възможността за промяна. И не защото случаят е „тежък”, а поради това, че никой не иска да започне да се променя, да променя самия себе си. Това, разбира се, е болезнен процес и дори малка стъпка в тази посока води до като че ли „магическо” подреждане на нещата в добра посока. Към юношата, започнал да взима ПАВ, достига вече едно много ясно и значимо послание: „ние (твоите родители) ще направим опит не да те оправяме, поправяме и коригираме, а ще направим опит да се променим и ние самите”. И тогава цялата система се задвижва от нови правила и намира ресурси да се справи.

Това са само част от примерите за тези области, които имат нужда от промяна, за да се говори за демократизация на университетското образование – и в теоретичния, и в практически аспект. Важно е не само колко и какви знания дават преподавателите на студентите, а и как общуват с тях.

Защото в университета не може да се научи всичко, но може да се поставят основите на едно фундаментално отношение към света – че „той е тук, за да ни помогне да бъдем изцяло себе си и че ние сме тук, за да помогнем на света да бъде по-цялостен”. Защото университетите са духовните средища, носители на новото и много често първите институции в обществото, които започват да променят статуквото тогава, когато то вече не отговаря на изискванията на новите реалности.

Валентина Маринова