Невидими и невиждащи

Да живееш в комунизъм, това е да си със затворени очи.

Участник в групата

Искам да разкажа за премълчаното насилие на комунизма. Чрез историите на една малка група, която работи в продължение на 3 групови сесии по 3 часа. Участниците в тази група се познаваха слабо отпреди, а една от тях дори не познаваше никого.  И въпреки това споделянето по темата започна бързо и навлезе в дълбочина, която трудно може да се постигне сред непознати още в първия час. Установих, че по темата за комунизма всъщност може да се говори с лекота, предвид болезнеността на темата. Това е така, защото не е някаква лична травма, която засрамва и създава чувство за ненормалност. Да се чудиш как да я кажеш, дали изобщо някой може да те разбере. Комунизмът е общо преживяване, което прави възможно да говорим за него с повече  откритост, отколкото лични травматични случки.  Не мисля, че си даваме достатъчно сметка за това. Колко по-трудно биха говорили хората, ако разказват за насилие в своето семейство като деца, например. Като психолог знам, че е ужасно трудно. Разказите за комунизма обаче са разговор едновременно за нас самите, но и за нещо, което не зависеше от нас. Това е травма, която не подмина никого. И в този смисъл не ни създава усещането, че ние лично нещо сме сгрешили. Това може много да подпомогне един такъв разговор в обществото ни. Вместо това обаче тази тема е съпроводена от много лични спирачки, тъкмо защото не говорим, години наред сме я отбягвали, за да не влизаме в конфликти с околните, за да не отваряме стари рани, и поради личната ни гузност, че сме направили или ненаправили нещо. За престъпленията по време на комунизма, разбира се, има виновни. Но тъй като не успяхме да осъдим нито един от тях, някак тяхната вина се разнесе и пое малко по малко от всички ни, разпредели се срама, който те трябваше да носят, и ние останахме безмълвни и нечути за дълго време.

Тъй като никой от участниците не знаеше колко ще е голяма групата, преди да дойде, малкият формат бързо стана повод за разговор. Една от участничките сподели, че малката група те лишава от възможността да се превърнеш в невидим, докато по-голямата група дава възможност за такъв „комфорт”. Нейни са думите, с които започнах това есе, че комунизмът това е да си със затворени очи. И продължи: „уж свързвам това време със забраната да се говори, това ми е много силна асоциация, но сега като се замисля, като си затворя очите, за да ми се появи образ и си представям затворени очи, а не затворена уста”. Вдъхнови ме изказването на тази жена, че комунизмът това е затворени очи. И дълбоко ме разтърси. Затваряли сме очите си, с надеждата, че няма да ни виждат и така ще можем да си осигурим поне малко невидимост. Затваряли сме ги, за да не виждаме какво става. За да не знаем какво се случва наоколо. Мислейки примитивно като бебето, че светът изчезва като си затворим очите и ужасът го няма. При бебетата обаче това е една прекрасна игра, а при възрастните хора какво е?

В медицината са описани, макар и рядко, състояния на загуба на зрението, без за това да има някаква органична или физиологична причина. Нарича се дисоциативна или психогенна слепота и настъпва в следствие на преживяване на нещо ужасно.  По време на комунизма не можехме да бъдем невидими. Искаше ни се, обаче знаехме, че ни гледат отвсякъде.  Има описани безброй спомени за това, как ченгетата на Държавна сигурност са дори на сватба, погребение, кръщене. В резултат на терапевтичната ми работа и на работата ми с тази група, стигнах до разбирането, че да бъде невидим е дълбока незадоволена потребност на човека, който живее в тоталитарна държава. Искрена, човешка потребност, на която всеки има право. Малките деца, когато още не се движат свободно и уверено и нямат нужния социален и познавателен опит, закриват очите си с ръце, когато искат да играят на криеница. Смятат, че ако те не ни виждат, значи и ние не ги виждаме, значи са се скрили. Тази игра е от първите и най-примитивни детски игри, тя е характерна за бебешкия период. Колкото детето расте и се движи по-уверено, започва да се крие наистина, защото вече разбира, че то може да не ни вижда, но ние го виждаме. Защо разказвам всичко това?

За мен темата за комунизма започна с думата „невидим”. Тази дума ме порази, разтърси, осъзнавайки чрез едно лично преживяване, че жертвите на комунизма, че всеки един от нас, бяхме и останахме невидими, не само по време на тоталитарния период, но и дълго след като системата рухна под напора на собствената си несъстоятелност. Това е дума, която носех, отглеждах и пазех в себе си, като най-ценно мое разбиране за това какво се е случвало. Изпитвала съм безброй пъти състоянието на невидимост, безропотно и кротко. След време то пробуди в мен огромен гняв и вече му намерих израз. Едва след работата с тази група, осъзнах, че то не отговаря напълно на преживяванията по време на комунизма, нещо липсваше. След тези три сесии разбрах какво. Ужасът на комунизма ни превърна едновременно в невидими и невиждащи. И докато невидимостта е състояние, което предимно се дължи на жестокостта на системата, те ни го направиха, то невиждането е поведение, което ние сами си създадохме. От една страна да си невидим е адски гадно, все едно си ненужен. В същото време то е и потребност да си скрит от всевиждащите очи на репресивния апарат на партията. Да не виждаме ние самите, е механизъм да оцелеем в този 45 годишен кошмар. Но от друга страна, това е бебешка игра. Това е, заради което не можахме да ги посочим и осъдим. Като сме оцелявали чрез невиждане, как после, когато вече това е възможно, да кажем какво знаем и какво сме виждали? Стигнахме до абсурда да се питаме, да отричаме, да се чудим ама то имало ли е репресии, аз не знаех, ама наистина ли. Това е присъщо за хората, които са живели в тоталитарно общество. Такъв процес е наблюдаван и в следвоенна Германия, когато започва денацификацията и престъпленията на национал-социализма започват да стават видни в пълния им ужас. Мисля си, че така както е възможно да ослепеем от нещо ужасно, което се случва, да затворим очите си задълго, да си изградим защитна стена на невидими и невиждащи, е възможно да си върнем очите и останалите сетива. Германския народ нямаше да е много по-успешен от нас с процеса на денацификацията, ако нямаше външната подкрепа на някой, който му казва какво е ставало, какво вижда. Т.е. невиждащия може да си върне зрението, ако има кой да му разказва какво вижда. Да му го поднесе с ужаса, който това буди у самия него, с отвращението и погнусата от престъпленията. Е, при нас не стана така. За престъпленията на комунизма сме ослепели не само ние, но като че ли целия свят.

Малката група, с която работих, постави като основна темата за страданието на обикновените хора, редовите членове на обществото. Унижението от това да маршируваш с високо вдигнати крака и да ти се виждат гащите. Страхът да изядеш един морков по време на бригада, защото веднага се намира учител, който ти казва да внимаваш, защото знае за произхода ти. Скованият ужас да изпълняваш безсмислени ТРЯБВА, заради които забравяш кой си. В такъв свят и такива отношения няма как да не спреш да виждаш. Никой не може да обвини друго човешко същество, че се опитва да намали болката си.

В последната групова сесия говорихме много за трудните за изразяване чувства. И не мислете, че това са тези чувства, които сме свикнали да наричаме „негативни”. За тях поне е разбираемо, че са трудни. Стана въпрос за благодарността. За това хубаво преживяване, което изпитва човек, когато получава помощ, когато е зачетен, уважен, научен на нещо от някого. И му се иска да благодари. Искрено и без да е длъжен да го прави. А не може. Толкова трудно се промълвява тази дума „благодаря”. Всички се сетиха примери как и до днес им е трудно да изразят благодарност. Благодарността беше чувството през комунизма, с което най-много се злоупотребяваше. Това значи, че го изискваха от нас насила, без да го изпитваме. И ако не го изпитвахме, ни наказваха. Няма друга обществена система, която да наказва своите членове, че не изпитват определено чувство, освен тоталитарната. С благодарността беше наистина нечовешки злоупотребявано. Да благодарим на Съветския съюз и лично на другаря Сталин, че сме освободени от фашизма. Сталин е наш баща, баща на всички народи, Партията ни е майка. Да благодарим и възхваляваме, че „червеното знаме роди ни”. Да благодарим на народната власт, че ни изучи и ни даде работа. В София и много други български градове има монументални символи на тази извратена благодарност, която никой не изпитваше истински. Това са паметниците на съветската армия. Благодарността, както всяко човешко чувство има функцията да изгради собствената ни човешка автономност. Да сме свободни да го изпитваме или не, към кого и във връзка с какво. Да го изразим по начин, който е подходящ за нас. Паметниците на съветската армия са тъкмо обратното. Дори да не спорим за ролята на съветската армия в налагането на комунистическия режим в България, фактът, че ги има и че изказват  благодарност от името на целия народ, вече е достатъчно садистичен. Дори на безспорни национални герои, паметниците не са посветени на това, че им благодарим. И така трябва да бъде. Посветени са на това да ги помним, да черпим от техния пример, да не забравяме какво са ни завещали. Благодарността е личен акт, който всеки решава дали и кога да направи. Като остави цвете, отиде да помълчи, разкаже на детето си. Способността да се благодари искрено и като дълбоко осъзнат личен избор, беше погребана с издигането на многобройните паметници на признателност, която хората реално не изпитваха. И постепенно ослепяхме за тези паметници, вече никой не ги забелязва, макар че ако си отвориш очите ще ги видиш, о, как ще ги видиш само. Ослепяхме и за истинската си благодарност, която вече трудно можем да различим.

В социалната работа и практика също често се случва да се злоупотребява с чувството за благодарност. Много хуманитарни специалисти смятат, че децата, за които се грижат в различни институции, трябва да са им благодарни. Взет от съвсем друг обществен контекст, с много своеобразни специфики, това е на практика пример за същото извратено очакване някой, който е пострадал, преживял е трудни и дори немислими неща да ти благодари, че му оказваш помощ. Помощ, която самия ти си решил и си се посветил да даваш, избирайки професията си. Вместо да благодарим ние на тези деца, че са оцелели при толкова трудни обстоятелства, че чрез тях намираме възможност да коригираме някои големи недъзи на обществото ни, за които всички имаме принос. И да оставим на тяхното автономно решение дали ще изпитат благодарност към нашите грижи, или не. Човек в уязвима ситуация не е длъжен да благодари.

Накрая се сещам за едно от най-известните есета на Георги Марков – „Чувство за непоносимост”. В него той пише ” Почувствах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото, това беше усещане за безизходица”. Ако някога аз успея да напиша есе за благодарността, бих го завършила така: „Повече не бива да понасяме атмосферата на предварително зададена и отровена благодарност. Това ни прави в крайна сметка неблагодарни, когато има за какво и раболепно благодарни, когато няма за какво. Това ни пречи да се радваме, че преминаваме през трудностите си, благодарение на собствените си качества и усилия и на хора, които винаги ги е имало и ще ги има да ни подкрепят. Благодарността не може да се институционализира, тя винаги е лична. Да отворим очи и да спрем да лутаме в тази безизходица”.

Благодаря на групата, с която работих!