Познато ли ти е чувството, че трябва да тръгваш,
но в същото време ти се иска да останеш още малко.
Всички ние преживяваме много загуби през живота си – на любов, на материални блага, на приятели или работа. Колкото и да са естествени, подобни събития докосват много болезнено душите ни. Смъртта на близки хора (или неизбежното ѝ приближаване поради тежко заболяване) обаче в най-голяма степен поставя на изпитание личността ни и ни сблъсква с темата за загубата по по-различен начин. Посрещането и преминаването през, нека да ги наречем „нормативните загуби” (работа, партньорство, пари) ни подготвя за посрещането и на такава окончателна загуба, каквато е смъртта. В този смисъл пораствайки, наред с всичко останало ние се учим и да губим. Трупаме опит и зрялост именно чрез трудното преминаване през различните етапи в живота си, за да развием устойчивост в себе си и да можем да интегрираме в биографията си такова събитие като загубата на скъп човек. Като професионалист в сферата на психичното здраве започнах все по-категорично да се убеждавам колко много хора са пострадали от процеса, по който преминават през загубите в живота си. Това не означава, че има някакъв „правилен“ начин на скърбене, а че процесът на изживяване на загубата може да се окаже по-мъчителен дори от самата загуба, да се хронифицира и да остави неизлечими белези в живота ни. Какво имам предвид?
Загубата на нещо много значимо в живота ни, ни променя и това е напълно предвидимо. Очаква се такива повратни събития да имат трансформираща роля в живота ни, вместо да отричаме болката и промяната. Едно е обаче да се променяме осмисляйки какво се е случило и съграждайки и продължавайки живота си отново. Друго е загубата да ни променя безмилостно и безпощадно по начин, върху който сме се отказали да имаме контрол. Това може да се изрази в конкретно поведение, например да се лъже детето, че баща му работи в чужбина години наред, в обсебване от вещи на напусналия ни завинаги човек (и много други свръхангажиращи поведения) или в хронични психосоматични преживявания като депресия, безсъние, мигрена и т.н., би могло да бъде на практика всичко. Най-травматичното в едно такова поведение, което може да се превърне и в стил на живот, е че загубата ще доминира над всичко останало в живота ни и на практика ще контролира почти напълно нашите решения, нагласи, преживявания. Ще се окажем в капана на смъртта завинаги. В същото време скръбта и болката от загубата или предстоящата такава, може да се превърне в неоценим помощник да изградим отношения на близост и грижа, в които да има споделеност и връзка по един дълбок и интимен начин. Тежкото боледуване и/или смъртта води до изчерпване на познатите личностови ресурси за всички, които участват в този процес. В книгата „Как да работим с хроничната болест”, авторът Джени Алтшулер казва, че: „изследванията по внушителен начин показват, че от определящо значение при справяне с емоционалната травма е достъпът до:
- Взаимоотношения, утвърждаващи личността;
- Област на компетентност;
- Възможност за саморефлексия (Breardslea, 1989)”.
Взаимоотношенията, утвърждаващи личността са такива, в които страдащият човек има сигурност и спокойствие да споделя, да коментира какво го тревожи и преживява, да изследва и опознава собствената си несигурност и травматични преживявания.
В такъв момент е много важно човек да си даде сметка, че ще има нужда от подкрепа. Това означава да си готов да споделяш поне с най-близките хора: всеки член на семейството, всеки загрижен човек, който обичаме и ни обича, би следвало да знае какво става с нас и че преживяваме нещо трудно. Това прави възможно засегнатият човек и неговите близки, имайки тази информация, да могат спокойно да разговарят и да задават въпроси: „Добре ли си днес?”, „Има ли нещо ново?”, „Това, което изпитваш нормално ли е за теб или е резултат от преживяното напоследък?” и т.н. „Това, което помага, е да имаш с кого да говориш, някой, който да съпреживява чувството на загуба и да осигурява успокоение и подкрепа” (пак там).
Отдръпването от приятелския кръг или поддържане на формални отношения („Добре съм”, „Всичко е наред”, „Не се притеснявай”) може задълго да превърне дори близки отношения в пропаст, недоверие, отчуждение. Прикриването на същинските чувства, за да не притеснявам другите, всъщност води до това, че те се притесняват много повече, защото нямат информация какво се случва. Появява се гняв и в крайна сметка отказ да се поддържат отношения. Започват да ни избягват, защото се чувстват все по-несигурни дали е удачно да говорят с нас по тази тема и приятелски и близки отношения могат да изстинат и да се деформират непоправимо. Според Джени Алтшулер взаимното внимаване да не нараним другите всъщност води до изолация. Когато се споделя, нещата вече не изглеждат толкова страшни, започваме да мислим и да си представяме по-скоро нужните промени, отколкото само страданието и безвъзвратността. Приемането не е само въпрос на време, което да мине от тежкото събитие. Обратно на това е усещането за провал, мистификации и отричане. Споделянето на трудни преживявания е доста затормозено в нашата култура. Съществуват убеждения, които пречат на автентичната връзка с другите, като например: ако не говоря за загубата, ще се справя по лесно; с негативните си мисли предизвиквам да се случват лоши неща; ако поискам помощ или се разплача, значи съм слаб; другите ще помислят, че съм се предал и т.н.
Оползотворяване на всички налични ресурси
Дълбоко погрешно и зловредно е схващането, че при наличие на достатъчно средства можем да сме спокойни за здравето и благополучието си. Това ни отдалечава от факта, че има много други ресурси, които да използваме, за да се справим или да подобрим някакъв здравословен проблем. Това е приятелски кръг, добри съседи и по-далечни познати, любими неща, които сме обичали и обичаме да правим, забавянето на ритъма на живот, търсенето на повече спокойствие, добрият сън, готвенето, канене на гости.
„Мога сам” е много често срещана нагласа в нашата култура. Според мен тя е свързана с трайно и дълго наслояваното недоверие във възможността за подкрепа извън рода/семейството, недоверието в авторитетите и институциите. Свързана е с приемането, че това, което се случва в къщи не бива да се изнася навън. В днешното свръхконкурентно и индивидуалистично общество тази нагласа се е наместила и се е барикадирала в самата личност и се стига до отказ да се споделя дори със семейните членове. „Мога сам” се превръща в това никой да не допусна до себе си. Почива на погрешното убеждение, че човек се справя истински, само когато се справя сам.
Работех с една двойка, в която жената не знаеше, че съпругът ѝ има хроничен симптом в последните две години, тъй като той не ѝ споделял за това. Стана ясно случайно по време на сесия, в която той разказа, че се чувства некомфортно и аз просто го попитах от кога е този проблем. Оказа се, че той също не знае за нейни проблеми и трудности, които среща в живота извън битовите дейности на семейството. И познайте какво: не можаха да се сетят за момент на спонтанна радост и забавление извън организирани събития като например рождения ден на детето им. Всичко това се е хронифицирало и е станало модел на съвместно живеене, защото и двамата смятаха, че всеки трябва да се справя с трудностите си сам. Моментът, в който ги срещнах като психотерапевт те не споделяха нито радости, нито проблеми по свързващ и емоционален начин.
Област на компетентност
Непредвидимостта на загубата ни поставя в ситуация да не знаем много неща, т.е това е време, в което губим обичайните си компетентности. Това значи да бъдем като изследователи на една нова територия. В непозната територия човек е внимателен и по-предпазлив. Нужно е да се ослушва и оглежда, да не подминава знаците на природата, да е готов да действа. Отнесено към психиката ни, това би значило да имаме готовност за възприемчивост към нова информация. Да не разчитаме непременно на старите познати начини на действие, които сме практикували досега. Означава да взимаме решения, колкото и трудни да са те. Да сверяваме реакциите си с хора, на които имаме доверие, да търсим помощ извън обичайния ни кръг. Усещането, че сме компетентни намалява чувството за несигурност.
Възможност за саморефлексия
В такъв тежък момент всеки човек има нужда да се чувства сигурен, компетентен във възможността си да се справи, да усеща, че има контрол върху живота си и болката, която изпитва. Това означава например: търсене на подходяща информация, доверяване на хора със сходен опит, готовност да научава нови неща, правене на малки, но важни промени. Всичко това би било възможно ако е предшествано от разбирането, че животът ми драстично се е променил, че това ще ме промени и мен самия. Тъй като едва ли има хора, които са напълно подготвени за такова събитие в живота си, един от преките пътища към овладяването на нови компетентности е вслушването в и даването на израз на емоциите. Често те изглеждат нелогични, изпитват срам от тях, плашат се от силата, с която ги връхлитат. Много пъти хората са изненадани как са способни на подобни чувства и се опасяват, че с тях се случва нещо нередно. Нищо подобно. Загубата е екстремно преживяване за човешката психика. Това означава, че ще имаме екстремни и непознати за нас до този момент реакции. Първото, което трябва да се има предвид е, че такива емоционални преживявания се отнасят за конкретния момент и те нито ще продължат винаги, нито описват личността ни изцяло. Голямата грешка, която правят хората е, че започват да се анализират, потъват в мисли дали това, което изпитват е правилно, имат ли право да се чувстват така, аз съм лош човек, щом си помислих или почувствах еди какво си. Това дълбоко незачитане на емоционалния ни свят по време на загуба, е всъщност пречката да опознаем себе си, да стигнем до ново и дълбоко познание и да се превърнем в затворници на страдание, от което не произтича нищо. Страданието, както и радостта са ни дадени за това да бъдем пълноценни и зрели личности, които познават нюансите на живота и са толерантни и милостиви към собствената си личност.
Преди да си отиде, баща ми боледува няколко месеца, в които само се влошаваше, при това бързо и безапелационно. Приятели и колеги и знаеха за това и често ме питаха как е и аз разказвах ли, разказвах. Веднъж, тъкмо беше започнало Световното първенство по футбол, един колега ме попита отново за него. Отговорих му, че гледа мачовете, но вяло, не се ядосва, не се радва, не коментира, не е същото, предвид, че е изключителен фен на футбола. Тогава моят колега ми каза: „Пожелавам му да гледа финала на Световното”. Беше толкова хубаво пожелание. Свързано с живота, с нещо, което той харесва. Не беше често срещаното: „Дано се оправи, да се стабилизира”, все невъзможни неща в неговия случай. Беше реално и постижимо. И беше напомнящо по един деликатен начин, че времето му изтича, но че е време, в което все още може да има удоволствие. Гледахме финала на Световното заедно и беше страхотно преживяване. Ако не се бях вслушала в това пожелание, улисана в грижите за болния ми баща и двамата щяхме да изпуснем един неповторим момент.